Entries from септември 2007 ↓

Този превод на ‘Don’t Fade Away’ на Dead Can Dance е посветен на Mermaid

Не увяхвай,
мое момиче с кафяви очи.
Ела с мен,
ще възрадвам сърцето ти,
ще танцуваме в самотата си
и ще търсим утеха в мъдростта,
която даряваме…
Мислейки за настоящето и за бъдещето.
Ще унищожаваме страховете в огнения хаос.
Говори това, което мислиш
и мисли това, което говориш.
Чувал съм, че невинността може да ни заблуди.
Но не им позволявай да те пречупят.
Светът е пълен с несбъднати мечти…
Тишината е единствената им добродетел,
заключена в тихите им мечтания…
Но нека сега потанцуваме в тази звездна нощ,
изпълнена с блясъка на огнените звезди.
А в зори, когато изгрее нашето слънце
и донесе със себе си симфонията
от птичи песни,
не ме предавай…
Позволи ми да остана още малко.
А животът е така кратък…
Нека се потопя в усмивката ти,
която ме възнася
в здрача на градината…
Лека нощ…

Искам един ден да стана умен. Толкова умен, че да пиша книги. Някой ден. Когато и да е, но по възможност веднага. Затова постоянно се опитвам да чета разни „интелектуални“ книги. Или ако не интелектуални, то поне такива, които ми се струват предизвикателство за ума. Буковски например… С изрази като: „…разговорът беше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорехме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Беше като голямата радост, която излъчва огънят“, аз просто не бих могъл и да си помисля да започна да пиша. Не е ли така?! От друга страна: „Преебаха ме! Напиха ме! Подписах договора!“ ме кара да не губя надежда, че това някой ден ще стане. В смисъл, че ще започна да пиша, де. Не че ще ме преебават. Толкова просто изглежда… прозаично някак си. Хъм… Всъщност и прозаично не е точната дума. Обременен съм от прекалено много глупости.
Мисля си само за незначителни неща. В този момент някой психолог би се намесил, казвайки, че това говори за доста ниско ниво на самоуважение. Е, не знам дали точно така би го формулирал, но поне аз така си го представям. Както и да е, не това ми беше мисълта. Вижда се, че талант нямам. Написал съм едно единствено нещо, което си го харесвам, а и на други хора им допада. Но това беше преди 6 години. Оттогава насам – нищо, сух кладенец, празна бутилка. Такива ми ти работи, в общи линии. Но ако някой ден наистина стана умен, то си обещавам, че ще напиша една книга. Проблемът е само как ще разбера, че съм станал умен. Дали някой ще ми го каже? Може би, но и сега мои познати ме мислят за умен. Това е лесно, да ги заблудиш. Просто използваш думички, които те не са чували, връзваш малко по-сложни изречения, отколкото те могат да възприемат, не си оставяш магарето в калта, каквото и да е положението. И така всички си мислят, че си голяма работа.
Но когато ножът опре до кокала, тогава вече става ясно кой – какъв е. Заблудата е най-доброто оръжие във всяка борба, но идва момент, когато не ти е от полза. Интересно ми е как така писатели, които смятам за оригинални, като Селинджър (макар от него да съм чел само „Спасителят в ръжта“) или Буковски изглеждат умни, но и не се занимават с нищо определено. Визирам техните лирически герои, разбира се. За тях самите не знам много. Но Холдън Коулфийлд е един хаймана. Да, хаймана от най-висока проба, но все пак… Тийнейджър, който пие, заглежда жените (а същевременно си има вече изградени принципи спрямо тях) и просто не прави нищо особено. Нищо. Буковски пък се опитва да изглежда, като че ли прави нещо, работейки тук и там из цяла Америка, но всъщност той също е безделник. Общото между тези двамата ми се струва (макар да е очевидно) това, че те ЖИВЕЯТ. Живеят си бе, като едни пичове. Поркат, шибат, бият се, реват, ругаят, пишат стихове и проза (някои от тях) и други такива едни „житейски“ работи.
Или пък нещо от рода на:

„какво ново, Тони?“ – попитах.

„лайна“ – каза Тони.

„това ново ли е?“

„лайна“ – каза Тони.

„лайна“ – каза Майк Индианеца.

Просто безценно. Има нещо, което не е необяснимо, но понеже аз съм един мизерен тутманик, дето не може да върже две думи на кръст, не мога и да обясня какво имам предвид. Ханк го казва най-добре, перифразирам, естествено – когато застана пред белия лист, имам чувството, че той ме наблюдава. Всеки си има своя личен кошмар, а това е моят. При мен разбира се няма листи, а компютърен екран, но нали panta rei, panta kineitai kai ouden tauto menei. Абе мамка му…
Всичко е един шибан кръговрат, ето какво е. Буковски пише за мадами, които му се обаждат, казвайки, че са прочели еди-кое си стихотворение. Мда. А какво е станало, когато са прочели „Любовни истории на обикновената лудост“? Дали пак са му се обаждали?
Поетите били хора, които казвали много неща с малко думи, докато писателите – обратното, малко неща, но надълго и нашироко. Ахам. Това си е точно така.

I. По време на царуването си Симеон е постигнал големи успехи във външната политика. Но не просто като постижение на геополитиката, равняващо се по византийски модел, а като върхов момент в нашата история. Това била епоха на най-голямо териториално разширение и политическо издигане по време на Първото Българско царство, а също и културно-просветно развитие, с които се намира във връзка и многогодишната борба на България и Византия за политическо надмощие, борба, която обхваща по-голямата част от царуването на Симеон. С този политически двубой е свързана и неосъществената (за съжаление, може би) идея на Симеон за създаването на Българо-византийска империя. Същността на тази идея е била унищожаването на Византийската империя като политическа формация, но вероятно запазването на същността на Империята, по-точно на конгломерата от народи и техните земи, както и евентуалното по-късно обединяване на всички бивши византийски земи с всички български земи, като столица на новата империя е щяла да бъде най-вероятно Константинопол.

II.Причините за появяването, или по-точно за възникването у Симеон на идеята за Българо-византийска империя се коренят най-общо в гръцкото му образование, т.е. произтичащото от това познаване на идеята за византийския ойкуменизъм (който е бил своеобразно преосмислен от царя) и римо-византийската държавническа традиция и дипломация. Това, което днес ние назоваваме Византийска империя, самите византийци смятали за пряк наследник на Римската империя. Те схващали себе си като поданици на същата държава и по тази причина е обяснима склонността на византийските императори да приемат властта си като наследство от старите римски императори. През VI в. Юстиниан доразвива тази позиция, пишейки в една новела за „преприятния нам Цезар“, който „дал благочестиво начало на нашето единовластие“. Римската империя според византийските исторически представи не е онази стара, обвита в древност и греховност империя, а една нова държава, в която християнството и неговото учение са създали ново духовно съдържание и насоченост.

По начин, достоен за възхита и удивление, Божият промисъл е уредил светските порядки така, че новата империя да се превърне в „избран съсъд“ за разпростиране на християнското слово и за спасение на човешкия род. Още от времето на Октавиан Август вселената е обединена, варварите са подчинени, няма граници между народите, с други думи изградена е общността, където ще се роди Богочовекът и ще се разпространи учението Му. Съществуването на тази общност се подпомага и от повсевместната известност на един език, понятен за всички – гръцкия. Човечеството вижда как редът, предвиден от Божия промисъл, става действителност: съзижда се новата Римска империя, където съжителстват християнската вяра, християнският нравствен закон, духовното наследство на елинизма, римското право и римската държавна организация. Новата империя има за задача да отблъсква варварите, да пази мира, да налага всеобща справедливост и единство на догмата, да разпространява християнството така, че да се създаде „едно паство с един пастир“ (Йоан 10,16). Това е новият християно – римски светоглед, който осигурява законно основание на всички претенции на Империята за световно господство.

Привързаността на византийците към изключителността на всеки атрибут на византийския император, както и постоянните упорити спорове с други владетели , които се опитват да си присвоят титли, ipso iure присъщи на императора на Византия, не трябва да бъдат възприемани като безплодна настойчивост върху мъртви порядки, а като защита на една идея, изразяваща същността на хилядолетната история на Византия. Ето защо представата за Империята е преплетена с т.нар. римска идея, а Константинопол е новият, втори Рим, независимо от това доколко названието се опира на явно подправения слух, че Константин Велики нарекъл столицата си Нови Рим. Главен отличителен белег на римската идея е, от една страна, дълговечността ѝ, защото Рим е вечен град (Tibullus, II.5.23 : „Romulus aeternae mondum formaverat urbis moenia …“), а от друга, непрестанното ѝ обновяване и възраждане. С пренасянето на държавната столица от Рим в Константинопол градът на Константин става и Царстващ град – Василевус (откъдето идва и българското наименование Цариград), и естествено придобива отличията на стария Рим – aeternitas et renovatio (вечност и възобновяване). Ето с какви думи Константин Манаси, поет от XIIв., изразява това: „градът великоградният, градът Нови Рим, Рим непоклатимият, никога не стареещият, Рим – вечно младият, вечно възобновяваният“. По този начин римската идея придобива почти мистично значение за верните си следовници. Християнската римска държава не може да погине. И в душите на византийците, дори и в най-страшните моменти на националното им битие, не угасва надеждата, че Божият промисъл бди над тях „за слава и възраждане на ромеите“, както се молят византийците на дворцов празник (Конст.Порф.“Peri Basileiou taxewV„).

В хода на завоеванията си през I-III в. Римската империя подчинява почти целия за тогавашните представи цивилизован свят, т.е. Orbis romanis, адекватен на понятието Orbis terrarum. Подобна идея, наречена oikomenh, съществувала и в представите на елинистическия свят. Така че съгласно неоспоримия континюитет на културите, тази идея преминава и у византийците, като последователи на синкретичната римо-елинистическа византийска култура. Оттам, прочее, идеята прониква и у българския владетел. Както е известно, той е бил наричан hmiargo, т.е. полугрък, а това не е никак малко за сина на един доскоро варварски княз.

III. За разлика от причините, които се коренят в абстрактното понятие oikomenh, поводите за изявяването, или по-точно опитите на Симеон за реализирането на идеята за Българо-византийска империя, са били базирани на нещо съвсем конкретно. Териториалното разширение на българската държава, което довело до обединението на едноплеменните славяни на Балканския полуостров, политическият и икономически напредък, който извел България до положение на водещ фактор в югоизточна Европа, и културно-просветното развитие, което се изразява в създаването на национална славяно – българска книжнина, издигнали Българската държава до такава висота, че нейният владетел се почувствал достатъчно силен, за да бъде съперник на източно-римския император. След като владеел по-голямата част от Балканския полуостров и съзнавал своята политическа мощ, от една страна, а от друга – като му била добре известна слабостта на Империята, до която тя стигнала при император Лъв VI Философ поради външни несполуки и вътрешни размирици, Симеон се считал ако не по-високо, то поне равен на византийския император и поради това той не можел да се задоволи с титлата „княз“ или „arcon“ (букв. владетел, управител), както го титулували в Цариград. У него се зародила мисълта, че той не само притежава и политическото, и моралното право да носи титла, равна на императорската, но и че е дошло времето, когато трябва да заеме престола на източните императори, след като завоюва Цариград и го направи столица на обширната си държава, а себе си да провъзгласи за „цар на българи и ромеи“ (basileuV twn boulgarwn kai rwmaiwn). Поне последното Симеон успява да реализира през 920 г., когато обявил, че узурпаторът (т.е. Роман Лакапин) „трябва да слезе от престола “ и да остави царството, което по право принадлежи нему (т.е. на Симеон). Тогава Симеон си присвоил титлата „цар на българи и ромеи“. Принципите на византийското самодържавие изисквали освещаването на неговата царска корона да бъде извършено от автокефална патриаршия. Тъй като нито Константинополската, нито някоя от останалите източни патриаршии били склонни да извършат такова нещо, Симеон решил да издигне българската архиепископия в патриаршия. Предполага се, че това е станало на специален събор в Преслав, където въздигнатият в сан патриарх Леонтий коронясал за цар Симеон. Този стремеж на българският монарх е изразен в печатите с формула „Симеон в Христа василевс на ромеите“ и „Симеон василевс многая лета“.

Евентуалното признаване на императорското достойнство на българския владетел обаче за Византия би било само феномен на необходимост, какъвто е случаят през 913 г., когато Симеон е признат за василевс на българите, но титлата се отменя още на следващата година (близо 6 месеца по-късно). По този начин се разрушават идеологическите устои на римо-византийската доктрина за властта: един бог на небето – един император на земята. Следователно ромеите, чийто император е единствен, са богоизбран народ. „Семейството на владетелите“ губи своята пирамидална структура с появата на други реални претенции за върха, които искат да присвоят божествената роля не само за своя лична, но и на народа си полза. Титлата „цар“, аналогична на „basileuV“ и на „imperator“, никога не е призната на Симеон от Византия, въпреки невероятните му усилия. През X в. България наистина става мощна монархия. Нейното място в тогавашна Европа се определяло от голямата държавна територия, многобройното население, развитото стопанство, и ред други неща, но не на последно място и от победите на Симеон Велики.

Претенцията на България да разруши и подмени като доминираща сила Византия в средиземноморския свят поставя статута на нейния владетел в съвсем друга светлина. Но както пише проф. Петър Мутафчиев „… мисията да замести Византия… тогава не бе по силите на никой от европейските народи“. И наистина, би ли могла новопокръстената българска държава да замести наследницата на римо-елинистическата култура в каквото и да е отношение, било то политическо, икономическо или културно ?

Използвана литература:

1. . И.Е.Караянопулос „ПОЛИТИЧЕСКА ТЕОРИЯ НА ВИЗАНТИЙЦИТЕ“ , С. , 1992
   
2. . В.Златарски „ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ“ , т.1 , ч.2
   
3. . П.Мутафчиев „ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД“
   
4. . Ст.Станилов“Българската монархия през средните векове“,Варна,1994
   

I. По време на царуването си Симеон е успял да постигне големи успехи във външната политика, които се изразявали главно в надмощие над Византия и пълен контрол на положението на Балканския полуостров. Неговото управление е един от най-големите върхове в историята ни въобще. България от края на IX в. и първата четвърт на X в. е най-могъщата държава не само на Балканския полуостров, но и в цяла
югоизточна Европа. Покрай всичко това управлението на Симеон се свързва и с т.н. „идея за Българо-византийска империя“, която идея е в основата на българската външна политика. Същността на тази идея е била унищожаването на Византийската империя като политическа формация, но запазване същността на Империята, а именно – на конгломерата от народи и техните земи; както
и по-късното обединяване на всички бивши византийски земи с всички бивши български земи, като столица на новата империя е щял да бъде Цариград (бившият Busantion).

II. Симеон е бил третият син на княз Борис-Михаил, роден е около 863-864г., поради което е наричан „дете на мира“, във връзка с мирния договор, който е бил подписан тогава между Империята и България. Рано научава гръцки език и вероятно през 878г. е изпратен в прочутата Магнаурска школа. Там той получава блестящо за времето си образование, като бил наричан от съвременниците си полугрък. След завършването на школата Симеон се замонашил при монах Арсений. По-късно, през 886г. се завръща в България. Но вместо духовен глава, какъвто мислел да бъде самият Симеон, след събитията от 893г. бил провъзгласен за княз на България (arcon BoulgariaV).

За същността на темата, която разглеждаме, първият период от управлението на Симеон не ни интересува пряко /894-912г./. След смъртта на Лъв VI Философ, а по-късно и на Александър, малолетният император Константин VII Порфирогенет останал без роднини по бащина линия. Било сформирано регентство, начело с патриарх Николай Мистик.

През август 913г. Симеон настъпил към Цариград и обявил своите искания: да бъде провъзгласен за „император на българите“ и да ожени Константин VII за своята дъщеря. Със своето второ искане Симеон се домогвал до титлата „василеопатор“ (т.е. тъст на Константин), която би му дала възможност да се намесва пряко в делата на Империята. Относно признаването на Симеон за цар на българите, Теофан Континуат споменава в своята „Хронография“: „Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитвата, поставил на главата му, както казват, вместо корона собствения си епириптарий. “ Освен това, било уговорено Симеоновата дъщеря и Константин VII Багренородни да сключат брак след навършване на пълнолетие.

Скоро след това обаче, през февруари 914г., патриарх Николай Мистик бил свален от регентството и мястото му било заето от императрицата-майка Зоя. Тя обявила титлата василевс на Симеон за невалидна и отхвърлила предначертания брак. През есента на 914г. и 915г. година българските войски методично унищожавали византийската власт на полуострова – опустошили Драчката и Солунската области, превзели Одрин.
Това накарало императрица Зоя да търси коалиция с маджарите и печенегите, но не успяла в начинанието си. Решителната битка между българи и ромеи станала на 20.VIII.917г. На анхиалското поле, близо до река Ахело (или Ахелой – първият вариант е по професор Мутафчиев), ромеите претърпели катастрофална загуба и българските войски нахлули на византийска територия.

През 918г. навлезли дълбоко в Гърция и взели със себе си десетки хиляди пленници. През 919г. в Константинопол бил извършен преврат, като Зоя била свалена и заместена от Роман Лакапин, бивш селянин и друнгарий. Той веднага омъжил дъщеря си за Константин. По този начин Роман получил титлата василеопатор. През 920г. бил издигнат най-напред за кесар, а след това и за съимператор на непълнолетния василевс. През същата година Симеон си присвоил титлата „василевс на българи и ромеи“, засвиделствана върху някои негови печати. През 921г. българският архиепископ бил издигнат в сан патриарх. Това довело до нови войни.Последният опит на Симеон за превземане на Константинопол е от 922г., когато той изпратил при арабския халиф Ал-Махди свои пратеници. Но за съжаление пратениците били хванати от пирати, които ги предали на византийския император. По този начин коалицията била осуетена. Пет години по-късно, на 27.V.927г., цар Симеон умира.

III. Причините за появяването на идеята за Българо-Византийска империя се коренят основно в гръцкото образование на Симеон, т.е. познаването на идеята за Византийския ойкуменизъм и римо-византийската държавническа традиция и дипломация. Самите византийци с основание отвеждат корените на своя произход към римското начало, поради което назовават престолния си град „нов Рим“, „втори Рим“, заедно с „василевус“ (на български – Цариград) и Константинопол. Освен това те наследяват традицията да отъждествяват света с Рим от „първия Рим“. Потвърждение за това намираме в законите на Юстиниан, които са адресирани към целия свят: „in omnem orbem terrarum, universis hominibus“, където се разпростират законите на Рим. Римската империя според византийските исторически представи не е онази стара, обвита в древност и греховност империя, а една нова държава, в която християнството и неговото учение са създали ново духовно съдържание и насоченост. Още от времето на Октавиан Август вселената е обединена, варварите са подчинени, няма граници между народите, с други думи, изградена е общочовешката общност, където ще се роди Богочовекът и където ще се разпространи учението Му. Съществуването на тази общност се подпомага и от повсеместната известност на един език, понятен на всички – гръцкия.

Симеон е бил съвсем наясно с гореизложеното. Той не е бил способен да измести Византия. Но явно и не е целял това в известен смисъл. Унищожаването на политическата организация (само до някаква степен, но не и напълно) и налагането на нова такава е било един от възможните варианти за постигане на целта. Но смесването на две структури, едната от които е Византия, а другата – България, е нещо необичайно. Византия със своя почти шест вековен „опит“ (присъствие) с християнството и България – покръстена преди половин столетие. Младата християнска държава още не е изпаднала в онази степен на Византийско влияние, както през Второто българско царство (1186-1396г.), за разлика от Симеон, като това си има своите добри и лоши страни. Но така или иначе, светогледът на Симеон не се е различавал от този на самите византийци, което, както вече споменах е резултат най-вече, ако не и само на неговото образование, получено във Византия.

IV. Поводите за изявяването на идеята за Българо-византийска империя, обаче, са били съвсем конкретни. Лъв VI философ, който според професор Мутафчиев не е имал основание да се нарича така (от filosofoV -обичащ мъдростта, приятел на мъдростта), се проявил като твърде неблагоразумен владетел. Най-ярък пример за това е търговския конфликт от 894г. Империята е била отслабена след многобройните конфликти с арабите, които откъснали бивши византийски територии в Азия. А именно Азия е била „изворът на младостта“, метафорично казано, за Империята, разположена на границата между Изтока и Запада. За Симеон едно подобно състояние на империята е било изключително изгодно за осъществяване на замислите му, защото при една отслабена империя, от една страна, и при отсъствие на други силни противници (в лицето на съседни държави), от друга, не е имало кой да попречи на амбициозния български владетел за осъществяване на плановете му, макар че той все пак не успял да ги осъществи.

Освен това българският владетел е бил недоволен от титлата си – arhon BoulgariaV, която носел до август 913г. Той се е считал за по-достоен и затова едно от исканията му при обсадата на Константинопол е било да бъде признат за „imperator bulgarorum“ (basileuV twn Boulgaron). А византийската дипломация, от своя страна, се е стараела всячески да омаловажи признаването на Симеон за basileuV. Както споменава и Теофан Континуат в своята „Хронография“, патриарх Николай Мистик положил на главата на Симеон не корона, а „… собствения си епириптарий“ (това е черният плат, който владиците носят под шапките си). Нещо типично, само за „замазване“. Това е умишлено допусната грешка, дори неточност в ритуала. Симеон е признат за василевс, но по-малко от половин година след това императрицата-майка не признава легитимността на титлата. Когато през 920г. избухва нов военен конфликт между България и Византия, причината за него е самообявяването на Симеон за василевс и последвалото обявяване на Българска патриаршия. Византия отново не признава легитимността на гореизброените титли, защото, след конфликта с Карл Велики, който се обявява за Imperator romanorum gubernans imperium, тя е успяла да си възвърне статута на единствен и законен наследник на Римската империя.

V. Византийската империя е имала за задача да отблъсква варварите, да пази мира, да налага всеобща справедливост и единство на догмата, да разпространява християнството сред варварите, за да се създаде едно паство с един пастир (Йоан 10:16). Това е бил новият христяно-римски светоглед, който същевременно е осигурявал и законно основание на всички претенции на империята за световно господство. Симеон явно се е оказал възприемчив ученик – новата „империя“ е щяла да изпълнява същите функции, но вече актуализирани, съобразно духа на времето, плюс разгарящата се борба между Рим като представител на pax catholica, и Константинопол (новата столица), като представител на pax orthodoxa. Друг важен проблем е този за населението, т. е. вероятното обединяване на българи, славяни и конгломерата от народи на Византия. Всеки от тях е представител на различна култура. Освен това при българската култура и римо-византийската няма обединяващ елемент. При едно евентуално „събиране“ на тези две култури е щяла да доминира по-високо развитата от тях, а това безспорно е била византийската. Тя от своя страна е щяла да асимилира по-слабо развитата. Българският цар вероятно е имал амбицията новата Българо-византийска империя да замести старата Византия, поне до известна степен, но както казва П. Мутафчиев : „… Мисията да замести Византия… тогава не бе по силите на никой от европейските народи“. Аз бих допълнил – дори и с някаква част от силите на самата Византия. Едва ли би могъл новопокръстения български народ да замести Византия в каквото и да е отношение, било то политическо, икономическо или културно.