Mostly harmless…

Чета „Пътешествие до края на нощта“ на Луи-Фердинан Селин. Сега разбирам защо Буковски го харесва толкова много и използва името му на няколко места в прозата си. Не вярвах, че може да има друг литературен герой, който така да не иска нищо друго от живота, освен да си го живее, като Хенри Чинаски. Фердинан Абрамю обаче на места като че ли става досаден, а в никакъв случай не мога да кажа същото за Чинаски. Самият Селин е някак елитарен, въпреки сказовия си начин на писане (а може би и тъкмо заради него).

Днес попаднах на ето тази статия в блога на Мишел. Изправени сме пред нещо чудовищно, нещо, което се случваше до преди 18 години, и което си мислех, че вече няма да видя—държава, в която полицейщината така се е преплела с всеки аспект на социалния живот, че всякакви утопични ужасии от рода на „1984″ вече не изглеждат толкова невероятни.

Лично мен ме е срам както че живея в тази държава, така и че не мога да направя нищо реално, за да прогоня управляващите. Да, съвсем нищо—нито на някого от правителството му пука дали ще съм доволен или не, нито пък дали ще гласувам за него или не. А как бих желал Йовко да е прав и наистина един ден романтиците и мечтателите да имат думата… Знам обаче, че няма да стане така. Няма да стане, просто защото романтиците и мечтателите получават думата само когато има революция, когато едни лайнари искат да изгонят едни други лайнари и за целта нахъсват и пращат точно романтиците и мечтателите да свършат мръсната работа. Пфу.

От латински „Кой пази самите пазачи?“