Едно романче, Глава 2

Магарето креташе едва-едва. Неприятното на този вид транспорт е, че много клати.
- Мамицата му… О, Боже, прости ми, че аз без да искам казах таз псувня.
Епископът не съжаляваше наистина. Просто в мъгляви и гадни утрини като тази той винаги се изправяше пред моралната (по-скоро теологична) дилема за двуначалието в природата. О, бедни Тома Аквински, Плотин и т. н., как сте можели да знаете, че един впиянчен епископ ще доказва съществуването на Бога по подобен начин. Бог беше олицетворение на силен главобол, лош вкус в устата и доста замъглено зрение.
Прости ми ти, незнайни читателю, че пълня главата ти с подобни глупости. Но мирогледът на този нещастен епископ се заключаваше неща, следващи по-горе описания ход на мислене. Девизът му бе „Целият свят е една бутилка – около 45^о„.

Може би точно заради това, когато из въздуха изведнъж настана мазна и тежка тишина, горкият епископ не забеляза спускащата се мъгла. Птичите гласове замряха, ромонът на близкото поточе заглъхна, слънцето изтля и почти угасна… Стана студено. Епископът, разбира се, беше загубен някъде из дебрите на главобола и напиращото да излезе съдържание на стомаха му. Тъкмо когато се загръщаше в расото си, с тракащи зъби,той по-скоро усети, отколкото видя плавно очертаващата се в мъглата черна сянка на конник. Сянката беше, ъ-ъ-ъ, ами странна. Нямаше слънце, така че не се предполагаше да има сенки, разхождащи се насам-натам. Е, както се знае, правилата винаги си имат изключения. Тази сянка явно беше едно от най-големите изключения в света на сенките. Защо ли? Защото тази сянка беше истинска. Съвсем истинска и, ако може така да се каже, здраво отелесена. Самата тя се състоеше от доста масивен жребец, язден от също така масивен рицар.

Епископът се стресна, защото се беше озовал в местност, напълно непозната му, и то по път, преминаван от него ежедневно. Е, откровено казано, по-често пиян, отколкото трезвен… А сега тя се беше променила. Изглеждаше малко по-пустинна от обикновено, малко по-тъмна и влажна. На всичко отгоре по средата на пътя беше застанала висока черна проклетия. От тия, дето ходят на кръстоносни походи, а се връщат след години без пукнат грош. Грошове ли, а да, като говорим за грошове, онзи колар от селото му дължеше осем гроша. Също и онзи изполичар от подножието на хълма. Но…

Последвалият крясък приличаше повече на грачене на врана, въпреки че епископът доста се постара, докато го изкара от изнемощелите си дробове. Както вече казахме, конникът изглеждаше обезпокояващо нереален и стряскащ. Та именно за това епископът изкрещя, не че беше уплашен или имаше полза, но все пак…

- Иди обратно в тъмните дебри на ада, откъдето си дошъл! Бъди проклет, о, създание излязло от утробата на кръстоска между муха-винарка и октопод…

Това бяха първите думи, които му дойдоха на ума (доколкото го имаше). Черната сянка се приближаваше безмълвно и не изглеждаше никак обезпокоена от проклятието. Беше в черни, почти неотразяващи светлината доспехи, без шлем на главата. Отгоре беше заметната в черно наметало с качулка, която скриваше лицето, ако изобщо го имаше… Конят беше огромен, също черен, но с ослепително бели зъби. Май те бяха единственото светло нещо, като изключим немалкото по тегло злато, под формата на пръстени и други такива. С други думи фигурата нямаше много за описване.

- Спри да бълваш глупости, нещастнико! Не ме ли позна?

Епископът се сепна:
- О, простете, господарю! Снощи пих много! Заслужавам наказание! Простете, простете…
- Хайде, хайде, глупако! Тия не ми минават на мен. Довечера в полунощ те чакам в замъка ми. Искам да ми осигуриш девица. Но истинска, а не като последния път, оная руспия. Намери ми и майстор, който да оправи обърнатия кръст – последния път господарят прати знамение и го счупи. Искам също черни кокошки, няколко еднорога, а няма да е зле да намериш и котки, но внимавай, само расови. Изчезвай, чакам те довечера.

-Да, господарю, разбира са, господарю, да, да, да…

Епископът започна да пелтечи, беше склонил глава, а когато я вдигна, слънцето печеше ярко в небето. Очите и главата го боляха.

- Ох, няма ли кой да го угаси това слънце?

В едно друго време и на друго място, някои хора биха му отговорили: “Ами изпикай се отгоре и…”, но тук трябва да следваме хода на историята, която разказваме. Главата наистина го цепеше, но вече не от махмурлука, а от поставените му задачи.
- Котки, кокошки, майстори – това хубаво, ама девица откъде…