programme123-britain10

UK Today Programme 123 – Съвременна Британия №10

МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания

Документалния филм “Съвременна Британия”

В днешното издание на Съвременна Британия ще видите:

Царете на пътя – куриерите, благодарение на които се въртят колелата на бизнеса.

Най-далечният британски хоризонт – животът се връща на един остров на спомените.

Следваща спирка „Хилядолетие“ – лондонското метро прокарва нови линии за голямото празненство

И накрая – студенти по дизайн представят дипломните си работи и се готвят да направят кариера в развлекателния бизнес.

________________________________________________________________

Някога, много отдавна рицари със своите верни коне кръстоствали британските пътища, търсейки слава в битки.

Днешните облечени с кожа мъже, качени на железни коне и въоръжени със системи за комуникация, се движат по магистралите на най-големите британски градове.

Знаете ли, в момента имаме 200 куриера, които точно сега се потят някъде из града. За всеки от тях най-важното нещо е пратката, която трябва да достави възможно най-бързо.

Право надолу…

…през Грейт Портлънд Стрийт до Кембридж Съркъс през Шафтсбъри Авеню.

Работим за фотографи, които снимат, като доставяме филмите на място.

Право по Гауър Стрийт, докато стигнеш до Блумсбъри. Оттам пак право напред.

Надолу през Холбърн, право в града, а оттам…

Работим за адвокати, като доставяме правни документи от и до съдилищата.

Завърташ се по Олдуйч, и докато слизаш, Уотърлу Бридж се пада точно от другата страна.

„Премиър Диспач“ е авангардно мислеща куриерска компания.

Нека да си го кажем направо – всички те са започнали просто като таксиджийски фирми, при това съвсем малки.

Миналата година оборотът ни беше 11-12 милиона. Тази година се опитваме да стигнем 15.

Моторът е Кавазаки Джи Ти 550. Това е най-често използваният мотор за разнасяне през последните 10 години.

Нося повечето от тези такъми почти всеки ден, включително кожените дрехи и наколенниците за предпазване.

Това нещо се нарича „порталуу“.

Якето ми е водонепроницаемо.

Гърдите и коленете ми са защитени.

Моите също, но имам и специален колан.

Интересно ли е да работиш на мотор?

Не, никак… Защо?

Всъщност този мотор е доста досаден.

Разбира се, нося каска и ръкавици, които са хубави, но през лятото се потя като прасе.

О, да, те са!

Какви са те?!

Кралете на пътя!

Повечето куриери са позьори. Обичат да изглеждат добре, когато са навън, без значение дали са на мотор или на колело. Всичко това е заради начина, по който хората те виждат и се отнасят към теб.

Не зная дали когато са на път, останалите хора ги харесват много-много.

Каквото кажете! Ако може да се сложи в плик или в кутия, или пък в някакъв пакет, значи ние можем да го пренесем.

Най-хубавото на цялата работа е, че не си отговорен пред никой, и през повечето време си сам.

Лорън е един от най-добрите ни колоездачи-куриери.

Изключително вълнуващо е да се движиш бързо между колите и да се качваш от време на тротоара.

Аз го наричам човека „йо йо“…

…защото винаги носи със себе си едно „йо йо“.

Е, това е моят звяр! Невероятен е!

Доста добри колоездачи са, нали?

Французите ли? Че това не е ли един от най-разпространените спортове при тях?

Не знам как се справя при дъжд, вятър, слънце. Аз самата не бих могла. Затова просто си седя тук и пиша чекове.

Какво ще обичате?

Точно така, това е нашият център за приемане на поръчките. В общи линии клиентите се обаждат тук, и заявката им веднага влиза в системата за разпределяне.

Офисът на Би Би Си на Портлънд Плейс?

На ден средно имаме между 5 и 6 хиляди обаждания.

Понякога са доста груби, а това те натоварва.

Защото всичко трябва да си е точно така.

А ако имаш нещастието да кажеш „А това къде е?“, направо полудяват.

Трябва да записваш поръчките, иначе просто няма начин.

Здрасти, У-02, не отговаряш на радиото си!

Един добър диспечер обработва някъде между 800 и 1100 поръчки на смяна. Сигурно работата на стоковата борса е много подобна.

Купувай, купувай, купувай!

Понякога трябва да хитруваш, но аз не умея. Прекалено стресиращо е, и затова работя на бюро.

А освен това си имам осигурен служебен транспорт, който ме взима сутрин и ме прибира вечер у дома.

От време на време ме щрака лакътя и рамото…

Номер две Норман Роуд, две Норман Роуд…

Една госпожа тръгна с Волво.

Чупил съм си крака.

Чупил съм си ключицата… и това…

А преди казваха, че телексът ще сложи край на бизнеса на куриерите. Да, ама не стана така…

Същото е и с Ай Ес Ди Ен-а… Не става така. Хората все още предпочитат да имат пред себе си истинските документи, при това възможно най-бързо.

Сега къде е? Да, да, ясно! Сваляй!

Хайде, чао! Има нещо типично в него. Луд умора няма…

________________________________________________________________

Остров Света Килда се намира далеч на северозапад от Шотландия в Атлантическия океан.

Поне от 2000 години насам малка общност обитава този скалист остров.

През 1930-а обаче и последните му обитатели се преместват на сушата, евакуирани по собствено желание. Животът става много труден.

Спомените за стария свят обаче остават. Мей Маклауд е била малко момиченце, когато е напуснала Света Килда.

Напуснаха острова – там нямаше никаква работа, ето защо хората ходеха на големия остров, за да си търсят препитание. Постепенно старците останаха да се оправят сами. Те обаче не можеха да се катерят по скалите, за да ловят птици.

Сега всяко лято остров Света Килда се събужда за живот.

Оживени групи учени, естественици, и по-специално археолози, се устройват тук, за да изучават това особено място.

Към тях се присъединяват работници-доброволци, изследователи, а дори е известен брой привилигеровани туристи.

Нишката на човешкото присъствие тук се простира хиляди години назад в миналото – и не се е променила много за тези столетия.

Преисторическата погребална камера се обследва от островният археолог Лома Джонстън.

Тя прекарва тук летните месеци, изучавайки множеството древни места из Света Килда. Последните открития включват керамика от неолита, а за археолозите това е много вълнуващо. Често старите сгради са били разрушавани, за да се съградят нови. През последните сто години обаче минаващият в безвремие живот на островитяните става непоносим поради липсата на хранителни доставки.

В отчаянието си те пускат малки дървени лодчици, привързани към овчи стомаси, с молба за помощ до хората на главния остров. Местните хора така и не са развили риболова, и са живеели от лов на морски птици.

Беше много трудно. Ние бяхме толкова изолирани, че през зимата лодките не можеха да влязат в пристанището – едиствено през лятото мъжете се катереха по скалите, за да ловят птици. След това птиците се осоляваха за зимата, и се съхраняваха заедно с месото и рибата.

Уникалните сгради, които могат да се намерят из острова, отразяват борбата за оцеляване. Те са специално направени така, че да не позволяват съхраняваната вътре храна да се намокри от дъжда, но да може да изсъхва от проникващият свободно вътре вятър.

Това бяха истински катерачи. Катереха се по скалите боси и само с едно въже. Един заставаше горе на скалата, и увиваше въжето около себе си, а друг се спускаше надолу, за да стигне до птиците. Какво и да уловяха, всичко се поделяше между хората. Никой не получаваше повече храна от останалите, всички бяхме като едно голямо щастливо семейство. Нямаше спорове, никой не се караше. Помагахме си взаимно. Така и трябваше, за да оцелеем.

Сега остров Света Килда е притежание на Националният шотландски тръст, и всяко лято групи от доброволци идват тук, за да помогнат за запазването и възстановяването наследството на острова. Петер Осручов идва от Чешката република – той е един от множеството международни доброволци.

Дългосроната цел е да се възстанови доколкото е възможно остров Света Килда, какъвто е бил преди евакуацията.

Много ми харесва историята на Света Килда. Тя е нещо като историята на Титаник. Никога не можеш да ѝ се наслушаш. Човек постоянно иска да я прочете отново и отново – тази невероятно емоционална история за хората, които живеят на острова и трябва да го напуснат. Как ли са се чувствали, напускайки мястото, където са прекарали целия си живот. Освен това историята разказва много за простотата на живота… Това е нещо, което ще отнеса със себе си, когато се върна у дома.

През лятото тук се събират орнитолози, защото островът приютява милиони птици. Запазената морска среда поддържа най-голямата в света колония от бели рибояди, и по тази причина остров Света Килда е обявен от ЮНЕСКО за място от световно значение.

Остров Света Килда е изпъстрен с различни видове птици, сред които и тупиците – те се срещат само в Северния Атлантик, и преди са били основна част от менюто на островитяните.

По пустите брегове могат да се видят множество разновидности на чайките и буревестниците. Из хълмовете бродят овцете „соей“ – която е сред най-примитивните породи на света. Името им произлиза от стара норвежка дума за „овца“. Малкото пасища по острова предлагат на биоложката Джил Пилкингтън идеални условия за изучаването на здравословното им състояние, начина на хранене и расовите образци.

Популацията на овцете се увеличава от години насам, но ако се случи лоша година, и броят им стане прекалено голям, тогава имаме така наречената „катастрофа“, при която измира до 60% от популацията. През следващите няколко години обаче броят им се възстановява.

Когато настъпи суровата зима, работата на наблюдателя Стюарт Мъри е да следи състоянието на дивите животни на острова.

Наскоро се появиха опасения, че добива на нефт в северната част на Атлантическия океан може да унищожи тази дива красота. Необходими са извънредни мерки, за да не бъде допуснато замърсяването на тази крехка еко-система.

Засега всички усилия са насочени към запазването на този остров на спомените за бъдещето.

Той е в мен – все пак съм родена там. А всеки иска да се върне на мястото, където е роден.

________________________________________________________________

Това ще бъде средоточието на британските празненства по случай новото хилядолетие – гигантският купол, който се намира в Грийнуич на река Темза, в източния край на Лондон.

През 2000-ната година милиони туристи ще посетят Лондон, и повечето от тях ще пътуват по най-новото разширение на метрото.

От центъра на Лондон до купола в в Северен Грийнуич ще бъдат построени единадесет нови станции, част от така наречената Юбилейна секция.

Работата по тях продължава от 5 години насам, и вече е към своя край.

Първата секция, която ще бъде отворена, включва 4 станции от Страфърд в Източен Лондон до Купола. Мнозина ги оценяват като истински архитектурни съкровища.

Стремяхме се да направим всяка спирка по-особена и отличаваща се от квартала, като същевременно обаче е част от него, и допринася за по-добрия му вид.

В случая със Страфърд, самата станция е проектирана както по научному, така и поетически. Всеки елемент е създаден изключително от инженерна гледна точка. Това е прекрасно научно проектирано единство, изключително деликатно и красиво.

Тази сграда е построена, следвайки нормалните шаблони на изпълнение. Започва с бетон, който излиза от земята, като елементите, изложени на най-голямо натоварване са направени също от бетон. След това има стоманена рамка – огромни стоманени ребра, които се простират от едната страна на станцията до другата. Те също са изложени на доста голямо натоварване от покрива. В свободното пространство между ребрата има стъкло, което позволява на светлината да влиза безпрепятствено.

Общото впечатление от гарата в Стафърд е силно положително. Няма съмнение, че тази сграда е изключително важна за възстановяването на областта.

При тази станция това, което ми харесва най-много е свободното пространство. То е толкова просторно и така светло – човек наистина получава усещането за „светла архитектура“. Виждал съм хора, които вървят, и се взират в тавана. Те се удивляват, когато влязат вътре, а това е невероятно удовлетворение за един архитект.

Следващата спирка е Уест Хем. Нейният архитект е почерпил вдъхновение от сградите от тухли и стъкло през 30-те години на 20-ти век.

Най-характерното за Уест Хем е усещането за прозрачност и лекота, което създават тухлите и стъклото.

Не по-малко важно е, че се опитахме да впишем сградата в местния контекст. Т.е. имайки предвид околните магазини и сгради, които са изградени в определен стил, ние използвахме същите материали, за да съберем двете неща заедно, да интегрираме миналото и настоящето. В предната част на сградата имахме достатъчно място, за да засадим дървета, да сложим пейки, поставки за велосипеди, и въобще да реагираме на околната среда. Ето защо изместихме самата сграда назад, доколкото можахме. Входът е доста ограничен, тесен, но след това се влиза в просторна зала. После се минава по този мост, който е много важен елемент. Ето тук се разпростират четири линии, а самият той минава над платформата на Юбилейната линия. Оттук се слиза надолу към платформата, качваш се на метрото, и отпътуваш.

За да стигнат до Купола, пасажерите ще пътуват до Северен Грийнуич, който отстои на две спирки по-нататък. Станцията е реализирана главно от световноизвестния британски архитект Уил Олсъп и неговия бивш партньор Джон Лайол.

Най-приятното нещо в тази станция е огромното свободно пространство, което създадохме, особено когато човещ застане на платформите отдолу. Направихме така, че цялото пространство на станцията да бъде открито. Получи се почти като в катедрала – осъзнаваш, че си в огромно пространство, а не си „смачкан“ в онези типични метро-станции. Основните материали, които използвахме, са бетон, тъй като той е изключително издържлив, теракот за пода, синя стъклена мозайка по колоните край ескалаторите и задните стени. Използвахме синьо стъкло, особено за местата, където се продават билети и за задната стена на сградата. Естествено, не бива да забравяме и стоманата, неръждаемата стомана.

Материалите са избирани според издържиливостта им – т.е. да могат да издържат на допир с много хора през годините, а и да не изискват особена поддръжка.

Още от съвсем рано взехме решение да покрием бетона с мозайка. Ако се вгледате в нея, ще забележите, че има няколко цвята, които се открояват. Получи се доста красиво според мен.

Общественият транспорт може да бъде интересен, да бъде забавен, дори и за хората, които пътуват ежедневно. Ето защо беше много важно да създадем такова усещане в тукашното пространство, което да е вълнуващо, интересно и безопасно.

________________________________________________________________

Тази странна кавалкада в лондонската Раундхаус е част от дипломантско представление.

Тези фантастични одежди са създадени от студенти от Лондонския колеж по мода, за да покажат какво са научило до дипломирането си.

В курса на обучение се изучават костюми, грим, технически ефекти. по този начин искаме да покажем на студентите си, че при бъдещата им работа трябва да сработват тези три области на бизнеса.

Тази година решихме да работим с професионален театрален режисьор и театрален дизайнер, за да осигурим на студентите истинско, ценно представление.

Ръководя 15 професионални актьора, десетина студенти, които участват в представленията и множеството лекции, както и помощник дизайнери и асистенти. Като пресметна общо може би се получава една група от около стотина души, които се занимават с представлението. А това е великолепно!

Всичко това се прави заради публиката, която ще се състои от потенциални работодатели от телевизионната, театрална и киноиндустрия, както и от преподаватели, които ще оценяват работата.

Това, което ще споделя с тях е един истински драматичен лабиринт от любов, похот и желание, които са предизвикателни не само за самите студенти, но и за публиката в смисъл на емоционална реакция.

Всички костюми, кукли и специални ефекти са проектирани от професионален театрален дизайнер, който освен това преподава в колежа.

Процесът беше доста труден, защото трябваше да проектираме поотделно костюмите за различните отдели.

Освен това не бива да забравяме грима и специалните ефекти. Повечето от костюмите трябваше да имат в себе си някаква част от тези елементи, да се разпознават.

Ето, по този например работи само Лиз. Тя е студентка, която ще стане дизайнер на костюми.

Като цяло е доста сложно, но пък си е истинско предизвикателство, което много ме радва.

Комбинирам стандартна дреха от 18-ти век, поне така изглежда отпред, и ето това животно отзад. Докато я проектирах на лист, всичко беше наред, но когато наистина седнах да я изработвам, работата се оказа доста сложна.

Корсетът държи цялата дреха изправена и твърда. Това е малко като структурно инженерство, и тук трябва да излезе под правилен ъгъл, за да може да се скрепи както трябва. Ето тук имаме една секция от струни от пиано, обвити в плат, като са закрепени много здраво. Благодарение на тях всичко ще стои както трябва, също и задната част.

Костюмът е вдъхновен от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир, и събира в едно Пък и кралицата на феите Титания.

Става дума за дефиниция, та където Пък свършва, започва Титания.

Цялата дреха носи нещо царствено със себе си. Самото движение ме кара да се чувствам като фея, а това много помага.

Аз правя един човек-прасе. Актьорът ще носи тази глава.

А ето това е костюмът-тяло. С го ще изглежда много дебел.

В някои случаи по един костюм работят трима студенти.

Всъщност това е един паднал ангел… с огромни бели крила, които той ще моеж да движи. Ще си има и коремче… сега работя точно по него.

Ще има и нещо като рамка, с която ще може да движи крилете, ето така.

Смятам, че за студентите е много полезно да работят с истински актьори. Много е важно, защото те разговарят, обменят опит, и научават какво е.

Доста е тежко, но ако се нагласи както трябва на гърба, всичко ще бъде наред.

Не всички от студентите обаче възнамеряват да работят в театъра.

Всъщност бих предпочела да работя във филмовата индустрия.

Вероятно в някоя телевизия или киностудио.

Смятам, че всички биха искали да участват в някой филм.

Да, разбира се, имаме и такива планове, защото много от студентите ще желаят да работят в киното.

Най-важното е работата на дизайнерите да се реконтекстуализира, т.е. подиумите не винаги са достатъчни, за да могат всички да оценят творбите им. Все повече институции откриват, че техническите ефекти, костюмите и грима могат да ги поставят в драматична ситуация.

Проектите бяха реализирани точно както се надявах. Работата беше много трудна, но пък беше и много забавно.

________________________________________________________________

МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания десета част на документалния филм “Съвременна Британия”.

Превод: Никола Колев

Текста чете: _____________________

1

1