DWelle446-welcomehome3

МСАТ представя трета част на

документалния филм на Дойче Веле

„Добре дошли у дома„

Надписи:

Елеонора Вайсбергерг – актриса

Родена във Висбаден. Живее в Доминиканската република между третата и седмата си година. Учи актьорско майсторство в Берлин и Ню Йорк. Множество роли в германски ТВ продукции. През 1992 се премества в Париж. Работила е с Ролф фон Сюдов, Клод Шаброл, Маргарете фон Трота.

Госпожа Вайсбергер, родена сте в Германия, преместили сте се в Доминиканската република на 3-годишна възраст, където сте останали 4 години. Имате ли някакви спомени за Германия?

От онова време – никакви.

Добре, а от Доминиканската република?

Беше много вълнуващо. В градината имахме бананово дърво. Дойдохме от следвоенна Германия и можехме всеки ден да ядем банани. Спомням си, че след това не можех дори да гледам банани, докато не станах на 30.

Друг мой спомен е езиковото разнообразие. У дома и на улицата говорехме немски, а с прислугата говорехме на испански. Когато бях на 4 години ходех на нещо като подготвителен клас, където се говореше английски. Това ми оказа голямо влияние, защото след това ученето на езици ми беше много лесно. Естествено, когато се върнах, забравих всичко.

Все пак смятам, че това отваря един вид пътека в главата, така че човек знае различни начини да се изразява, както и различни начини на мислене. Това оказва голямо влияние.

Има също и различни видове темперамент, в зависимост от езика.

Да, когато човек е във Франция и говори френски, жестовете му са различни. Веднъж дъщеря ми ми каза: “Ти говориш различни неща на другия език! Поставяш различно ударение на нещата при различни ситуации”. Културата се превежда почти несъзнателно в начина, по който човек подхожда към определени ситуации.

Има ли такова нещо като думата “земен” в Германия?

Във френския тази дума има малко по-различно значение – всичко, което има общо със светската страна на нещата. Например голям прием може да бъде “светски”, “земен”… Всичко, което се случва във външния свят, или на определено ниво на обществото, е светско.

В същото време в немския тази дума е свързана по-скоро с това как си облечен, как се държиш, какво говориш. В немския тя се прилага относно мъж или жена в обществото. Винаги има и малко снобизъм… В немския концепцията за повърхностното е отрицателна, а не би трябвало да е така.

Това се отнася за някой, който може да се оправя в големия свят, който е подходящ за него. В немския език тенденцията е хората да бъдат разделяни на сноби, които имат само външен вид, и хора с малко повече дълбочина – интелектуалци, или поне хора, които не искат да имат нищо общо с чисто външните неща. Те обикновено не са добре облечени, нито пък са ходили на фризьор предната седмица.

Това противоречи на изключително спорното мнение за чувствеността изобщо във Франция и Германия.

Всъщност да, наистина смятам, че има голяма разлика. У французите като че има голяма доза спокойствие в начина, по който изживяват чувствеността си – като ценност сама по себе си. Те намират радост във всяка една ситуация, била тя кулинарна, визуална или слухова. В Германия проблемът е, че на чувствените удоволствия обикновено се гледа като на морално пропаднали. Понякога правим нещата за себе си невероятно трудни по този начин.

След като сте наблюдавали всичко това и сте живели достатъчно дълго във Франция, как изглежда Германия, гледана от Франция?

В очите на много французи Германия на практика е извън Европа. В Германия винаги е студено, сиво.. Хората не правят нищо друго, освен да работят; те не съгрешават, нито обичат… Наши познати французи често ни идват на гости в Берлин и са абсолютно удивени от това колко е оживено тук, колко култура има, колко е зелено…

Освен това и времето – в Париж вали много повече, отколкото в Берлин, така че те трябва да се отърват от всичките си предразсъдъци.

Мисля, че французите не пътуват кой-знае колко, та ще им е по-лесно да предадат старите предразъдъци на следващото поколение.

Забавното е, че за французите един от най-големите комплименти, които могат да ви кажат е “Никога не бих познал, че сте германец”.

Това ви поставя в различна позиция. От една страна е приятно да ти кажат, че им е добре, когато си наоколо. От друга страна обаче си малко обиден, защото се чудиш какво му е хубавото на това да не си германец.

Това обаче е дълга история. След Третия райх и двете световни войни не е кой знае колко велико да си германец. Чудя се обаче дали нещата няма да отидат дори още по-далеч, дали германците няма да покажат някакво желание да се защитят.

Какво беше за вас отиването във Франция?

Това винаги ми е било мечта – да живея във Франция. Бях на 16, когато отидох там. Знаех само три думички – “добър ден”, “довиждане” и “благодаря”. Изведнъж усетих, че хората там споделят същата чувствителност като мен и се изразяват по същия начин като мен. Това беше толкова странно, че веднъж, когато бяхме за две седмици в Париж, докато стояхме в колата, двете ми деца казаха: “Много странно! Тук всички карат като теб!”

Това е бил комплимент.

Не зная, но съществува тенденцията да живеят тук и сега, да не мислят за утрешния ден, да не се тормозят за грешките от вчера. Тя е по-разпространена във Франция и допада повече на темперамента ми.

Искам да ви разкажа една история, която обаче не е за французи, а за италианци. Запознах се с един италианец, който от 10 години живее в Берлин. Попитах го защо, та всички искат да живеят в Италия. Той ми отговори, че е заради езика. Учудих се какво има предвид, все пак нашият език не е особено мелодичен, италианският е много по-приятен. Той каза, че в Германия колкото по-дълго време говориш езика, толкова по прецизен ставаш. Попитах го: “А с италианския как е?”, на което той отговори: “Колкото по-дълго говориш, толкова по-колоритно става”. Това е вярно – има езици, при които винаги се допълва нещо. Ако обаче искаш да стигнеш до същината на нещата, немският език е невероятно добър инструмент за целта.

Какво е за вас Германия?

За мен съществува една типична германска дилема, описана във втора част на “Фауст”. Всъщност ние вече говорихме за това. Да вземем Фауст като северняк, дълбок мислител, търси лекотата, светлината, естестическите качества на Гърция, на Елена, на красотата. И въпреки че Елена е само символ на тази светлина, на жизнеутвърждаващото качество, на чувствеността. Тази дилема очевидно е оцеляла и до ден днешен. Чудесното във втора част на “Фауст” е, че всичко се получава, работи… Фауст се единява с Елена, северните райони се единяват с юга, северната култура – с южната. Резултатът е еуфория, чиста енергия, чисто вдъхновение. И какво се случва – той се извисява все по-нагоре и по-нагоре, накрая експлодира, защото не може да издържи повече. Това е, когато идеалът на един истински идеалист бъде достигнат. Вероятно трябва да си кажем, че сме наследили района на мрачномислещите хора; вечно търсещите; хората, които никога не са доволни; които сами си правят живота труден.

А има и други хора, за които всичко е толкова лесно; слънцето винаги свети, има музика, светлина, чувственост и т.н. Двата района трябва да съществуват един до друг. Забавното е, че има и французи, които лелеят онази така наречена “немска дълбочина”.

Надпис: Роджър Вилемсен разговаря с актрисата Елеонора Вайсбергер

_________________________________________________________________

Надпис:

Дервал де Фария – актьор

Роден в Сау Паулу. През 1955 е на турне в Европа заедно с бразилски балет. През 1960 дебютира в Шилеровия театър в Берлин.

Има театрални ангажименти в Париж. Соло танцьор в Опера Лион. След 1968 работи главно в немски ТВ продукции.

Господин де Фария, вие идвате за първи път в Германия през 1955. Как се промениха възприятията ви за страната през всичкото това време?

По много различни начини. Това е много сложен въпрос. Дойдохме с Бразилската балетна трупа, общо 45 души. Започнахме турнето в Гера, бившата Източна Германия. Един пример – когато за първи път видях сняг, беше прекрасно… Опитвах го на вкус… От друга страна ние бяхме нещо екзотично, тъй като хората там никога не бяха срещали някой с тъмна кожа. Аз бях най-светлия в цялата трупа. Имаше наистина черни мъже и жени, някои много красиви. Просто смайвахме градовете. Хората искаха да ни докоснат, за да видят дали няма да свалят боята от кожите ни. Местата за представленията биваха разпродавани предварително.

Първият човек, който ме накара да се заинтересувам от театър, бе Грюндгенс. В продължение на месеци и години го търсех.

Един ден неговият помощник-режисьор Карл Фибах, който по-късно бе директор на няколко немски театъра, ми каза: “Трябва да пазиш тишина, не бива да пречиш не репетицията! Той седи на ред 20. После ще можеш да говориш с него”.

Промъкнах се в Хамбургския театър, отидох до 20-ти ред и седнах много тихо.

Тъкмо когато се бях настанил, той се обърна и извика: “Марш навън!” Поне това разбрах – нямаше да има среща с Грюндгенс, но се вълнувах много от неговата работа като актьор и режисьор.

Какво впечатление имате от германците? Как ви се струват?

Имахме известни предразсъдъци относно Германия от американската военна пропаганда. Германците са варвари и са опасни…

Не такова впечатление получих обаче… Видях много разрушения, но хората бяха приятелски настроени, добри и любопитни в положителен смисъл.

Много неща са се променили.

Но веднага щом кажа, че работя като актьор, за мен всичко е отворено. Това е много интересно.

Значи е привилегия да си актьор?

Има една интересна история, която преживях в Хамбург, докато бях женен. Имах апартамент в един много скъп жилищен район. Точно срещу нас имаше малка бакалница. Отидох там един ден, точно след 3 часа след обяд. Магазинчето тъкмо беше отворило. Имах чувството, че продавачката току-що е получила най-големия стрес в живота си.

Обърнах се, и казах: “Имате ли захар и мляко? Къде е маслото?”, без да я гледам. След това оставих парите на тезгяха, взех си покупките и излязох. Когато казах на жена си, тя отвърна, че това е интересно – най-вероятно продавачката никога не бе виждала чужденец. След това няколко пъти ходехме заедно да пазаруваме и се отбивахме в тази бакалия.

Един ден съпругата ми ми каза, че е била разпитвана от онази жена. Тя искала да знае кой е негърът, откъде идва и какво прави… “Омъжена ли сте за него?”, казала тя. “А не се ли страхувате?” Жена ми казала: “Не, ние имаме дъщеря на две годинки, живеем в мир и разбирателство. “А той как си изкарва прехраната? Актьор? Колко интересно! Трябва да ми се обадите, когато излезе на сцената!”

Аз твърдо заявих, че няма да стъпя повече в този магазин. След това обаче забравих за това и пак отидох. Магазинът беше пълен с хора. Жената изведнъж спря заниманието си и на висок глас обяви: “Извинете, но трябва да обслужа господин де Фария, тъй като той е актьор и няма много време, както знаете!”

Така си намерих друга причина никога да не стъпя там.

Смятате ли, че германците успешно интегрират чужденците?

Да, смятам така. Мисля обаче, че политиците трябва да работят по-усърдно по въпроса.

Имам усещането, че някои политици обявяват лозунги, за които знаят, че ще имат определен ефект, като се надяват, че това ще увеличи изборните им гласове.

Това не е редно, а и не е морално, защото всички знаят, че сме в една лодка.

Днес е Германия, утре ще е Европа, няма място за дискриминация. Може би ще дойде време, когато ще задават въпроса “Ти континентален ли си, или извънконтинентален?”, или пък “Земен или извънземен?” Разбирате ли? Днес говорим за Европа, а всъщност имаме предвид стената около Букстехуде. Смятам, че това е аморално, защото във време, когато Европа се строи за всички страни на континента, тази дистанция и мерки, които държат настрана чужденците и инакомислещите, просто вече не се вписват в картината. Те са част от миналото.

Въпреки че сте роден в Бразилия, липсвала ли ви е някога Германия?

Да, странно е, но е така. Когато съм в Бразилия, за кратко време ми липсва Германия.

Защото що се отнася до културната сцена, Бразилия дори не се и доближава до Германия. Знаете как е – футбол и телевизия, по 9 часа без прекъсване. Това не ми се струва добре. След това обаче, когато се върна в Германия, изпитвам един особен копнеж… Изведнъж подушвам цветя, зеленчуци и плодове, за които знам, че ги няма тук. А ако съществуват, дори и да си ги тикна под носа, не мога да разбера дали е банан, портокал или нещо друго… Най-вероятно защото са обрани прекалено рано, а после замразени… тогава губят аромата и уханието си.

В Бразилия можеш да бъдеш зашеметен, ако работиш в плантация. Ароматите понякога са прекалено силни.

Можете ли да назовете име, предмет или някой човек, който олицетворява за вас Германия?

Съвсем естествено, фениксът.

Защо?

Той се възражда от собствената си пепел. Макар за мен не фениксът, а орелът винаги се надига. Виждал съм това много пъти. През 1955 голяма част от Германия бе все още в руини. Въпреки това в икономиката бе осъществен много бърз напредък.

След падането на комунизма пътувах из бившата Източна Германия заедно с приятелката си. Мислех си с учудване, че къщите са все от последното столетие. Стените не са изгубили цвета си… Съвсем нови. Ще мине дълго време, преди да достигнат възрастта на къщите например в Баден-Вюртемберг.

Обаче грешах. 4 години по-късно направих същата обиколка и не можех да позная нищо. Прекрасни дворци, улиците – добре павирани… Беше удоволствие да отидеш в някое кафене, в музей или в замък… Беше прекрасно, наистина прекрасно…

Надпис: Роджър Вилемсен разговаря с актьора Дервал де Фария

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Добре дошли у дома”

Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________

1

6