programme118-britain9

UK Today Programme 118 – Съвременна Британия №9

МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания

Документалния филм “Съвременна Британия”

В днешното издание на Съвременна Британия ще видите:

Ред и хаос – повратите на новите идеи в архитектурата.

В търсене на кулинарни перли – ловците на стриди в Корнуол.

Фигурите в един пейзаж – градът и неговите статуи.

И малко развлечения за вечерта – последната танцова сензация.

________________________________________________________________

Нещо невероятно добива форма.

Този макет представлява една от най-забележителните сгради, които ще бъдат създадени в Лондон в нашето съвремие.

Спиралата, както ще се нарича тя, е новото галерийно разширение на Музея на Виктория и Албърт. Ще бъде отворена през 2004-а.

Видението на архитекта Даниел Лайбскинд все още не е издигнато, но вече има разрешение за строеж.

Музеят на Виктория и Албърт е интересен и необикновен. Той е основан от принц Албърт след голямото изложение през 1851-ва, което е имало за цел да покаже най-доброто от съвременните британски производители. След това музеят събира стари колекции, за да покаже най-доброто дизайна по света през вековете. Ние илюстрираме най-доброто от модерния дизайн, както и великите исторически колекции, които се помещават при нас.

Гледаме на сградата на Лайбскинд, „Спиралата“, съвсем като на част от тази мисия.

Архитектът Даниел Лайбскинд в момента живее в Берлин, където завършва новият Еврейски музей. Сега доусъвършенства дизайна на Музея на Виктория и Албърт.

Не бива да си мислите, че една сутрин просто съм се събудил, и съм си казал: „Защо да не взема да направя една спирала?!“ Не! Изучих изискванията на клиента, както и невероятната викторианска архитектура, заобикаляща бившата сграда „Бойлърхаус“. По време на разработката стана очевидно, че спиралната форма е много близо до дизайна на Хенри Коул, който между другото също е предложил спирала за същата тази сграда през 1851-а.

Както знаете спиралата, спиралната концепция, е нещо вечно. Имаме спирали с редиците на Фибоначи при древните гърци, а също и класическа форма като органична еволюция на пропорциите.

Това не е класическа спирала, в смисъл, че не се движи към една единствена координатна точка, но както виждате, тук има няколко фокусни точки, така че спиратала е отворена пространствени измерения.

Това е интерпретация на класическата спирала в съвременна форма.

За да реализира концепцията си, Лайбскинд си сътрудничи с един британски инженер-архитект.

Трябва да мислим за формата като за обелка. Наистина, представете си една обелка, която се развърта. Вижда се ето тук – една спирала, която можете да я разплетете. Това е начинът, по който трябва да си я представяме.

Скептиците смятат, че зданието ще бъде нестабилно, и че трябва да има вътрешна уравновесяваща структура.

Няма допълнителна вътрешна уравновесяваща структура. Сградата е стабилна сама по себе си. Тя е много силна, защото както знаете, в природата спиралата е много здрава, но в нашия случай това е доведено до крайност, защото във вътрешната част има колони.

Няма нужда от ядро, което да я поддържа. Натоварването е разпределено по тези стени, и така то се събира през една много малка точка, и се концентрира обратно в системата. Можете да видите това ето тук. Това е оцветен модел на натоварването, при който синьото означава местата, където натоварването е по-малко, а червеното обратно – местата с по-високо натоварване. Забелязвате, че ето тази стена се осланя на тази, като червеното отбелязва местата, където е концентрирано натоварването. Точно тук идват инжненерните решения.

Така изглежда всичко за инженерите. Посетителите на сградата ще бъдат посрещани от нещо съвсем ново.

Един от най-важните аспекти на музея на Албърт и Виктория е покривът.

Покривът и тавана са изцяло в съответствие с оригиналната визия на създателите на сградата.

Това е десен, който изглежда почти еднакъв навсякъде, но никога не се повтаря дословно. Използвани са основно три форми, които се пресичат взаимно и така образуват други.

Това са структури, които поради новите си фрактални геометрии са свързани с теорията за Хаоса, в смисъл, че шаблонът им никога не се повтаря. Той се развива по уникален начин, като се подкрепя от логиката на Златното сечение и числата на Фибоначи. Всъщност това е еволюция на класическата представа за геометрията.

Екстериорът е затворена форма, най-общо защото подчертава собствената си абстракция. Светлината постепенно влиза вътре през тези припокриващи се области. Получава се прекрасна картина от влизащата вътре ведра светлина.

И тъй като трябва да си представите как в тази форма има 10 етажа, и на височината между всеки от тях виждате само половината стена. Пространството вътре е много приятно.

Мисля, че вечер сградата ще блести, като светлината обаче няма да минава през никакви видими процепи или прозорци. Това ще бъде една почти вълшебна вълшебна светлина, която ще изглежда като че ли идва от кристал, който обаче е органичен.

Някои подсказки за силата на тази иновативна концепция могат да се видят в първата голяма поръчка, изпълнена от Даниел Лайбскинд – Еврейският музей в Берлин.

Нямаше нужда да изучавам историята на евреите в Берлин. Това не е нещо, което съм научил в библиотеката. Аз самият съм част от нея. Роден съм в Полша от родители, преживели Холокоста, в семейство, съкрушено от тези събития.

Исках да създам здание, което да въздейства не само на разума заради статистиката от 6-те милиона избити евреи, а и на душата на човешките същества. Не обаче чрез някаква концепция, а чрез светлината – тя идва по начини, които въздействат на възприятията.

Музиката и архитектурата имат много древни връзки, още от времето, когато музиката и музикалните пропорции са били съотнасяни към визуалните пропорции. Определено има хармония между това, което ние правим като архитекти с пространството, и това, което музикантите правят с времето.

Не е учудващо, че Даниел Лайбскинд е бил дете-чудо в областта на музиката, след което се заема с математика, а накрая с архитектура.

Хармониите и дисонансите в този дизайн ще могат да се видят и в други творби, включително Имперския военен музей, който скоро ще бъде построен в Манчестър.

Тези форми, наподобяващи фрагменти от света, имат за цел категорично да се противопоставят на войната с влизането ни в новия век.

Според мен архитектурата е не просто продукт, удобство като колата или пералната машина. Тя е част от културната памет. Тя е част от това, което не е напълно видимо в един или друг момент, и според мен следващото хилядолетие ще ни донесе нови форми на заинтригуване на публиката чрез архитектурата в културно отношение.

________________________________________________________________

Това е ресторант с морска храна в Корнуол. В момента главният готвач приговя местния специалитет – истински британски стриди.

Стридите, които някога са били всекидневна храна във Великобритания, днес са истински лукс.

Тук идват хора от цялата страна, само за да опитат местните стриди, защото при нас уловът им е традиция от стотици години насам.

Ето защо те са специалитет.

Въпреки че стридите са деликатес, те все пак са продукт на една индустрия, която почти не се е променила от началото на съществуването си преди столетия.

Семейството ми се занимава с това от четири поколения. Аз получих образование като корабостроител, и веднага щом свърших с чиракуването, се захванах със стридите.

Ловци на стриди като Тим Виникъм и неговия партньор Ник Доусън се числят към последната европейска флотилия, разчитаща на вятъра.

Лодките им са едномачтови яхти, снабдени със специални прътове.

Невероятна привилегия е да работиш с лодка, която е в семейството от почти 80 години, а преди това е била в друга фамилия още две поколения.

Около 60 яхти работят по Ривър Фол и заедно улавят по около 100 тона стриди годишно. Всички те работят според един и същи лиценз.

Всъщност ние имаме позволение за улов на стриди и черни миди. Според него можем да използваме лодките за улов единствено от 9 сутринта до 3 следобед през седмицата и от 9 до 1 в събота. Така или иначе, в дните, когато няма вятър, всичко стои прибрано, и не може да се ловят стриди. Няма много неща, които можем да променим.

Лодката на Тим има четири метални драги, които се използват, за да събират стридите от дъното на реката.

След като уловът бъде прибран, работниците трябва да проверят размерите на стридите.

Ето я мярката – 2 и половина осми, и те трябва да минават през нея. Ако не минават, значи са незаконни. Както виждате обаче тази е напълно законна.

Това е съвсем свободен и много лесен начин да си вадиш хляба. Никой не ти натиска врата. Излизаш навън в чистия въздух. Е, има някои дни, в които времето е ужасно. Притеснява ни не толкова вятъра, колкото дъжда – ако си излязъл, и ловиш от шест часа, а дъждът на спира… Може да бъде и неприятно…

Времето може да бъде студено, а работата – трудна. Тим и Ник обаче поне си правят компания.

Останалите ловци на стриди са самотници.

Малко по-лесно е, когато сте двама на лодката, защото очевидно другият човек може да се занимава с платната, докато ти ловиш.

Колин Фрост е бил рибар през целия си съзнателен живот.

Не се занимавам със стриди през цялото време. няколко години тралехме и ловяхме риба в една по-голяма лодка, но когато поостарях, се върнах на тази. След целодневния риболов със стар мотор на лодката, тишината тук е истинска благодат.

Жена ми ще се наговори достатъчно, когато се прибера вкъщи, не се безпокойте. Аз няма да говоря много.

Очевидно плаването е удоволствие за ловци на стриди като Колин.

Други като Джон Хейз се осланят единствено на ръцете си, за да работят с драгата.

След като поработиш няколко дни, влизаш в ритъм. Всичко е наред, докато вадиш по нещо – тогава работата през деня ти се отплаща.

Все едно тренираш по 6 часа дневно в залата за фитнес – на тази работа трябва да се гледа така.

Джон мечтае някой ден да си има собствена яхта.

Имам рибарска лодка, която искам да превърна в яхта, но това ще струва много пари. Затова започнах така… Да видим какво ще постигна.

Уловът се държи пресен под водата, докато не дойде края на седмицата, когато се продава на търговци като Линдзи Ходжиз, които произлизат от семейства, изкарващи прехраната си със стриди от дълги години.

Моето семейство е в този бизнес от пет поколения, които, ако продължим да работим още 12 месеца, ще покрият време от 3 века.

След няколко дни пречистване в специални резервоари стридите се сортират по тегло.

После са готови за транспортиране по цял свят.

По-голямата част от стридите са за износ. Много от по-големите обаче остават тук – изпращаме ги в Западен Лондон, където ги изкупуват ресторантите и баровете. Брокерите на борсата също ги ядат, и ме хваща яд, като си помисля колко плащат за тях.

Ммммм – тези са вкусни.

________________________________________________________________

Лондон има повече скулптури на обществени места, отколкото който и да е друг град по света. Те са хиляди – от „Ерос“ на Пикадили до статуите в парковете, площадите и частните имоти.

В Лондон има цяло богатство от скулптури и изкуство, което можете да гледате. Никой обаче не се разхожда по улиците специално, за да види някой паметник, покрай който вероятно минава по 20 пъти седмично по пътя за работа. Хората обаче ще отидат, и ще платят много пари, за да видят същия паметник, ако е представен в някоя галерия.

Луси Бранч е нейният екип почистват Ерос – една от най-известните лондонски забележителности.

При монумент като този, трябва да се приближите, за да видите интонацията, която е вложена в него. Ако застането на метър-два от него, ще кажете: „О, това е зелено!“. В това зелено обаче има кафеви, червени и черни оттенъци, като обикновено те са положени върху частите, които трябва да се подчертаят.

Много от тези паметници всъщност са правени от всякакви сплави, които са се намирали в леярните, а колкото металът е по-смесен, толкова е по-трудно да се рисува върху него. И така съществуват няколко вида бронз – първо, най-твърдият (обикновено го наричаме „мръснишки бронз“), след това идва „магарешкият“, при който можете да правите каквото си поискате, но това отнема дяволски много време и усилия.

Според мен е характерно за британската обществена скулптура да се избягва драмата в смисъл, че ѝ влияят свитата горна устна и сдържаността. И най-общо тези като че ли драматични излишъци в европейската скулптура, на които са се мръщели викторианските критици, умишлено са избягвани у нас. Много често хората се поменават в обществени статуи, защото докато са били живи, са били жертва на някакво недоразумение, или пък като извинение пред обществото за някои съмнителни негови действия.

В случая с Пийл, това разделянето на консервативната партия. Ето защо според мен обществените статуи не са потвърждение на вече придобита репутация. На тях се гледа като на посмъртно оправдаване на личността.

Много от статуите, които сега се поставят на публични места, са дело на съвременни творци с най-различни разбирания за ролята на скулптурата.

Антъни Гормли например създава една от най-забележителните обществени статуи през последните години – „Ангелът на Севера“, разположена близо до Гейтсхед.

Съвсем наскоро той състави една колекция, наречена „Критична маса“, която беше изложена сред формалните статуи в двора на лондонската Кралска академия.

Камю има един чудесен пасаж, в който пише за изолацията на скулптурата над града като тих свидетел и вид почит на нашите надежди за бъдещето. Аз например не се занимавам с фигурата като алтернатива на абстракцията. Интересувам се от тялото като мястото, в което живеем. Пространство, в което влизаме – след като си затвориш очите, се намираш някъде на място, където е тъмно и отначало ти е доста „стегнато“. Прекараш ли там обаче повечко време, всичко започва да ти се струва безкрайно като нощно небе.

Гормли често използва собственото си тяло като модел на скулптурата си.

Започвам с тялото си като материал, в който се е случило да живея аз, и след това търся начини, по които мога да преведа преживяването от превъплъщаването в постоянна форма. Целият съм обвит в пластир, което през първите двайсетина минути изисква невероятна концентрация, за да не помръдвам. В известен смисъл това е нещо като пътуване през смъртта и възраждане, защото разрязването е много важен момент. Най-хубавото на фигурите по водосточните улеи, по стените или по подовете е, че са много „физични“ и незабавно привличат човешката емпатия. Там лежи едно тяло, а това можех и да съм аз. Според мен това е естествена реакция.

Това е едно от нещата, които са променили много края на 20-ти век, но не се опитва да бъде доминиращо, или да е един вид трофей, бележещ пространството. Скулптурата е по-скоро катализатор, който постепенно променя човешкото разбиране за това къде сме и кои сме. Разбираме, че изкуството може да бъде катализатор на нещо, което се случва между зрителя, посетителя, просто минаващия човек, и пространството. По този начин това отношение се обогатява.

________________________________________________________________

Значи всичко е уредено за довечера?

Да! Направо нямам търпение!

При вас в Камдън хората са много подходящи, нали – туристи, местни, студентите от университета. Това е великолепно!

Тази вечер имаме добър екип, и аз ще бъда доста зает. На сцената ще бъдем седмина. „Джаз Кафенето“ е просто най-доброто!

Късно през нощта неколцина от водещите фигури в новата танцова треска пристигат в един нощен клуб в Северен Лондон.

Те наричат танца „Джаз“. Той е все по-популярен сред посетителите на клубовете, а корените му са най-разнообразни – от африканските танци до американските соул изпълнения. Крайният резултат обаче – свръхенергичен танц, изпълняван на силна и бърза музика, се развива уникално във Великобритания.

Джаз-танците ми харесват. Търсех нещо подобно, но не видях нищо, представящо клубните танци и джаза, така че според мен трябваше да се представим подобаващо.

Спомням си как веднъж Пери се върна от турне с квартета на Джеймс Тейлър, и говореше с някакъв негов приятел на име Сноубол, който е доста известен на джаз-танцовата сцена.

Той каза на Пери: „Виж сега, можеш отново да върнеш джаз-танца на сцената. Все пак нали именно това представлява Джазкотеката!“

Джазкотеката превърна джаз-танца в изкуство.

Измислихме думата Джазкотека така: „джаз“, защото танцуваме на джаз, „ко“, защото сме една малка компания от приятели, и „котека“, защото всички ходим по клубове и дискотеки.

Аз съм от Германия, а там джаз-сцената е много по-различна. През повечето време се стои на пода.

Щом дойдох тук, се захванах с фънк и буги, а след около година и половина се запознах с Пери. Получава се нещо страхотно – изключително лесно е, и няма ограничения за мъже, жени, бели и черни – няма раса, няма пол.

Един мой приятел ме докара тук, и като видях танцуващите, си казах: „Абе, преди и аз можех така!“ Тогава ме издърпаха горе, и ме помолиха да опитам с тях. Останалото е история. Влюбих се в джаз-танците до смърт…

Бях част от един брейк-денс екип. Пътувахме по разни състезания из северната част на Великобритания, откъдето съм и аз.

Брейк-денс сцената обаче като че ли замря. Преди около 2 години се срещнах с един от Джазкотеката, и той ми каза, че старата джаз-сцена процъфтява в Лондон. На няколко пъти идвах тук, и се срещах с Пери и останалите.

Аз съм учител. Наскоро Пери идва в училището, където поработихме с млади хора.

Нямаме никакви проблеми да ги запознаем с идеята на джаза, и според мен това е много добре. Всъщност това е истинската свобода – тук няма алкохол, няма наркотици…

Това е адреналинов, електрически заряд, това е едно от онези неща, които са естествени, и нинокй не може да ти ги отнеме.

Можеш да риташ с крака, да си тресеш главата, да правиш хип-хоп и брейк-денс движения. Можеш да се въртиш по пода, да танцуваш – каквото си искаш, всичко е подходящо.

Много младежи идват, и ми казват: „Можете ли да ме научите на това, можете ли да ме научите на онова?!“, и така аз им показвам една-две стъпки. Без никакво съмнение всичко това ще се разрасне!

Обожавам музиката. Обожавам реакцията, която получаваме от хората. Когато има изпълнение на Джазкотеката, това, което хората отнасят с тях у дома си, е енергията, ентусиазма, вдъхновението. Ние даваме наша собствена интерпретация. А вие просто я оставате да полети.

МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания девета част на документалния филм “Съвременна Британия”.

Превод: Никола Колев

Текста чете: _____________________

1

7