Едно романче, Глава 3

Пред епископа стоеше един ако не невъзможен, то много труден за разрешаване проблем. Господарят искаше девица, а благодарение на усилията на епископа единствените девици в областта бяха зъбатата Борислива и кошмарната Росица, а от тях господарят едва ли щеше да остане доволен, все пак той не беше сляп, може би доста глуповат на моменти, но такова нещо нямаше да му прости. Е, оставаше и Тя, БЯЛАТА ДАMА, но само при мисълта за нещо такова на епископът му стана по-лошо, отколкото му беше преди малко. Въпросът бе не в това, че той се отнасяше със смесица от презрение и насмешка към отвратителното ѝ лицемерие и преструвките ѝ, това не би го спряло, защото скрупулите на епископа, ако той изобщо имаше такива, не биха го спрели, все пак тя имаше някои дадености, създаващи в поквареното му съзнание представи твърде несъвместими с духовническия сан. Лошото беше, че ТЯ живееше на много кофти място, между земите на епископа и тези на Белия Рицар. Та този ми ти Бял Рицар бил причината ТЯ да е още девица, бил луд по нея, но на бедното магаре не му стискало да си го изпее, пък и чисто платоническата връзка му вършела работа. Епископът пък, от своя страна, изобщо не можел да разбере подобен род обожание, като посветен в ритуалите на тъмната страна той естествено бил изпълнен с похотливост, и любовта като такава го била притискала само веднъж, но това е една друга история. По-важното в случая било, че Белият Рицар притежавал здрава физика и още по-здрав и остър меч, изкован сякаш от слънчева светлина, от тая дето е особено неприятна сутрин. Не че епископът не бил опитвал, обаче това завършило със скока му от втория етаж на замъка, със смъкнати до коленете панталони, стрела от арбалет, забита там, където гърбът се преименува и дълго след него се носели крясъците на Белия Рицар, дошъл непредвидено да помогне на Дамата със счетоводния баланс от продажбите на сладолед. Можете да попитате епископа как се бяга със забита в задника стрела и какво изпитва човек, когато не може да си яхне магарето, но по-добре недейте, става раздразнителен.

Обаче всичко това не решаваше проблема с девицата и попът потръпна, като си спомни какво стана миналия месец, когато с обелка от салам и лепило се опита поправи непоправимото у една млада и хубавичка циганка. Когато господарят видя вътре печата на месокомбинат “Родопа” вилня, троши, блъска и после ремонтът на базиликата струваше сто гроша и две дамаджани вино от личните запаси на епископа. Та като спомена ремонт, окаяникът се сети, че трябва да поправи кръста, понякога господарят можеше да бъде много разточителен в знаменията си, не че епископът укоряваше за нещо господаря, о, НЕ! Обаче защо кръстът трябва непременно да е от мед, вероятно защото Господарят имаше лош мерник със светкавиците и не винаги уцелваше златния, особено сутрин. И сега на епископа му дойде една идея – оня колар тъй или иначе нямаше да му изплати осемте гроша и защо вместо това не вземе да поправи кръста, какво толкова има в поправянето на един кръст, което един колар не може да свърши? Така, това с кръста беше уредено, ами я да видим останалите задачи. Епископът реши да започне с кокошките. Тук спънката беше, че пипката натръшка всички черни, а тези, които не натръшка пипката ги натръшка готвачката по заповед на епископа, да ги дяволите вземат, хич не бяха издръжливи, а имаха доста крехко месце. От тази ситуация, разбира се, имаше изход и епископът неведнъж беше използвал един отработен метод, който господарят още не беше загрял досега.

Докато си мислеше всичко това, той беше стигнал до имението си и обонянието му шумно запротестира, когато засече аромата на изхвърлените от слугинята джибри. Стомахът му запротестира малко по-късно и това попречи на епископа да види как кокошките му отиват и започват да кълват от изхвърленото – съдбоносна грешка. Малко по-късно епископът намери нужните му неща и вапца три снежнобели кокошчици. Я да видим какво още му оставаше – да намери еднорог и котки. Ха, еднорог! Какво си мислеше Господарят, че еднорозите растат по дърветата ли? Последното животно беше една дръглива женска, която за щастие ожреби мъжко и женско, и за радост на епископа фермата за еднорози се развиваше, но животното беше дефицитно, следователно и скъпичко, та епископът беше взел добри парички от продажбите на няколко екземпляра и сега не му се искаше да се разделя с най-добрите си добичета, обаче като си спомни за оня път, когато пробута кобила с картонен рог на челото – беше по-лошо, отколкото с фалшивата девственица, бързо се реши кое от животните да жертва. Изведе младото животно, точно то беше кръстоска между ослицата на епископа и един от еднорозите, но иначе си беше съвсем нормален еднорог на външен вид, само дето като видеше мост се запираше пред него и само натъркването отзад с люта чушка можеше да го накара да тръгне. Епископът се помоли добичето да не създава затруднения и премина към следващата задача – котките. Тук поне беше железен! Един пътешественик му беше донесъл от далечна страна една особено голяма котка, която имаше дълги косми по главата и пискюл на опашката. Расова беше, дума да няма – цялата жълта и изключително злобна и раздразнителна – по това можеш да различиш добрата котка. Епископът ѝ викаше “мац-пис-пис” и я хранеше с ведра мляко – меню, което е мечта за всяка котка, но този мъжкар, кой-знае защо, недоволстваше. Е, сви рамене епископът, скоро Господарят щеше да я употреби за Заклинанието и той повече нямаше да ѝ бере гайлето. Господарят не беше жесток към животните, дори хранеше особена любов към котките, и казваше, че след ритуала те отивали направо в замъка му. Епископът потръпна, като си представи замък, пълен с мачароци. Не че самият той не обичаше животните, просто предпочиташе повечето от тях на яхния или печени. И въпреки това се отнасяше добре към вярното си магаре и към кучето си – едно невероятно страхливо, подло и лигаво създание с рижа козина.

След като прати вест на коларя, в главата на попа се зароди една идея, невероятно рискована, луда и опасна – девицата, непорочната, която със своята абсолютна чистота ще отвори пътя на Господаря между измеренията завинаги. Само ако Господарят се съгласеше да помогне на операцията, епископът отново щеше да спаси кожата си. Дали…