Едно романче, Глава 8

VIII.

De ritualis…

Всъщност всичко изглеждаше наред. Е, поне на пръв поглед. Черният беше избрал много добро място за ритуала – една от източните зали на замъка. Тя беше без прозорци и каквито и да било други отвори, като изключим, разбира се, вратата. Явно нещастния предишен собственик на прословутия Зелен Замък (преименуван на Черен съвсем наскоро) беше използвал това помещение за някакви тайнствени обреди, свързани с гората и горските ягоди – в единия край, точно до стената имаше внушителен с размерите си олтар с изрисувани по него кактуси и горски цветченца. Всичко беше в зелено! Вярно е, че обърнатият наопаки кръст нас олтара контрастираше доста с общо взето веселата обстановка в залата, но какво пък, важен е замисълът, умствената настройка, така да се каже. Да не говорим за обезглавените черни кокошки, с чиято кръв беше опръскан целият под, или пък за нещастния еднорог, който сумтеше яростно в другия край на залата. До този момент всичко беше весело – лееше се кръв, по олтара имаше черва (между другото, те показваха изключително благоприятно развитие на нещата в общ план, но кой знае…). Имаше дори и котка, която по незнаен начин беше успяла да се качи на полиелея и ревеше гръмовно, навявайки мисли за диви и безбрежни савани, окъпани в жестоко греещо слънце.

Там имаше и няколко души, на чието описание май ще е необходимо да се спрем по-подробно. А също и на действията им, дори и те да ви се видят странни. Точно в този момент познатият ни вече епископ вдигаше тост за „…господаря, за дамите и за успеха на начинанието…“. Споменатите дами се подхилваха в шепи и си пийваха от отлежалата пшенична ракия (простете за грубата дума, но за питието, известно в по-късни времена и на едни съвсем други географски ширини като водка, не могат да се дадат кой знае колко по-точни определения).

- Наздраве! – избоботи Черният. Е, „избоботи“ е може би малко пресилено за неясно изфъфленото „насдуафе“, но в такива моменти никой не придиря. Той се беше излегнал на едно канапе, покрито със сърма и хермелинови кожи. Усмихваше се блажено. И как не! На ритуала присъстваше ТЯ! Да, да, високоуважаеми читателю, точно Тя с главно „Т“ – Дамата на Белия Рицар. Той не знаеше за присъствието на височайшето събиране, но пък какво значение имаше, и точно в този момент, когато основната част на обреда беше вече приключила, и оставаше само… хмм… консумацията.

И тъй, алкохолът се лееше безспир. Бялата Дама, която явно не беше толкова непорочна в мислите си, колкото говореше името ѝ, се опитваше безуспешно да научи Черния, епископа и една гуспойца на вид игра с карти, чието име се е изгубило в мрака на вековете, но изумително напомня на названието на алкохолно питие, дестилат от ферментирала захарна тръстика. Безуспешно! Черния се беше оставил в ръцете на алкохола и на все по-силно обземащата го страст. С властен и нетърпящ възражение глас той отпрати епископа и неговата компаньонка в съседната зала. Те и двамата бяха доста опиянени, било от радост, или от други неща, така че не протестираха. Просто взеха стъкленицата, пълна с животворна вода и излязоха. Черният угаси свещите и сред всеобщия хаос започна най-красивата приказка на нощта. Изяществото на двете слели се тела беше незабравимо и за двамата. Той първи я надигна нежно свали дрехите ѝ. Тя повтаряше в несвяст:

- Когато дойде утрото, или ще те пробода в сърцето, или ще се пробода сама…

Тя беше цветът на нощта (е, не в буквален смисъл, защото беше много тъмно), нежното цвете, разцъфтяло под ласките на слънцето и дъжда… Нека спрем дотук с красотата!

По-нататък, ако се вярва на преданията, след върховния момент (по-късно щяло да има още един, доколкото се разбира от откъслечните сведения), те отишли да си вземат една вана в огромната баня на замъка. Там многоуважаемата Дама изсипала в басейна огромно количество ароматно пенещо се вещество (всъщност запасите на целия замък за две години напред), и с буен смях се хвърлила в приятно топлата вода. Там последвала още една сцена на бурна любов, макар и не така красива, защото приличала по-скоро на надкачване на жребец върху кобила. Но какво да се прави – в мигове на страст хората не знаят какво правят…

След този момент никой не знае какво е ставало, защото единствения свидетел на сцените дотук бил епископът, който надничал иззад открехнатата врата. Е, има и още, което е по-страшно… По едно време, когато Черния и Дамата решили да облекчат естествената си нужда на двора, епископът тъкмо търчал навън с една голяма тава, пълна с необработената от стомаха на компаньонката му храна… Да, точно тогава…

Черният бил гол и се наслаждавал на тишината и спокойствието на нощта, облекчавайки мехура си. Но бил застанал с гръб към най-близката факла, а е епископът тъкмо се втурнал към вратата и видял…