leavenworth

Затворът “Левънуърт”

Водещ: Тази крепост се превърнала в първия федерален затвор, и в продължение на повече от сто години е “приютявал” най-известните престъпници от единия до другия край на Щатите.

Брукс, “Принудителят” и Лудия Човек-Птица – всички те са били затваряни в Левънуърт. Ще го видим след малко…

Текст: Голямата къща

Текст: Домакин: Пол Сорвино

Текст: Изпълнителни продуценти: Крейг Хафнър и Дона И. Лузитана

Текст: Продуцент и режисьор: Робърт Кърк

Водещ: Американският затвор Левънуърт се издига сред равнините на Канзас.

Величественият архитектурен дизайн намира своето място и олицетворението в първият федерален затвор на Америка. През цялата му вековна история Левънуърт е събрал много изключително интересни истории за бягства и насилие…

…възстановяване и промени…

Но това, което прави този затвор по-различен от другите са хората, които са били осъдени да живеят сред тези стени. Един много разнообразен напречен разрез – от каубои до политици… от профсъюзни водачи до серийни убийци. Имало и мексикански революционери, които яздили редом с Панчо Виля… дори и гангстери като “Картечницата” Кели, Франко Нити и Бъгс Мъран. И не в Алкатрас, а именно в Левънуърт легендарния Човек-птица приютил своя птичарник.

Наскоро отворените затворнически досиета и свидетелски показания от първо лице ни дават един безпрецедентен поглед върху затвора Левънуърт.

Историята на затвора Левънуърт започва през 70-те години на 19-ти век, когато американската армия търсела с какво да замени остарялата си система от караулни помещения и затвори с колови ограждения.

Уилям Робъртсън: През 1871 година съдията адвокат на Министерството за изтока обърнал специално внимание на положението с предишните караулни помещения и затвори, и направил заключението, че няма единство в системата, няма нито редовни грижи за затворниците, нито класификацията – убийците били затваряни заедно с дребни крадци. Като резултат от този рапорт било взето решение да се направи централен военен затвор.

Водещ: Мястото, избрано за новата институция, било Форт Левънуърт, щата Канзас, един от предните постове, пазещи пътя на Запад.

Затворът бил отворен през 1874 година и не след дълго там вече имало над 4000 затворници.

Учреждението бързо се превърнало в образцов затвор с поставената цел хората да се реформират, а не да се унижават. Много затворници били заети с построяването на нови помощни сгради, докато други били задължени да работят във фабриките.

По онова време нямало федерални затвори за цивилното население. Просто нямало нужда от такива, тъй като имало малко федерални закони, които да бъдат нарушени. Федералното правителство строяло щатски сгради, които да приютяват тези нарушители. Обаче през 80-те години на 19-ти век броят на нарушилите федералните закони се увеличавал, и щатските затвори се оказали пренаселени. Освен това се разбрало, че се злоупотребява с труда на затворниците.

Джон Робъртс: В много от щатите започнали да отдават затворниците “под наем” на частни корпорации заради изключително ниската цена на труда. И в южните щати това било използвано почти като заместване на робството.

Водещ: Било ясно, че федералното правителство има нужда от собствени затвори. Поради тази причина през 1891 година Конгресът приел акта за “Трите затвора”. Този закон бил наречен така, защото създавал затвори на Изток, в Централната част на Щатите и на Запад. През 1895 година правителството поело контрола над затвора във Форт Левънуърт. Така бил създаден първият американски федерален затвор. Затворник №1 бил един индианец на име Джон Грайндстоун, който бил обвинен в убийство.

Историята твърди, че другите затворници били много ентусиазирани да имат “честта” да бъдат “Затворник №001” в този нов затвор. И затова, когато било обявено, че първият фургон заминава за там, една група затворници се опитали “да не влязат” първи във фургона, разбирайки, че първите, които влязат вътре, ще излязат от него последни. Така че всъщност последните, които влязат във фургона, след това ще бъдат записани първи в новия затвор. Грайндстоун не го интересувало много-много, той само се стараел да влиза първи във фургона, но бил първият, който слязъл от него… И така, той бил записан под номер 1 в Левънуърт.

Водещ: Най-подходящо за военния затвор било да бъде прието като временна мярка. Целта била да се построи нов затвор в Левънуърт. Затворниците щели да построят новата сграда със собствените си ръце.

Джон Робъртс: Строежът на новата сграда започнал през 1897 година. Един виден архитект от Сейнт Луис, Уим Иймс, проектирал сградата. Тя трябвало да бъде солидна и впечатляваща, равностойна на всяка друга обществена сграда.

Водещ: За централната ротонда били прикрепени два гигантски блока с килии, които се извисявали отстрани, а до тях имало по-малки блокове, които били разположени под ъгъл от 90^о един спрямо друг. Петте блока се килии били проектирани да приютят 1200 затворници. Около затвора била изградена стена, извисяваща се на 11 метра над и под земята. Всяка сутрин управителят Джеймс Мартин подкарвал 3500 затворници на три мили и половина разстояние от стария затвор към новото място. Работниците първо построили временна стена, след това дъскорезница и фабрика за тухли.

От една каменна кариера близо до военния затвор бил изсичан мрамор.

Уилям Робъртсън: Определено всичко било ефикасно във фабриката и на строежите, тъй като не се използвал много цивилен труд. Но обратната страна на това било много време, необходимо за строежа на една голяма сграда, използвайки съвсем неопитни и недисциплинирани работници. Така че всичко излизало по-евтино, но отнемало по-дълго време.

Водещ: До 1906 година била завършена достатъчно голяма част от сградите, за да може да военния затвор да бъде върнат под военен контрол. Наказателните казарми все още оперират и в наше време във Форт Левънуърт.

Изграждането на щатския затвор продължавало. Масивната сграда била смятана за архитектурното чудо на областта.

Марк Користън: Поради великолепния дизайн на Левънуърт, а и поради размерите му, защото той бил построен в мащаб, невиждан дотогава по тези места, затворът станал популярна туристическа атракция. Съгласно някои източници, през 1910 година всеки ден имало по 4 специални влака, които докарвали посетители от Канзас, само за да видят този затвор, който още се строял.

Водещ: Затворът Левънуърт не бил напълно завършен преди 1926 година, когато неговият прословут купол бил поставен над централната ротонда. Този последен щрих дал на затвора неговия прякор – “Големият връх”.

Водещ: След малко ще продължим с историята на затвора Левънуърт.

Водещ: Връщаме се към историята на затвора Левънуърт.

Водещ: Новият затвор можел да бъде горд с това, че бил напълно самозадоволяващ се. Комплексът включвал енергийна станция, ферма, пекарна, кланица, болница и училище.

Робърт Маклори станал губернатор на затвора Левънуърт през 1899 година, и по време на неговото управление дисциплината била стриктно спазвана. На затворниците било забранено да говорят, и всяко придвижване било извършвано в маршови формации. Ако затворниците спазвали правилата, им бил отпускан тютюн, но само за дъвчене. Пушенето не било разрешено. Животът на пазачите не бил много по-лесен, тъй като от тях се изисквало да изпълняват задълженията си по 12 часа на ден, 7 дни в седмицата. Ако искали почивен ден, трябвало сами да си намерят заместник. На тях също им било забранено да говорят, освен при изпълнение на служебните си задължения. Управителят наблюдавал пазачите дори по време на почивките им, за да бъде сигурен, че не посещават барове или заведения, в които се играе хазарт. Най-трайния принос на Маклори бил в установяването на Левънуърт като национален център за идентификация на затворниците.

В началото методът, по който се идентифицирали затворниците, бил наречен “Бертионова система”, по името на френския полицай Алфонс Бертийон.

Джон Робъртс: Тази система била базирана на измерване на различни части от тялото на затворника, които не се променяли с времето. Например дължината на носа, разстоянието между очите, а също и някои кости. В Бертийоновата система има мерки за повечето от тези неща, а освен това имало и снимки на затворниците, това било върхово постижение за онова време при идентифициране на затворници.

Водещ: Но след един случай в Левънуърт били въведени и пръстовите отпечатъци като нов стандарт. През 1903 година затворникът Уилям Уест бил допуснат в затвора.

Уилям Робъртсън: Хората от архивния отдел тъкмо го проверявали, когато забелязали много силна прилика с друг затворник, който бил приет няколко години по-рано, който се казвал Уил Уест. Проверили Бертийоновата му карта, а също и снимката на Уил Уест, тя досущ приличала на тези на Уилям Уест. Бертийоновите мерки също съвпадали – височина, тегло. Имената в общи линии били едни и същи. Така от затвора решили, че това е същия Уил Уест, който бил в Левънуърт няколко години по-рано. Но този човек настоявал, че няма нищо общо с въпросния, че никога досега не е бил в Левънуърт. Впоследствие се разбрало, че Уил Уест все още бил в затвора, че не е бил освобождаван. Имало двама души, които досущ си приличали, имали едни и същи Бертийонови мерки и едни и същи имена. Успели да ги различат само по пръстовите отпечатъци. След този случай в Левънуърт била въведена употребата на пръстовите отпечатъци при идентификация на престъпници.

Водещ: Това е огромния инвентар на клона на Националния архив на САЩ в Канзас Сити. Включени в повече от 800 000 кубични метра записи са и затворническите досиета на Левънуърт от 1895 година насам.

Тези записи включват идентификационни карти, а също така снимки и лична кореспонденция. Досиетата никога преди не са били обществено достъпни. Но само един поглед вътре разкрива много за онези времена и за затворниците.

Джим Фишър: Тези документи са абсолютно съкровище. Можете да видите част от Америка, която никога не е била известна, и то от онези, така наречени “добри години” преди Първата Световна Война, когато американците са били щастливи и доволни. Досиетата разкриват две неща – имало е много хора, забъркани в неприятности, но по-важното, което се вижда е, че точно на ъгъла с така наречената “бел епок” е имало хора без никакъв шанс. Нямали са избирателно право според произхода си, никаква собственост… Очевидни престъпници… някои… Но е имало и такива, които просто не са имали късмет.

Водещ: В списъка на първата група затворници бил Моузес Хармън, който бил обвинен във влагане на неприлични материали в пощата. През 80-те години на 19-ти век той публикувал материал, озаглавен “Луцифер Светлоносеца”, в който се обсъждали противоречиви социални проблеми.

Джим Фишър: В някои от колонките на “Светлоносеца” имало неща, засягащи теми като изнасилването в брака, разнородността, “социалните болести”, и други неща, които били описвани с медицински термини, така че в никакъв случай не биха могли да се приемат за неприлични. Но в 80-те години на 19-ти век това е било прекалено за обществото.

Водещ: През 1896 година няколко жени били приети в Левънуърт. Мери Сноудън била 21-годишно индианско момиче, затворена заради обир и опит за убийство.

Мери Грейсън била само на 19, с тригодишна присъда за кражба.

Лизи Кардиш била само на 15 години…

Дайана Дъф: На снимката виждаме една много млада и невинно изглеждаща жена. Лизи била обвинена в подпалвачество, но някой загинал в огъня, и затова тя била осъдена на доживотен затвор.

Водещ: През 1909 година в Левънуърт влязъл Дан Сосей. Наричали го “дете на природата”, 13-годишно дете, обвинено в убийство.

Архивите сочат, че момчето живяло като животно в горите. То било умствено и физически затормозено от чичовците си. Но най-накрая момчето отвърнало и убило потискащите го роднини. Когато приели Сосей в Левънуърт, той дори не знаел да говори. Но по време на прекараните в затвора години бил научен да говори, чете и пише. На 21-годишна възраст Дан Сосей бил освободен, каещ се за престъплението, което най-накрая проумял.

Записите от 1910 година показват приемането на затворник, известен само като “Джон Доу”.

Дайана Дъф: Това бил един господин, който не искал истинското му име да бъде записано в документите. Как е успял да направи това, не знам! Но те просто го наричали “Джон Доу”. Причините му били, че майка му, която била на 50 години, умирала от рак. Той не искал тя да разбере, за да не я нарани.

Водещ: Известен брой затворници в Левънуърт по онова време били членове на един профсъюз, наречен “Международни работници на света”, МРС, или на английски “Ай Дабъл Ю Дабъл Ю”. Оттам и името им – “уабли”-та. Тяхното затворничество бележи тъмна страница в американската история. Правителството гледало на анти-военните социалистически на “Международните работници на света” като заплаха. Когато избухнала Първата Световна Война, Съединените щати приели законите за шпионажа и за противодържавната дейност, като с тях били осъждани всички, които говорели против военните усилия на правителството. Тези закони били използвани да разбият профсъюза.

Стивън Кон: Впоследствие доказателствата против тях била самата литература на профсъюза. Нямало нужда да изправят някого пред съда, и да кажат: “Ти си саботирал нещо си…” или “Ти си прегрешил!”. Не! Питали само: “Ти член ли си на този съюз?” – Да! “Вярваш ли в него?” – Да! “Е, тогава си виновен!”. Всички били намерени за виновни, и им били дадени присъди от 6 месеца до 20 години. Мнозинството получили между 10 и 20 години затвор.

Водещ: Това били политически затворници, а не закоравели престъпници. Те често спорели с управата на затвора, и се справяли много зле в затворническите условия.

Стивън Кон: За всички това било ужасно преживяване, и то постигнало целта си. Всъщност могат да се прочетат доклади на ФБР за затворниците, някои от които се разболели много сериозно в затвора. Един от тях дори умрял от туберкулоза в Левънуърт… А в докладите на ФБР пише: “Ние спечелихме, това е успех! Той повече няма да е проблем! Ще умре само след 3 месеца! Освободете го! Това е добър резултат!”

Водещ: През 1920 година легендарният боксьор Джак Джонсън бил вкаран в Левънуърт. Когато той пристигнал, повече от 500 негови почитатели излезли да го посрещнат.

Джим Фишър: Джонсън бил вътре заради истории с жени. И то с бели жени. Въпреки че те били от “поддържащите” дами, нямало никаква разлика. Това било голяма обида за обществото на белите мъже. Той получил присъда от една година в Левънуърт, но си прекарал много приятно. Бил спортен инструктор, имал уиски, пури, правел каквото си иска. Той бил наистина специален в Левънуърт. Това била разликата… Кой е можел да съди Джак Джонсън?! А и той не бил съден като обикновен “черен”! Все пак бил най-добрият на света! Сигурен съм, че повечето от пазачите в затвора са го молели за автограф…

Водещ: Но разбира се, Левънуърт е приютявал и нарушители на закона, които били повече от заслужили наказанието от закона. Хал Пейнзрам бил изнасилвач и сериен убиец, признал 28 убийства и стотици обири. Признал също и содомии с повече от 1000 мъже. “За всички тези неща”, казал той” не съжалявам ни най-малко!”.

През 1930 година той станал първият, обесен в Левънуърт, след като пребил до смърт един от пазачите в пералнята. Пейнзрам не се покаял до края. Неговата отблъскваща философия била пределно ясна в това си твърдение: “Бих искал всички хора да имаха една обща шия, за да мога да я прекърша!”

Водещ: След малко ще се върнем към затвора Левънуърт.

Връщаме се към затвора Левънуърт.

Водещ: През 20-те години на 20-ти век новите федерални закони изпратили много затворници в Левънуърт. Тези закони били за Мъжката проституция, за Кражбите на федерално имущество, и закона Волстет, забраняващ продажбата на алкохол.

През 1932 година повече от 3200 затворници, излежаващи присъдите си в Левънуърт, който бил проектиран само за 1200 души. Това била ерата на гангстерите, и Левънуърт приютил много известни закононарушители.

Джордж “Картечницата” Кели бил с университетско образование и произхождал от богато семейство от Мемфис. Той започнал като контрабандист на спиртни напитки през 20-те години, но се преориентирал към банковите обири през 30-те години, за да издържа приятелката си. Впоследствие получил доживотна присъда за отвличане. Кели бил преместен в Алкатрас през 1934 година, но се върнал в Левънуърт през 1951 година, за да бъде освободен, но починал от сърдечен удар, преди да е получил тази свобода.

Франк Нити бил известен с прякора си “Принудителят”. Той поел контрола върху империята на Ал Капоне, след като последния бил обвинен в укриване на данъци. Нити прекарал известно време през 30-те години в Левънуърт за рекет. През 1943 година бил изправен пред друга присъда, но не можел да понесе мисълта да се върне в затвора. Той се самоубил на 19-ти март 1943 година с пистолет в главата.

Джордж “Бъгс” Мъран едно време бил престъпник от Чикаго, чиято банда от северните покрайнини била мишената на Свети Валентинското клане от 1926 година. Но впоследствие мъран загубил своето богатство и власт и през 1946 година бил прибран за обир на банков пратеник. Мъран умрял безпаричен в Левънуърт през 1957 година и бил погребан в гробището в затворническите земи Пекър Ууд Хил.

По време на цялата си история затворът Левънуърт е записал много зрелищни опити за бягство. През ранните години недовършените конструкции давали нови възможности за бягства.

Първото масово бягство станало през юли 1898 година, когато 17 затворници от строителната част нападнали пазачите, отнели им оръжията и поискали да бъдат освободени. Бегълците били описани като “най-безразсъдните главорези от изгубените индиански територии”. Всички били бързо хванати, освен водача им, който бил заловен 5 години по-късно при обира на пощенски клон в Уайоминг.

През ноември 1901 година един наскоро освободен затворник се върнал на строителната площадка през нощта, където скрил 2 револвера. На следващата сутрин затворниците използвали тези оръжия, за да завземат един от порталите, като междувременно се сдобили с няколко пушки и пистолети.

Джон Робъртс: Тук бил и първият фатален случай след служителите на федералните бюра из страната. Един офицер на име Джоузеф Уолдруп бил убит, като преследвал онези бегълци, които били хванати доста бързо. След това те били обвинени не само в бягството, но и в убийството на този служител.

Водещ: Това бягство довело до приемането на нов закон, забраняващ на пазачите да носят оръжие по време на служба, поради опасенията, че затворниците може да им ги отнемат.

Несъмнено най-зрелищното бягство било на 21 април 1910 година, когато шестима затворници, включително и трима от бягството през 1901 година, отвлекли влак, който влизал в затвора, возейки доставки за строежите. Въоръжени с брадва и фалшив пистолет, затворниците принудили машиниста да разбие източния портал.

Марк Користън: Локомотивът минал точно през портала, който се разбил под напора на машината, и се насочили към провинцията. Изминали може би към 4 мили, но след това спрели, защото пътят минавал през един строящ се мост на Солт Крийк. И така затворниците се разпръснали.

Водещ: Петима от бегълците бързо били заловени обратно, но Франк Григуеър успял да стигне до Канада, където започнал нов живот. В продължение на години навсякъде из Съединените щати били разлепяни обявления за възнаграждения за залавянето му. През 1930 година бил арестуван заради разрешително за лов с изтекъл срок, и пръстовите му отпечатъци разкрили, че именно той е беглецът от Левънуърт. Но поради това, че е бил примерен гражданин в продължение на повече от 20 години, било взето решение да му се позволи да остане свободен човек.

През декември 1931 година седем затворници използвали огнестрелно оръжие и динамит, които били вкарани контрабандно от посетител, за да вземат жената на губернатора Уордън за заложница. Заплашвайки, че ще я убият, затворниците принудили пазачите да отворят централната врата. Бягството довело до кървава престрелка до една близко разположена ферма, където жената на губернатора била ранена, а трима от бегълците били убити. Жената на губернатора се възстановила, но Федералното бюро издало заповед, че централната врата не може да бъде отваряна, без значение кой е взет за заложник, дори и да е бил самият началник на бюрото.

Едно от най-впечатляващите и скорошни бягства станало през 1988 година, когато Робърт Личфийлд направил своя удар.

Кони Париш: Личфийлд се преоблякъл като инспектор по безопасността и излязъл през предната врата. Стигнал до Пенсакола, щата Флорида. Целта му била да си направи пластична операция, за да изглежда като актьора Робърт Де Ниро. И наистина си направил такава операция. Щатският шериф обаче имал снимки на това как изглеждал преди. Е, май наистина изглежда малко като Робърт Де Ниро, но не съвсем…

Водещ: Прикритието на Личфийлд не сработило и той бил заловен месец по-късно.

Водещ: След малко ще се върнем към затвора Левънуърт.

Водещ: Това здание някога било карцерното отделение на Левънуърт. Днес е изоставено, но в продължение на повече от 20 години то е приютявало най-известния затворник в Левънуърт, така наречения “Птичар от Алкатрас” – Робърт Страуд.

Всъщност Страуд никога не е гледал птички в Алкатрас, и е бил доста далеч от приятния възрастен мъж, представен от Бърт Ланкастър в едноименния филм.

Джим Фишър: Страуд беше зъл, долен, отблъскващ, ужасяващ… почти като плужек. Когато гледах филма с Бърт Ланкастър, си помислих, че е невъзможно да се гледа, защото не това е истината. Това не е той.

Дж. Бабийак: Той беше силно мотивиран и целеустремен, много интелигентен. Имаше всички необходими характеристики. Разбира се, беше социопат. Можеше да си промени настроението само за миг – от комично към пределно мрачен. Беше много опасен, когато искаше да “направи” нещо, това значеше, че вече си мъртъв.

Водещ: Криминалният живот на Страуд започва през 1908 година, когато, работейки като сводник, убил човек, който нагрубил една от неговите проститутки. Страуд бил само на 19 години. Две години по-късно в затвора Макнийл Айлънд, близо до Сиатъл, Страуд пребил свой съкилийник, защото онзи разкрил плановете му за бягство.

Това престъпление било причината за прехвърлянето му в Левънуърт, където през 1916 година той отново извършил убийство. Стъпкал до смърт един пазач на име Ендрю Търнър в блъсканица по време на обед. На следващия ден Страуд изпратил успокоително писмо до баща си:

“Скъпи татко,

тук нещата за мен малко се пообъркаха. На 26 март аз станах от масата по време на обед и си поговорих малко с пазача, който стоеше на пътеката. След това пазачът се разболя и умря неочаквано. Умря от сърдечен удар. Предполагам, че е умрял от удара в сърцето му. Е, аз държах нож… Задържаха ме за убийство, а делото ми ще се гледа пред голям съдебен състав следващата сряда, и аз ще се опитам да премина съдебния процес от раз. Е, татко, ще привършвам, защото няма никакви новини при мене.

Твой любящ син, Робърт Ф. Страуд.”

Водещ: Страуд бил осъден на смърт, но майка му подала апелационна жалба директно до президента Удроу Уилсън, и присъдата на сина ѝ била променена на доживотен затвор. Затворническата система обаче чувствала, че тази социопатна личност има нужда от по-сурово наказание.

Дж. Бабийак: Присъдата, която му била дадена през 1920 година от главния прокурор на САЩ била незаконна. Тя била доживотен затвор в карцера. Няма престъпление, наказуемо с доживотна присъда в карцер, но било ясно още от самото начало, че това е условието, при което той ще живее още време. Дори се чудели как ще му намерят работа, как ще живее при тези условия.

Водещ: Един ден, докато вървял сам из затворническата площадка, Страуд попаднал на две врабчета, чието гнездо паднало на земята. Той прибрал тайно птичките в килията си и започнал да се грижи за тях. След време затворническата управа му позволила да прибере още птички, и той започнал да ги дресира. Впоследствие това се превърнал в доходен бизнес и изследователски проект.

Дж.Бабийяк: Когато Страуд започнал този бизнес с птичките, имал лаборатория, пощенска станция, кампания по набиране на подписи… Продавал зърно, птици за бой, отглеждал всесезонни птици, рисувал картини, пишел книги. Имал огромна менажерия от птици в килията си.

Водещ: Затворът толкова се гордеел с дейността на Страуд, че избили стената между две килии в изолатора, за да може той да работи там.

Директорът Уилям Бидъл водел посетители до килията на страуд, за да покаже, че затворът може да реабилитира дори и най-закоравелите престъпници.

Страуд играел представления пред посетителите, показвайки, че се е поправил. Но това било само показност – Страуд останал опасен човек, склонен към насилие. Освен това той използвал своето лабораторно оборудване, за да изработи 188 prooflicker.

В началото на Втората Световна война персоналът на затвора бил намален, и вече нямало достатъчно хора, които да се грижат за дейността на Страуд. И така, през 1942 година той бил преместен в Алкатрас, но на “Скалата” никога не му позволили да отглежда птички.

В Алкатрас Страуд продължил със своето разрушително поведение. Дори и в легендарния изолатор на “Скалата”, известен като “Дупката”. Той постоянно участвал в затворнически побои, и впоследствие му дали специална килия в болницата на затвора. Прекарвал времето си в архивиране на съдебни процеси срещу затворническата система и в писане на хомосексуална детска порнография. Не напуснал тази отделна килия в продължение на 11 години. Легендата за “Човека-птица” винаги е привличала интереса на обществото, и през 1962 година бил пуснат холивудският филм “Човекът-птица от Алкатрас”.

“Робърт Страуд… американец… една жертва води своята свирепа битка за независимост, като изучава законите, които е нарушил.”

Бърт Ланкастър: Не мисли, че не съм те разбрал, Шубик. Ти искаше да падна на колене и да ти се моля… Не го направих тогава, няма да го направя и сега. Няма да стана оръжие в ръцете ти… Запомни го! Човек не е победен, докато не се предаде. А аз никога няма да ти доставя това удоволствие!

Водещ: Малко хора разбрали точно колко измислен бил този филм, и хиляди писма пристигнали в офисите на ФБР, пледиращи за освобождаването на “неразбрания от хората възрастен човек”.

Марк Користън: Ето едно писмо от 8-годишно хлапе, което пише: “Уважаеми господине, мисля, че трябва да освободите г-н Страуд, защото гледах филма “Птицата от Алкатрас” за неговия живот, и вярвам, че той заслужава възможността да живее извън затвора. Искрено ваш, Бъди Тракенбърг, години 8 и половина.” Е, докато Бъди е писал това писмо, Страуд е писал неприлични истории в килията си. Ще ви прочета само първото изречение, за да видите за какво става дума: “Франки Пъркинс, на 9 години, ме погледна с красивите си, подути от сън големи сини очи, и се усмихна, при което разкри редица перленобели зъби между неговите твърде тънки устни.” Сами виждате накъде отива историята на Страуд в този момент…

Водещ: Периодично отвеждали Страуд на изслушвания, но неговата почти патологична омраза не давала никакви възможности за освобождаването му.

Дж.Бабийяк: Към края на живота си, когато той бил на 71 години в съда официално попитали Робърт Страуд: “Защо искаш да излезеш от затвора?”, на което той отговорил така: “Имам да убивам доста хора, а не ми остава много време”. Те били абсолютно зашеметени.

Водещ: През 1959 година здравето на Страуд се влошило, и той бил преместен болницата към затвора Спрингфилд в Мисури.

Понякога го връщали в Левънуърт, където той появявал пред съда. Джим Фишър бил млад репортер през 1961 година, когато се срещнал със “стареца”.

Джим Фишър: Влязох в ротондата на затвора, и чух някакви далечни писъци. Писъците включваха думи, които не бих могъл да повторя тук. Това бяха предложения, отправени към мен… за някои определени действия… Аз бях напълно объркан. Беше ужасяващо, почти като нападение! Обърнах се, и видях Робърт Страуд… Стар, със закривен нос, много приличаше на птица, плешива птица… Но не изглеждаше като Бърт Ланкастър.

Водещ: Мортън Собел бил обвинен в шпионаж заедно с Джулиъс и Етел Розенбърг. Той прекарал известно време заедно със Страуд в Спрингфийлд, и бил принуден да го опознае, дори и да го уважава.

Мортън Собел: Бях удивен. Той не приличаше на другите хора. За мен беше пример, който въпреки цялото това време, все още даваше модел за поведение. Защото други хора, които са прекарали толкова много време в затвора, просто са се предали. Дори не са се предали, ами направо са “умрели”. А той не беше! Неговата странност го държеше жив.

Водещ: Робърт Страуд умрял през ноември 1963 година. Приживе винаги казвал, че смъртта му ще излезе на първите страници на вестниците. Но той умрял в съня точно един ден след убийството на Джон Ф. Кенеди, и новината за смъртта му не се появила на първа страница.

“Голямата къща – Левънуърт”. Ще се върнем след малко на тази история!

Връщаме се към “Голямата къща – Левънуърт”!

Водещ: Запазването на контрола над бунтовните затворници винаги е било предизвикателство в затвора. Опитните пазачи винаги създавали мрежи от информатори, които да им помагат да държат нещата в свои ръце.

Джон Мичъл: Тези затвори се управляват от хора, които задвижват всичко, използвайки “пошушната” от някого информация. И ако ти нямаш някой да ти кажи какво става сред затворниците, тогава яко си загазил. Няма никакъв начин да си в центъра на събитията, и няма да знаеш какво става из затвора.

Бил Арнълд: Всеки служител… всеки добър служител си има доносник сред затворниците, но цялата работа била пазачът да не позволява на останалите затворници да разберат кой е доносника. Доста често от доносниците се получавала важна информация. Не си спомням да е имало случай на големи безредици, без администрацията да е знаела за това предварително от доносниците. Спомням си една шега, забравил съм името на стария управител, но той веднъж казал:”Кажи на пазача ако види двама души да си приказват, да ги разпръсне. Ако види трима или повече, да не им обръща внимание, един от тях е мой човек!”.

Водещ: Доносниците позволяват на служителите в затворите да разкриват нарушения, които иначе би било почти невъзможно да бъдат забелязани.

Джон Мичъл: Спомням си едно момче от преди време, който се правеше на лейтенант. Но у този тип намериха един гумен член, а в него беше скрит 22-калибров “Деринджър”. Трябва да е била доносническа работа, просто няма друг начин. Според мен някой трябва да го е изтропал. Задължително!

Водещ: Гейлърд Шулц и Бил Арнълд са били жертви на излезли изпод контрол затворници. Пред 1973 година Шулц видял как негов приятел пазач бил брутално убит от един затворник.

Гейлърд Шулц: Когато той падна на земята, видях, че затворникът го е пробол с нож в гръдния кош. Двама други офицери ме придружаваха, но те отидоха да повикат подкрепление, а аз останах. Затворникът ме нападна, но ние успяхме да го хванем. През това време той крещеше: “Избийте ги, избийте ги всички!”. Беше наистина ужасна ситуация.

Водещ: През 1974 година Бил Арнълд работел като надзирател в затворническата фабрика и бил нападнат от един затворник, който смятал, че Арнълд се отнася зле с негов приятел.

Бил Арнълд: Удариха ме изотзад, и аз паднах на земята. След това те скочиха на гърба ми и започнаха да ме тъпчат. Дойдоха колегите ми и ги изблъскаха, но шефа ми стъпи отгоре, и ми остави белег. В страничния джоб на ризата си носеше 15-сантиметрово острие, с което се опитваше да ме намушка. През цялото време го размахваше като мачете, а аз се опитвах да го изритам от себе си. Но по едно време ме удари в китката, и то няколко пъти. Раната беше много лоша, и по късно ми ампутираха част от ръката.

Водещ: Такива екстремни случаи са изключение, и двамата мъже все още вярват, че повечето затворници уважават властта на надзирателите.

Гейлърд Шулц: 90% от затворниците искат да излязат навън, и само около 10% не таят такива надежди. Повечето от тях имат някого навън – приятелки, майки, сестри… някои от тях имаха деца. Искаха някой ден да се приберат при своите…

Бил Арнълд: Не бих казал, че с нещо съм по-добър от онези хора. Но ако нещо трябва да се направи, за да ги спра, ще го направя. Имам много спомени от затворниците – имал съм и добри работници, които ме уважаваха, а и аз ги уважавах. Нямам предвид, че бяхме в приятелски отношения, но поне си имахме взаимните отношения.

Водещ: Ръководството на Левънуърт, както и на много други затвори, винаги се е опитвало да намери начини за поправяне на затворниците. Първите десетилетия на ХХ-ти век довели до прилагането на нов вид политика в това отношение. През 1912 година бил основан първият затворнически отбор по бейзбол. Две години по-късно затворниците започнали да издават техен собствен седмичен вестник, известен като “Нова Ера”. Днес те продължават да проявяват силен интерес към психологическите страни в добродетелстването на лишените от свобода. Интериорът в днешно време има много малко прилики с някогашния затвор. Пренаселените килии са заменени с модерни единици за обитаване с климатични инсталации. Някога столът бил опасна територия. За да се избегнат проблемите, той е бил предекориран, и предлага голямо богатство от избор в менюто. През останалото време на деня затворниците могат да гледат филми, или да се молят в няколкото различни параклиса. Една от най-забележителните сгради е сградата, най-голяма в системата на федералните затвори.

През 1937 година било създадено индустриалното обединение на федералните затвори “ЮНИКОР”, за да имат работа затворниците, и да се приучат на търговия.

Но за да не се конкурират с частния бизнес, фабриките продавали продукцията си само на федералните агенции. Във фабриката на Левънуърт работят повече от 600 затворници, и има печалби в размер на около 6 милиона долара годишно. Произвеждат се мебели…

…печатани правителствени документи…

…и текстилни стоки като пощенски чували за Пощенските служби на Съединените Щати.

Един от най-известните продукти на фабриката е ръчно направеният люлеещ се стол, специално изработен за Джон Ф. Кенеди.

Затворниците получавали заплати, а освен това учели занаяти, които можели да прилагат навън.

Д. В. Буукър: Повечето затворници искат да работят тук, в “ЮНИКОР”. Дори доста голям процент хора не се връщат към бандите, а продължават да се занимават със занаята, научен тук при нас, след като излязат от затвора.

Водещ: Но “ЮНИКОР” е само една от програмите, насочени към илюзивната цел за промяна у затворниците.

Кони Париш: “Промяна”, “реабилитация”… това не са думи, които често може да чуете в затворническите общества. Не можете да промените никой от тях, защото те никога не са били част от обществото. Т.е. трябва първо да ги направите част от това общество, за да могат те да се приобщят наистина към него.

Д. В. Буукър: Въздейства се, като се предоставя на всеки човек обучение, религия или работа. Ние предлагаме всичко това. Зависи само от човек дали ще приеме и дали ще се промени и реабилитира сам. Получава се, но всеки трябва да работи сам със себе си…

Водещ: Днес федералните затвори в Съединените Щати се обитават от повече от 100 000 затворници в 90 различни сгради. Но дори и 100 години по-късно, затворът “Левънуърт” е изправен сам като първи от системата федерални затвори на Съединените Щати.

Превод: Никола Колев

Текста чете: Пламен Георгиев

Асоцииран продуцент: Мередит Робъртсън

Директор на продукция: Луис Тарантино

Монтаж: Майкъл Андрюс

Музика: Кристофър Стоун и Желько Маразович

11

1