DWelle441-eastgerman-arch

Източно-германската комунистическа архитектура – да, наистина съществува такъв стил! Вземете например “Кленовият лист” в бившия Източен Берлин; или пък “Домът на учителя”, построен от Хенрих Хезелман. Панаирните палати са сред най-големите постижения в “държавата на работниците и селяните”, телевизионната кула на “Александерплац”, а също и този “шедьовър” – Дворецът на републиката – все сгради от една ера, останала в историята.

Народният дворец все още стои, но хотелът “Форум” в съседство вече го няма. Събаряне на нови сгради – това е съдбата на голяма част от архитектурата в бившата комунистическа Източна Германия.

МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле

„Залезът на източно-германската архитектура„

Надпис: Събаряне на нови сгради

“Водната лилия” в Потсдам, “Кленовият лист” в Берлин, “Чайникът” във Ванемюнде – това са измислени с богато въображение забележителности от една екстравагантна ера, проектирани от Улрих Мютер.

На всички много ни хареса, когато падна комунистическата система и отново имахме обединена Германия.

Естествено, сега сме в онази част на Германия, която понастоящем се оформя отново.

Нека послушаме съвета на “старото куче” от Германската демократична република и отлетим до балтийската “Ривиера” – слънце, пясък и море.

“Спасители на плажа” в балтийски стил – истинско “бижу” в архитектурата. Намира се в остров Люгенд. Улрих Мютер, който е роден тук, проектира гарата през 1969 година. Това е първото от над 50-те сгради от този вид, които сега представляват работата на този смел архитект – НЛО от тънък като хартия бетон.

Искахме на този бряг да има нещо оригинално. В Източна Германия имаше едно движение, наречено “Утрешните майстори”. Имах екип от млади помощници. Използвахме специален процес по впръскване на бетона, който е в употреба от 20-те години на ХХ век. Модифицирахме го, за да изградим много тънки бетонни структури.

През 1997 работата на екипа на Мютер участва в изложбата “Инженерно изкуство” в центъра Помпиду в Париж.

Уредникът Ален Гийу кани за участие майсторът-архитект. Това е чест за представител на една страна, на която се гледа повече като на архитектурна пустиня за нейното 40-годишно съществуване.

Направихме тази изложба, защото този тип архитектура вече не съществува. Това е един свят, в който инженерите са едновременно строители и изобретатели. Те искат да променят съдбата на човешкия род.

“Уолпейпър”, известен в тези среди вестник, който утвърждава тенденциите, също забелязва иделиста-архитект, като го избира за за своя “личност на годината”. “Кленовият лист” и “Водната лилия” са издигнати до нивото на култови обекти от 70-те години на ХХ век. Куполи, църкви и бетонни тавани – Мютер щеше да бъде едно нищо, ако не бе гъвкав.

Улрих Мютер е принуден да гледа отвъд Желязната завеса в търсене на вдъхновение за своите куполи, например Берлинския планетариум.

Бях на конгрес в Истанбул и разглеждах прекрасните тамошни куполи. Виждал съм ги и в Централна Азия – Самарканд, Ташкент, Бухара.

Това е “Чайникът” във Ванемюнде. По време на развцвета му трябваше да познавате главния сервитьор, за да си уредите маса. Сега главната забележителност на този морски курорт е празна – вече 10 години. Обединението не е благословия за творбите на Мютер. Изложени от държавата като “обществена собственост”, сега те са предмет на интересите на частни инвеститори. В резултат на това много примери за източно-германски модернизъм са в развалини.

А сега – обратно в Берлин, където се намира най-големият в Европа квартал бетонни блокове. 70 апартамента, масово производство на народните фабрики в рая на социалистическите работници. Стандартизирани жилища за 160 хиляди души в покрайнините на бившата източно-германска столица.

По източните стандарти ако ти дадат апартамент в “Марцан” е все едно да спечелиш от лотарията, а днес 25% от обитателите искат да се преместят другаде.

Волф Рюдигер Айзентраут е архитектът, отговорен за общинските сгради в този квартал. С други думи – супермаркетите, библиотеките и кметството, на които е позволено да се разграничат от еднаквостта на жилищните блокове. Червените плочки буквално са местна забележителност в това море от бетон.

Това е емблемата на работническо-селската държава се състои, която си стои на мястото и 12 години по-късно.

За архитекта готовите панелки откриват няколко дизайнерски възможности.

Външният блясък пречи на тази сграда да бъде свързана с останалите. Разбира се, тя също е направена от панели, но се отличава от стандартизираните структури наоколо.

Едно една зала за бракосъчетания, която датира от комунистически времена. Сватбените благопожелания се разпръскват не от Дева Мария, а от някаква архетипна майчинска фигура. Официалният атеизъм на режима поне позволява на Айнтраут да проектира свое собствено обзавеждане, но никак не му е лесно да се отклони от нормата.

Строителното производство бе организирано по такъв начин, че всичко се състоеше от сиви бетонни панели. Материалите се изработваха по план. Единствено плочките се продаваха на запад. Тъй като исках такива плочки, трябваше да сключа сделка с директора. За щастие успях да се сдобия с плочки, които не бяха маркирани за продажба на Запад. Това обаче не бе края на проблемите ми – след като плочките стигнаха до Берлин, строителите отказаха да работят с тях, тъй като това означаваше повече работа, разбира се.

Ето защо аз и помощниците ми сами слагахме плочките. Точно така беше.

Ето как изглежда панелният квартал днес. Горчивото наследство на един отминал режим. Преди 100 години мечтата на прогресивните архитекти из цяла Европа е да построят просторни извънградски жилища, за да освободят семействата на работническата класа от претъпканите градски дворове.

Сега гласът на бившитя партиен лидер Ерих Хонекер се извисява в сатирична служба, превъзнасяща това постижение: “Нашата република прави всичко за щастието и благоденствието на нашия народ!”, казва той. “А начините, които използваме, наистина са всеобхватни”

Стандартният източно-германски апартамент наистина е за стандартното източно-германско семейство – двама работещи родители и две деца. То е достатъчно добро, макар и да предоставя едва минимален комфорт. Разбира се, имаше хора, които се нуждаеха от по-големи или по-различни помещения. Задоволяването на подобни различия не беше цел по онези дни, а и вероятно не беше възможно.

Това е “Карл Маркс Алее”, известна преди като “Щталин Алее”, рожденото място на източно-германската комунистическа архитектура.

В тази весела песен се пее “Сталин, приятел и другар, верен и мъдър!”, което обобщава идеята на пропагандата по онова време.

Сталинизмът следваше силно консервативна архитектурна доктрина. Изгледите, които можете да видите в Москва, са същите като тези в Рощок и Берлин. Архитектурата бе нещо като регионален неокласицизъм – силно конвенционален, но въпреки това много впечатляващ.

През 1952 самообразованият архиктет Херман Хензелман построява “Щраусбергер Плац”, който става главно изразно средство на “болшевисткия стил”. Партията, пее се в песента, винаги се бори на страната на правдата, ето защо партията винаги е права!

Хензелман е роден опортюнист. Той успява да осигури жена си и осемте си деца с лукс и привилегии, иначе запазени за тайната полиция, спортни звезди и дипломати.

Нанесохме се през 1954 и решихме да създадем моден салон. Поръчахме цялата мебелировка и създадохме тези прекрасни приемни, тъй като искахме да обявим въшествието на социализма, но в същото време искахме да уплашим “не-буржоата” с нашия буржоазен салон. Това беше нашата диалектична идея на убеждение, която винаги сработваше доста добре.

_________________________________________________________________

Утопията и реалността на всепобедния социализъм. И все пак Германската демократична република не може да си позволи за дълго своите екстравагантни експонати. Това е раждането на “панелната” държава.

Ето къде се изработват нашите строителни проекти. Работилницата към Германската строителна академия се ръководи от професор Хензелман и инженер Гьопат.

Това е партийният лидер Валтер Улбрих и неговия главен архитект. Хенрих Хезелман, който първоначално е противник на стандартизираните панелни блокове, следва партийната линия. Центърът на столицата ще бъде хибрид между социализъм и международен модернизъм.

Според мен не трябва да издигаме паметник, където може да бъде видян Карл Маркс човекът, а по-скоро символ – телевизионна кула с глобус, обсипан с червени рубини, които ще светят вечер като предупредителни светлини; освен това червен блок, на който със златни букви ще бъде изписано “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”

Този блок ще съдържа последният останал ръкопис на “Комунистическия манифест”, или с други думи ще бъде храм.

Първоначално телевизионната кула трябва да бъде сталинистки народен дворец, но в началото на 60-те години на ХХ век, когато парите вече са на привършване, другарите решават да въплътят вариация по една от темите на Хензелман. Това ще е ясно забележим символ на модерността на социализма, при това най-вече от Западен Берлин. Открит е през 1969 от Валтер Улбрихт.

Днес никой не говори за историята на телевизионната кула. Тя се е превърнала в забележителност на цял Берлин.

Някогашният източно-германски модернизъм може да се види и в основата на кулата.

Заострените бетонни структури на Улрих Мютер намират своя път от провинциален Рюгенд до самия център на властта.

Бетонните гиганти са популярни както сред децата, така и сред големите.

А ето как изглеждат те днес – все жертви на политическия катаклизъм. След обединението телевизионната кула сменя собствениците си толкова често, че никой не се грижи за поддържането на сградата в основата ѝ. Старите дни си имат своето предимство.

Кулата ще остане, берлинци са единодушни по въпроса, но недалеч нещата изглеждат съвсем различно.

Партийните апаратчици покриват някогашният готически квартал, известен като “Фишеринзел” със суховати панелни блокове. Единствената особеност в тази бетонна пустиня е “Кленовият лист” на Улрих Мютер. Този прототип на източно-германски модернизъм е разрушен през 2000-та година.

Бившата Източна Германия изчезва – социалистическите комунални сгради правят път на функционални магазини и офиси.

Виждаме как на много места в бившата Германска демократична република добрата архитектура просто се събаря, може би в някои случаи по политически причини, за да бъдат заменени от кутийкообразни сгради, които може и да не се привлекателни, но поне са функционални.

Те, разбира се, са относително евтини, така че могат да бъдат реализирани добри печалби.

“Карл Маркс Алее” – бастионът на сталинистката архитектурна догма е възстановен от градските проектанти, но сгради като Домът на учителя и Панаирната палата, построени от Херман Хезелман са изправени пред доста несигурно бъдеще. Кое ще оцелее и кое не е въпрос на тото.

Бившият източно-германски елитен институт ще бъде съборен – ще бъдат запазени само външните стени. Това е последният работен ден за 60 млади медийни специалисти, архитекти и графични специалисти.

При ненадминатата гледка на Александерплац те са успели да си намерят много добро място, но сега ще бъдат прогонени от по-печеливша строителна схема. В 12-те етажа на сградата се помещават творци от всякакъв вид. Лидерът на групата Каспар Хаузер е един от тези, които вече няма да има къде да репетират. Верена Герлах, волнонаемна художничка, се опитва да не позволи Домът на твореца да бъде превърнат в поредния офис комплекс. Тя начева кампания с рисувани тениски, но напразно.

Всичко ще бъде разрушено. Проектантите преустойват тази сграда в централен Берлин, за да ѝ придадат шикозен вид, а тя вече го има. И все пак ще срутят всичко, а тук ще се появят офиси с размери на заешка клетка.

Сриването на Изтока… една страна и цяла епоха изчезват. Добра цел или истинска причина за съжаление?

Мотивира ни не носталгията по комунистическото минало, а от една архитектурна утопия. Тази прекрасна архитектура ще бъде подменена от посредствените работи, които можете да видите на “Потсдамерплац”, които пък се опитват да подражават на Манхатън. И те наистина са като Манхатън, но са отегчителни, лоши и провинциални.

Променящото се лице на столицата е постоянна тема за дебати сред берлинчани. Най-големият “проблем” след обединението като че ли е Народният дворец – дали да бъде обновен, разрушен или интегриран в нова сграда.

Дворецът принадлежи на Федерална Република Германия, и в такъв смисъл това е въпрос, който засяга цялата нация. Дали желае да приеме това като част от историята си, или не. Оставам с впечатлението, че хората по-скоро не желаят да онаследяват.

Инженерите, отговорни за отстраняването на азбеста правят решението по-лесно. Тяхната работа превръща сградата в развалина, което на свой ред укрепва позициите на онези, които искат да възстановят двореца на някогашните крале на Прусия, разрушен, за да направи място на Народния дворец. Традиция срещу модернизъм – една битка в сърцето на Берлин.

Дворецът на републиката е открит през 1976. За другарите тази смес от художествен център и парламентарна сграда е олицетворение на социалистическата мечта – парламента за народа, модерен лукс за пролетариата.

Западно-германският рок певец Удо Линденберг пее тук веднъж през 1983. Въобще не го е грижа за всички тайни полицаи, но аудиториумът е истински шедьовър на съвременната технология – една от най-популярните забележителности на Източна Германия. Всеки ден тук идват 14 хиляди души за да играят боулинг, да танцуват, или просто да използват телефона. Сега всичко ще бъде срутено, за да бъде построена наново една имперска резиденция. Някогашният източно-германски модернизъм се разпада все повече и повече. Улрих Мютер се пенсионира в чудовищна сграда в Рюгенд, построена по време на нацистите. Той основава “Архивът Мютер” в опита да спаси останките от творбите на живота си. От падането на комунизма насам за него няма поръчки, тъй като този стил е прекалено скъп. Въпреки че материалите се използват икономично, той е скъп на работна ръка – може да съществува единствено при система, където има недостиг на материали, а заплатите са ниски. В архива има модел на планетариума, построен от Мютер в Хелзинки, както и проекти, които така и не са построени. Тъй като е създаден преди няколко години, архивът е посещаван от хиляди млади студенти по архитектура, които се интересуват от стила на Мютер. За тях ултратънките черупки и пресовани бетонни стени са свидетелство за една епоха, която инженерството и форма на изкуството, вече изгубена.

Събаряне на нови сгради… Кафенето не е загубило нищо от модерността си през 40-те години, откакто е построено. Архивът е истинско съкровище за младото поколение, част от архитектурната история, част от миналото на Германия в процеса на разрушаване, макар и не навсякъде. Сасниц на Рюгенд е малък град на брега, който все още запазил част от нездравия чар на някогашната Германска демократична република. Това място все още е напълно променено от Запада. Тук архитектурата на Мютер се използва и пази.

Тук все още процъфтява някогашният източно-германски модернизъм.

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Залезът на източно-германската архитектура”

Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________

1

7