britain11-programme109

Съвременна Британия 11 – UK Today Programme 109

В това издание на Съвременна Британия ще видите:

Как се оформят бъдещите звезди на британския футбол.

Нека помогнем на децата да зобичат литературата.

Откриването на къщата, в която се раждат опасните теории на Дарвин.

Посетителят – как една селска общност драматизира мистерия от истинския живот.

И след Ривърденс – как ирландската страст вдъхновява британците.

Неделя рано сутринта, късна зима. Още едно футболно игрище. Не точно… Това е един от най-големите комплекси в Европа с повече от 100 футболни игрища.

Съвсем наскоро комплексът отпразнува 50 години от създаването си след Втората световна война. Това е Хакни Маршиз в лондонския Ийст Енд.

Хиляди идват тук по време на сезона, за да поиграят футбол. Това са фенове от всички възрасти и области на живота. Те се осланят на хора като Джо Суонсън да им отвори съблекалните или да включи отоплението. Той се занимава с това от 40 години.

Като бивш военен винаги съм се занимавал със спорт, особено футбол. След като се уволних, а и по време на службата ми тренирах деца, работех доброволно по училищата. Футболът е моят живот – обичам го повече от всичко друго.

Любовта към футбола започва отрано, в началните училища, като това в Хакни. И не само за момчетата.

Веднъж Йън Морган отбеляза победния гол за Куийнс Парк Рейнджърс на финала за купата на Английската лига. Сега като спортен координатор в Бороу той предава любовта си към играта – а също и някои трикове – на младото поколение.

Провеждаме шестседмична програма, която ще даде на децата повече увереност да упражняват този спорт на по-високо ниво, защото много от тях нямат възможност да играят с някой истински футболист. Необходимо е много време, докато се развият нужните качества.

Помага на момичетата, защото така се запознават с топката. Те играят хокей, баскетбол, волейбол – по този начин научават как се държи топката. Ако искат да играят на най-високо ниво, ранното запознаване с поведението на топката всъщност увеличава шансовете им за кариера в тази област.

Джо Суонсън, един от най-приятните хора, които можете да срещнете.

Той организира всичко и за всички – отборите, екипите, футболните топки. За това не му се плаща. Той го прави, защото обича спорта, а освен това не бихме могли да се справим без хора като него. Джо Суонсън е мениджърът на годината на Хакни Маршиз.

Важни са не само хората, които играят футбол, но и тези, които гледат и се радват.

В Хакни Маршиз идват малки и големи. Много хора играя тук. Те са от всички възрасти, различни групи и етнически малцинства. На възраст са от 20 до 73 години. Имаме тук един човек, който е на 73. Обича да играе футбол всяка неделя, и едно от нещата, които са най-важни за него, е удоволствието от самата игра. Това е същината – да се играе редовно и да ти е приятно.

В едно мултикултурно общество винаги има проблеми, но не и при спорта и децата. Има проблеми, свързани с расизма, но не и със сексизма. Не се прави разлика – момичето с нищо не е по-различно тук от едно момче. А дали момчето е бяло или черно – това въобще няма значение. Трябва да се разбере човешкото удоволствие от играта – да се забавляваш през деня, а когато вечерта се прибереш у дома, да можеш да кажеш, че в отбора ти е имало 13 души от различни националности, 13 души от различни части на света. Вие обаче сте играли заедно, и това е най-важното.

До полувремето на Хакни Маршиз през тази неделя отборът на Джо Суонсън губят с три на нула във важен мач за купата. Това са ядосани мъже, които вземат играта много насериозно. Така е обаче и при стотиците други отбори, които играят по тази огромна футболна прерия. Всички те мечтаят за слава.

Затова и другата седмица, и през следващия сезон те ще дойдат тук отново – стотиците и хиляди, които искат да приличат на Шиърър, Линекер, Роналдо, Пеле, Чарлтън, Лоу, Матю и Марадона. Те играят за личната си Световна купа. И ще изпълват отново и отново тази огромна арена с желанието за победа и любовта си към футбола.

Вниманието към щанда с детски книги в този лондоноски магазин е голямо. Когато обаче стане дума да четат сами, децата в наши дни са изправени пред някои пречки. Ето защо училищата във Великобритания смятат за все по-важно децата да се научат да четат правилно, като въвеждат нови режими на четене в националния учебен план.

В Деня на книгата на всяко британско дете се дава специален купон, с който то може да си купи книги.

И така, какво избират най-младите читатели?

Аз обичам да чета книги, защото те ни учат на неща, които не знаем.

Обичам да чета книги-загадки.

Любимата ми книга е „Д.В. спасява положението“.

Обичам да чета речници, защото от тях научавам много.

Според мен е много важно да окуражаваме децата сами да си избират книги дори и сега, когато са толкова малки, а героите, за които искат да четат, без значение дали става дума за мечовци или истински деца. По този начин се развива личния вкус в четенето, а именно това е важното за истинския читател.

Днешните деца имат голям избор от книги – от класиката, която са чели техните родители до такива популярни писатели като Роалд Дал или поредици от бестселъри.

А какво ли избират по-големите деца? Това са ученици от основното училище Уайборн в Елтъм, Южен Лондон.

Медиите постоянно повтарят, че децата не четат, или ако четат, това са книги, с които въобще не трябва да се захващат. Лично аз не смятам така. По време на работата си се срещам с деца, които четат всичко. Те не винаги обсъждат това с възрастните. Често казваме, че момчетата не четат, а това не е вярно – дори напротив. Преди известно време се запознах с едно момче, чиято майка ми каза, че то нищо не чете, а то беше изчело всичко относно Формула 1.

Вярно е, че това е друг тип литература, но по този начин то развива умения за четене, и в случая не бива да казваме, че момчето не чете.

Харесват ми приключенските книги, и тези, в които сам трябва да правя разни неща – например книгите-загадки.

В момента чета книгата „Принцесата и килимчето“ на Ивлин Незбит. Още съм в началото, но много ми харесва.

Страшните истории ме приспиват.

Приключенски книги. Понякога тъжни книги, а също и хумористични, защото обичам да се посмея.

Най-четеният автор днес, въпреки че почина преди няколко години, е Роалд Дал.

Харесват ми книгите на Роалд Дал.

В момента чета книги на Роалд Дал.

Роалд Дал. Той ми е любимият автор. Исках да се запозная с него, но когато узнах, че е починал, разбрах, че няма много голям шанс това да стане.

Известният автор на детски книги Джереми Стронг редовно организира училищни четения. Днес той е на посещение в старото си училище.

Стрийкър е куче-помияр. От слабото му тяло и силните крака се вижда, че сред предците му е имало хрътка, някое Ферари и малко вихрушка.

Винаги съм обичал добрия хумор – така пиша и за децата. На тях изглежда им харесва да слушат и сами да четат. Аз също се вслушват в детския език, особено когато посещавам училищата, защото те неуловимо го променят, при това доста бързо. Да пишеш за деца днес е много по-различно от това да пишеш за деца преди, да кажем 50, 60 или 70 години, защото се е променило самото детско отношение към книгите.

Сега вниманието им се отвлича от телевизията, и впоследствие когато им говориш, т.е. когато пишеш за тях, трябва да описваш всичко на съвсем малки порцийки.

И точно тогава си спомних за моите ролкови кънки. Не ги бях използвал от месеци, трябваше просто да се хвана за Стрийкър – тъкмо щеше да се поупражнява, а аз щях да се повозя безплатно.

Всеки път, когато отворя някоя нова книга, има толкова много вълнуващи и интересни неща, които ме карат да захвърля всичко друго, и да седна да чета. Предизвикателството, разбира се, е да направим така, че децата да узнаят за тези книги.

Те не винаги успяват, защото детските книги, които се публикуват ежегодно са много – може би 7-8 хиляди. Все пак родителите и учителите могат да подбират най-добрите заглавия и така да осигуряват необходимите книги, които ще развият читателски умения у децата.

Тази къща в провинциалната част на графство Кент е рожденото място на една революция.

Именно тук един от най-влиятелните мислители в човешката история, ученият Чарлз Дарвин, разработва идеите си, които все още се борят с нашите представи за това какво е да си човек.

След няколко месеца реконструкция, къщата отново е отворена за посещения.

Най-популярната представа за Дарвин е нещо средно между Дядо Коледа и Сократ. Обикновено виждаме белобрад човек с високо чело и пронизващ поглед. Дарвин дава на учените прекрасен пример за това как трябва да изглежда един изследовател – зает, сериозен, всеотдаен, желаещ да прекара години в работа по най-сложния проблем, в изследвания за доброто на човечеството.

Не винаги е било така. Дарвин е бил незаинтересован студент. Вдъхновява го обаче околосветското му пътуване с кораба на Нейно Величество „Бийгъл“.

По време на дългото си пътешествие Дарвин наблюдава жестоката конкуренция в природата, където побеждават онези, които имат по-добри физически качества.

След като разбира, че тези качества се предават на потомството, той вижда, че в течение на хиляди години тези промени могат да се отразят в появата на нови видове. Той нарича този процес „естествен подбор“.

Според мен през целия си живот Дарвин се е борил с погрешното впечатление, че природата е „лоша“, че в нея има много борба и загуби. Той въобще не е смятал така, защото от интензивната борба идва по-доброто приспособяване, усъвършенстването и по-доброто съвместяване на организмите и тяхната околна среда.

Еволюцията е гореща тема в края на 19-ти век, и по темата мисли и пише не само Дарвин. За разлика от мнозина други обаче той не е политически радикален.

Можем да кажем, че Дарвин е заемал средата на спектъра на интелектуалните мнения, при което защитата и оборването на мненията се измества от крайностите към средата. Винаги казвам на студентите си, че е бил нещо като Тони Блеър, който направи за политиката това, което направи Дарвин за еволюцията.

След пътуванията си, Дарвин прекарва две изпълнени с работа години в Лондон, преди да се премести в спокойствието на Даун Хаус през 1842-а.

Трябва му време, преди да може да събере доказателства, които да подкрепят теорията му. Това му отнема почти 20 години.

Той обаче съвсем не е бил саможив, както си го представят повечето хора.

Във връзка с това можем да кажем, че поддържал кореспонденция с учени по цял свят. За един историк това е прекрасно, защото по този начин можем да проследим почти всеки един ден от работата му, докато той е изучавал и описвал природата, а същевременно е разрешавал всякакви проблеми.

Дарвин е обичал да размишлява, докато върви, и днес посетителите на Даун Хаус могат да следват неговите стъпки по „Пясъчната пътека“, положена от Дарвин в гората в съседство с дома му. Той ни е оставил много материал за осмисляне – затова и постоянно се откриват нови приложения и примери за естествения подбор.

Съществуват еволюционни психология, икономика, медицина…

Хората постоянно тръбят, че са нови дарвинисти или анти-дарвинисти. Изглежда навсякъде в днешната популярна култура можем да открием дарвинизъм.

Тази интензивна дейност винаги е придружавала политическата идеология и религията. Какво разделя човешките същества от останалите животни? В търсенето на сигурни отговори и дефиниции, Дарвин ни предлага подсказка…

Според мен дарвинизмът ни показва, че в природата можем да открием основата за моралните и за културните си ценности.

Смятам, че когато днес хората говорят за дарвинизъм, те търсят онези дълбоки корени в природата, където да закотвят културните си възгледи.

Това място е обвито в мистерии.

Преди около 50 години в този тих край на Хиърфордшър се случва нещо, което все още занимава местните хора.

За да проникнат по-дълбоко, те разиграват пиеса.

Посетителят е свързан с НЛО-та или с летящи чинии, както ги наричат от 1947-ма насам. Става дума за едно семейство, което живее наблизо в Питърчърч. Казват, че видели летяща чиния в градината си. Впоследствие били изолирани от обществото, и към тях се отнася доста зле, но за всичко това се мълчи. Би могло да се каже, че в пиесата се разправя за тайните и лъжите, и за това как малките общности покриват нещата.

Сега обаче общността нарушава тишината по драматичен начин с една пиеса, в която участват хора от всички области на живота.

Това е британската традиция да любителски драматизации в голям мащаб.

Пиесата се поставя от местната организация “Изкуството в действие”, която специализира в разработката на културни проекти.

Един професионален театрален екип работи с близо 80 актьори-любители от всички възрасти.

С тази пиеса на местно ниво се опитваме да разчупим бариерите. Когато имате група, чиито членове не се чувстват неудобно едни от други и всъщност не се занимават с това, защото успяхме да включим хора, които имат затруднения при възприемането, лекари, преподаватели. Хубавото е, че при репетициите те се научиха да работят с всякакви хора, напълно различни от тях.

Докато репетициите продължават в училището, за самото представление се приготвя Хиърфорд Шърхол.

Иновативните декори възпроизвеждат разположението на селото, където се е случило всичко.

Приемната се е превърнала в гардеробна с костюми от края на 40-те години на 20-ти век.

Изключително трудно беше да намерим костюми от този период.

В представлението участват около 80 души, но броят им се променя ежедневно, в зависимост от това кой е бил отхвърлен, дали жената на викария си говори с викария и така нататък. Ето например тук имаме костюм, който беше специално приготвен за една актриса.

Това е Сюзън Хил, която изпълнява ролята на Рут Дейвис… изглежда направо величествена с това.

“Посетителят” е амбициозна любителска постановка както с броя на участниците си, така и с артистичния си обхват.

Според мен хората, които са непредубедени към театъра се радват много. За онези обаче, които очакват да седнат удобно и да гледат нещо си на авансцена, а вероятно и да заспят на втората секунда, може да се окаже малко проблематично, защото за всичко това трябва здраво да се поработи. Обикаляш си насам-натам, и виждаш всякакви неща. Съвсем като във филм. Има кратки сцени, които се случват на различни места, и на онези хора, които имат предразсъдъци към театъра това ще им се стори малко сложно.

Има различни мнения за това кой всъщност е Посетителят. Дори може да се каже, че има няколко Посетителя, а пиесата така и не намира разрешение на това. В края се говори за всичко, което е странно и необичайно, и как се отнасяме към него като хора. Най-често се преструваме, че нищо не се е случило, че нищо не сме видели. Ето защо финалът не е съвсем смешен – целта му е да накара хората да се замислят.

Ирландските танци са много популярни навсякъде, където има ирландски поселища или се събират ирландци.

Хората се срещат по панаири и други подобни места, така че това са социални събития.

Те се наслаждават на спектакъла – на самото участие в него.

В момента интересът към ирландските танци е изключително висок, особено в Англия.

Има много представления, в които хората могат да участват. Сега англичаните знаят това-онова за ирландските танци, докато преди десет години не знаеха. Все повече деца се занимават с това, дори и такива, които въобще нямат ирландски връзки.

От векове насам във Великобритания има ирландска общност… и днес, около десет процента от британците имат корени отвъди Ирландско море.

Истинско чудо е, че ирландската култура и традиции са се разпространили така в британския живот.

Има различни мелодии, и всички те са част от ирландската музика, а всъщност ирландските танци интерпретират самата музика. Хората си измислят свои собствени стъпки за всеки танц. Очевидно е, че аз като учител ще измисля стъпки за класа, но после някои от децата, особено онези, които се интересуват повече, които имат вдъхновение, сами интерпретират музиката и въвеждат свои собствени стъпки. Опитвам се да окуражавам такова творчество сред децата.

Когато някои хора за първи път видят ирландски танци, смятат, че това е нещо много странно, защото горната част от тялото е абсолютно неподвижна – цялото движение се извършва само от краката.

Разбират, че цялата тази дихотомия на неподвижността и хиперактивността си имат едно предимство – едното е идеален контраст на другото. Може би тяхното свръхчовешко качество е нещо, което се харесва на повечето хора – начинът, по който можеш просто да подскочиш във въздуха, без обаче да го направиш по естествен начин с участието на гърба и ръцете.

Ирландските танци са много сложни, много вълнуващи – истинско зрелище. Има много стабилен ритъм…

Има леки танци, които се играят с меки обувки. При тях се набляга на атлетическото изящество.

Скача се високо и се танцува на пръсти.

Най-тежката страна на танца е потропването. Набляга се на ритъма и интерпретацията на музиката и звука, който се издава с краката.

Има една стара приказка за ирландския танцьор: “Добрият ирландски танцьор може да танцува върху чиния”. Това означава, че трябва да може да държи краката си един под друг, достатъчно близо – така стъпките се съсредоточават на много малко пространство под тялото.

Смятам, че е много хубаво хората да се запознават с други култури – просто нещо различно.

Представяме нещо, което е много интересно за гледане. Освен това имаме отзиви от публиката, те се наслаждават на зрелището, а когато танцуваме по твърдия начин, тогава правим музика. Може да се каже, че ние, танцьорите, комбинираме качествата на спортистите и на музикантите.