Едно романче

Автори: Симеон Кръстев и Никола Колев

Prescriptum: Всякакви прилики с действителни лица и събития никак не са случайни.

И така, сега ще чуете баладата, или както някои я наричат – сага, или както други ѝ казват просто история, легенда, приказка… и по още доста начини, за рицаря на електронната игра, или както ще го наричаме тук – Белия Рицар, в левия ъгъл на ринга, а в десния ъгъл на ринга е Черния Рицар, секундант му е… мо-о-омент, грешка, става дума не за боксов мач и май е най-добре да започнем от самото начало, от една много тежка нощ и една още по-тежка сутрин.
В едно малко градче или по-точно в една околия живял един епископ, но той не бил съвсем епископ, защото по онова време (кое време?!) нещата с църковните служители били доста по-различни и титлите им не били така точни, за този епископ дори се носи слух, че е бил самият Симеолин, не без основание, както ще се убедите след като прочетете това, може да е бил игумен, поп, или Бо…, по-скоро Дявол знае какво. Та този епископ, след като за пореден път доказал верността на максимата, че „… само идиотите не се учат от грешките си, но ние сме идиоти…“ по един твърде характерен за него начин. След като за ядене си поръчвам мешано, а не само един тип скара, то и за пиене трябва да си вземам няколко неща, казал си той и слязъл до избата си, за да наточи 1.5 литра Merlot и да си дръпне от лютата сливовица, а също и да си подмаже с благата крушовица, пък и не пропуснал да опита станало ли е тазгодишното винце и като повторил тази процедура, вече малко трудно взел 13-те стъпала до столовата, където го чакала шумната компания от един богат земевладелец и двама барони, чиито земи епископът отдавна притежавал и сега само от съжаление и чист хуманизъм и човеколюбие и толкоз ги събирал на разпивка. Ще кажете доста интересно си прекарвал нощите тоя божи служител, ама да знаете, той ги „прекарвал“ и по доста по-интересен начин, но това ще стане обект на разглеждане по-късно. Но точно тази вечер се случил трагичен инцидент, трижди проклетата черна котка, с ужасните опалови очи, минала в избата и подбудена от Нечестивия, поганката зяносала безценното каче с кисело мляко, което добрият стопанин пазел като очите си (поне когато не бил се докарал до състояние да пее за втори път, гостите го изкарали на бис „Градил Илия килия…“). Та значи съборила тя млякото и не само го съборила, ами го и излокала цялото, къде се е чуло и видяло котка да лочи кисело мляко, ще кажете Вие. Е, тая лочила, от лошотия лочила, сякаш Лукавия се бил вселил в нея , па накрая си облизала и мустаците, па си завила края и драснала да си върши котешките работи, по-черна и от греха…

Когато на сутринта епископът се пробудил от заслужения си праведен сън по пътя на дедукцията стигнал до следното заключение, което обаче по обективни причини ще видите, че не било вярно, а то било следното: „Щом разни хранителни продукти напускат тялото не по реда, по който са постъпили, то няма значение кое ще бъде първо на сутринта – закуската или киселото млекце“. И като помислил това той си хапнал пържени яйца с люти чушки, а злодейската ръка на Нечестивия била оставила до него и една кана с онзи отпадъчен продукт, който присъства и в aqua vitae, а именно H2O и епископът я изпил цялата. Злото вече било станало и той предприел единственото разумно в този случай действие, заприпкал към избата. Заприпкал не е точната дума за болезненото му клатушкане наляво-надясно, но в крайна сметка се добрал до целта си, но по-добре да не го бил правил, защото гледката почти го довършила. Технически той бил още жив, но разстоянието, което го деляло между света на живите и този на останалите било се скъсило, колкото могло повече от преди малко. И тогава епископът изрекъл страшното проклятие с 666 думи, изречени в 13 стиха, съставени от неповтарящи се всякакви ругатни и псувни, които той бил научил от странстванията си из други страни. И това проклятие е най-силно и до днес и от него бяга дори Лукавия, защото то било изречено в труден и кобен час… Всъщност някои твърдят, че епископът не изрекъл никакво проклятие, а само започнал да вие по някакъв странен и жален начин по посока на събореното каче. Но така или иначе по-късно ще ни трябва това проклятие, затова е по-добре да знаем произхода му. Няма да опишем последвалите действия на епископа, за да не бъдем обвинени в натурализъм, но накрая той седял в тъмната изба, на хладно, обхванал главата си с ръце и се мъчел да задържи отлепящото се теме на мястото му. Всичко, което виждал той, било обагрено в пурпурно и пулсирало в унисон с главата му, а стомахът му правел салтоморталета, въртял се наляво, надясно, подскачал нагоре, надолу, обикалял в кръг, а епископът гледал мрачно, с поглед, непредвещаващ нищо добро за този, който вдига шум. Стъпките на пъплещата по пода муха отеквали в главата на епископа като конски тропот…

Един час по-късно епископът се добрал до животоспасяващо кисело мляко, по-право се добрал само до сведения, че на едни нищо и никакви си 5 километра от него един благодетел разполагал с една купа кисело мляко… Решението било взето и епископът се залюшкал между двама вилани, които го повели към заветното спасение. Но странно, по пътя, докато вървели, притъмняло и хлад сковал сърцата на селяните, само попът нищо не усетил по обясними причини. Спуснала се мъгла, която покрила с лепкавата си сумрачна пелена пътниците. Селяните чули кикот, писък на сова (и то в такъв необичаен час), обадил се пръч, и тогава видели най-ужасното и побягнали. Единственото, което хората изкопчили от разстроените вилани, били несвързаните приказки за някаква котка, която дори не била черна, а просто тъмна, мустаците и били целите в кисело мляко, а някъде там се мержелеела може би човешка фигура, яхнала козел… Епископът, който бил свикнал на гледки от подобен характер сутрин, се олюлял леко, вгледал се, и…

0 comments ↓

There are no comments yet...Kick things off by filling out the form below.

Leave a Comment