programme111-britain2

МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания документалния филм

„Съвременна Британия“

В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:

Борба срещу създанията, оцелели още от времето на динозаврите

Помощ за бездомните деца в Бразилия

Светът на компютъра

От Юта до Ланкашър – строителите на храмове в наши дни

_________________________________________________________________________

В най-тъмните места из нашия модерен свят живеят същества, които ние никак не обичаме. Те са съществували още по времето на динозаврите.

Хлебарките са постоянни и нежелани спътници на човека още от началото на съществуването му. Те живеят навсякъде – по каналите и дупките в домовете ни, и излизат вечер. Замърсяват храната и разнасят болести. Борбата между нашите два вида е постоянна.

Хлебарките съществуват вече милиони години, и вероятно ще останат също още дълго време.

Понасят инсектицидите, издържат на повечето видове радиация. Казват дори, че след една ядрена война единствено хлебарките ще оцелеят, когато всичко друго измре.

Хлебарките са непретенциозни – те ядат почти всичко – храна, боклуци… дори и боя.

Хлебарките са доста разпространени в тропиците и субтропиците, особено в Съединените Щати. Яйцата им могат да се пренасят дори и с прахови частици по вятъра.

И така – ние се опитваме да ги избием на всяка цена.

През годините са се развили няколко вида капани за хлебарки, един от които е разработен от нас. При него, след като насекомите влязат в кутията, попадат в мрежа, по която тече електричество на равни интервали. То ги обезсилва, и те падат върху лепкавата повърхност по дъното.

Другията капан, разработен, доколкото знам в Австралия, се състои от кръгла плоска част, с нещо като чадър над нея. Между двете тече високо електричество. И когато хлебарките попаднат между двете, те правят контакт с краката и антените си. Така се убиват с електричество.

Недостатъкът специално на този капан е, че хлебарките буквално се изпържват, а миризмата не е никак приятна.

Впоследствие беше разработен друг вид капан, който не страда от недостатъците на горните два – той не използва отрови, няма нужда от електрическо захранване. Основава се на много прост принцип. Ние проектирахме капан, който е много дискретен, в смисъл, че въобще не прилича на такъв. Уловените в него хлебарки не се виждат, и е много подходящ за места, където се приготвя храна.

Британските учени от Саутхемптън са се вдъхновили от това смъртоносно южно-американско растение, което допуска насекомите вътре в себе си, а след това ги посипва с електростатично зареден прашец.

По този начин те губят опора, и се плъзгат в капана.

Те умират, разтворени в истинска баня от храносмилателни сокове.

Британският капан използва по същия начин естествено генерирано статично електричество.

В центъра на капана сме поставили таблетка, която изпуска миризма, привличаща насекомите. Те се приближават към нея…

Ето, вижте, тази лента тук е поръсена с електростатично зареден прах. Когато те стъпят на краката си, прахът блокира двигателния механизъм на краката им, при което те просто падат върху лепкавата повърхност на дъното на капана.

Технологията, използвана срещу хлебарките, може да изиграе доста важна роля и в борбата срещу други инсекти-вредители по цял свят.

Например тя може да намали приложението на вредните пестициди, които замърсяват човешката храна.

Смятаме, че голяма част от напастите, които в момента безпокоят човечеството и посевните култури, могат да бъдат решени с приложението на разработената от нас технология.

Бихме желали да намалим употребата на инсектициди в световен мащаб за борбата на всички видове напасти и вредители.

Предимството на този метод е, че няма нужда да се пръска с инсектициди.

Вместо това имате една централна станция, в която се намира веществото, привличащо насекомите.

Когато влязат вътре, по тях полепват електростатични части, примесени с инсектицид. Дори и да не дойдат всички насекоми, а само мъжките, те ще прехвърлят прашеца на женските, така че това е нещо като инженерно решение за причиняване на болест, предавана по полов път. В този случай се използва само една десетохилядна от количеството инсектицид, което се прилага обикновено.

_________________________________________________________________________

Това е Салвадор, столицата на област Байя, в североизточната част на Бразилия.

Тъй като преди е била столица на Португалска Бразилия, архитектурата на града напомня за колониалното му наследство. Има и някои сгради с характерна британска архитектура, но от тях днес не са останали много. Изключение прави британското гробище, което лежи неизползвано 150 години, откакто е създадено. Днес обаче в гробището има нов живот – това е проектът „Ибеджи“ за безпризорни деца. Това са най-онеправданите граждани на Бразилия.

Дойдох в Салвадор за първи път през 1991-ва. Тогава видях жена, която работеше с група от около 5- деца. Първоначално това беше всяка събота.

Когато започнах да работя, видях, че повечето от тях са полу-неграмотни, а някои дори не са ходили на училище. Ето защо обсъдихме идеята да продължим заниманията, но ежедневно. Така започна образователната програма.

Оттогава проектът „Ибеджи“(думата означава „дете“ на езика йоруба) се разраства, като обучаващите са предимно бразилци. Финансирането се осигурява от британското правителство чрез министерството за международно развитие.

Това е единственият проект в този гъстонаселен град, който се занимава с някои от 15-те хиляди бездомни деца, живеещи по улиците.

Тези деца, които идват при нас от улицата, произлизат от разбити семейства. Обикновено в семейството има само майка, или втори баща, който е алкохолик. Има много агресия, насилие, бедност и нещастие. Когато излязат на улицата, това е техния начин да кажат „Не!“ на ситуацията.

Напуснат дома си, когато дойде втория ми баща. Не го харесвах, той постоянно беше пиян и се биеше с майка ми. Така избягах на улицата. Започнах да употребявам наркотици, но свикнах с улицата.

Когато живееш на улицата, не можеш да работиш – няма какво. Ето защо крадях, но понякога обърквах нещата, и ме хващаха. Тогава полицаите ме биеха.

Отначало просех и вършех разни работи за хората, но не можех да живея само от това, и започнах да крада.

Дълго време живеех само с кражби. След това обаче разбрах, че и така няма да се получи, и спрях. Така дойдох в „Ибеджи“.

В началото екипът отива по улиците, за да събира деца. Днес децата в „Ибеджи“ идват по собствено желание.

Когато дойдат за първи път тук, обикновено са доста раздразнителни и агресивни. Ето защо първата ни задача е да им помогнем да се отпуснат, да се почувстват по-добре. въвеждаме хигиена, дисциплина, подреденост, но без да се налагаме, защото те все пак идват от улицата, където им е било много тежко.

В „Ибеджи“ има 80 деца, от които 31 живеят тук постоянно. Всички помагат при ежедневните работи в новия им дом.

Днес ще сготвим соева яхния и боб с ориз. Освен че ги учим как да готвят, те виждат и какво е дисциплина, научават се как да измиват и приготвят храна. Учат се и на хигиена.

Освен домакинската работа, тук има пълна програма с учебни часове и занятия.

Изкуството е великолепен път за развитието на едно човешко същество. Освен че сами по себе си тези занятия ги обучават, те служат и децата да се чувстват по-добри. Така виждат, че могат да правят красиви неща.

Дългосрочната цел на тези работилници е децата да получат технически познания, които да използват в бъдеще.

Аз съм техен приятел, и ги уча на всичко, което съм научил от баща си и майка си. Те гледат на мен като на приятел, като на баща, брат, колега…

Секциите по драма са добро място за изразходване на енергия, както и възможност децата да дадат израз на идеите си.

Всъщност ние започнахме заниманията по драма, като първо обсъдихме с децата как искат да поставим тази пиеса, какво искат да подчертаят, на какво да наблегнат.

В тази пиеса се разказва за брак в провинцията. Булката е бременна. Тя и женихът ѝ са принудени от семействата си да се оженят.

Приятно им е, когато говорят за неща, които ги интересуват, при това във весела обстановка.

Въпреки че много от децата никога не са ходили на училище, и имат проблеми с четенето и писането, те се учат много бързо.

Когато дойдат в „Ибеджи“, е засегнат обучителния им процес. Въпреки че имат проблеми със съсредоточаването, са изключително нетърпеливи да учат, много са любопитни. Разбират, че четенето и писането са им необходими, за да оцелеят, защото без тях не биха могли да си намерят работа.

Всеки ден децата отиват в обикновеното училище в града, заедно с други деца от Салвадор. Това е мерило за успеха на проекта. Децата вече усещат, че от тях зависи нещо.

Майка ми винаги ми казваше, че ще се проваля, но аз исках да ѝ покажа, че в никакъв случай няма да стана такава, каквато тя казва, и че ще успея в живота.

Не искам отново да се връщам на улицата, защото пак ще започна да употребявам наркотици, и ще крада, за имам какво да ям. Това е ужасен живот! Не, сега искам да продължавам напред, да печеля собствени пари, като работя.

_________________________________________________________________________

В наши дни микрочиповете са навсякъде – от настолните компютри до големите машини.

Компютрите се използват във всички области на живота – атмосферни прогнози…

графика…

медицина…

и още много, много други.

Би било лесно да се каже, че Япония или Америка са сърцето на всички технологии. Но началото на съвременната компютърна епоха е поставено във Великобритания. Това са разработки от преди 50 години на учени, за които сега си спомняме.

Питаме хората за Джеймс Уат, за Брунел, и другите известни викториански инженери, и имената им са известни, но ако попитаме за компютърните инженери, техните имена не събуждат отзив. Според мен след 50 години е важно тези хора да бъдат почетени.

Предисторията на съвременния компютърен свят започва още през 30-те години на 19-ти век, когато викторианският математик Чарлз Бабидж построил изключително точен калкулатор, който нарекъл „Машина на различията“.

Целта на Бабидж е била да се намали вероятността от грешки при създаването на математически таблици.

Идеята била, че машината е непогрешима, защото механизмите не правят грешки, и получените в резултат математически таблици биха били безгрешни, при това без човешка намеса.

Бабидж проектира няколко изчислителни машини, но не успява да завърши докрай нито една от тях.

Тази тук, наречена „Машина на различията №2″, е построена от Научния музей в Лондон през 1991-ва. Тя извършва десет изчисления в минута, което означава, че ще са ѝ необходими 20 дни работа по 8 часа дневно, за да се получи едно множество от таблици.

Главният принос на Бабидж към еволюцията на съвременните компютри е програмируемата аналитична машина, която запазва инструкциите за поредици от изчисления. По време на Втората световна война идеята за компютрите отново се появява. Тогава са построени първите големи електрически изчислителни машини. Това е британският „Колос“, проектиран да разшифрова вражески кодове.

Междувременно Съединените Щати създават гигантско устройство, наречено ЕНИАК. Първият наистина цифров компютър е създаден в Манчестър през 1948-ма година. Това е „Бейби“ – малка експериментална машина. Всъщност тя запълвала половин стая – била висока 2 и дълга 7 метра.

Въпреки размерите си, капацитетът ѝ е по-малък от чипа в един обикновен електронен ръчен часовник. Това обаче е първият компютър, проектиран да изпълнява различни съхранени програми.

Ако играете една компютърна игра, машината реагира на нея, а ако играете друга – също. Затова може да се каже, че всякакви програми могат да бъдат изпълнявани на една и съща машина.

Професор Фредерик Уилямс, който по това време се занимава с радарни изследвания, разработва паметта на „Бейби“. Тя е базирана на съвсем нов принцип – цифровата информация се съхранява във формата на електрически заряди, асоциирани с точки и тирета. Съвременните компютри използват двоични числа – нули и единици.

Беше необходимо сами да си построим изчислителна машина, защото не можехме да си купим. И така, първият компютър се появи, за да демонстрираме това, което се опитваха да покажат всички по онова време, а именно че е възможно построяването на компютър, който да изпълнява съхранени програми.

Ако сега го погледнете, определено ще видите ограниченията му, но тогава ние не се занимавахме с тях. Първата програма, която написахме, беше за намиране на най-големият делител на целочислено число. Целта не беше математическа, а да се покаже, че „Бейби“ и всички принципи, заложени в нея, работят. През онези три седмици се опитвахме да изпълним програмата, но имахме проблеми, което беше много обезпокоително. Ето защо можете да си представите каква беше радостта ни, когато в понеделник, 21-ви юни, 1948-ма, в три часа и пет минути все пак се получи. Истинса еуфория!

След повече от 50 години по-голямата част от екипа се събира, за да отпразнува годишнината. Това става до копието на „Бейби“, построено от пенсионирания инженер Крисбърг, тъй като оригиналът е изчезнал много отдавна. Да се разкрие как точно е било построено всичко отнема месеци детективска работа.

Останала е много малко информация, и то предимно в диаграми, които слава Богу са оцелели в тетрадките на онези пионери. Има и някои снимки от онова време. С тази информация обаче, и с разговори с пионерите, ние успяхме да разберем доста точно какво е представлявала онази машина от юни 1948-ма.

Те са решени да използват само автентични компоненти.

За наше удивление това, което си мислехме, че ще е най-трудно за намиране, а именно катодно-лъчевите тръби. Между другото, това е „комунистическа“ катодно-лъчева тръба, използвана в радар по време на войната… А също и други части все още могат да се намерят в доста търговски къщи. Като че ли са чакали там десетилетия.

Екипът е съставен от членове на британското общество за съхраняване на компютрите.

Много се зарадвахме, че тази голяма машина отново се връща към живота. Тя е била оборудване с изключителна важност… Просто трябва да съществува.

Това е бил първият компютър. Страхотно е, че имам привилегията да участвам в пресъздаването му.

Новата „Бейби“ е разположена в Манчестърския Музей на науката и индустрията. Тя изпълнява историческата програма на Том Килбърн 50 години след деня на историческия му успех.

Радостта ни беше невероятна.

Тъй като по онова време не разполагахме с научните знания, които имаме сега, ние нямахме представа за тази „експлозия“, която се разраства особено през последните 20 години. Не знаехме, че ще се получи така. Просто не бихме могли да предположим. Това е прекрасна награда.

_________________________________________________________________________

Точно преди 100 години седем мисионера пристигат в Ливърпул от Америка. Те са от Църквата на Исус и светиите на последните дни, или мормони – движение, създадено в щата Юта, в западната част на Съединените Щати от един човек на име Джоузеф Смит след религиозно откровение.

Мормоните създават магазин в Престън, до река Рибъл, защото семейството на единия е наблизо, и се заемат да покръстват местните хора в новата вяра.

Днес във Великобритания има 180 хиляди мормони. Наскоро те осветиха нов храм близо до Престън. Това е най-големият мормонски храм в Европа.

Храмът е различно място, смятаме, че то е свещено, че това е божи дом. Храмът е място, където научаваме свещени неща за нашия всевечен напредък. И разбираме само онези неща, които душевно сме подготвени да чуем. Това е причината само най-силно вярващите да влязат в храма.

В продължение на две седмици преди официалното освещаване на храма обаче в църквата може да влезе всеки, който пожелае – както вярващ, така и атеист. Хората идват с хиляди.

Най-важното послание, което различава нашата църква от останалите християнски вероизповедания, е че, ние твърдим, че Църквата на Исус и светиите на последните дни е истинската, възстановена църква на Исус, като пресъздаваме истинските принципи, структура… а дори и второто Божие пришествие на земята.

Евангелието на Исус е послание към семейството, а Църквата на Исус и светиите на последните дни е ориентирана към семейството църква. Според мен хората копнеят за това.

Има още нещо, което според мен допринася за популярността на цървата. Тук отново идва една от основните цели на храма. Хората се чудят за три основни житейски въпроса – откъде сме дошли, какво правим тук, и къде отиваме?

Тези въпроси намират отговор в храма.

Мормоните не казват колко е струвал строежът на храма.

Понякога хората се чудят защо в нашите храмове се влагат най-фините материали. Така е, защото ние смятаме, че това е Божи дом. Не само материалите са най-фини, но и майсторството е най-доброто. Когато изпълнителите на договора за строеж дойдоха тук, им беше казано, че ако всичко не се направи както трябва, ще го правят отново, защото това е много специално място.

Толкова специално, че мормоните са включили тук и кристал – така те си представят рая.

Докато е отворен за публиката, в храма идват повече от 150 хиляди души.

Усещането вътре е невероятно. Толкова е красиво.

Много приятно.

Зрелищно.

Спокойно…

Толкова тихо и приятно. Наистина място за размисъл.

Носят се слухове, че строежът е струвал повече от 60 милиона лири. Личи си за какво са похарчени.

Да, много е тихо… Много е хубаво…

А в Престън, на мястото, където е била разположена първата мисия през 1873-та, са на поклонение около 500 американски мормони. Защо обаче една нова християнска църква търси следовници в Британия?

Понякога хората се чудят защо ние, като християнска църква идваме в християнска страна, и дали ни приемат топло, или ни отблъскват студено. Отговорът е – и двете. Повечето хора ни посрещат топло, но друг студено ни отблъскват.

Когато аз дойдох тук преди повече от 40 години като млад мисионер, имаше някои много трудни моменти. И все пак тук съм развил някои от най-добрите си приятелства за цял живот. Тук, във Великобритания, към мен са се отнасяли по-топло и сърдечно отколкото където и да било другаде по света.

_________________________________________________________________________

МСАТ представи със съдействието на посолството на Великобритания втора част на документалния филм „Съвременна Британия“

Превод: Никола Колев

Текста чете: _____________________________________________

1

6