vangogh

МСАТ представя с любезното съдействие на посолството на Холандия в България документалния филм

“Ван Гог”

Винсент Ван Гог би искал да е плодовит, би искал обикновен живот с жена и деца, или поне така пише в писмата си. Но доколко тези писма са истинни? Ван Гог умира през 1890-та година, и ние не знаем почти нищо лично за него. Писмата му и неговите 1700 картини и рисунки са единственото, с което разполагаме, даващо ни информация за ежедневието му.

Ван Гог е бил истински провал като търговец на картини, на книги и като свещеник. На два пъти се влюбва безпаметно, но и двата пъти бива отблъснат.

Той решава да стане художник, като използва за модел жената, която е въвел в студиото заедно с дъщеря ѝ. По случая пише:

“Честно казано си мислех за друга жена, за която биеше сърцето ми. Но тя не искаше да ме вижда, затова взех тази – болна, бременна, гладна… а и беше зима. Какво друго можех да сторя?

Има много теории за това, но не мислите ли, че човек понякога наистина има нужда от любов? Животът трябва да бъде честен, нали?”

Този избор на компания повлиял на самотния му път. Тесногръдите художници в Хага били повлияни от лошата репутация на жената, и отблъснали Ван Гог от компанията си.

От този момент нататък се обучава самостоятелно. Моделите му идват от горчивата реалност на ежедневието – у дома и на улицата. Той се надява да продава творбите си на илюстрованите седмичници. След като работи като график в продължение на две години, Ван Гог пише:

“Ограничавам се само в графики, но откривам, че това ми е приятно, вместо да ме подтиска. Но чувствам как в мен се надигат някакви цветни неща, които никога не съм притежавал. Неща широки и мощни. Рисуването сега ми позволява да постигна ефекти, които преди бяха недостижими. Това решава толкова много проблеми и ми дава нови начини за изобразяване на ефекти, и ме прави много щастлив!”

Рисуването ще стане негов живот. Връзката с жената се прекратява. Премества се извън града и пътува из селските части на страната, където населението обитава мизерни къщи от торф. Той се опитва да се потопи в работата си, за да забрави. Развълнуван е от пейзажа, но подозрителната природа на селяните му пречи да се усамоти. С нежелание той решава да се върне при родителите си. И все пак животът там е по-евтин. Баща му е свещеник в едно малко село, и начинът му на живот като водач на общността е съвсем различен от този на силно индивидуалистичния му и артистичен син.

Въпреки конфликтите Винсент остава там две години. Той рисува дома на родителите си, но пише, че за него рисуването е нещо повече от дом:

“Не желая нищо повече от това да живея в сърцето на провинцията, и да рисувам селския живот. Твърдо убеден съм, че има някои хора, които живеят в градовете и имат неизкореними впечатления за това, какво представлява живота извън техния малък свят.

Тези хора са безчувствени. Но дали публиката разбира това, което правя. Всичко което знам е, че ще се боря с природата, докато тя не разкрие пред мен тайните си.”

Начинът на живот на честните хора, зависещи от природата за насъщния си хляб, го вълнува силно. Той се идентифицира с тяхната борба за съществование, която желае да изобрази на платното. В писмата си записва как се появяват картините му:

“Исках гледащите картината да получат впечатлението, че стоящите около лампата хора, които ядат картофи, са ги изровили със собствените си ръце. Тя трябва да изразява ръчния труд, и фактът, че тези хора живеят така честно. Искам хората да си мислят за един начин на живот, който е напълно различен от водения в така нареченото “любезно общество”.

Винсент смята себе си за нещо по-малко от селянин, откъснат от обществото. Творбите му не се продават, и той е сам. Няма собствен дом, нито съпруга и деца, нито пък плодотворност в живота. Вместо това води живот на художник. Когато баща му умира, той изрисува библията му редом с малко томче на френски, озаглавено “Радостта на живота”.

Той е любопитен да види експериментите на едно ново течение в рисуването, това на импресионистите, които се намират в Париж. Вече му е дошло до гуша от климата на родната земя, когато решава да напусне селото. Отива в Париж, въпреки възраженията му срещу градския живот, който той смята за “неестествен”.

Там живее и брат му Тео. Той е търговец на картини, който в продължение на години издържа финансово Винсент. Последният му изпраща картини в замяна на пари, но Тео не успява да продаде нито една от тях.

Винсент се нанася при брат си и остава при него две години.

Тео вижда част от дома си преобърнат на студио. Винсент никога не рисува портрет на брат си. И все пак има фотографии на Тео, но Винсент не обича фотографията.

“Винаги едни и същи носове, усти и очи, гладки и студени – цялата работа е мъртва. Портретите, рисувани от художник, имат свой собствен живот, който идва от душата на художника. Това е нещо, което машината не може да направи.”

Винсент рисува портрети, в които се вижда как се отразяват връзките с модерните по онова време художници на техниката му. Той пише, че изкуството на фотографията му е показало колко конкретна може да бъде едан рисунка. Но Винсент желае да изобразява своите собствени впечатления и да записва “преживяването на предметите”. Едно динамично преживяване – разбира се, когато предметът е самият той, гледащ се през собствените си очи.

Париж значи много за Ван Гог. Когато космополитният творчески климат го изважда от унинието му, Винсент става по-самоуверен. Художниците използват нови техники, и той научава много, подобрявайки работата си. Среща се с художници, които споделят чувствата си, и понякога излагат картините си в кафенетата. Той чувстват, че ограничената, потискаща и мрачна атмосфера в Холандия е далеч зад него. След поредната неуспешна връзка с тази жена, която притежава кафенето, той пише:

“Усещам, че губя желанието за брак и деца. Понякога се чувствам толкова нещастен с нещата, които правя. Преди години бях удовлетворен, всичко беше по-различно, и отдавам това на работата си.

Ако сравним хората със житни зърна, всички си приличат. Всеки здрав и естествен човек има сила като тази на житния клас. Ето за това става дума, когато се каже “естествен живот”. Нима ние самите не се състоим от голяма част зърно, след като се храним основно с хляб? Историята на житните поля е нашата история, въпреки че понякога се изобразява другояче.

Нима ние също не растем, а след това не ни отсичат, когато узреем? И не избягваме ли живота, когато разберем, че сме безпомощни като всичко друго, което расте?”

Винсент бива привлечен от японското изкуство, което става популярно заради екзотичните си качества. Но той споделя възхищението си към природата с основните принципи на японското изкуство, като база за натюрморта. Чувства се потиснат от градския живот, защото вижда, че любовта, която той изпитва към природата, изпада в забрава. Решава да напусне Париж, и да отиде в Прованс – южна Франция, с надеждата, че там ще намери своята собствена Япония в топлината на слънцето. Отново е сам.

“Ако съм сам, Бога ми, нищо не мога да направя! Имам по-малка нужда от компания, отколкото от пълно отдаване на работата. Нима именно искреността на естествените чувства не ни отблъсква? И когато тези емоции ги има, понякога толкова силни, колкото са, работиш, без да имаш чувството, че работиш. Щрихите на четката идват в бърза последователност и образуват едно цяло, все едно че са думи в разговор или писмо. Зает съм с извършването на сложно изчисление, резултатът на което е бързо нарисуваната картина. Балансът на цветовете е изключително необходим, и сега аз се опитвам да узная кое е важно, кое обмислено ще ме доведе до възможно най-смътното.”

Ван Гог робува на картините си през деня, а дори и през нощта. Той се отнася съм звездите като към далечни слънца, които предполагат съществуването на други планети. Мечтае за откриването на друг живот – след смъртта, когато човек вече няма да е обвързан със своето слабо тяло, а следователно и с тъжния си свят. Смята света за груба скица на Създателя, която се е провалила. Но докато хората са тук, трябва да направят възможно най-доброто.

Той прави същото, отдавайки се изцяло на работата си. Дотолкова, че занемарява самия себе си. Рисуването е единствената компания, която има, и без него той се чувства напълно самотен.

“Амити” – приятелство. Последната му възможност да запълни самотното си съществование е да устрои студио за художници, където ще може да живее и работи в компанията на други творци. Предоставя за целта собствената си жълта къща.

Знаейки, че Гоген има финасови проблеми, Винсент му пише следното писмо:

“Ако можех да намеря още някой художник, който би желал да изобрази Южна Франция… и който би могъл, като мен, да се отдаде изцяло на работата си, живеейки като монах, и да пие алкохол веднъж на три седмици, а през останалото време да е зает с работата си, опитвайки се да не пропилява ограниченото си време, то този човек би паснал идеално. Тук самотата малко ме измъчва.”

Гоген скоро идва, и прави портрет на Ван Гог, с типичното му изражение, което шокира града. Винсент пък рисува празните столове на двамата художници. На стола на Гоген има свещ и две книги. А на неговия стои лулата му. Единственото общо между тези двама толкова различни творци е работливостта им. Нещата си идват на мястото, едва след време, когато всеки поема по своя път.

Именно тогава Ван Гог грохва. Претоварената му нервна система не издържа, когато изчезва и последната му надежда. Той взима бръснача, с който е заплашвал самия Гоген, и отрязва ухото си. Може би това е начин да превърне във физическа болка непоносимото душевно мъчение, което тогава изпитва. Не знаем какви са били мотивите му, нито можем да кажем нещо със сигурност за повтарящите се на всеки два-три месеца пристъпи. Докато траят, той страда от халюцинации, които, както той сам казва, са едновременно ужасяващи и религиозни. Ван Гог решава доброволно да влезе в санаториум за душевно болни. Изолация му е пълна.

“Струва ми се, че най-доброто, ако не и единственото лекарство може да се открие в дълбоките приятелства, дори и когато те имат неудобството да ни привързват по-силно към света, отколкото би било добре в дните на силна болка. Веднъж наблюдавах един жетвар, който си мислеше само за това как да свърши работата преди залез. В него видях картината на смъртта. В пясъците, където човек е като житото, което се жъне, смъртта се приема без мъка. Тя се изпълва в ярките лъчи на слънцето, които къпят всичко в наситена златна светлина.

Забавно е, че трябваше да видя всичко това през решетките на килията си в санаториума. Животът си тече, а изминалото време никога не се връща. Но аз работя усърдно, защото разбирам, че възможността да работя никога няма да се върне. Особено в моя случай, при който най-лошите пристъпи ще унищожат способността ми да рисувам… завинаги.”

Животът на Ван Гог, въпреки че и преди това не е никак успешен, сега е съвсем несретен. Той отново намира утеха в рисуването. Крехките цветове обаче изчезват. На тяхно място идват старите, сбръчкани маслинови дървета. Природата става зломеща и изкривена. Животът вече е преминал…

По времето, когато не го пускат вън от санаториума заради пристъпите, той използва изрезки от вестници, и базира собствените си картини на творбите на старите майстори, които обожава. Интерпретира тяхната работа в характерните за него цветове.

Освен това вмъква в картините и собственото си минало – спомените за севера идват в зимните пейзажи. Той се чувства напълно победен и мечтае отново да се върне на север. Иска да се върне и да завърши импресиите в Прованс, с работа, доминирана от самотните, почти черни кипарисови дървета.

Но завръщането има двояко значение. Пристигайки в дома на брат си Тео, той е изправен пред всичко, което някога е рисувал. Тео е изложил най-добрите картини на Винсент в собствения си дом, а нещата, за които няма място, са сврени в една прашна и тъмна стая. Творбите на Винсент са непродаваеми – никой не ги иска. Но Тео има колекция от повече от 700 картини.

Намира се един лекар, любител на изкуството, който има желание да се грижи за него. И така Винсент най-после може да излезе извън границите на клиниката. Отива в една таванска стая в Увер-сюр-Руаз, на 50 километра северно от Париж.

Но въпреки че нещата са се променили, те не са се подобрили. Брат му Тео, който все още го издържа финансово, сега се грижи и за семейството си, и смята да излезе от търговията с предмети на изкуството. Смята се, че е закупил прекалено много непродаваеми творби от импресионистите. Неговото здраве също се влошава.

Винсент се чувства изолиран, изключен. Като човешко същество той отдавна е приел самотата си. Изчезва и последната му надежда да стане известен в обществото художник.

“Чувствам, че се провалих, и се примирявам с провала. Това е съдбата, която съм приел, и знам, че нищо не може да я промени. Едно пусто и безрадостно бъдеще… Не виждам никакви възможности за щастие…”

Още веднъж той намира изход в природата. Старите качества остават, но няма утеха.

“Просто смятах, че тези платна ще могат да изложат това, което аз не мога да изразя с думи, за силните и стимулиращи качества на земеделските земи, безкрайните житни поля и бурните небеса. Но освен това се опитах и да изразя и тъгата обземащата ме самота.”

Една година преди това Винсент пише на сестра си:

“Много вероятно е да ме очаква много тъга, и това е нещо, без което бих минал много добре, уверявам те. По никакъв начин не ме привлича живота на мъченик. Търся нещо различно от качеството на хероизма, което не притежавам. Не виждам като свой дълг идеала си.”

На 27-ми юли 1890-та година Винсент се застрелва в стомаха, и умира два дни по-късно.

Има съвсем малко нишки за това защо е е решил да се самоубие. Веднъж пише:

“Винаги съм смятал, че когато един творец покаже творбите си на други хора, той запазва правото си да остави вътрешното мъчение за самия себе си. Работата на твореца и неговият личен живот са като майка, която току-що е родила. Можем да погледнем бебето, но не и да повдигнем нощницата ѝ, за да видим дали има останали кървави петна.

Е, единственото нещо, което можем да направим, е да оставим картините ни да говорят сами за себе си.”

Това е последната картина, която той е нарисувал.

МСАТ представи с любезното съдействие на посолството на Холандия в България доку-менталния филм “Ван Гог”.

Превод: Никола Колев

Текста чете: _____________________________________________________

1

6