DWelle451-tenthdancer

Видеото прожектира изображения върху паравана на сцената. Изображения на жертви на мъчения – мъже, жени и деца.

Самотна жена танцува с гръб към публиката. С танца тя разказва историята на това как е оцеляла по време на управлението на Пол Пот в Камбоджа.

Имам около 200 приятели, мъже и жени, всичките музиканти и танцьори, които така и не успях да видя повече. Оцеляха двайсетина от тях.

МСАТ представя четвърта част на

документалния филм на Дойче Веле

“Десетата танцьорка”

В Пном Пен четирима танцьори са на посещение в известния затвор Тулсленг. Това е центърът за разпити, който червените кхмери създават в центъра на камбоджанската столица. Днес това е мемориал и музей на геноцида, който режимът налага на собствения си народ през 70-те години на ХХ век. Червените кхмери пазят подробни записи за хората, които измъчват и убиват. Никой обаче не знае колко точно загиват – 2, а може би и 3 милиона.

Това е мястото на убийствата. Диктаторът Пол Пот така и не е изправен пред правосъдието.

Страховитата служба по сигурността №21 на Пол Пот се намира в бивше училище. Червените кхмери разделят стаите на груби килии, където за всеки затворник са отделени едва 2 квадратни метра. От около 15-те хиляди затворника, които са докарани тук, живи излизат само 7. Останалите са измъчвани до смърт.

Четирите камбоджански танцьори и режисьорът Хон Кен Сен обсъждат постановката, която ще представят – “Континуумът отвъд полетата на смъртта”. Заглавието се отнася за травмата, която продължава да тежи на душата на една цяла нация.

Хон Кен Сен смята своя подход към театъра за “документално представление”. Той обединява модерна музика, традиционен куклен театър и класически танц, за да изрази истинските преживявания на актьорите.

Изпълнението на 69-годишната танцьорка Ем Тей. Заедно с другите посредством танца тя разказва историята на живота си.

Темата по документирането на по-възрастни артисти за мен е по-особена. Аз ги смятам за увеличително стъкло, през което ние можем да наблюдаваме тяхното общество и култура. И наистина, в случая с Ем Тей – в живота ѝ можем да видим цялата история на Камбоджа; културните, политически и социални перспективи се разкриват чрез историята на един човек.

С уважение наричат Ем Тей “старата господарка”. Днес тя и дъщеря ѝ Приап преподават танци в Университета по изящни изкуства в Пном Пен.

В Камбоджа Ем Тей е известна като “десетата танцьорка”. По време на геноцида на Пол Пот 9 от всеки 10 артисти и музиканти са избити. Тя е десетата, която оцелява. Тя е дъщеря на работници – майка ѝ е готвачка, а баща ѝ – мияч в кралската кухня.

Често ходех при майка ми в двореца и гледах как репетират кралските танцьори. След това танцувах сама под едно дърво точно до мястото, където работеше майка ми. Един ден ме видя кралицата и каза: “О, госпожица Тей може да танцува! Ела при мен утре.“ Когато отново отидох на следващата сутрин, кралят ме изпрати в стаята на танцьорите. Преподавателят трябваше да реши коя роля ще е най-подходяща за мен. Той каза, че това ще е ролята на Як – демона.

Ем Тей се обучава с години, преди да може да изпълнява танца на Як, една от основните фигури в камбоджанската версия на индуския епос Рамаяна. Як е всепоглъщащият демон, разрушителят на доброто.

Сега дъщерята на Ем Тей, Приап, следва стъпките на майка си.

Започнах да танцувам на 7-годишна възраст. Често гледах майка си на сцената – как танцува и преподава. Виждах как тя се движи гладко и изящно. Харесваше ми нейното величие и мощ. Продължавах да се упражнявам, докато не се научих да играя тази роля.

Под патронажа на крал Сиханук Кралският класически балет процъфтява в средата на ХХ век. Политическите му маневри в периферията на Виетнамската война води до детронирането му от военните през 1970 година. В изгнание крал Сиханук намира странен съюзник в усилията да си върне трона – малка партизанска група, която нарича себе си “Червени Кхмери”.

В последния ден от новогодишното празненство в Камбоджа червените кхмери превзеха столицата. Ходех в двореца, за да пея и танцувам на банкетите на кралското семейство, както и на всяко друго новогодишно празненство. В последния ден, тъкмо когато си тръгвах за дома, изведнъж чух викове: “Излизай, излизай!”

На 17 април 1975 силите на Пол Пот влизат в столицата и биват приветствани като освободители.

Камбоджанският народ иска единствено войната да свърши.

Около 2-3 часа след “освобождението” червените кхмери казаха, че трябва да напуснем Пном Пен, макар и за 3 дни. Те настояваха, че трябва да прочистят столицата от амуниции и бомби; че ако не напуснем Пном Пен, ще бъдем избити, тъй като америнаците скоро ще започнат да бомбардират града.

Всъщност това е началото на най-голямата човешка катастрофа в историятана Камбоджа. Пном Пен е напълно евакуиран. Всеки, който не се подчини на заповедта, бива разстрелян на място. Пол Пот има за цел да разруши градските центрове в Камбоджа. Някогашният шумен град се превръща в пустош, с изключение на концентрационния лагер в центъра.

Трите дни преминават в седмици, месеци, а накрая и години. Като членове на кралския двор Ем Тей и семейството ѝ трябва да бъдат регистрирани от червените кхмери, но за нейно щастие те пропускат да го направят. Семейството ѝ успява да напусне незабелязано Пном Пен.

Дори не успях да се прибера вкъщи и да си взема нещата. Със себе си носех само една чанта, дрехите на гърба си и няколко книги с песни. Отидох в едно село в провинцията, където всички бяхме принудени да работим всеки ден на оризищата.

Веднъж по време на една почивка хората на Пол Пот казаха: “Хей, старице, защо танцьорите винаги трябва да слагат единия си крак по-назад? Потанцувай ни малко!” Веднага започнах да танцувам. Оттогава трябваше да танцувам за тях всеки ден по време на почивката.

Пропагандните филми на новия режим прокламират идеята за едно чисто земеделско общество по модел на маоистки Китай. За да достигнат комунистическата утопия, червените кхмери връщат Камбоджа назад към каменната ера. Страната е преименувана на Демократична Кампучия.

Децата ми бяха отделени от мен – те бяха в детския лагер Кенкома. Аз бях в лагера за възрастни, където отглеждахме ориз. Когато децата ми се разболяха, не знаех нищо за това. Един ден, докато работех на оризището, ми казаха, че синът ми е мъртъв. Умолявах ги да ме пуснат до там, но те казаха, че няма нужда, тъй като той вече е погребан. Седмица или повече по-късно се разболя и умря и второто ми дете – дъщеря ми. Аз отново помолих поне да отида да я погреба, но те не ми позволиха. Казаха ми, че детето ми е погребано. Когато чух това, припаднах по средата на оризището.

_________________________________________________________________

Това, което преживява дъщерята на Ем Тей, Приап, са не по-малко трагични. Всичките ѝ лели, братя и сестри измират по оризовите поля. Собствената ѝ дъщеря умира в ръцете ѝ на възраст година и половина, вероятно от недохранване.

Когато съпругът на Приап узнава за дъщеря им, двойката обсъжда както да прави. Те решават да помолят селския старейшина да им позволи да са в една и съща бригада, за да могат да си помагат един на друг.

Вместо това той извика двама от войниците на Пол Пот. Те извиха ръцете на мъжа ми назад. Много се страхувах, че съм направила грешка. Молех им се, извинявах се: “Моля ви, върнете мъжа ми на мястото му, грешката е моя!”. Селският старейшина обаче не направи нищо, не каза нито дума.

Продължавах да ги моля, плачех… Нищо не можех да направя, за да ги накарам да променят решението си.

Стоях там безпомощна и гледах как войниците на Пол Пот отвеждат мъжа ми. Никога не го видях отново.

През 1982 Приап се омъжва отново и има пет деца. Днес четири поколения обитават една къща. По един или друг начин всички те трябва да живеят с откритите рани от миналото. Единственият начин за това е да оставят много неща неизказани.

Имам усещането, че се омъжих за втория си съпруг, само за да имам деца. От него имам пет. Исках някак си те да върнат дъщеричката, която изгубих. Дори и днес зная, че направих две ужасни грешки в живота си, които доведоха до смъртта на дъщеря ми и на съпруга ми. Първата бе, че изпратих дъщеря си на полето, което много я изплаши.

Втората бе, че исках съпруга ми да е до мен. Не исках да умре далеч от мен.

Вместо това обаче аз съм виновна за смъртта му.

В края на 1978 виетнамски сили окупират Камбоджа. Те намират една страна, обезлюдена от глад и насилия. На градските жители най-накрая се позволява да се върнат по домовете си; масовите убийци изчезват от столицата, но гражданската война продължава.

Само на няколко километра от Пном Пен се намира Чон Айк, където са извършени много убийства. Днес там има смразяващ паметник на зверствата на червените кхмери. Самите камбоджанци рядко идват тук, а танцьорите го виждат за първи път.

Във вътрешността на кулата зад стъклени витрини са подредени по възраст и пол над 8000 човешки черепа.

За камбоджанците няма никакъв начин да разберат дали тук не е и някой обичен за тях човек. Черепите свидетелстват за много насилия и жестокости…

Днес идвам за първи път тук. Мислите ми са объркани. Тук са избити толкова много хора… Синът ми също е сред мъртвите. Трябва да намеря останките му. Може би той е един от тези черепи, или пък е на някое друго място.

Тук са избити и погребани в масови гробове над 17 хиляди души. Из цяла Камбоджа има още много такива места.

Много ми е мъчно за жертвите. Останали са само скелети.

Никой не може да кажи кои са били – има само черепи и кости. Нямат лица… Вече никой не знае кои са те…

Дори и сега не зная къде и как е бил убит съпруга ми. Така и не чух Пол Пот или някой от последователите му да признаят, че са извършили невероятно престъпление серщу собствения си народ. Никой не е дошъл при мен да поиска прошка. Кой носи отговорност за това престъпление?

Самоличността на убийците не е тайна. Това са млади мъже, тийнейджйри и дори деца, принудени да убиват заради това, което един човек смята за съвършения комунизъм. Виетнамските окупатори арестуват, разпитват и екзекутират много от тях.

Най-висшите червени кхмери обаче така и не са изправени пред правосъдието.

Аз съм вбесен от Пол Пот. Виждам престъпленията му всеки път, когато мина край Тулсленг. Грешките на миналото продължават в настоящето и в бъдещето. Всеки път, когато гледам телевизия или слушам радио, се появява някой от висшите партийни функционери на червените кхмери. Сегашното партийно ръководство ги е оставило пак на постовете им. Те са щастливи и се усмихват един на друг. Заедно вдигат тостове и пият.

Нито червените кхмери, нито 30-годишната гражданска война не успяват да убият чувството за културна принадлежност на камбоджанския народ. То е твърдо вградено в храмовете на Ангкор Уат и будистките ритуали. Практикуването на будизма е наказуемо със смърт по времето на Пол Пот. Днес той е утвърден от конституцията като държавна религия. За Ем Тей и Приап ежедневното почитане на Буда е важна част от живота.

Където и да съм, почитам Буда и се моля. Сутрин и вечер изгарям благовония. Моля Буда за щастие, сила и пари. Сила, за да мога да върша работата си. Пари, за да осигуря добро образование на всичките си деца.

Казват, че Ангкор Уат е душата на Камбоджа, но без камбоджанския народ, той би бил просто една камара бездушни камъни. Това, което Ем Тей оставя на народа си, е изкуството на нейния танц.

Продължавам да танцувам, защото обичам това изкуство. Това е изкуството на нашия народ. Аз съм единствената останала, ето защо трябва да продължа да танцувам и да преподавам в училищата и на всякакви други места, за да се развива това изкуство и да достигне нивото, което имаше някога. Засега правя всичко, което е по силите ми. Това е наследството, което оставям на тази страна.

“Континуумът отвъд полетата на смъртта” е опит за посрещане на миналото. Може би това е началото на едно излекуване.

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Десетата танцьорка

Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________

1

5