DWelle449-uncertainposition

Аржентина – страната, наречена по името на благородния метал, който се намира в изобилие тук, търси начин да отмести облака, който се е прострял върху бъдещето ѝ. Бившият икономически локомотив на южно-американския континент сега пропада с главоломна скорост във финансовата бездна.

Днес огромната тежест на националния дълг заплашва да извади от релси аржентинското общество. След като в продължение на години средната класа се бори с наближаващата депресия, най-накрая хората излизат по улиците.

Сега, месеци по-късно, те все още са там.

Не е лесно да си представиш бъдещето, когато под краката ти се срутва основата на съществованието.

Всред тази криза се появява нов театрален стил – критичен и провокативен. Новият аржентински театър не пести нито думите, нито делата си.

МСАТ представя четвърта част на

документалния филм на Дойче Веле

„Добре дошли у дома„

Даниел Веронезе е съосновател на групата “Ел Периферико де Обхектос”, или “Театър Периферия на обектите”. Трупата е известна по цял свят, а Веронезе е един от малкото аржентински режисьори, които не са безработни от години. Неговата репетиционна се намира в квартала Палермо Виехо на аржентинската столица Буенос Айрес, недалеч от мястото, където обикновено се провеждат демонстрациите. Това е остров на спокойствието сред море от хаос. Веронезе не е сляп към това, което се случва по света – той работи по нова творба за Световния театрален фестивал в Германия, наречена “Апокрифо уно ел суисидио”.

Започнете да говорите веднага щом свърши музиката.

Танцувайте там назавд, като търсите стъклото, ножа и кравата.

След това донесете кравата долу, като вървите много бавно.

Когато стигнете до там, вдигнете оръжието.

Това е вечерта на извършването на самоубийството и е очевидно колко добре са настроени артистите като една общност.

Ние и преди сме работили по творби за самоубийството, но нещата се промениха след това, което се случи.

Това, което се случва навън, ни засяга, но пък не значи, че сами нямаме какво да кажем. Искаме да причиним малко неудобство, да създадем зони на несигурност и да се изправим лице в лице с тази криза.

“Ел Суисидио” на Даниел Веронезе игнорира табутата, заобиколили неговата тема. Негова запазена марка е използването на кукли дори и когато става въпрос за нещо толкова мрачно като това човек сам да отнеме живота си.

Главната причина, поради която хората решават да се самоубият е защото са самотни. Смятат, че не могат да разрешат конфликтна ситуация с някой човек по какъвто и да било друг начин. Ето защо се предават, казват си: “Аз съм социално същество и не мога да се справям със себе си повече! Аз съм сам в това общество и вече не се разбирам.”

За Веронезе напрежението между импулса да живееш и желанието да умреш отразява конфликта между индивида и обществото.

В настоящата криза това напрежение се разраства до ужасяващ мащаб.

От дълго време в Аржентина нещо ври. Нещо, което се бори да излезе, но никога не е можело… Това е нова форма на насилие. Както можете да видите от това произведение, а също и в други наши разработки, всички бариери падат, а насилието се разпространява необезпокоявано. На дневна светлина излиза нещо, което досега е било потискано. Загубата на контрол е това, което прави демокрацията уязвима. Вкусът на свободата води до постоянни злоупотреби на икономическо и социално равнище. Живеем в трудни времена…

“Ел Суисидио” се занимава с аржентинското общество, а също и как един човек може да бъде пречупен от собственото си съществуване.

Средната класа постепенно се плъзга към бедността, а бедните падат под линията на съществуване… Всяка надежда за бъдещето се изпарява.

Гневът обаче остава. Аржентинците ежедневно “обсаждат” правителствените сгради и удрят с тигани и тенджери, за да изразят недоволството си.

Актьорът, режисьор и професор по драма Рубен Сумахер няма къде да избяга от постоянния шум, който демонстрантите вдигат.

За него кризата е предизвикателството на живота му. Как да реагира на случилото се? Как един актьор се справя с това ниво на нестабилност.

Времена като тези ни карат да се чувстваме много неудобно, защото искаме незабавно да реагираме на случилото се, но изкуството не ни позволява. Всичко, което можете да създадете, и следва точно тази линия на реалността, се оказва не съвсем истинско. Изкуството трябва да се движи паралелно, да създава нова реалност. Ние обаче все още не можем да си представим тази “паралелна реалност”. Тя е различна от творческата реалност, и въпреки това съществува в този контекст.

Последната творба на Рубен Сумахер се развива в една библиотека – диаметралната противополжност на шумните улици на Буенос Айрес. Той създава пиеса по творбата на известния драматург Хорхе Луис Борхес “Вавилонската библиотека”. Тя се изпълнява в малка местна библиотека – същата като тази, в която е работил и самият Борхес.

Пиесата е диалог между библиотекари, написана в памет 100-годишнината на поета, но разкрива зловещите събития от декември 2001.

Вече споменахме как ежегодно се покачва броя на самоубийците.

Може би започвам да се страхувам повече с напредването на възрастта,

но смятам, че човешкият род е заплашен с изчезване,

но библиотеките ще останат – осветени, самотни, безкрайни и напълно недвижими,

въоръжени със скъпи корици, незначителни, тайни.

Ако някой ми беше дал задачата да изнеса днес “Вавилонската библиотека”, не зная дали щях да избера този подход, но след като я поставих, това ми се стори интересно приключение.

Имам предвид, че щом политическата реалност в Аржентина се променя толкова бързо, един текст също може да се промени. В даден момент може да бъде много полезен, а в следващия – напротив.

След първото изпълнение обаче проумях, че произведението е много “аржентинско”, много особено. То показва кои сме ние.

Сумахер донася “Вавилонската библиотека” и в Германия. Текстът се занимава с желанието за знание и колко безполезно може да бъде четенето на книги за намирането му. Една от гларвните теми на Борхес е търсенето на ред в света, едно упражнение, за което днешна Аржентина не може да прави нищо друго, освен да мечтае.

Град Ла Плата е на около 1 час път от Буенос Айрес. Беатрис Катани се радва на относителното спокойствие в работата си, което има тук. Тя е драматург и режисьор, който търси начини да разбере както миналото, така и настоящето на Аржентина.

Ако ръчкаш миналото, това значи да си имаш работа с ерата на военните диктатори. Тази кървава глава от аржентинската история е оформила Ла Плата повече от много друти градове.

Точно в началото на диктата в Ла Плата имаше най-много липсващи хора в цялата страна. Това беше един ужасяващо труден процес. От онзи момент градът се промени, особено по отношение на своето културно бъдеще. Днес икономиката променя бъдещето тук почти по същия начин, както и в останалата част на страната.

Залата за репетиции и представления на Катани е бивш кинотеатър. За режисьорката това място е идеално. Катани също е поканена в Германия, за да постави пиесата си “Куепос абандерадос” – “Изоставени тела”. Заглавието предполага, че става въпрос за изчезналите, или “дисапересидос” по време на военния режим; труповете, които така и не са намерени.

Действието се развива в една кооперативна ферма. Жена се връща при сестра си след дълго отсъствие и носи със себе си мъртвото тяло на свой приятел.

Какво ужасно извращение. Не зная какво да кажа.

Дават ти снимки на покритите трупове.

Разбираш ли? Снимката е нещо живо, а трупът – не!

Дават ти снимка на труп, и какво представлява тя?

Живо изображение на мъртво тяло.

Тази пиеса заема малко от историята на Антигона, и трозява случилото се тук по време на военния диктат, когато бе много трудно да се открият липсващите тела, за да бъдат погребани. Темата е за непогребаните трупове, които не могат да бъдат оплакани. И изведнъж по средата на сцената се появява труп, с който героите трябва да се оправят, но никой не знае какво да прави – също като историята, която се повтаря отново и отново.

Дори и днес това е един неудобен, но постоянен въпрос в Аржентина. Всеки четвъртък през последните 25 години майки на изчезнали демонстрират пред президентския дворец. Макар и след толкова време, никоя от тях не знае какво се е случило с детето ѝ, как и кога е починало, нито къде е погребано.

_________________________________________________________________

Докато през деня майките на изчезналите демонстрират на Плаза дел Майо против нерешените престъпления на миналото, вече хората, които се чувстват онеправдани от правителството, искат да ги чуят.

Домът на Рубен Сумахер е неговият театър. Като повечето хора от своята трупа, той работи едновременно по няколко проекта – понякога като режисьор, понякога като актьор. Сега той репетира за друга продукция, наречена “Сине Хирургико”, или “Хирургическо кино”. Пиесата се изнася в малки помещения, които едва побират 15 души. Не е Бродуей, нито пък субсидирана от държавата културна институция; той е автономен и независим – театърът като стратегия за оцеляване.

Не можете да предвидите какво ще се случи тук. Хората харесват нас, които работим в независим, “андърграунд” театър. Ние сме обезнадеждени – аз се занимавам с това, защото иначе ще умра или ще се пръсна. Загова по-добре да правя театър. На тази основа са много театри, а особено като се има предвид колко много хора има тук. Това е един изтощителен феномен в Буенос Айрес.

В тази сцена от постанковката се прави дисекция на болестта на една цяла нация.

Болката е потушена, о ти прекрасна топлина на разкъсвана от болки Аржентина,

която търсиш щастието си в земите, които твоите деди са оставили зад себе си,

които са изоставили, за да намерят щастието си тук.

Аз бих напуснал Аржентина единствено, ако има пряка опасност за живота ми – никой не иска да бъде убит. По време на диктатурата унищожението бе планирано като част от политиката. Понастоящем унищожението приема друга форма – това е бавното унищожаване на бедните. Аз обаче смятам, че можем да се борим, или поне имаме възможността да ѝ отговорим. Ето защо не смятам, че има много смисъл да напуснем това място.

Сумахер е първо поколение аржентинец, също като много други негови сънародници, дете на имигранти. Сега икономическата криза надига вълна от емиграция. Мнозина вярват, че единствената им надежда е да напуснат страната. Беатрис Катани работи в тази насока в новата си постановка, която тя нарича “фикция на истинския живот”. Тя иска да интервюира хората по улиците какво мисля и чувстват, а след това да разработи театрална пиеса въз основа на това, което ѝ кажат. Тя отива в Берисо, на около 7 километра от Ла Плата, за да получи “перспектива от предградието”.

В Берисо почти не си личат някогашните щастливи дни на Аржентина. Повечето хора вече са се изнесли, а тези, които са останали, почти нищо не ги задържа тук.

В този месарски комбинат някога са работили почти 40 хиляди души, но е затворен от 20 години. След това тук не се е появявало нищо, което да го замени. Тук хората живеят трудно и отначало Беатрис Катани не успява да накара никого да говори с нея.

Най-накрая тя отива в най-стария бар в града.

Това е най-старата част на града, но както виждате, тук не се случва нищо. Все едно е пълно с духове. Ако можехте да видите улиците по времето, когато всички имаха работа, щяхте да разберете колко е пусто сега.

Това едва ли ще се промени скоро. Катани иска да документира тукашното настроение. Тя слуша и млади, и стари.

Как се чувствате?

Ужасно… Тук няма бъдеще.

Хората в провинцията гладуват.

Трябва да има голяма промяна.

Какво мислите за бъдещето?

Напълно несигурно е. Няма голяма надежда. Очевидно е, че правителството е фалирало. Единственият ни шанс е чужда столица, въпреки че никой не би си признал. Страната няма нищо общо с името си.

Катани казва, че в Берисо не е по-различно, отколкото в останалата част на Аржентина.

Всеки мисли за икономическата криза.

Боли, когато човек види това. Досега не съм правила толкова интервюта на улицата, защото съм почти убедена, че няма никаква надежда за промяна, никаква надежда за бъдеще. Има едно усещане за социален провал, което никога не е съществувало тук преди.

Трудно е да се живее, когато не очакваш нищо отникъде, или пък мислиш, че ще стане още по-лошо… много по-лошо.

Даниел Веронезе също не таи надежда за промяна. Неговите пиеси говорят за копнежа да се случи нещо, което да разтърси света. Според него театърът е идеалната медиа за това послание.

В пиесата му “Ел Суисидио” актът на самоубийство е емблематичен за настоящата ситуация. Това не е проблем само на една отделна душа, а на цялото общество.

Смятам, че нашата задача е да създадем зони на постоянно питане, което никога не свършва и не предлага безопасно убежище. Има врати, пространство в главите на публиката, били те германци, французи, италианци или аржентинци. Това е пространство, което ние се надяваме да е свободно.

Нямам представа как ще реагира на тази пиеса всяка отделна глава. Зная, че някои ще я интерпретират според настоящата ситуация в Аржентина, но нямам никаква идея какво може да си помисли един германец. Тук тя вероятно ще бъде интерпретирана като видение за нашето общество, на това как ние се самоубиваме ежедневно.

Веднъж видях една умряла крава, заобиколена от хора, които плачеха.

Почудих се какво им има? Една умряла крава е свободна.

“Ел Суисидио” е почти готова за премиерата си на Германския театрален фестивал. пиесата танцува по опънатото въже между факт и фикция; тя флиртува със стремежа за смърт и разрушение.

Ситуацията в Аржентина може и да е по-крайна от тази в Германия, но вероятно не е единствена. Може би ще намери отклик в европейските умове сред публиката по време на фестивала.

Световните театри са места, където могат да се срещнат възгледи. Възгледи, оформени от еднакви решения. Можете да се сблъскате със същите въпроси на различни места въпреки различния опит и вариращите социален и политически опит.

Това е театърът на света… според мен той е и театър на насилието.

Тъй като “Ел Суисидио” не изобразява това насилие графично, то е по-скоро като спомен от кошмар и виденията на една нация, която се събужда от кошмарна реалност.

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Добре дошли у дома”

Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________

1

6