Mostly harmless…

МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания

Документалния филм “Съвременна Британия”

Ние сме Гилбърт и Джордж! Намираме се на Великата Китайска Стена.

Пърформънс изпълнители, майстори на картини и невероятните посланици на британското изкуство.

Ние като обикновени нещастни художници сме изключително щастливи заради нашата изложба в Китай.

1993-та и една забележителна визита в Китай на Гилбърт и Джордж… Те са първите живи британски художници, които показват творбите си тук.

Те са от авангардната вълна на британското изкуство, около която се шуми много по света.

Защото изведнъж светът се събуди, и видя истински ренесанс в изкуството на Британия.

Но художниците в Британия се занимават изкуство от хиляди години… и по множество причини.

Насърчени от духа…

Отразявайки социални или политически идеи…

Изобразявайки природата…

Или пък когато мислят за човечеството…

През този век работата на британските творци, като например скулпторката Барбра Хепуърт и съпруга ѝ Бен Никълсън имат по-широк отзив.

Великобритания е родина на известни личности като

Хенри Мур…

Дейвид Хокни…

А също и други поп-творци от 60-те години на 20-ти век.

Но въпрки всичкия този успех британското изкуство често е било засенчвано от по-известни международни фигури. Някои дори твърдят, че важността на английски творци като Търнър омаловажена.

Надпис: Ендрю Греъм Диксън—автор на история на британското изкуство

Импресионистите и по-специално Моне се събират през 80-те години на 19-ти век и написват едно писмо, което е деспотично потискано от поколения френски специалисти по история на изкуството, а също и от някои от самите художници. В него те признават, че тяхното възприятие за светлината и нейната роля, които са основна тема в изкуството им, е станало възможно благодарение на откритията на един от най-великите художници на 19-ти век—Търнър. Съвсем типично британско е, че имаме този велик пророк на изобразителното изкуство. Изкустово на Моне не би било възможно без работата на Търнър.

Много от творите на Търнър са изложени в музей, изцяло посветен на британското изкуство… Галерията Тейт в Лондон наскоро се “прероди” като “Тейт Бритън”.

Някои от съвременните художници, предтавени тук, се събраха, за да отбележат обновяването на галерията—включително и един от най-противоречивите млади творци.

Надпис: Трейси Емин—художник

Наистина е много забавно. Просто бих желал да не беше толкова рано сутринта, това е всичко… Тук трябва да има много повече произведения… Но наистина е забавно. Това е история.

Една от най-концептуалните творби на Емин е “Моето легло”. Подобно изкуство, пропагандирано от хора като Деймиън Хърст, където идеята е най-важния елемент, се превръща в доминираща тема във Великобритания… и провокира много критики.

Когато в училищата по изкуствата всичко е така естетично, защо да минаваш през всички тези болки и страдания на многомесечного учене как да рисуваш по стария конвенционален начин, когато ако можеш да измислиш концепция, и да я преведеш в нещо, което пък да видиш в галерията Саатчи, и това стане много бързо… ще видиш защо е така невероятно изкусително за младите художници и студентите по изкуствата да се занимават с тази медиа. Това според мен е човешката природа.

Но един дори още по-стар импулс в човешката природа е съзиданието… да правиш предмти и изображения… да изследваш света на изкуството.

Днес творческите хоризонти на британските артисти са по-широки от всякога преди… Те използват голямо множество от техники, благодарение на които изкуството намира все по-широка публика по света.

В северната част на Англия, покрай корабния канал на Манчестър, се издига невероятно ново здание—центърът Лаури; комплекс от театри, арт-галерии, ресторанти и барове, наречен на един от най-обичаните, макар и недооценени, британски творци от 20-ти век.

В продължение на почти 40 години Лорънс Стивън Лаури живее тук, в покрайнините на Манчестър, и пресъздава върху платното своя уникален поглед към света.

Лаури може и да бил недолюбван от някои критици, но неговите картини сграбчват въображението на публиката—може би поради несъмнената им простота. “Аз не съм художник”, казва той, “аз съм просто човек, който рисува”.

Отначало Лаури е вдъхнове от мрачните индустриални пейзажи на северна Англия. През първата половина на 20-ти век те са навсякъде около него—миризмите, звуците, тълпите работници, изсипващи се всеки ден от и във мините и фабриките.

А и Лаури не е просто “човек, който рисува”. Все пак той казва “Един творец не може да прави високо изкуство, ако няма философия… творецът има своята емоция, той има чувства, които влага във всяка своя творба”.

По-късно Лаури сменя насоката. Той напуска фабриките и се премества при хората. Обяснява, че се вълнува от тези, към които съдбата не е така благосклонна, както към него.

Това е много тъжно. Тези хора са ми много по-близки, отколкото индустриалната сцена. Те са много нещастни. Там отивам и аз за прослава на Бога. Смятам, че сега казвам повече и навлизам по-дълбоко в живота, отколкото преди.

Светът, изобразяван от Лаури отдавна вече не съществува. Фабриките са преобразувани, стоят празни, или пък са разрушени. Сега неговият Манчестър, неговите пейзажи, неговите улици—всичко се променя. Всичко се обновява.

Част от тази обнова е удивителният център Лаури—покрита със стомана скулптура в Солфорд Куейз.

През 1985-та градският съвет на Солфорд, който стартира тази идея и програмата, разбира, че за да има обнова, трябва да се доведат хората. Трябва да се създаде нещо, което да се отрази на живота им, и да участва в него. Центърът Лаури се ражда точно от тази идея.

Решихме да облечем сградата в стомана. Тя събира всичко на едно място, осигурява обща тема за екстериора на зданието. Стоманата освен това изпълнява и важна естетическа функция.

Тя реагира на небето и на водата, така че сградата никога не изглежда една и съща.

Това е нещо като универсален магазин с творби. Ние го снабдяваме и ги излагаме. Но не ги произвеждаме, между другото не сме продуцираща галерия.

Не, ние просто уреждаме няколко изложби, но повечето внасяме.

Решихме, че ще е по-добре, ако цветът бъде вътре. И след като взехме това решение, разработихме стратегия за цвета. Тя е базирана на много чисти, силни цветове, които правят сградата привлекателна, които “канят” хората вътре. Но също така и да изразяват пластовете, които правят самото здание.

Използвахме аналогия на лука, за да опишем Лиричния театър. Той има много кожи, които можете да обелите, докато се приближавате към вътрешността на театъра от главното фоайе. И така, тези слоеве се демонстрират от цветовите комбинации на пурпурнто, жълто и синьо. Хората съзнават, че минават през тях, докато влизат навътре.

А какво би си помислил самия Лаури?

Според мен много би му харесало. Самият факт, че това е едно фантастично архитектурно творение… невероятно, удивително. Пространствата вътре, структурата ѝ, скулптурните решения… И все пак не е точно грандиозна, не е монолитна. Почти всичко е фрагменти. Можете да видите всичко това, когато се разхождате около сградата. Тя покрива голяма площ, но е много достъпно, много отворено здание.

Мисля си, че така го почитаме. Все пак центърът носи неговото име, и така той получава признанието, което е заслужавал.

Може би той би желал и майка му да види това, защото тя често е говорела против него. С тази сграда той можеше да докаже, че животът и работата му са имали значение и смисъл.

Лорънс Лаури умира в ранните часове на 23-ти февруари 1976-та. През 2000-ната година е отворен центърът, носещ неговото име. Не е лошо за “човек, който просто рисува”.

През изминалото десетилетие една нова вълна творци си проправя път към сцената—така наречените “млади британски художници”. Те са остроумни и оригинални, но дали споделят общи възгледи? Нещо, което да ги прави типично “британски”?

Не бих казал, че това е движение, по-скоро е тенденция.

Определено от страна на младите британски творци няма никакви изявления в полза на каквато и да е кауза. Има обаче известни стандартни механизми, които те използват като начин за социална съгласуваност…

Ние не сме нация, която прекалено много се занимава с национална или расова идентичност. А не бива да забравяме и факта, че живеем на остров. Винаги сме били завладявани, хората идват тук, когато имат неприятности. Тук при нас са идвали големи вълни от бежанци.

Фактът, че ние можем да правим поп-музика, а на континента не могат е… ммм… нещо като показател, че ние можем да синтезираме толкова много различни елементи от различни култури, за да направим нещо наистина живо и истинско.

Дълго време се ходеше в училищата по изкуствата, за да станеш рок-звезда, а не художник. Според мен това отвори училищата по изкуствата за широк спектър от хора.

А има ли тогава в тях нещо специално британско?

Мисля, че всички ние сме в една и съща обстановка, в смисъл че гледаме една и съща телевизия, четем едни и същи вестници, имаме едни и същи политически фигури, които да ни информират… Сега е почти задължително творците да имат много общи неща помежду си. Например рекламата в тази страна е доста по-различна, отколкото другаде. Голяма част от нея минава покрай ушите ни, тъй като постоянно ни бомбардират с реклами, отвсякъде.

Изобразителната система на комерсиалната култура е доста сложна, и учи хората да гледат на изображенията по по-слжен начин. Художниците експлоатират това, и правят картини, които изглеждат все повечеи повече като реклами, а съответно и действат като реклами.

Мисля, че беше още в училището по изкуствата, някъде през 70-те. Тогава си мислех, че дълго време няма да мога да изкарвам пари от изкуството си. Не исках хората непременно да го купуват. Беше твърде политическо нещо да си художник. А сега, през 2000-ната година нещата са се променили драматично, и новото поколение художници се е наместило по средата. Децата на Тачър си мислят, че рекламата е най-важното нещо, нещо като Енди Уорхол… това обаче се случи в Америка преди много, много време.

Тъй като станаха зависими от корпоративното спонсорство и частните пари с най-различен произход, има тенденция творците да избягват работи с изявена политическа ангажираност.

Все пак има творци, които много интелигентно успяват да се справят с неудобствата от прилагането на политика в работите си, и Марк Уолинджър е един прекрасен пример за това.

Уолинджър нарече един кон “Истинско произведение на изкуството”, и го пусна да се състезава.

Според мен конните състезания някак поляризират класовите отношения, ето защо според мен конят е нещо като проводник на всички онези различни желания и аспирации на различните части от населението; той е успокоение за горните класи и стремеж за долните. Но и в този случай той заздравява статуквото в обществото.

И така, има ли смисъл да се говори за британско изкуство?

Според мен в съвременното изкуство има някои отличителни характеристи, за които може да се твърди, че са типично британски. Например неприязънта към полу-важните жестове…

Трагикомедията ми харесва. Имам предвид, че в голяма част от творбите ми се опитвам да вложа патос, тъй като нещата свършват трагично, но след това отново се съживяват. Някак си създадох тази идея за градинския навес, който е типично британски… Случва се обаче нещо ужасно, и всичко се взривява от хората, които се предполага, че трябва да ни защитават… това е британската армия—и всичко се получава много комично, почти като филмчетата с Том и Джери. След това взимам всички парчета, и се опитвам, да ги сглобя наново. Вече разчупихме монументалното на социалистическата идея, и публиката е някак си по-заинтересована.

Достъпността на съвременното британско изкуство е изключително важно, тъй като то трябва да заеме своето място в съвременното изкуство и културата като цяло.

Художници от Бейрут, Ню Йорк или от Европа решават да живеят в Лондон, защото смятат, че тукашната арт-сцена е “по-здравословна”.

Вече не съществува проблема с “по-доброто” малцинство.

Хората имат голямо желание да идват тук, което е много любопитно.

Почти както Берлин, преди да падне стената. Той беше остров, а хората обичат островите, защото там се чувстват по-спокойни.

Преди 50 години Саутуорк и Бермъндси по крайбрежието на Темза кипят от живот.

Внос и износ… Складовете на едро тук обработваха постоянен поток от международни стоки.

Онези дни са отминали, но областта отново се връща към живот. Развиващи се предприятия се нанасят в старите складове. А едно от най-динамичните е изкуството…

В Бермъндси има едно начинание, което е помогнало на много млади творци да си стъпят на краката.

Студиото “Делфина” започва съществуването си като кафене… но малко по-различно…

Отначало направихме кафене, защото си мислех, че тези бедни, умиращи от глад художници ще умрат. След това се разви в ресторант.

Ето онази маса беше отделена за художниците. За една лира те можеха да консумират колкото си искат. След това решиха, че предприятието може да се развие в ресторант, и храната да изплаща от тръста.

От няколко години този тръст помага на младите художници, като организира изложби и им осигурява безплатно място в студио.

Истинско щастие е, че Делфина е тук. Аз се занимавах с програмата за настаняване, според която се осигурява безплатно студио за две години. Благодарение на това напуснах дома си и се преместих тук, в студиото. Тук е топло, удобно, има къде да паркираш колата. Удобствата са безброй—има фотокопирни машини, има храна на обед, тук е цялата общност… Прекрасно е!

Тейсита Дийн е известна със своите видео-творби, но при Делфина тя е изложила няколко картини, предназначени за театъра Садлърс Уелз.

Аз използвам картините, както вие бихте използвали отделните кадри в един филм. Филмът винаги е много хипотетичен, той не съществува.

Делфина осигурява безплатно студио за 18 художника едновременно. Един от последните наематели тук е Кийт Тайсън, работила на пристанището, преди да започне да изучава изкуство.

Всички мои творби са направени с една система, изобретена от мен, която се нарича “машината на изкуството”. Това е начин на мислене, също както компютърния програмист установява няколко променливи, и започва работа. По същия начин може да се получи картина, скулптура, пърформънс или нещо друго. Така аз казвам на компютъра да избере случайно една от тези четири, 16 или 25 възможности.

И така, в процеса на работа той отхвърля много възможности, докато избере една от тях… това е творбата.

Така размерите и материала на творбата са компютърно генерирани.

Системата определя дължина 9 метра, височина 3 и дебелина 50 сантиметра на някои места. Единствения начин, по който можех да го направя, беше да разбъркам боя с гума, с онзи силикон, който мирише ужасно. Когато обаче изсипеш на едно място 2000 туби, се получава един грозен звяр.

Не всички творци тук са експериментатори като Кийт Тайсън. Творбите на Дейвина Джаксън са по-традиционни.

Ако не съм се вдъхновила от собствените си мисли и преживявания в даден момент, чета малко поезия, или излизам да се разходя покрай реката и скицирам каквото ми падне. Ходя по изложби… Просто събирам информация, която може да породи някаква идея, и която ще ме доведе до следващата картина.

Интересувам се от това как децата гледат на света. Използвам вътрешните и външни пространства като метафори на вътрешния свят.

Много е трудно, когато знаеш какво се продава, а Галерията те е наела, защото се интересува от определен стил на работа. Трудно е, защото знаеш какво се търси, и кои картини ще бъдат успешни…

А има друга трудност—знаеш, че трябва да се насилиш, да се развиваш, да се промениш напълно. Работата ти може да стане много по-добра, много по-зряла, но може в даден момент просто да не се продава.

Винаги ще има такава борба, но изкуството не се прави за пари.

Преди тази сграда е осигурявала електричество за хиляди лондончани.

Сега това е място за изкуство. Тейт Модърн, новият дом на една от най-великите колекции с произведения на изкуството от 20-ти век.

Сградата, проектирана от Гилбърт Смит, е преустроена от швейцарските архитекти Херцог и де Мюрон. За мнозина именно тя е главната атракция.

Според мен има един момент на възхита и удивление, когато минеш през вратата и влезеш в тази огромна индустриална катедрала. Влизането е наистина вълнуващо… а второто нещо, което може би е дори още по-важно—пространството вътре е изключително подходящо за изкуство. Художниците обичат тази сграда.

В нея има по нещо от миналото, настоящето и бъдещето.

Не само картините, скулптурите и видео-материалите в галериите, но и самата сграда има множество слоеве.

Като посетител смятам, че тъй като не се намираме в някаква класическа институция, а в индустриално пространство, това ни освобождава. Като че ли е по-егалитарно.

Интериорът на сградата е драматично променен.

Там, където преди са се помещавали турбините, в момента има просторно антре.

Осветителните тела, приличащи на облаци от светлина обграждат балконите, увиснали в пространството.

Но има и детайли, напомнящи миналото на сградата—под от необработено дърво и железни решетки.

Според мен най-впечатляващи са различните мащаби.

Фактът, че това е огромно пространство, което обаче се разделя на по-малки, прави прави зданието изключително.

Сградата е разделена от видима вертикална линия—комина и някои сервизни елементи. Заради нас архитектите създадоха четири взаимодействащи си групи от галерийни пространства, разделени от свободни площи.

В търсене на начин за подреждане на колекциите, от Тейт избират жанровата система на 19-ти век, групирайки ги по пейзажи, голи тела, натюрморти и история.

Тези четири жанра, четири тематични области ни позволиха да “отворим” врата към всеки посетител, съобразно неговите интереси. Ако го интересува портретурата например, може да отиде при голите тела…

През целия век има художници, които търсят нов подход към тялото. Те предават изображението на тялото и се изразяват директно чрез действието от неформалното към жеста. Художниците се занимават с пърформънс, като изобразяват собствените си тела, или като работят с актьори във видео или филм. Цяло поколение творци от 60-те години създаваше минималистични обекти с отразяващи, тежки повърхности, за да ангажират зрителя със собственото си тяло.

Сега Лондон има две галерии “Тейт”. Едната заема старата сграда в Милбанк, а в нея са изложени колекциите 20-21-ви век.

А освен изкуство, тук има и невероятна кухня—на покрива на старата електростанция ича ресторант със стъклен покрив, който предлага на вечерящите невероятна гледка към река Темза и Лондон.

Собствениците на Тейт Модърн обаче смятат, че посетителите ще изпитат нещо по-дълбоко.

Искаме да отворим място между твореца и публиката…

Огромни творби на американския художник Луис Буржоа посрещат посетителите… По-нататък ги очаква колекция, която със сигурност ще им достави удоволствие и ще ги провокира.

Изкуството ни помага да разбираме неща, които ни се струват чужди, или идват от друга култура.

Трябва само да откриете какво може да ви даде изкуството, и как то може да ви помогне в живота, как да ви поддържа. Това е невероятно откритие, което всеки трябва да преживее.

МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания четвърта част на документалния филм “Съвременна Британия”.

Превод: Никола Колев

Текста чете: _____________________

1

1

UK Today Programme 125—Съвременна Британия №8

МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания

Документалния филм “Съвременна Британия”

В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:

Как един британски обущар прави обувки за най-известните световни балетисти.

Прозорци към света—библиотеките отвръщат на предизвикателството на Мрежата.

Как британските благотворителни организации помагат на европейци, които никой не иска.

Мрак по обед—Великобритания наблюдава слънчевото затъмнение.

И накрая—една банда, която в продължение на 20 години пази блуса жив…

Фредерик Фрийд е бил майстор-занаятчия—обущар, чиито балетни обувки стават известни по цял свят.

В началото на 20-те години на 20-ти век заедно със съпругата си Дора той създава своя собствена фирма, която произвежда палци. Тя се е намирала под магазина му в Ковънт Гардън, в самото сърце на лондонския театрален живот.

Първоначалната идея на господин Фрийд е балетните обувки да се правят по индивидуална поръчка. В наше време това звучи съвсем разумно, но тогава е било доста необичайна идея. Той я рекламирал с една бележка на прозореца на магазина, където пишело, че ако го посетите, той може да ви направи обувки, които ще ви паснат идеално. Господин Фрийд преди това е бил шапкар, т.е. е умеел да прави сложните шевове, които са необходими за палците.

От 1973-та лондонската фабрика на Фрийд се намира в квартала Ийст Енд.

От 5000 чифта палци, които произвеждаме всяка седмица, 80% се изнасят в чужбина. Ние осигуряваме обувки за почти всички велики танцьори на нашето време, като например Дарси Бюсел, а Марго Фонтейн беше една от най-известните ни клиентки. Всички материали, които използваме при производството, са естествени, а начинът на изработка не се е променил вече почти 100 години.

Върхът на палците се прави от ръжено брашно, лепило и зебло, смесени с малко вода.

В края на работния ден това се поставя във фурна, и се изпича. След това се изрязва за нуждите на отделните танцьори.

Аз правя обувки вече над 20 години.

Правя балетни палци от около месец и половина.

Аз му показах какво да прави, и той се справя много добре. Има достатъчно талант, така че няма никакви проблеми в работата.

Правя по 14 чифта на ден.

Аз правя по 44 чифта дневно.

Тук имаме 24 различни индивидуални обущари, и въпреки че всички те получават горе-долу едни и същи суровини, направените обувки се различават по малко. Един ще сложи малко повече паста, и те ще станат по-тежки. Друг ще ги направи малко по-изострени. Някои пък правят диплите по-нагъсто. Има много и малки индивидуални разлики, които обаче са важни за отделния балетист.

Всеки майстор има свой собствен символ, така че балетистите знаят коя обувка им пасва.

Любимите балетни палци на балерината Дезире Балантайн имат стилизиран дворец в задната част. Днес тя ще разбере кой ги прави.

Обожавам обувките, които правите. Те имат много приятна, плоска платформа, на която стъпвам удобно. Движенията ми се улесняват невероятно.

Да, разбирам…

Това е невероятна, безкрайно сигурна обувка.

Да, благодаря ви.

И всяка обувка е абсюлотно идентична с останалите. Е, почти… Направени са прекрасно. Благодаря ви много!

О, няма защо.

Е, аз съм доста придирчива към обувките си, обичам да потропвам с носовете, за да ги изпробвам.

Махам сатена от носовете на палците, за да не са толкова хлъзгави, и след това играя с тях, за да ги „поразчупя“. Гледам обаче да не прекалявам, защото иначе мога да повредя обувките, още преди да съм ги изпробвала. Така че е доста трудна работа.

Чувствам се много виновна.

Един балетист има нужда от около 200 чифта палци годишно, ако има добра кариера. А за един солист отиват по два чифта на спектакъл, особено ако ролята е трудна.

Взех си по-мек чифт за по-лека работа, или ако има повече ходене в пиесата.

Освен това си взех по-твърди чифтове за „па де дьо“. Оказват ми голям подкрепа, а имам и два други чифта, които са по средата, предполагам.

Общо взето балетистите са много пестеливи създания, и обувките им минават през множество стадии, но когато от тях останат просто някакви жалки парцали, мотаещи се зад сцената, единственото нещо, което можете да направите, е да ги хвърлите на боклука.

_________________________________________________________________________

Интернет постави цял океан от информация само на едно кликване с мишката разстояние от милиони потребители. Мрежата е толкова мощна, че някои предсказват отмирането на книгите и обществените библиотеки.

Във Великобритания все още няма признаци за това. Наскорошните опити на местните власти да затворят библиотеки бяха посрещнати със свирепа опозиция.

Според мен съветниците си мислят, че това е проблем на хората от средната класа, и че само те се интересуват от библиотеките. Всъщност обаче вярно е точно обратното. Хората с по-малко пари имат нужда от библиотеките, защото не могат да си позволят да си купят книги.

Има книги, които например са включени в прегледа на Таймс, и аз като пенсионер няма нужда да плащам за тях.

Получаваме аудио- и видеокасети за децата. Вземаме по три-четири книги за тях, и по няколко за мен.

Когато те искат да излязат след училище, предпочитам да ходят в библиотеката, вместо в разни изоставени паркове.

Дойдох да прегледам книгите—списък с домакинства за настаняване, защото в момента нямам къде да живея.

Библиотеките са огромна ценност, защото са полифункционални и играят образователна роля за децата; напоследък дори още повече, защото осигуряват място за детските клубове след часовете, а също и университетите на третата възраст, където възрастните хора учат нови занаяти.

Цялата технологична революция—компютрите в библиотеките, достъпът до Интернет, всички онези неща, които правителството така разпалено защитава, съществуват, но бибилотеките имат и една по-особена комунална роля, която се състои в осигуряването на безопасна среда за хората, които нямат много пари.

За възрастните хора понякога това е единственият контакт, който могат да имат през деня.

Британската мрежа от обществени библиотеки е почти на един век, и отдавна страда от орязан бюджет. Общественият и правителствен натиск обаче принуди някои от местните съвети да променят плановете за затваряне на библиотеките.

Например в Пекъм, в южната част на Лондон, с помощта на специално финансиране е построена нова библиотека.

Формата на сградата е замислена като зрелищна арка, в която можеш да влезеш в библиотеката. Минава се през много приятна среда—очевидно още е малко рано. След това се влиза в библиотеката, която е там горе. Надяваме се това да привлича хората в библиотеката. В нея има много приятни и хубави неща, а не всички знаят това. На северната фасада поставихме цветно стъкло—по този начин вътре в центъра се получават интересни отражения; така е и в цялата сграда.

Между това място и главното тяло на библиотеката има обучително тяло с компютри. Според мен е много интересна идеята точно тук да се намират неща, с които можеш да си напълниш главата.

Ние искаме във всички наши библиотеки средата да бъде приятелска, а също така чиста, светла и интересна.

Въодушевлението има отчасти връзка със сградата, и отчасти с възможността да бъдем по-ефективни в услугите, които предлагаме.

Целият пейзаж тук е смес от различни преживявания, различни качества на пространството под този отсек.

Контрастът между този изглед, който е ниско разположен, създава като че ли усещането за поглед към безкрайността.

Когато влезеш в библиотеката, това е една много важна идея. Тук ще се помещава -афро-карибската музикална колекция, която е от национално значение, и очевидно това е отражение от етно-културния изглед в тази част на Лондон.

Онзи отсек там, който е свързан с детската библиотека, а тя се вижда в далечината—оттам идва розовата светлина; та в онази част ще се четат приказки. Там хората ще могат да разгледат всички възможности къде могат да ходят и какво могат да правят.

Ние даваме на хората достъп до информация и им помагаме да се образоват. Освен това им предоставяме възможности да си почиват просто като почетат някоя книга.

Би ми се искало тази библиотека да е от новото поколение библиотеки, които отново ще привличат хората.

Тя се развива просто пред очите ни, и според мен идеите ни също се развиват с нея.

Като архитекти нашата работа е да правим магии. Ние сме магьосници.

Когато бях малка, най-близката библиотека беше една от онези викториански готически сгради с островърхи кули. Аз я мислех за приказен замък, и все още всички библиотеки ми приличат точно на замъци. Те са вълшебни места—отвътре като че ли са по-големи, отколкото изглеждат отвън.

_________________________________________________________________________

Като резултат от конфликта в Косово, една народност е в трудно положение. Циганите се страхуват, че ще станат обект на отмъщение за етническите албанци, които ги обвиняват в съдействие на сърбите. Обикновено живеят в бежански лагери като този в Косово Поле, близо до Прищина.

Питър Кайсекер е експерт по хигиената към британската благотворителна организация Оксам, която помага на изселените цигани.

Преди четири седмици преместихме тук около 1500 роми, защото преди това те живееха в едно училище в Пуш. Условията там не бяха подходящи, особено санитарните. Ето защо за две седмици устроихме това място. Ромите са сериозно дискриминирани във всички общества, и се страхуват за безопасността си. Няколко ромски къщи бяха нападнати и опожарени, много семейства са бездомни. Заплашват ги, избиват ги, някои починаха от раните си. Поради тази причина се заехме с всичко това. Преди време Кейфор се грижеха за сигурността, но след като ги изтеглиха… просто няма кой. Сред ромите доста хора протестираха, и затова няколко дни по-късно тук дойде полицията на Обединените нации. Те са невъоръжени, но винаги има двама души, които работят на смени. Преди две вечери заловихме един човек, който се опитваше да пререже жицата ето тук. Полицаите предположиха, че някой се опитва да постави проводници за взривно устройство, и сега са още по-внимателни вечер.

От „Оксам“ отговаряме за водата—тук имаме цистерна. Освен това се глижим и за санитарните възли. Занимаваме се и с хора с различна степен на инвалидност, както и някои женски групи. Вършим такава работа…

Всъщност тук изкопахме дупка. Говорихме с военните от Кейфор и те дойдоха, и изкопаха дупката, което иначе би ни струвало цяло състояние. С тях обаче се разбираме добре—работим съвместно, помагаме си. В момента проверяваме качеството на водата. Щом веднъж успеем, вече няма да имаме проблеми с водоснабдяването.

Това е годна за пиене вода, обработена с хлор. Отговаря на международните стандарти на „Оксъм“, така че е напълно годна за пиене. В подобни лагери обаче често има болести, като вапример тиф. Ето защо разработваме сериозна обеззаразителна програма.

Постепенно се оттегляме, защото хората вече започват да се оправят сами. Ето защо просто ще поддържаме присъствие, ще продължаваме образованието—хората наистина имат нужда от тези неща.

Британският екип записва съобщения от ромите тук за техните роднини в един лагер в Македония.

Нашите роднини са в Стенковац. Много здраве на брат ми! Ние сме добре! Как е семейството? Чичо ми? Двете ми сестри и всички останали?!

Здравейте на всички! Това е първото нещо, което чуваме от вас от един месец насам!

Просто искам да кажа, че ние живеем така. Според тях ние крадем и палим къщи. Не сме крали! Погледнете къщата ми!

Тъжно ми е за племенниците ми. Имам трима племенници, а не съм ги виждала от четири месеца. Тъжно е…

Мислите ли, че за нашите хора тук има бъдеще? Гарантирам ви, че ромите, циганите, или както ни наричате, нямат вече бъдеще—нито в Косово, нито в Югославия. тук имаше война, а тя може да се разрази отново. Ние обаче не искаме да участваме в нечия война.

На следващия ден съобщенията бяха пуснати на други роми от Косово, подслонени в лагера Стенковац, точно на границата на Македония.

Как можем да се чувстваме, като сме разделени!? Толкова плаках, когато ги видях на телевизора!

Когато имаш свобода, имаш всичко!

Какво е живот без свобода, без брат ми, който е в Прищина. Това не е живот.

Още през 1981-ва ни казаха: „Вие, циганите, може и да си построите домове, но накрая те пак ще са наши! За вас няма място тук! Този район ще бъде прочистен!“

Ето тук ще останем. Няма къде другаде. Или ще ни изпратят в трета страна, или ще умрем тук.

В началото на месец август 1999 тук има 600 роми бежанци. Според международните агенции обаче косовските „ашкали“ цигани не могат автоматично да се интегрират с останалите ромски общности.

Организацията на обединените нации активно търси общности, където да настани тукашните хора. Можете да видите, че условията тук са далеч от идеалните.

В Косово ромите „ашкали“ са добре интегрирани в местната общност. Ето защо не можем автоматично да заключим, че е възможно да отидем направо при ромските общности в Македония. Те например говорят на съвсем различен език.

Ние знаем приблизително какви са нуждите на отделните хора—вероятно по-възрастен член на семейството, или нещо подобно, след което можем да поговорим с отделните семейства, за да разберем от какво се нуждаят. Трябва просто да съвместим това с другите семейства в общността, където е възможно. Има много проблеми като този, които трябва да бъдат решени.

_________________________________________________________________________

Призори, 11-август 1999-та, Плимут. Стотици хора не спят. Въздухът е изпълнен с очакване.

Тук съм от 2.30, но още не съм спала.

Дойдох в Плимут да гледам затъмнението.

За затъмнението…

Дойдох от Лама Рада, Калифорния, за да видя слънчевото затъмнение.

Повече от 70 години във Великобритания не е имало пълно слънчево затъмнение. И няма да има до края на 21-ви век.

Такова нещо се случва веднъж в живота. Ще бъде много интересно.

Аз просто искам да видя слънцето… и как луната минава пред него.

През изминалите няколко дни хиляди хора се събират в това малко ъгълче на Великобритания, където слънчевото затъмнение започва над Европа. Цели тълпи хора са се струпали тук. Облаците обаче също…

Времето не изглежда много добре.

Има много облаци, и небето е доста мрачно.

Британското време винаги е непредсказуемо. Не е сигурно дали ще може да се види нещо дори и с най-мощните астрономически телескопи.

За двама астрономи-любители от Лондон наблюдаването на слънчеви затъмнения е нещо като мания.

Досега съм бил свидетел на 6 пълни слънчеви затъмнения по цял свят, като се започне от Канада през 1970-та, през Индия 1980, Филипините 1988, Мексико 1991, Тайланд 1995 и Антигуа 1998. Всяко беше уникално само по себе си.

С нетърпение очакваме това затъмнение, тъй като бяхме в училище, когато се запалихме по астрономията, и това е кулминацията на едно дълго чакане.

Един професионален учен не рискува с британскоко време. Заедно с цялото си оборудване той отива в България, за да направи изследвания на слънчевата корона.

Пълно слънчево затъмнение има тогава, когато лунния диск покрие слънчевия диск, и може да се види нежната радиация, идваща от слънчевата корона, която иначе е невидима.

Короната на слънцето е изключително интересна от няколко гледни точки, но най-вече, защото температурата ѝ, която е около половин до един милион градуса от абсолютната, е много по-гореща от повърхността на слънцето, чиято температура е около 6000 градуса. Странно е защо най-външната част от слънчевата атмосфера може да е толкова по-гореща, като се има предвид, че е на много голямо разстояние от слънчевото ядро.

Британските астрономи са пионери в наблюдението на слънчеви затъмнения. Сър Едмънд Холей изработва карта, предсказваща пътя на пълното слънчево затъмнение над Великобритания през 1715-та.

Френсис Бейли първи обяснява същността на пръстена от ярки петна, които се появяват в момента на пълното затъмнение—това са последните слънчеви лъчи, процеждащи се през долините по повърхността на луната.

Научни експедиции са били изпращани по цял свят, където е било необходимо наблюдението на този рядък феномен. Но освен научен интерес, слънчевото затъмнение предизвиква благоговение и страх. Един трактат от 1724-та предрича войни, кръвопролития, пиратски нападения, мор по животните—и всичко това заради слънчевото затъмнение.

Науката вече е разкрила тайните на затъмнението, но магията остава. Точно затова са отишли хората в Плимут.

С наближаването на мига облаците се сгъстяват. Става ясно, че хората няма да могат за видят как луната покрива слънцето. Въпреки това атмосферата тук е особена… И изведнъж…

На огромен екран се предава телевизионна картина, показваща затъмнението над облаците, така че за мнозита все пак имаше събитие.

Също толкова бързо светлината започва да се връща, когато лунната сянка прекосяваше Франция, Германия, Източна Европа, Средния Изток и Индийския субконтинент. Това затъмнение беше наблюдавано от повече хора от всяко друго в историята.

Невероятно!

Фантастично! Наистина удивително!

Наистина се случва само веднъж в живота. Беше доста страшно, когато се стъмни така бързо, а след това също толкова бързо светлината се върна. Наистина впечатляващо!

Накрая, след като духовете се успокояват, на мястото, където облаците се разкъсват, се вижда края на феномена, който е събрал всички тези хора. Сбогом на едно събитие, което Великобритания ще трябва да чака още 90 години.

_________________________________________________________________________

Петима ветерани от британската блус сцена си почиват на пристанището в залива.

„Блус Бенда“ е в Гримзби за един концерт, отбелязващ 20 години от създаването на групата.

Веднъж в един музикален магазин някакъв човек ми изсвири едно парче на Ти Боун Уокър. На хармониката беше Джуниър Уелз, и аз веднага реших, че именно това ще правя до края на живота си!

Слушах групи като Ролинг Стоунс… Слушах обаче и Рони Бой Уилямсън… това ме потресе… невероятно!

Разбира се, прекарах години с него в Манфред Ман, и през 1969-та си изкарвах прехраната като актьор, но музиката много ми липсваше—ето защо през 1979-та се обадих на Том Макгинес, и направихме един прочувствен разговор.

Пол ми каза, че смята да направи няколко концерта с бандата, и ме попита дали съм съгласен. Аз казах „Да, но само за няколко концерта, защото съм много зает!“ Ето ни сега 20 години по-късно.

Аз влязох в Блус Бенда изцяло в резултат на онзи телефонен разговор между Пол и Том.

Дейв и аз бяхме в една банда, която се казваше „Дивите котки“, и свиреше по кръчмите.

Блусът запазва силата си като музика по цял свят.

Отначало много ми харесваше Чък Бери и рокендрола. След това чикаго блус и Мъди Уотърс, Сони Бой Уилямсън, Литъл Уолтър, Хаулинг Улф, което е странно, защото аз съм бяло лондонско хлапе, а това е музиката на лишената от всичко черна Америка. Тази музика ми говореше много…

Блусът не би оцелял толкова дълго, ако не беше дошъл в Англия. В Америка той умираше, интересът към него изчезваше, и именно британските банди го съживиха, и го върнаха обратно там.

Според мен са страхотни, и продължават с брас-секцията.

Беше хубаво—едно пътуване по алеята на спомените.

Пол Джоунс… Блус Бенда… Те са най-добрите.

Дойдох тази сутрин от Кардиф. Уикендът беше фантастичен. Пътуването си струваше.

Вечерта беше невероятна. Направо върховна!

Пътувахме страшно дълго, за да видим най-добрата банда на света! Екстра!

_________________________________________________________________________

МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания осма част на документалния филм “Съвременна Британия”.

Превод: Никола Колев

Текста чете: _____________________

1

7