programme110-britain6

UK Today Programme 110 – Съвременна Британия №6

МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания

Документалния филм “Съвременна Британия”

В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:

Как Изтокът се среща със Запада – Япония и Великобритания обменят културни възгледи.

Средновековните сили зад бизнес-живота в лондонското Сити.

Легендата е жива – по следите на най-известния детектив на света.

Началото на държавна визита на японското императорско семейство… за първи път от 27 години.

Посещението се извършва по време, когато англо-японските отношение се укрепват от широк културен обмен.

Великобритания е домакин на множество японски празненства, някои са скромни, като например кръжока по народна музика „Мин’йо“, други са силно профилирани… включително и изложбата на изкуството „Римпа“ в Британския музей.

По същото време Япония е домакин на Британски фестивал.

Британският фестивал е целогодишен, и се провежда из цялата страна. Запознава хората с всичко от най-традиционните до най-съвременните аспекти на британската култура.

Всъщност е много модно в Япония. Ние наистина вярваме в „готината“ Великобритания, а и не бива да забравяме, че младежите са големи почитатели на бритпопа, модата. Освен това имаме много отдавнашни връзки в областта на технологиите – още от времето на Индустриалната революция.

Един от спомоществователите на Британския фестивал, Музея на науката, показва една от най-големите си пътуващи изложби в областта на науките и технологиите.

Някои от експонатите са възстановки, като например този оригинален планетариум, създаден през 1712-та година.

Изложбата на Музея на науките се състои от 50-60 от най-ценните музейни експонати. Това са все предмети, които са изиграли изключително важна роля за световната индустриализация.

Най-големият експонат е този локомотив от 1829-та година – Ракетата на Стивънсън. В този смисъл той се превърна както в символ, така и в талисман на изложбата.

Разглобяването му обаче на части и пренасянето му до Япония е била много трудна задача. Поради възрастта и чупливостта му, за преместването извън страната са необходими часове внимателни маневри.

Ракетата на Стивънсън от край време присъства в учебниците като символ на съвременната индустриализация.

Ние много добре знаем какво представлява Ракетата на Стивънсън, и хората с удоволствие биха искали да видят локомотива на живо.

Ракетата на Стивънсън влиза в учебниците през 1829-та, когато печели надпревара по ЖП линията между Ливърпул и Манчестър, като доказва приложимостта на парните локомотиви. Това събитие поставя началото на ерата на парните локомотиви.

И така, това е една възможност да покажем оригиналният артефакт в цялото му величие, защото състоянието, в което в момента се намира Ракетата, е много по-различно от красивия, блестящ, работещ дубликат. Цветът му е различен, защото ние запазваме произхода на обекта, макар и след като е бил забравен толкова дълги години на открито, да е покрит с ръжда. След това са били прилагани различни техники на консервация, които вече не се използват. Ето защо това, което виждате пред себе си е една жива хроника на на работния живот на Ракетата, но също и на музейния ѝ живот. В този смисъл може да се каже, че музеите са пазители на материалната култура.

Докато изложбата на Музея на науката обикаля из Япония, в Лондон Британският музей показва японското изкуство „Римпа“ с творби, заети от колекцията Идемитсу в Токио. Тя е открита от херцога на Глоусестър.

Да, невероятно е, но въпреки че в Япония изкуството „Римпа“ се смята за изключително важен, типичен японски стил, в Британия никога преди не е имало подобни изложби. „Римпа“ представлява стил в японската живопис и приложни изкуства, и се е развивала от от 17-ти до 19-ти век. Това изкуство се смята за типично японско по две причини – едната е стилистична, но всъщност няма реален еквивалент никъде другаде, освен в континентална Азия. Втората причина е тематиката, която се отнася до изтънчената класика на японската традиция, а също и растенията и цветята в провинцията. Хората на Запад са запознати с този стил и дизайн, без значение дали го разбират, или не. Той има невероятно въздействие например върху „арт нуво“, и хората, които идват на изложбата виждат неща, които им изглеждат познати, но досега не са знаели откъде произлизат.

Според това, което знаем, много от творбите са дарени от аристократи, както от имперската, така и от новата феодална аристокрация. А преди 100 години именно новобогаташите от ерата Мейджи са хората, които колекционират подобни творби.

Този културен обмен има продължителен ефект, както се вижда от тези кръжоци по народна музика „мин’йо“ в Лондон.

Този кръжок е създаден от една организация, наречена Японски фестивален образователен тръст, която се появи след Японския фестивал през 1991-ва.

Буквално „мин’йо“ се превежда като народни песни.

Те са много земни. Хората са пеели, докато работят… Днес тази музика се радва на голяма популярност.

Голяма част от японската е много формална, в смисъл, че има определени фрази, които се повтарят отново и отново, и след като веднъж ги научите от една песен, често ще ви се случва да попадате отново на тях в други. Така е много по-лесно да се учи наизуст целия репертоар, вместо да се разчита на ноти.

Преди се казваше, че Изтокът и Запада са на светлинни години един от друг, но Япония и Великобритания развиват все по-близки връзки.

__________________________________________________________________________

Това е Лондон – един от центровете на световната икономика.

Тук се вземат решения, които могат да създават или разрушават цели корпорации, или дори народи.

И все пак тук присъства и средновековното минало, което е важна сила в бизнес живота.

До банките, финансовите къщи и щабовете на международни корпорации са разположени търговски организации, които от векове насам заемат важно място в градския живот.

Някога 100 компании са контролирали качеството и цените на бизнесите, които първи поставят града на търговската карта. Докато някои вече не играя централна роля, други все още имат здрави връзки в своите браншове.

Казвам се Никилъс Уинтъртън, и отговарям за офиса в Горен Бейлиф на Тъкаческата гилдия. Ние сме най-старата градска гилдия – съществуваме още от 1130-та година.

Първата ни харта е дадена от Хенри Втори през 1155-та година, и беше удостоверена от Томас А’Бекет.

По онова време търговията с дрехи е била гръбнака на икономиката, и следователно компанията е била изключително богата, и е имала много членове. Ние имаме голям принос в наградите за обучение и стипендиите в тъкачеството и сходните индустрии.

Разбира се, отделили сме и други средства за благотворителност – например настаняване и изхранване на възрастни хора. Когато първо са били построени приютите за бедни, те са били предназначени за пенсионери от тъкаческата индустрия. Броят на тъкачите обаче силно намаля, и сега ние работим много близо с местните власти и с хора от всички житейски сфери. Това е важна част от благотворителната дейност на тъкаческата компания, и ние всички много ѝ се радваме, както мисля и възрастните хора.

Фирмата на златарите съвместява финансовата си работа с подкрепата на широк кръг каузи.

Аз съм Роджър Кънлиф – настоящият управител на Златарската гилдия в Лондон. Ние сме една от най-старите фирми, всъщност сме пети поред. Започнали сме като търговска гилдия, както и всички други фирми през 12-ти век, а кралската грамота ни е дадена през 1237-ма.

Едно от хубавите неща в Златарската фирма е, че за разлика от повечето други стари компании, ние все още сме здраво свързани със занаята си. Прекарваме голяма част от времето си в популяризиране на добри проекти в сребърна и златна бижутерия. В допълнение разбира се, на нашите занаятчийски дейности, ние се грижим за Лондонската служба за анализи, която оценява около 5 милиона предмета годишно. Естествено, английската дума за проба на златото (холмарк), идва от тази зала. Точно тук се удря печатът. Отпускаме значителни суми за благотворителност – приблизително три милиона долара годишно. Една трета от това отива за поддръжка на занаята, а другите две трети за обща благотворителност – борба с младежката престъпност, с наркоманята. Всички тези актуални теми се поддържат от нас. Успяваме някак да помогнем, и виждаме, че от сумите, които отпускаме, наистина има полза.

Рибарската гилдия има много близка връзка с търговията с уловеното от рибарските флотилии.

Мар Ленъкс Бойд. Ще бъда управител само през следващите 12 месеца. Гилдията на рибарите е образувана съгласно кралска грамота през 13-ти век, защото тя се грижела за интересите на рибарите в Лондон, и кралят ѝ дал определени права и привилегии. Ние даряваме над 1.5 милиона долара годишно за благотворителност, което означава, че през миналата година поне 150 благотворителни организации са се възползвали от нашата помощ.

Това е Билингсгейт. Ние плащаме на специални служители, които проверяват дали рибата, която влиза през Билингсгейт в цяла Великобритания, отговаря на държавните стандарти. Не таксуваме допълнително за тази услуга, защото я предоставяме безплатно на търговците за доброто на хората. Всъщност ние имаме възможността да затворим някое предприятие, което продава риба в несъответствие със стандартите.

Имаме правото да ги преследваме, и да ги изправяме пред съда. Имаме всички права на правителствена агенция.

Светът се е променил неимоверно от създаването им насам, и за да оцелеят, Гилдиите трябва постоянно да се развиват.

Претърпели сме множество промени в монархията и в правителството.

Ако мога така да се изразя, това е нещо типично британско – древните институции се развиват и продължават да съществуват.

Ние вече виждаме сред по-старите компании желание да се променят. Производителите на вентилатори вече не ги правят както преди – те се преквалифицираха в инженери по климатични инсталации.

Отговорът на всеки въпрос относно бъдещето им. Да! Определено да!

_________________________________________________________________________

Персонажът на най-известния детектив в литературата, Шерлок Холмс, е създаден преди повече от век, а легендата за него е жива и днес. Новелите на сър Артър Конан Дойл продължават с успех да се продават по цял свят, а почитателите му не спират да идват в Лондон.

В историите за Шерлок Холмс ми харесва това, че те ни пренасят във Викторианска Англия. Четеш, и виждаш Англия такава, каквато е била, чуваш тропота на конете по улиците, виждаш газените фенери. Пренасят те с лекота в цяла една различна епоха.

Според мен най-голямото преимущество, което Шерлок Холмс има спрямо всички предходни детективи, е неговия помощник доктор Уотсън, който е имал пълна вяра в него. Всъщност виждаме Шерлок Холмс през погледа на доктор Уотсън.

„Облягам се назад, пушейки цигара, докато Холмс, сочейки с дългия си показалец по дланта на лявата си ръка, ми разяснява същността на нашето дълго пътуване.“

Лондон в произведенията за Шерлок Холмс е до голяма степен творение на доктор Уотсън, но повечето от това, което той описва, е истинско, и може да се види днес. „Бейкър Стрийт“, където някога е живял Шерлок Холмс, днес няма предишната атмосфера.

Шерлок Холмс олицетворява до известна степен ескейпизма, и много хора го търсят по лондонските улици.

Едно от местата, където хората могат да намерят много нишки, е кръчмата „Шерлок Холмс“, която е пълна с предмети, напомнящи за имисления детектив.

Хората, които идват тук, понякога са доста фанатично настроени. Те са чували за него, чели са, и това е нещо като светилище за някои от тях.

Всеки почитател на мистериите, трябва да има и Шерлок Холмс в списъка с любимите си герои.

Той е типичен детектив, следовател. Истински гений.

Аз съм израснала с книгите за Шерлок Холмс, и той всъщност е част от живота ми. Имам пълна сбирка книги.

Шерлок Холмс е личност извън времето, със свои собствени характерни черти. Знаем много за него, и го харесваме.

Той е бил изключителен – спокоен… Разрешавал е загадки, които никой друг не би могъл да разреши.

Харесва ми, че е бил особено внимателен с подробностите, с очевидните неща, които престъпниците обикновено подценявали.

Шерлок Холмс е можел да разбере какво става зад една врата, без да наднича през ключалката по миризмите, звуците… стъпките…

„Вие не успяхте да разберете важността на една нишка, която ви беше предоставена„, продължи Холмс. „Аз обаче обърнах внимание, и всичко, което се случи след този момент, послужи като потвърждение на моите предположения!„

Той използваше един израз… ех… не мога да се сетя… А! Да! „Елементарно, скъпи ми Уотсън!“ За него всичко е било елементарно…

Шерлок Холмс се смята за най-великия детектив на света. И за да бъде един детектив добър, той трябва да е различен от Шерлок Холмс. В златните години на детективските романи има слепи или дебели детективи, белгийци или църковни служители…

Всички те са напълно различни от него, защото това е единствения начин да пробият.

За някои хора обаче Шерлок Холмс е нещо повече от литературен персонаж. Те вярват, че той наистина е съществувал.

Когато бях малка, мислех, че той е реално съществувала личност.

Имаше една госпожа от Америка, която беше пътувала дотук, само и само да види мястото. Тръгна си обаче обляна в сълзи, защото един от барманите ѝ обяснил, че Шерлок Холмс е литературен персонаж, и никога не е съществувал. Това разби мечтите и надеждите ѝ.

Ако обаче Шерлок Холмс е типичният детектив, неговият главен враг, професор Мориарти, е архетип на злодея.

„Той е Наполеон на престъпленията, Уотсън! Той е организирал почти всяко злодеяние в този град! Той е гений, философ, абстрактен мислител! Мозъкът му е първокласен, той седи неподвижен като паяк в центъра на мрежата си, която има хиляди разклонения…„

Смята се, че Шерлок Холмс е починал в Райкенбалк Фолз в ръцете на най-големия си враг, професор Мориарти, и двамата впити в предсмъртна схватка. Така твърди доктор Уотсън.

„Това наистина е страховито място. Вихрещият се сняг пропада в невероятна бездна. Ждрелото на реката е обвито от блестяща черна скала…„

Шерлок Холмс се появява отново едва през 1901-ва. Това обаче е приключение преди предполагаемата му смърт, и е най-популярната история – „Баскервилското куче“. През 1903-та се разбира, че Шерлок Холмс е оцелял при Райкенбалк Фолз – той е успял да се изкатери нагоре, докато Мориарти е летял към смъртта си. След това Холмс се пенсионира, но почитателите му смятат, че е жив, защото никой не е съобщавал за смъртта му.

_________________________________________________________________________

Централен Лондон – сърцето на столицата на Великобритания… място, което почти не познава тишината… освен тук, в манастира Тайбърн в Марбъл Арк.

Зад тези стени има един цял свят, далеч от градската суета.

Той е убежище за 24 бенедиктински монахини, които са положили обет за тишина, и живеят отделени от света, като никога не напускат зданието. Те водят затворен, съзерцателен живот, посветен на силата на молитвите.

Нашият дневен режим е много ограничен и изпълнен с дисциплина. Ставаме в 5.30 сутринта и 7 пъти пеем заедно псалми в църквата, като междувременно по половин час се молим в тишина и преклонение.

Въпреки строгия режим, Тайбърн привлича жени от цял свят.

Манастирският живот започва още през 4-ти век. След 200 години преследвания и ужаси, църквата решава, че трябва да обгради това място, и да защити живота, прекарван в молитви.

Ние не смятаме, че се ограничаваме. Дори напротив, според нас това ни освобождава от глупавото търчане по магазини и всякакви други безмислени работи. Ние сме тук заедно, и това много улеснява пеенето на божествените служби седем пъти дневно.

Аз не мога да пея хубаво, и си мисля, че или гласът ми звучи прекрасно в небесата, или Господ има чувство за хумор.

Сестра Джералдин е била адвокат, преди да чуе божия зов.

Веднъж се молех в Уестминстърската катедрала, и бях седнала върху някаква брошура. Молех се на Господ: „Ако искаш да вляза в манастир, посочи ми някой, дай ми знак, защото те са стотици!“ След това видях брошурата… Не мисля, че Господ така бързо се отзовава на молитвите…

Освен четенето, яденетата преминават в пълна тишина.

Имаме по един час за почивка всеки ден – тогава си говорим, смеем се, играем игри на открито или вътре… наистина си почиваме.

Един затворен манастир трябва да си има градина, иначе щяхме да се хванем за гърлата.

Монахините в Тайбърн са решили да станат по-отворени към медиите…. Това обаче не е променило ограничението на техния достъп до информация за външния свят.

Ршихме да използваме радиото само при много важни случаи, и да не гледаме телевизия въобще.

Отдавна се отказах от телевизията, като изключим „Семейство Симпсън“ и „Коронейшън Стрийт“. Не зная защо, но ми се струва много трудно да се откажа от „Семейство Симпсън“.

Преценихме, че трябва да получаваме седмичници, за да бъдат сестрите информирани за световните събития.

По онова време имахме съветник… И четяхме само „Таймс“. Тогава съветника ни каза, че скоро във вестника започва поредица за жените в живота на Джон Кенеди, а ние се удивихме, че могат да паднат така низко. Решихме да се прехвърлим на „Гардиън“, и така се получи по-добре.

Въпреки че осъзнават лошотията на външния свят, сестрите предпочитат да се отдават на молитви, вместо да предприемат преки действия.

Когато врязох в манастира, много хора ме запитаха защо не отида, и не направя нещо реално. Моят отговор на това беше молитва, защото молитвите превъзхождат обикновеното човешко ниво и ни донасят благодат, която иначе не бихме видели. Аз съм напълно убедена в това, и не мисля, че съм си пропиляла живота.

Да, аз мога да отида в безплатната кухня до Уестминстър, и да нахраня 10 гладни човека, и Господ знае, че доброто идва от всяко действие, но и от намерението, мотивът и любовта. За мен обаче да се моля за всички гладни хора по света е по-добре, отколкото да нахраня 10 от тях.

Манастирът е построен на място, където някога са се изпълнявали екзекуции – включително и на католици, обявени по-късно за мъченици.

През 1998-ма орденът отбеляза 100-ната си годишнина, но трудният живот не се е променил въобще. Две трети от жените, които влязат тук, се отказват. Сестрите от Тайбърн обаче изглежда са намерили рядко призвание, което им носи както мир, така и удовлетворение.

През по-голямата част от живота си съм живяла в света навън, но откакто съм в манастира, научих много повече за за света и хората, отколкото като психолог, което беше моята професия.

Просто погледнете как загина принцеса Даяна. Там, където живееше, издигнаха светилище. Хората дълбоко в сърцата си имат нужда от нещо, в което да вярват…

Просто ни трябва да чуем новините, или някой да позвъни, или да ни пише, за да разберем, че по света има много грехове, заради които няма щастие и мир. Мисля, че нашето малко усилие е като едно зръце пясък на везните в полза на доброто.

_________________________________________________________________________

МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания шеста част на документалния филм “Съвременна Британия”.

Превод: Никола Колев

Текста чете: _____________________

1

6