Mostly harmless…

VIII.

De ritualis…

Всъщност всичко изглеждаше наред. Е, поне на пръв поглед. Черният беше избрал много добро място за ритуала—една от източните зали на замъка. Тя беше без прозорци и каквито и да било други отвори, като изключим, разбира се, вратата. Явно нещастния предишен собственик на прословутия Зелен Замък (преименуван на Черен съвсем наскоро) беше използвал това помещение за някакви тайнствени обреди, свързани с гората и горските ягоди—в единия край, точно до стената имаше внушителен с размерите си олтар с изрисувани по него кактуси и горски цветченца. Всичко беше в зелено! Вярно е, че обърнатият наопаки кръст нас олтара контрастираше доста с общо взето веселата обстановка в залата, но какво пък, важен е замисълът, умствената настройка, така да се каже. Да не говорим за обезглавените черни кокошки, с чиято кръв беше опръскан целият под, или пък за нещастния еднорог, който сумтеше яростно в другия край на залата. До този момент всичко беше весело—лееше се кръв, по олтара имаше черва (между другото, те показваха изключително благоприятно развитие на нещата в общ план, но кой знае…). Имаше дори и котка, която по незнаен начин беше успяла да се качи на полиелея и ревеше гръмовно, навявайки мисли за диви и безбрежни савани, окъпани в жестоко греещо слънце.

Там имаше и няколко души, на чието описание май ще е необходимо да се спрем по-подробно. А също и на действията им, дори и те да ви се видят странни. Точно в този момент познатият ни вече епископ вдигаше тост за „…господаря, за дамите и за успеха на начинанието…“. Споменатите дами се подхилваха в шепи и си пийваха от отлежалата пшенична ракия (простете за грубата дума, но за питието, известно в по-късни времена и на едни съвсем други географски ширини като водка, не могат да се дадат кой знае колко по-точни определения).

- Наздраве!—избоботи Черният. Е, „избоботи“ е може би малко пресилено за неясно изфъфленото „насдуафе“, но в такива моменти никой не придиря. Той се беше излегнал на едно канапе, покрито със сърма и хермелинови кожи. Усмихваше се блажено. И как не! На ритуала присъстваше ТЯ! Да, да, високоуважаеми читателю, точно Тя с главно „Т“—Дамата на Белия Рицар. Той не знаеше за присъствието на височайшето събиране, но пък какво значение имаше, и точно в този момент, когато основната част на обреда беше вече приключила, и оставаше само… хмм… консумацията.

И тъй, алкохолът се лееше безспир. Бялата Дама, която явно не беше толкова непорочна в мислите си, колкото говореше името ѝ, се опитваше безуспешно да научи Черния, епископа и една гуспойца на вид игра с карти, чието име се е изгубило в мрака на вековете, но изумително напомня на названието на алкохолно питие, дестилат от ферментирала захарна тръстика. Безуспешно! Черния се беше оставил в ръцете на алкохола и на все по-силно обземащата го страст. С властен и нетърпящ възражение глас той отпрати епископа и неговата компаньонка в съседната зала. Те и двамата бяха доста опиянени, било от радост, или от други неща, така че не протестираха. Просто взеха стъкленицата, пълна с животворна вода и излязоха. Черният угаси свещите и сред всеобщия хаос започна най-красивата приказка на нощта. Изяществото на двете слели се тела беше незабравимо и за двамата. Той първи я надигна нежно свали дрехите ѝ. Тя повтаряше в несвяст:

- Когато дойде утрото, или ще те пробода в сърцето, или ще се пробода сама…

Тя беше цветът на нощта (е, не в буквален смисъл, защото беше много тъмно), нежното цвете, разцъфтяло под ласките на слънцето и дъжда… Нека спрем дотук с красотата!

По-нататък, ако се вярва на преданията, след върховния момент (по-късно щяло да има още един, доколкото се разбира от откъслечните сведения), те отишли да си вземат една вана в огромната баня на замъка. Там многоуважаемата Дама изсипала в басейна огромно количество ароматно пенещо се вещество (всъщност запасите на целия замък за две години напред), и с буен смях се хвърлила в приятно топлата вода. Там последвала още една сцена на бурна любов, макар и не така красива, защото приличала по-скоро на надкачване на жребец върху кобила. Но какво да се прави—в мигове на страст хората не знаят какво правят…

След този момент никой не знае какво е ставало, защото единствения свидетел на сцените дотук бил епископът, който надничал иззад открехнатата врата. Е, има и още, което е по-страшно… По едно време, когато Черния и Дамата решили да облекчат естествената си нужда на двора, епископът тъкмо търчал навън с една голяма тава, пълна с необработената от стомаха на компаньонката му храна… Да, точно тогава…

Черният бил гол и се наслаждавал на тишината и спокойствието на нощта, облекчавайки мехура си. Но бил застанал с гръб към най-близката факла, а е епископът тъкмо се втурнал към вратата и видял…

VII.

Отначало епископът беше решил просто да снесе цялото положение на Бялата Дама и с похотливо хилене да я покани да участва в ритуала. Беше видял как се прави тоя номер от един свой приятел—заставаш пред обекта на желанията си, леко се поразкрачваш, поглеждаш я в очите, и питаш: „Искаш ли да се ебем?“. Само дето деликатната натура на епископа не му позволяваше да извърши такова нещо, та затова той предпочиташе кратко усукване, няколко подходящи за случая лъжи и покана за игра на карти. И все пак методът PetroV му се стори доста удобен в дадения случай… Абе, карай да върви, това е блус, нали пак господарят ще намаже хуя, пърдон, ще топне чушката. Ех, това е то, цял живот се трепеш и ако накрая имаш нещастието да ти обърнат внимание, то е за да стрелят по теб с лък или да те замерят с огнени мълнии. Налегнат от тези безрадостни мисли, епископът неочаквано се натъкна на дамата и рицаря. След няколкото идиотски реплики и още по-невменяемото хилене разговорът замря, и във въздуха запращяха искри от напрежението между двамата мъже. Епископът потръпна, щом върху му се спря онзи изпълнен с воля взор, тези волеви очи, които пронизваха чак до самата душа. Всъщност скритите зад някакви странни стъкла зъркели на рицаря мятаха погледи, изпълнени с детинско, тъпо недоумение, каквито би хвърлял инфантилен младеж към електронна игра, която му е глътнала жетона.

Могъщите рицарски бицепси, които фактически бяха доста рахитични и сплескани, ако трябва да ги сравним с тези на Негова немилост, се свиваха и отпускаха в неравен такт с тежкото дишане. Епископът се окопити пръв и взе нещата в свои ръце. Подхвърли няколко реплики относно известни автори, които Дамата познаваше. Поначало простотата (простотията) на Рицаря не му беше оставила време да се запознае с творци, пишещи за нещо по-различно от безбрежни прерии и супермени с мозък колкото лешник (какъвто между другото беше и този на самия Рицар). Е, понякога трябваше да се рискува, затова епископът каза:

- Дали младата прекрасна Дама ще благоволи да озари със слънчевото си присъствие скромния замък на моя господар? Ще Ви бъда безкрайно задължен, ако лъчезарното Ви лице и невероятно благородство ни направят честта…

Яростен вик долетя от страна на Рицаря, който дори не очакваше подобна наглост от епископа. Рицарят извади меча си със звън и се хвърли в атака. Нещастният поп бързо съобрази как би му се отразил един пряк сблъсък с бронирания полуидиот, та затова светкавично се хвърли напред, издърпа кърпата от кръста на дамата и бързо ѝ прошепна:

- Ако довечера към половината на седмия час си сама, ще си спретнем страшен купон. Ще си изкараме страхотно, маце! Господарят е много печен, познаваме се още от Магьосническия хуманитарен колеж!

После ловко отскочи от тромавия замах на Рицаря и пъргаво заподскача по пътя. След него се понесоха безсилните крясъци на нещастния влюбен идиот…

Всичко щеше да се нареди чудесно, оная 100% беше навита—с нищо друго не можеше да сбърка похотливия поглед и блесналите ѝ очи. Е, най-после Той ще бъде доволен. А когато е доволен, има и премии…

V.

После появата на Белия рицар по тия земи животът на местните селяни претърпя силна промяна. Преди неговата интервенция те бяха под протекцията, или по-точно казано под ботуша на епископа. Обаче терористичното му управление си имаше и своите добри страни – от време на време бившият им господар организираше незабравими и безпаметни (простете за оксиморона) напивания от личната си изба, съпътствани от оргии, в които ставаше какво ли не. Обаче един ден се появи Милорд, и както той сам се изразяваше, спаси част от хората, изтръгвайки ги от пагубното влияние на епископа. Те, естествено, се разбунтуваха, когато разбраха, че всеки алкохол, освен най-слабия ликьор, е забранен. Тук Рицарят прояви своята мъдрост и провокационно пусна сред въстаниците бъчва с ракия. Това беше сатанински метод, но нали целта оправдава средствата. Естествено на сутринта всички се влачеха като умрели котки (алкохолът освен всичко друго беше менте), и новият господар заедно с верния си капитан и още неколцина стражи от гарнизона въведоха новия ред. От стражниците се отличи един висок момък с русолява коса и изрисуван дракон на щита, който тупаше приятелски селяните по гърба, така че на тях им излизаше въздуха, и им викаше: “Ае, геле, тря’а си хо’иш в къщи, разбийш ли!”. А пък на една одарена от природата селянка, която му каза какво мисли за новия режим, той викна: “Млъквай ма, кокошко!”.

Така встъпи в длъжност новият господар. Той разбира се не успя да отнеме от епископа и половината му земи, но засега и това му стигаше, защото разбра, че управлението не се състои само от проповеди за добродетелта и анатеми по адрес на комшията му. Имаше куп подробности, като това какво и кога да се засее, колко от реколтата да се продаде и колко да се запази, и когато загубите станаха стигнаха почти катастрофални размери единствено кражбата на 10 чувала зърно от един хамбар на епископа спаси положението.

За селяните Рицарят си остана преди всичко духовен водач и в тази си роля – изповедник. Той остана поразен от нещата, които научаваше от свикналото на здравословен живот население. Научи доста новости, и в грешната му душа се породиха противоестествени желания, които изпълваха сънищата му с шокиращи подробности. Отгоре на всичко и виденията от епископските земи подклаждаха фантазиите му, но проклетият поп само веднъж успя да докара любимите на Рицаря скелетоподобни форми.

Той отхвърли греховните форми (както и мисълта какво ще прави довечера в стаята си, когато остане сам) с неудоволствие. Пред него застана капитанът, готов да рапортува:

- Черната сянка отново се яви, Господарю! Както преди – висок, с черна броня, на огромен черен жребец, а по него злато и сребро – изпя радостно той.

Това беше малко дразнещ факт. Капитанът беше готов да се засмее на всичко. Не само бе готов, но го и правеше доста често. Това беше останало още от предишната му същност на приказно създание. Рицарят беше срещнал уникалното същество в едно от предишните си приключения и след една неприятна схватка с Черен Рицар, подобен (а както подозираше Белия Рицар, не само подобен) на тоя, дето се навърташе из тия земи, спечели за приятел един мистичен персонаж – педя човек – лакът мустак.

След несръчната магия, хвърлена от оръженосеца на Черния – един свещеник полуидиот, който отгоре на всичко сбърка заклинанието, веселото създание претърпя странна метаморфоза. Колбата трябваше да съдържа Силната Магия За Превръщане, но вместо блатна вода, която щеше да превърне улучения в жаба, или кравешко лайно, което щеше да направи от поразения тлъста зелена муха, попът в бързината отсипа част от съдържанието на манерката си – силно Merlot, с много от Ужасно Смешните Подправки, в резултат на което всичко се обви в кълба смешен пушек, битката отиде по дяволите, Белият Рицар се сдоби с капитан, а някъде там – в долните измерения регистраторът по Несръчни и Некадърни Магии получи инфаркт, вследствие на което една особено несръчна магия се отскубна, излезе на горната земя, и се превърна в копринена кърпа. Една Бяла Дама я намери и я уви около кръста си. Оттогава магията кротуваше и никой не подозираше за съществуването ѝ, но докога ли…

Белият Рицар взе новия си приятел на седлото и двамата се оттеглиха от полесражението, където вече ставаха доста странни неща. В тъмнината епископът (сигурно се досещате, че това беше именно той) се спъна в чантата с магиите и те се натрошиха със звън. След години един пор с добре оформени дълги рога и малки ципести криле припомняше на потропващата с копито сова как на Големия Черен Рицар му изникнал рог на носа, а от задника му се подавала завита розова опашка. Също как после свещеникът, с глава на полярен лос, и яхнал един препускащ на яките си корени пън, просто хукнал нанякъде, а Рицарят го подгонил, като вместо ужасния си черен боздуган стискал в ръката си голям карфиол.

За сведение трябва да кажем, че Черният на беше от най-добрите магьосници и му отне около три месеца да се отърве от новостите във външния си вид. Така и така заговорихме за Черния, защо да не надникнем какво прави в момента. А тъкмо сега той беше в лабораторията си и разработваше поредния гениален проект – осемдесетоножката. Така и не можа да схване защо хората я наричаха стоножка, след като имаше само 80 крака. Но не това беше основния му проблем – работата беше, че проектът отново се закучи и нищо не вървеше както трябва, да го вземем Ние! Изложбата беше след два дни и ако и този път се провалеше, имаше опасност да му отнемат дипломата. Не, не и този път! Нямаше да позволи това да се случи отново. Още потръпваше при спомена за поправителния изпит, когато написа в пентаграмата ®uЄo на мястото на ®uЄж и вместо да призове гола четиригърда танцьорка, в кабинета на покойния професор по еротична магия се появи един хръп от най-долните измерения. Ако не сте виждали хръп, не ви и трябва, стига само да знаете, че е покрит с остри и дълги костни плочки и тежи 3.5 тона (с 2.5 повече от покойния професор), за да добиете представа какво се случи с професора, когато отгоре му вместо танцьорка се изтърси въпросния хръп. При това той беше порядъчно разярен, понеже бяха прекъснали вечерята му. Всичко свърши, когато успяха да върнат хръпа обратно, а той се беше развилнял в счетоводния отдел.

И понеже никой не обичаше особено много стария професор, а някои дори бяха откровено доволни от липсата му (и особено главния счетоводител, който плати погребението от джоба си), Черният рицар си получи дипломата, където всички оценки бяха тройки, освен тази по красиво и невинно излъчване. Направо си беше надарен по тоя предмет—учителката му по литература веднъж каза, че приличал на ангелче на Ботичели (или по-скоро би казала, ако Ботичели вече се бе родил), а това е много важно за злото. Концепцията, че то е грозно, е стара и невярна. Е, ако не броим няколко професори, и разбира се, стария епископ, но всичко си има изключенията. Сега обаче всички надежди бяха в този проект. Черният знаеше колко си падат по дълги крака в Комисията и му хрумна гениалната идея за осемдесетоножката. 40 крака, култивирани от стройни по-стройни, и на всички тях само една уста, която да досажда с приказки! Щеше да е хитът на сезона!

Само да не беше тъпия епископ. Как можа да му се падне най-ужасния и тъп слуга от всички хора с вкус към злото. Разбира се, най-големите демони взимаха най-добрите герои—Конан, Мерлин, Тезей или Херакъл, но защо на него му се падна дъртия пияница с акъл колкото грахово зърно. Тогава изобщо не обърна внимание—в биографията на кандидата фигурираше възможността това да е Симеолин, но точно тогава Черният имаше от Най-Страхотните Сутрешни ГЛАВОБОЛИЯ и изобщо не можа да зацепи какво значи това. Сега си плащаше за недоглеждането—идиотът вместо стоножка беше донесъл някаква ужасна скрипя и когато преобразяването завърши и Черният реши да види как са станали последния чифт крака, едва успя да избегне размахващото се между тях половинметрово жило, от което капеше подозрителен зелена слуз. Говедото мръсно, щеше да му даде да се разбере, само да му остане още малко време. Нуждаеше се от ужасно зъл късмет и беше поръчал на безмозъчния идиот да намери нужните съставки—еднорог, котка, кокошки, и РАЗБИРА СЕ… девственица. Естествено преподобният щеше да хитрува на дребно, но ние да го вземем, ако девственицата е тази, за която си мислеше Рицарят. „Всичко ще се оправи!“, реши той. Тя е най-подходящата—девствена, но порочна, отдадена на злото, с подла женска природа. Точно това му трябваше, само оня глупак да се добере до нея! Това съвсем нямаше да лесно, пазеше я един неприятен Бял Рицар, и по принцип Черният трябваше да го призове на нечестен двубой, но все не му оставаше време.

Сега реши да погледне как се справя със задачите си епископът. Надвеси се над сферата и видя омазненото расо да се влачи по прашния път към замъка на Бялата Дама. Силното слънце спускаше златните си лъчи върху епископа и извикваше в главата му някои мисли по свой адрес—доста интересни от анатомична гледна точка. След малко, за негово щастие, преподобният навлезе в земите на Бялата Дама, където растяха сочни плодни дръвчета. Плодовете интересуваха епископа единствено ферментирали, но дръвчетата хвърляха хубава шарена сянка и той положи морно тяло под една череша, надвесила натежалите си клони ниско над земята. Той бръкна в торбичката си и Черния никак не се изненада, като го видя да измъква оттам манерка (не се съмняваше в съдържанието й), погача и буца сирене. С преблаго изражение на лицето епископът си отчупи от питката и от сиренцето и задъвка. После глътна тлъстия си залък и адамовата му ябълка се разходи с 5 сантиметра нагоре и надолу. Накрая надигна павурчето си, при което на очите му чак сълзи излязоха.

Черният със злобна усмивка реши да не го стряска веднага. Можеше първо да го остави да се отпусне хубаво, свинята му със свиня. „Докато аз се пека на шиш той дембелува!“, си мислеше той. Когато на лицето на епископа се появи крайно умиротворено изражение, Рицарят усили комуникацията до краен предел и изрева:

- Ах, ти, гнидо негодна, мамут недоразвит, мидо необразована, папун миризлив, хръпска лиго, лайняна свинска патко! Ако още веднъж те хвана да не си изпълняваш задълженията, ще те накажа! Ще те сложа коленичил върху кабърчета! Ще те обеся надолу с главата над езеро с ракия, ще ти затъкна гърлото с цепеница и ще те целя със суджуци! Жена няма да видиш през малкото си останал живот! Гръцмуля ще ти изкарам, слоне безмозъчен!

Със задоволство отбеляза, че залъкът изглежда беше заседнал на гърлото не епископа и лицето му бе придобило прекрасния цвят, така присъщ на флората, и по специално на една нейна представителка—теменужката. Веднага щом успя да си вземе дъх попът изхъхри, че веднага щял да изпълни задачата си и хукна по пътя с нервни подскоци. Тогава се случа поредната неприятност—комуникационната сфера прекъсна картината и звука. Замириса на изгоряло. Еех, нищо не вървеше както трябва! Рицарят грабна сферата и я запрати в стената. Тя се разби с трясък, а от нея изскочи малка сънена фея, която се развика:

- Ама че отношение! Ще подам оплакване в…

С писък избягна хвърления кинжал и изчезна през прозореца в облак от проклятия. Черния загуби около половин час да възстанови комуникацията чрез сложна и скъпа магия. Точно тогава успя да види, как епископът препуска с несвойствена нему бързина, подскачайки, а от време на време дори размахваше някакъв шарен парцал. Бълвайки анатеми, зад него значително по-бавно се носеше Белият Рицар. Интересното е, че крещеше някак несвързано: „FINISH HIM!“ и „FATALITY“. Какво ли се беше оплескало този път?

IV.

- Мътните го взели!
От нещастния поднос с крехко еленово месо остана само облаче бял дим и характерното усещане за внезапно изчезнал от погледа ти по мистичен начин предмет. Някое създание от Долните измерения щеше да получи в дар парче месо в комплект с удар по главата, причинен от сребърен поднос. Кой знае, може пък месото да се бе трансформирало в нещо друго. Подносът обаче си оставаше поднос, т.е. беше еднакво тежък и Тук, и Там. За нещастие другото измерение се оказа седмо подред в посока надолу, а създанието беше… Той, неназовимия. Той спеше (при това хъркаше доста шумно) и само това помогна на Черния рицар да отърве наказанието за некадърно изпълнена магия по чл. 138 от Устава за дисциплинарни наказания, а то си беше наистина тежко – седем живота подред, потопен до шия във вино, но… е, по нататък знаете, въздържанието беше задължително.

Ядът на Черния рицар се дължеше преди всичко, ако не и само на факта, че той много добре знаеше каква ще я свърши онзи прост поп. Спомняше си с отвращение как пожела да вдъхне аромата на нежната прасковка на онази толкова красива дългокоса циганка. А то какво се оказа… Но нищо, на епископа му се размина, и то само защото циганката владееше майсторски френската любов. А колко още такива случаи имаше! Нещастният глупак обаче всеки път се отърваваше по някаква причина – било защото е петък срещу събота, било защото е напълнил отново запасите от антимон и олово.

Този простак си мислеше, че Черният рицар е най-несведущият Маг от Трето ниво в източната част на страната. Нищо, нека си въобразява, от време на време вършеше добра работа. Ако обаче е намислил да достави Онази девица, за която се бе сетил и самия Черен рицар, то тогава… Е, зависи от крайния резултат в края на краищата, може пък този път вечно пияния клетник да успее. Сигурно щеше да вложи поне малко старание в работата си, защото от него зависеше дали ритуалът ще бъде изпълнен правилно. А пък ритуалът на Новата и последна девственица си беше чиста проба удоволствие, разбира се само ако си участник в него. Но Черният рицар не се съмняваше в жертвоготовността на епископа.

Поне не много…

III.

Пред епископа стоеше един ако не невъзможен, то много труден за разрешаване проблем. Господарят искаше девица, а благодарение на усилията на епископа единствените девици в областта бяха зъбатата Борислива и кошмарната Росица, а от тях господарят едва ли щеше да остане доволен, все пак той не беше сляп, може би доста глуповат на моменти, но такова нещо нямаше да му прости. Е, оставаше и Тя, БЯЛАТА ДАMА, но само при мисълта за нещо такова на епископът му стана по-лошо, отколкото му беше преди малко. Въпросът бе не в това, че той се отнасяше със смесица от презрение и насмешка към отвратителното ѝ лицемерие и преструвките ѝ, това не би го спряло, защото скрупулите на епископа, ако той изобщо имаше такива, не биха го спрели, все пак тя имаше някои дадености, създаващи в поквареното му съзнание представи твърде несъвместими с духовническия сан. Лошото беше, че ТЯ живееше на много кофти място, между земите на епископа и тези на Белия Рицар. Та този ми ти Бял Рицар бил причината ТЯ да е още девица, бил луд по нея, но на бедното магаре не му стискало да си го изпее, пък и чисто платоническата връзка му вършела работа. Епископът пък, от своя страна, изобщо не можел да разбере подобен род обожание, като посветен в ритуалите на тъмната страна той естествено бил изпълнен с похотливост, и любовта като такава го била притискала само веднъж, но това е една друга история. По-важното в случая било, че Белият Рицар притежавал здрава физика и още по-здрав и остър меч, изкован сякаш от слънчева светлина, от тая дето е особено неприятна сутрин. Не че епископът не бил опитвал, обаче това завършило със скока му от втория етаж на замъка, със смъкнати до коленете панталони, стрела от арбалет, забита там, където гърбът се преименува и дълго след него се носели крясъците на Белия Рицар, дошъл непредвидено да помогне на Дамата със счетоводния баланс от продажбите на сладолед. Можете да попитате епископа как се бяга със забита в задника стрела и какво изпитва човек, когато не може да си яхне магарето, но по-добре недейте, става раздразнителен.

Обаче всичко това не решаваше проблема с девицата и попът потръпна, като си спомни какво стана миналия месец, когато с обелка от салам и лепило се опита поправи непоправимото у една млада и хубавичка циганка. Когато господарят видя вътре печата на месокомбинат “Родопа” вилня, троши, блъска и после ремонтът на базиликата струваше сто гроша и две дамаджани вино от личните запаси на епископа. Та като спомена ремонт, окаяникът се сети, че трябва да поправи кръста, понякога господарят можеше да бъде много разточителен в знаменията си, не че епископът укоряваше за нещо господаря, о, НЕ! Обаче защо кръстът трябва непременно да е от мед, вероятно защото Господарят имаше лош мерник със светкавиците и не винаги уцелваше златния, особено сутрин. И сега на епископа му дойде една идея – оня колар тъй или иначе нямаше да му изплати осемте гроша и защо вместо това не вземе да поправи кръста, какво толкова има в поправянето на един кръст, което един колар не може да свърши? Така, това с кръста беше уредено, ами я да видим останалите задачи. Епископът реши да започне с кокошките. Тук спънката беше, че пипката натръшка всички черни, а тези, които не натръшка пипката ги натръшка готвачката по заповед на епископа, да ги дяволите вземат, хич не бяха издръжливи, а имаха доста крехко месце. От тази ситуация, разбира се, имаше изход и епископът неведнъж беше използвал един отработен метод, който господарят още не беше загрял досега.

Докато си мислеше всичко това, той беше стигнал до имението си и обонянието му шумно запротестира, когато засече аромата на изхвърлените от слугинята джибри. Стомахът му запротестира малко по-късно и това попречи на епископа да види как кокошките му отиват и започват да кълват от изхвърленото – съдбоносна грешка. Малко по-късно епископът намери нужните му неща и вапца три снежнобели кокошчици. Я да видим какво още му оставаше – да намери еднорог и котки. Ха, еднорог! Какво си мислеше Господарят, че еднорозите растат по дърветата ли? Последното животно беше една дръглива женска, която за щастие ожреби мъжко и женско, и за радост на епископа фермата за еднорози се развиваше, но животното беше дефицитно, следователно и скъпичко, та епископът беше взел добри парички от продажбите на няколко екземпляра и сега не му се искаше да се разделя с най-добрите си добичета, обаче като си спомни за оня път, когато пробута кобила с картонен рог на челото – беше по-лошо, отколкото с фалшивата девственица, бързо се реши кое от животните да жертва. Изведе младото животно, точно то беше кръстоска между ослицата на епископа и един от еднорозите, но иначе си беше съвсем нормален еднорог на външен вид, само дето като видеше мост се запираше пред него и само натъркването отзад с люта чушка можеше да го накара да тръгне. Епископът се помоли добичето да не създава затруднения и премина към следващата задача – котките. Тук поне беше железен! Един пътешественик му беше донесъл от далечна страна една особено голяма котка, която имаше дълги косми по главата и пискюл на опашката. Расова беше, дума да няма – цялата жълта и изключително злобна и раздразнителна – по това можеш да различиш добрата котка. Епископът ѝ викаше “мац-пис-пис” и я хранеше с ведра мляко – меню, което е мечта за всяка котка, но този мъжкар, кой-знае защо, недоволстваше. Е, сви рамене епископът, скоро Господарят щеше да я употреби за Заклинанието и той повече нямаше да ѝ бере гайлето. Господарят не беше жесток към животните, дори хранеше особена любов към котките, и казваше, че след ритуала те отивали направо в замъка му. Епископът потръпна, като си представи замък, пълен с мачароци. Не че самият той не обичаше животните, просто предпочиташе повечето от тях на яхния или печени. И въпреки това се отнасяше добре към вярното си магаре и към кучето си – едно невероятно страхливо, подло и лигаво създание с рижа козина.

След като прати вест на коларя, в главата на попа се зароди една идея, невероятно рискована, луда и опасна – девицата, непорочната, която със своята абсолютна чистота ще отвори пътя на Господаря между измеренията завинаги. Само ако Господарят се съгласеше да помогне на операцията, епископът отново щеше да спаси кожата си. Дали…

II.

Магарето креташе едва-едва. Неприятното на този вид транспорт е, че много клати.
- Мамицата му… О, Боже, прости ми, че аз без да искам казах таз псувня.
Епископът не съжаляваше наистина. Просто в мъгляви и гадни утрини като тази той винаги се изправяше пред моралната (по-скоро теологична) дилема за двуначалието в природата. О, бедни Тома Аквински, Плотин и т. н., как сте можели да знаете, че един впиянчен епископ ще доказва съществуването на Бога по подобен начин. Бог беше олицетворение на силен главобол, лош вкус в устата и доста замъглено зрение.
Прости ми ти, незнайни читателю, че пълня главата ти с подобни глупости. Но мирогледът на този нещастен епископ се заключаваше неща, следващи по-горе описания ход на мислене. Девизът му бе „Целият свят е една бутилка—около 45^о„.

Може би точно заради това, когато из въздуха изведнъж настана мазна и тежка тишина, горкият епископ не забеляза спускащата се мъгла. Птичите гласове замряха, ромонът на близкото поточе заглъхна, слънцето изтля и почти угасна… Стана студено. Епископът, разбира се, беше загубен някъде из дебрите на главобола и напиращото да излезе съдържание на стомаха му. Тъкмо когато се загръщаше в расото си, с тракащи зъби,той по-скоро усети, отколкото видя плавно очертаващата се в мъглата черна сянка на конник. Сянката беше, ъ-ъ-ъ, ами странна. Нямаше слънце, така че не се предполагаше да има сенки, разхождащи се насам-натам. Е, както се знае, правилата винаги си имат изключения. Тази сянка явно беше едно от най-големите изключения в света на сенките. Защо ли? Защото тази сянка беше истинска. Съвсем истинска и, ако може така да се каже, здраво отелесена. Самата тя се състоеше от доста масивен жребец, язден от също така масивен рицар.

Епископът се стресна, защото се беше озовал в местност, напълно непозната му, и то по път, преминаван от него ежедневно. Е, откровено казано, по-често пиян, отколкото трезвен… А сега тя се беше променила. Изглеждаше малко по-пустинна от обикновено, малко по-тъмна и влажна. На всичко отгоре по средата на пътя беше застанала висока черна проклетия. От тия, дето ходят на кръстоносни походи, а се връщат след години без пукнат грош. Грошове ли, а да, като говорим за грошове, онзи колар от селото му дължеше осем гроша. Също и онзи изполичар от подножието на хълма. Но…

Последвалият крясък приличаше повече на грачене на врана, въпреки че епископът доста се постара, докато го изкара от изнемощелите си дробове. Както вече казахме, конникът изглеждаше обезпокояващо нереален и стряскащ. Та именно за това епископът изкрещя, не че беше уплашен или имаше полза, но все пак…

- Иди обратно в тъмните дебри на ада, откъдето си дошъл! Бъди проклет, о, създание излязло от утробата на кръстоска между муха-винарка и октопод…

Това бяха първите думи, които му дойдоха на ума (доколкото го имаше). Черната сянка се приближаваше безмълвно и не изглеждаше никак обезпокоена от проклятието. Беше в черни, почти неотразяващи светлината доспехи, без шлем на главата. Отгоре беше заметната в черно наметало с качулка, която скриваше лицето, ако изобщо го имаше… Конят беше огромен, също черен, но с ослепително бели зъби. Май те бяха единственото светло нещо, като изключим немалкото по тегло злато, под формата на пръстени и други такива. С други думи фигурата нямаше много за описване.

- Спри да бълваш глупости, нещастнико! Не ме ли позна?

Епископът се сепна:
- О, простете, господарю! Снощи пих много! Заслужавам наказание! Простете, простете…
- Хайде, хайде, глупако! Тия не ми минават на мен. Довечера в полунощ те чакам в замъка ми. Искам да ми осигуриш девица. Но истинска, а не като последния път, оная руспия. Намери ми и майстор, който да оправи обърнатия кръст—последния път господарят прати знамение и го счупи. Искам също черни кокошки, няколко еднорога, а няма да е зле да намериш и котки, но внимавай, само расови. Изчезвай, чакам те довечера.

-Да, господарю, разбира са, господарю, да, да, да…

Епископът започна да пелтечи, беше склонил глава, а когато я вдигна, слънцето печеше ярко в небето. Очите и главата го боляха.

- Ох, няма ли кой да го угаси това слънце?

В едно друго време и на друго място, някои хора биха му отговорили: “Ами изпикай се отгоре и…”, но тук трябва да следваме хода на историята, която разказваме. Главата наистина го цепеше, но вече не от махмурлука, а от поставените му задачи.
- Котки, кокошки, майстори—това хубаво, ама девица откъде…