DWelle455-archofthenewmillenium

003300

МСАТ представя четвърта част на

документалния филм на Дойче Веле

“Архитектурата на новото хилядолетие”

Надпис: Берлин

През юни 1995 година, когато Берлинската стена е вече само спомен, раните, които тя оставя, започват да заздравяват.

Художествено опакованият Райхстаг е неустоим. Красотата променя възприемането на сградата, както и на цялата околност.

Може би само подобно събитие, замислено от художника Кристо и съпругата му Жан-Клод, може да промени по подобен начин един паметник, така силно запечатан в германската история. В продължение на няколко седмици Берлин отново е на първите страници на вестниците, тъй като заживява в ролята си на нова столица на обединена Германия.

Осветявано от променящото се небе по обед в сребърно, а вечер – златно, мантията предполага творческа енергия и готовност за промяна в един по-широк контекст.

Още от времето на големия пожар по време на нацистите, бившата сграда на Парламента губи своя първоначално положителен имидж. Сега обаче тя отново събира заедно хора от Изток и Запад. В деня на Кайзер Вилхелм около внушителната със своята архитектура сграда внимателно е обвита специално изтъкана материя, за да останат формите ѝ разпознаваеми, но едновременно с това да ѝ бъде придаден изцяло нов вид. Обърната е нова страница от историята…

Новият дух на Берлин след обединението се символизира от покриването и разопаковането на Райхстага, малко преди да започнат строителните работи по ремонта.

Конкурсът за изпълнение на проекта на стойност 600 милиона марки, е спечелен малко преди това, но не от германец, а от известния британски архитект сър Норман Фостър. Според неговия проект сградата трябва да бъде покрита с нова облицовка, но накрая се постига съглашение новата сграда да се помещава в старите стени.

Централната част на сградата е изцяло разрушена и всичко, създадено от архитекта Паул Баумгартен през 60-те години на ХХ век, е премахнато. Изнесени са около 450 хиляди тона баластра.

Проектът на Фостър е насочен към създаването на модерна, функционална парламентарна сграда, която да задоволи изискванията на съвременните комуникационни технологии и офис организация. Включена е и концепция за управление на енергийното потребление със слънчеви батерии и отопление, което не вреди на околната среда. Въпреки всичко се отдава необходимото уважение към историята на Райхстага, като се запазва фасадата и други части на оригиналното здание, проектирани от Паул Валор 100 години преди това.

На сградата отново се поставя стъклен купол, но не в оригиналната му форма. Новата структура, която е наполовина по-ниска, е много по-модерна.

Точната форма на купола се обсъжда сериозно. Норман Фостър представя над 200 варианта.

Куполът трябва да е отворен за публиката с две реципрочни спираловидни рампи, водещи към платформа, която дава прекрасен панорамен изглед на Берлин.

Неговата структура от стомана и стъкло е проектирана така, че да подпомага естествената вентилация и да насочва слънчевата светлина към вътрешността на парламентарната сграда.

За народните представители е осигурено пространство от 1600 кв.м., заобиколено със стъклени стени и разделено от 12 колони, които да поддържат купола.

Още през 1997 структурният скелет намеква за чистотата и прозрачността на дизайна на Фостър, който приятно се противопоставя на еклектичната украса и тежката зидария на старата сграда.

Една година по-късно елипсовидният под на камерата започва да се оформя, а стъкленият купол вече е на мястото си.

В самия купол, който ще е обществено достъпно място точно над парламента, се работи по завършването на на отразяващият вентилационен тунел. Последните огледала се поставят на местата им посредством специални кранове.

Сър Норман Фостър е доволен от резултата на работата си. Архитектурата му е технически брилянтна и естетически приятна. Тя скоро е приета от обществеността като нов символ на германското обединение, който променя предишния мрачен имидж на сградата.

Гледан отвън, куполът символизира достойнството на парламента, но принадлежи и на народа като цяло.

Този конус зад мен, покрит с 360 огледала, отразява светлина дълбоко в пространството долу. Освен това можем да погледнем надолу и да видим парламента, както и обратното – политиците също могат да гледат нагоре. Лобито за пресата се намира по средата. Става въпрос за отношения, достъпност и прозрачност… Дори и през зимата можете да видите слънчева светлина дълбоко долу в сградата. През лятото, когато не искате жегата, но искате хоризонталната светлина, тогава слънчевият щит проследява пътя на слънцето. Движението му се осигурява от фотоклетки по покрива.

Напомня на огромен стъклен кошер, в който обикновените посетители идват и си отиват над главите на политиците. А дали това не е пример за британски хумор?

Във всеки случай фактът, че за препроектирането на парламентарната сграда е избран британец, е индикатор за отвореността на германската демокрация.

От кръглата наблюдателна платформа зрителите имат невероятна гледка към отново обединения град Берлин. Днес вече е трудно да се види къде точно е била разделителната линия.

Става въпрос за една връзка между политическото тяло, гражданите, градът… а също и природните стихии, търсенето на една нова екология в сградите, която не замърсява, консумира по-малко енергия, по-приятелски настроена е… Това е цел, към която се стремим вече над 30 години и вероятно това е най-добре развитият пример до момента. Тук можем да съотнесем много неща, но най-вече духът на мястото.

Проектът на Фостър, чист и прецизен до последния детайл, създава впечатляващ диалог между старо и ново. Той умишлено контрастира собствената си форма с оцелелите исторически елементи на сградата. Графитите, изписани по стените на Райхстага, са внимателно запазени. Те са точно до новите, високотехнологични арки и мостове, които прорязват старите стени.

Прозрачността на архитектурата, откритостта и използването на светлината учудват посетителите всеки път.

Новият Райхстаг изглежда почти скромен в сравнение с другата правителствена сграда, построена точно до него.

Конкурсът за офиса на федералния канцлер е спечелен от двама германски архитекти – Аксел Шултес и Шарлоте Франк, чиято концепция е да свържат Изтока и Запада символично с дълъг блок сгради, които пресичат реката два пъти. Монументалният куб на директората представлява крилообразна сграда, в която се помещават административни офиси.

Разбира се, монументалността на канцлерството е преднамерена.

Не можете да скриете такава сграда в място като Берлин. Тя трябва да говори свой собствен език. Естествено, това може да провокира погрешни представи. От години живеем с такива чувства – те са резултат от объркващо отрицателното настроение към историята и държавата. Особено в Берлин има обяснима тревога спрямо големите жестове.

Тя няма да бъде малка… Дългата редица сгради, пресичаща река Шпрее, не може да не изглежда монументална.

Не по-малки, но не така видими са автомобилния и железопътен тунел между Потсдамерплац и новата главна ЖП гара. С дължина три и половина километра, той минава под река Шпрее, правителственият квартал и централния парк. През 1996 дори се налага реката да бъде отклонена за няколко месеца, за да може да бъде построен този шедьовър на инженерното изкуство.

Целият град наподобява строителна площадка – пълен с кранове и булдозери, ровове и купчини пясък. Логистичната поддръжка и координация на толкова много големи проекти е Херкулесова задача, по време на която през сърцето на града са транспортирани над 30 милиона тона строителни материали.

_________________________________________________________________

Тунелът под парка Тиергартен е проектиран и прокопан секция по секция. Земекопните машини са специално произведени да могат да се справят с песъчливата берлинска почва и високо ниво на подземните води.

Френетичната строителна дейност и страстните дебати относно конкурсите и проектите са само един аспект на новата столица. Изток и Запад се свързват при Бранденбургската врата и на други исторически места по различни начини. Например от събития като “Парада на любовта”.

Почти бе забрането, че до месец ноември 1989 Бранденбургската врата стоеше самотна и недостъпна на границата между два града.

През 1999 започват строителни работи по Паризенплац. Тепърва предстои построяването на хотел “Адлон”, а на прекрасния бароков площад все още може да се видят единствено руините на някога прекрасната Академия по изкуствата. Войната и разделянето на Изток и Запад оставят тук само една пустош. Не остава много от някога аристократичния вход на града и прекрасния булевард “Унтерденлинден”.

Бъдещата форма на площада се обсъжда разгорещено. Впоследствие печели консервативната фракция, която защитава критичните реконструкции. Със започването на работата художникът Ниадегар Азиси прави макет на бъдещия изглед на площада.

Дали това е всичко, което новият Берлин има да ни предложи? Не се ли гледа напред към миналото?

И наистина, първият завършен проект, възможно най-близо до оригинала, е на “Адлон”- легендарният гранд-хотел, разрушен през войната.

Във вътрешността му, под прекрасен купол, берлинският елит може да си урежда срещи в атмосферата на носталгия и елегантност.

За да създадат унифициран ансамбъл на Паризенплац, градските архитекти решават да следват стриктни ръководни принципи. Берлинският архитект Йозеф Паул Клайхуз начева проекта с два неокласически дизайна. Архитектите на новите посолства, банкови и фирмени сгради и са задължени да спазват историческите ограничения за височина и изложения на фасадите. Новата Академия на изкуствата щеше да има находчив дизайн, където се използва предимно стъкло. Проектът на щутгарския архитекта Гюнтер Виниш обаче не е одобрен. Мнозина като него мислят, че творческата архитектура би направила повече за едно толкова известно място.

Франк Гиъри, който създава музея “Гети” в Билбао, запазва своята творческа стихия за вътрешността на банката “ДГ”.

Зад конвенционалната фасада на сградата той разработва особена концепция – подобна на риба конферентна зала, разположена в атриума под стъклен покрив.

Друга изваяна сграда, известна сред берлинчани като “Броненосецът” е докосната от тежката ръка на градските бюрократи. На английския архитект Никълъс Гримшоу е наредено да проектира права фасада към улицата, но цялостния вид на зданието е изключително динамичен.

Принципът, по който се държат етажите между отделните ребра, сработва добре във вътрешността на сградата. Гримшоу използва същия подход и в известната станция на метрото “Ватерло” в Лондон.

Първият етаж на едно здание трябва да може да се променя след определен период от време. Разбирате ли, ако сградата е тук след, да кажем 200-300 години, то всичко вътре трябва да може да се промени. Това е основният плюс на окачените структури.

Това е част от новата порода сгради, в които посредством високотехнологични материали и структури успешно се създават органични форми.

И все пак най-предизвикателния проект в новата столица е огромната площ около Потсдамерплац. Тук също войната и разделянето града оставят след себе си необитаема пустош.

Как обаче да бъде построено всичко тук? Дали да не бъдат издигнати небостъргачи в американски стил? Или може би нещо дори още по-футуристично?

Журито на конкурса се спира на европейска градска структура с улици, площади и блокове, проектирана от мюнхенските архитекти Хилмер и Затлер.

Следващия от многото конкурси е спечелен от прочутия архитект Рендзо Пиано от Генуа с неговия невероятен проект за южния сегмент между Потсдамерплац и градския канал.

Това голямо парче земя, което свързва Западен Берлин с Източна Германия, е купено от компанията Даймлер-Бенц на много ниска през лятото на 1989, малко преди да падне Стената. След обединението районът отново става централен.

Японската фирма “Сони” скоро купува голям парцел в северозападната му част.

Град Берлин искаше проекта да представлява система от блокове, като по този начин се създаде мрежа от улици и площади. Така ние започнахме да проектираме не сгради, а празно пространство.

Най-голямата строителна площадка в Европа бе начената за рекордно време. През юни 1995 беше издигнат ярко-червен информационен център с макети, анимации и платформа, откъдето може да се наблюдава напредъка на проекта.

Предлагат се туристически обиколки по строежите. Между голите бетонни стени се организират концерти и танцови изпълнени. Всичко това допринася за усещането, че градът е тръгнал нанякъде.

Заради високото ниво на подпочвени води в Берлин е необходимо в основите на сградите да се полага водоустойчив бетон. На място идват плаващи кранове и водолази от нефтените платформи в Северно море, за да положат основите под водата.

В продължение на няколко месеца гигантската строителна площадка прилича на пристанище. Като че всеки ден от земята изникват нови и нови бетонни колони.

Берлинчани се интересуват от всяко ново постижение, възхищават се на уменията на инженери, кранисти, оксиженисти и други строителни работници.

Човек не може да не забележи как навсякъде кипи работа.

Отначало напредъкът може да бъде следен от покрива на една сграда – “Хут Уайнхаус”. Тя е свидетел на разцвета на този район. Не след дълго обаче кулите на една нова ера се издигат над нея.

005830

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Архитектурата на новото хилядолетие”

Превод: Никола Колев

Текста чете: ____________________________________________________

1

6