programme134-britain4

МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания

Документалния филм “Съвременна Британия”

Ние сме Гилбърт и Джордж! Намираме се на Великата Китайска Стена.

Пърформънс изпълнители, майстори на картини и невероятните посланици на британското изкуство.

Ние като обикновени нещастни художници сме изключително щастливи заради нашата изложба в Китай.

1993-та и една забележителна визита в Китай на Гилбърт и Джордж… Те са първите живи британски художници, които показват творбите си тук.

Те са от авангардната вълна на британското изкуство, около която се шуми много по света.

Защото изведнъж светът се събуди, и видя истински ренесанс в изкуството на Британия.

Но художниците в Британия се занимават изкуство от хиляди години… и по множество причини.

Насърчени от духа…

Отразявайки социални или политически идеи…

Изобразявайки природата…

Или пък когато мислят за човечеството…

През този век работата на британските творци, като например скулпторката Барбра Хепуърт и съпруга ѝ Бен Никълсън имат по-широк отзив.

Великобритания е родина на известни личности като

Хенри Мур…

Дейвид Хокни…

А също и други поп-творци от 60-те години на 20-ти век.

Но въпрки всичкия този успех британското изкуство често е било засенчвано от по-известни международни фигури. Някои дори твърдят, че важността на английски творци като Търнър омаловажена.

Надпис: Ендрю Греъм Диксън – автор на история на британското изкуство

Импресионистите и по-специално Моне се събират през 80-те години на 19-ти век и написват едно писмо, което е деспотично потискано от поколения френски специалисти по история на изкуството, а също и от някои от самите художници. В него те признават, че тяхното възприятие за светлината и нейната роля, които са основна тема в изкуството им, е станало възможно благодарение на откритията на един от най-великите художници на 19-ти век – Търнър. Съвсем типично британско е, че имаме този велик пророк на изобразителното изкуство. Изкустово на Моне не би било възможно без работата на Търнър.

Много от творите на Търнър са изложени в музей, изцяло посветен на британското изкуство… Галерията Тейт в Лондон наскоро се “прероди” като “Тейт Бритън”.

Някои от съвременните художници, предтавени тук, се събраха, за да отбележат обновяването на галерията – включително и един от най-противоречивите млади творци.

Надпис: Трейси Емин – художник

Наистина е много забавно. Просто бих желал да не беше толкова рано сутринта, това е всичко… Тук трябва да има много повече произведения… Но наистина е забавно. Това е история.

Една от най-концептуалните творби на Емин е “Моето легло”. Подобно изкуство, пропагандирано от хора като Деймиън Хърст, където идеята е най-важния елемент, се превръща в доминираща тема във Великобритания… и провокира много критики.

Когато в училищата по изкуствата всичко е така естетично, защо да минаваш през всички тези болки и страдания на многомесечного учене как да рисуваш по стария конвенционален начин, когато ако можеш да измислиш концепция, и да я преведеш в нещо, което пък да видиш в галерията Саатчи, и това стане много бързо… ще видиш защо е така невероятно изкусително за младите художници и студентите по изкуствата да се занимават с тази медиа. Това според мен е човешката природа.

Но един дори още по-стар импулс в човешката природа е съзиданието… да правиш предмти и изображения… да изследваш света на изкуството.

Днес творческите хоризонти на британските артисти са по-широки от всякога преди… Те използват голямо множество от техники, благодарение на които изкуството намира все по-широка публика по света.

В северната част на Англия, покрай корабния канал на Манчестър, се издига невероятно ново здание – центърът Лаури; комплекс от театри, арт-галерии, ресторанти и барове, наречен на един от най-обичаните, макар и недооценени, британски творци от 20-ти век.

В продължение на почти 40 години Лорънс Стивън Лаури живее тук, в покрайнините на Манчестър, и пресъздава върху платното своя уникален поглед към света.

Лаури може и да бил недолюбван от някои критици, но неговите картини сграбчват въображението на публиката – може би поради несъмнената им простота. “Аз не съм художник”, казва той, “аз съм просто човек, който рисува”.

Отначало Лаури е вдъхнове от мрачните индустриални пейзажи на северна Англия. През първата половина на 20-ти век те са навсякъде около него – миризмите, звуците, тълпите работници, изсипващи се всеки ден от и във мините и фабриките.

А и Лаури не е просто “човек, който рисува”. Все пак той казва “Един творец не може да прави високо изкуство, ако няма философия… творецът има своята емоция, той има чувства, които влага във всяка своя творба”.

По-късно Лаури сменя насоката. Той напуска фабриките и се премества при хората. Обяснява, че се вълнува от тези, към които съдбата не е така благосклонна, както към него.

Това е много тъжно. Тези хора са ми много по-близки, отколкото индустриалната сцена. Те са много нещастни. Там отивам и аз за прослава на Бога. Смятам, че сега казвам повече и навлизам по-дълбоко в живота, отколкото преди.

Светът, изобразяван от Лаури отдавна вече не съществува. Фабриките са преобразувани, стоят празни, или пък са разрушени. Сега неговият Манчестър, неговите пейзажи, неговите улици – всичко се променя. Всичко се обновява.

Част от тази обнова е удивителният център Лаури – покрита със стомана скулптура в Солфорд Куейз.

През 1985-та градският съвет на Солфорд, който стартира тази идея и програмата, разбира, че за да има обнова, трябва да се доведат хората. Трябва да се създаде нещо, което да се отрази на живота им, и да участва в него. Центърът Лаури се ражда точно от тази идея.

Решихме да облечем сградата в стомана. Тя събира всичко на едно място, осигурява обща тема за екстериора на зданието. Стоманата освен това изпълнява и важна естетическа функция.

Тя реагира на небето и на водата, така че сградата никога не изглежда една и съща.

Това е нещо като универсален магазин с творби. Ние го снабдяваме и ги излагаме. Но не ги произвеждаме, между другото не сме продуцираща галерия.

Не, ние просто уреждаме няколко изложби, но повечето внасяме.

Решихме, че ще е по-добре, ако цветът бъде вътре. И след като взехме това решение, разработихме стратегия за цвета. Тя е базирана на много чисти, силни цветове, които правят сградата привлекателна, които “канят” хората вътре. Но също така и да изразяват пластовете, които правят самото здание.

Използвахме аналогия на лука, за да опишем Лиричния театър. Той има много кожи, които можете да обелите, докато се приближавате към вътрешността на театъра от главното фоайе. И така, тези слоеве се демонстрират от цветовите комбинации на пурпурнто, жълто и синьо. Хората съзнават, че минават през тях, докато влизат навътре.

А какво би си помислил самия Лаури?

Според мен много би му харесало. Самият факт, че това е едно фантастично архитектурно творение… невероятно, удивително. Пространствата вътре, структурата ѝ, скулптурните решения… И все пак не е точно грандиозна, не е монолитна. Почти всичко е фрагменти. Можете да видите всичко това, когато се разхождате около сградата. Тя покрива голяма площ, но е много достъпно, много отворено здание.

Мисля си, че така го почитаме. Все пак центърът носи неговото име, и така той получава признанието, което е заслужавал.

Може би той би желал и майка му да види това, защото тя често е говорела против него. С тази сграда той можеше да докаже, че животът и работата му са имали значение и смисъл.

Лорънс Лаури умира в ранните часове на 23-ти февруари 1976-та. През 2000-ната година е отворен центърът, носещ неговото име. Не е лошо за “човек, който просто рисува”.

През изминалото десетилетие една нова вълна творци си проправя път към сцената – така наречените “млади британски художници”. Те са остроумни и оригинални, но дали споделят общи възгледи? Нещо, което да ги прави типично “британски”?

Не бих казал, че това е движение, по-скоро е тенденция.

Определено от страна на младите британски творци няма никакви изявления в полза на каквато и да е кауза. Има обаче известни стандартни механизми, които те използват като начин за социална съгласуваност…

Ние не сме нация, която прекалено много се занимава с национална или расова идентичност. А не бива да забравяме и факта, че живеем на остров. Винаги сме били завладявани, хората идват тук, когато имат неприятности. Тук при нас са идвали големи вълни от бежанци.

Фактът, че ние можем да правим поп-музика, а на континента не могат е… ммм… нещо като показател, че ние можем да синтезираме толкова много различни елементи от различни култури, за да направим нещо наистина живо и истинско.

Дълго време се ходеше в училищата по изкуствата, за да станеш рок-звезда, а не художник. Според мен това отвори училищата по изкуствата за широк спектър от хора.

А има ли тогава в тях нещо специално британско?

Мисля, че всички ние сме в една и съща обстановка, в смисъл че гледаме една и съща телевизия, четем едни и същи вестници, имаме едни и същи политически фигури, които да ни информират… Сега е почти задължително творците да имат много общи неща помежду си. Например рекламата в тази страна е доста по-различна, отколкото другаде. Голяма част от нея минава покрай ушите ни, тъй като постоянно ни бомбардират с реклами, отвсякъде.

Изобразителната система на комерсиалната култура е доста сложна, и учи хората да гледат на изображенията по по-слжен начин. Художниците експлоатират това, и правят картини, които изглеждат все повечеи повече като реклами, а съответно и действат като реклами.

Мисля, че беше още в училището по изкуствата, някъде през 70-те. Тогава си мислех, че дълго време няма да мога да изкарвам пари от изкуството си. Не исках хората непременно да го купуват. Беше твърде политическо нещо да си художник. А сега, през 2000-ната година нещата са се променили драматично, и новото поколение художници се е наместило по средата. Децата на Тачър си мислят, че рекламата е най-важното нещо, нещо като Енди Уорхол… това обаче се случи в Америка преди много, много време.

Тъй като станаха зависими от корпоративното спонсорство и частните пари с най-различен произход, има тенденция творците да избягват работи с изявена политическа ангажираност.

Все пак има творци, които много интелигентно успяват да се справят с неудобствата от прилагането на политика в работите си, и Марк Уолинджър е един прекрасен пример за това.

Уолинджър нарече един кон “Истинско произведение на изкуството”, и го пусна да се състезава.

Според мен конните състезания някак поляризират класовите отношения, ето защо според мен конят е нещо като проводник на всички онези различни желания и аспирации на различните части от населението; той е успокоение за горните класи и стремеж за долните. Но и в този случай той заздравява статуквото в обществото.

И така, има ли смисъл да се говори за британско изкуство?

Според мен в съвременното изкуство има някои отличителни характеристи, за които може да се твърди, че са типично британски. Например неприязънта към полу-важните жестове…

Трагикомедията ми харесва. Имам предвид, че в голяма част от творбите ми се опитвам да вложа патос, тъй като нещата свършват трагично, но след това отново се съживяват. Някак си създадох тази идея за градинския навес, който е типично британски… Случва се обаче нещо ужасно, и всичко се взривява от хората, които се предполага, че трябва да ни защитават… това е британската армия – и всичко се получава много комично, почти като филмчетата с Том и Джери. След това взимам всички парчета, и се опитвам, да ги сглобя наново. Вече разчупихме монументалното на социалистическата идея, и публиката е някак си по-заинтересована.

Достъпността на съвременното британско изкуство е изключително важно, тъй като то трябва да заеме своето място в съвременното изкуство и културата като цяло.

Художници от Бейрут, Ню Йорк или от Европа решават да живеят в Лондон, защото смятат, че тукашната арт-сцена е “по-здравословна”.

Вече не съществува проблема с “по-доброто” малцинство.

Хората имат голямо желание да идват тук, което е много любопитно.

Почти както Берлин, преди да падне стената. Той беше остров, а хората обичат островите, защото там се чувстват по-спокойни.

Преди 50 години Саутуорк и Бермъндси по крайбрежието на Темза кипят от живот.

Внос и износ… Складовете на едро тук обработваха постоянен поток от международни стоки.

Онези дни са отминали, но областта отново се връща към живот. Развиващи се предприятия се нанасят в старите складове. А едно от най-динамичните е изкуството…

В Бермъндси има едно начинание, което е помогнало на много млади творци да си стъпят на краката.

Студиото “Делфина” започва съществуването си като кафене… но малко по-различно…

Отначало направихме кафене, защото си мислех, че тези бедни, умиращи от глад художници ще умрат. След това се разви в ресторант.

Ето онази маса беше отделена за художниците. За една лира те можеха да консумират колкото си искат. След това решиха, че предприятието може да се развие в ресторант, и храната да изплаща от тръста.

От няколко години този тръст помага на младите художници, като организира изложби и им осигурява безплатно място в студио.

Истинско щастие е, че Делфина е тук. Аз се занимавах с програмата за настаняване, според която се осигурява безплатно студио за две години. Благодарение на това напуснах дома си и се преместих тук, в студиото. Тук е топло, удобно, има къде да паркираш колата. Удобствата са безброй – има фотокопирни машини, има храна на обед, тук е цялата общност… Прекрасно е!

Тейсита Дийн е известна със своите видео-творби, но при Делфина тя е изложила няколко картини, предназначени за театъра Садлърс Уелз.

Аз използвам картините, както вие бихте използвали отделните кадри в един филм. Филмът винаги е много хипотетичен, той не съществува.

Делфина осигурява безплатно студио за 18 художника едновременно. Един от последните наематели тук е Кийт Тайсън, работила на пристанището, преди да започне да изучава изкуство.

Всички мои творби са направени с една система, изобретена от мен, която се нарича “машината на изкуството”. Това е начин на мислене, също както компютърния програмист установява няколко променливи, и започва работа. По същия начин може да се получи картина, скулптура, пърформънс или нещо друго. Така аз казвам на компютъра да избере случайно една от тези четири, 16 или 25 възможности.

И така, в процеса на работа той отхвърля много възможности, докато избере една от тях… това е творбата.

Така размерите и материала на творбата са компютърно генерирани.

Системата определя дължина 9 метра, височина 3 и дебелина 50 сантиметра на някои места. Единствения начин, по който можех да го направя, беше да разбъркам боя с гума, с онзи силикон, който мирише ужасно. Когато обаче изсипеш на едно място 2000 туби, се получава един грозен звяр.

Не всички творци тук са експериментатори като Кийт Тайсън. Творбите на Дейвина Джаксън са по-традиционни.

Ако не съм се вдъхновила от собствените си мисли и преживявания в даден момент, чета малко поезия, или излизам да се разходя покрай реката и скицирам каквото ми падне. Ходя по изложби… Просто събирам информация, която може да породи някаква идея, и която ще ме доведе до следващата картина.

Интересувам се от това как децата гледат на света. Използвам вътрешните и външни пространства като метафори на вътрешния свят.

Много е трудно, когато знаеш какво се продава, а Галерията те е наела, защото се интересува от определен стил на работа. Трудно е, защото знаеш какво се търси, и кои картини ще бъдат успешни…

А има друга трудност – знаеш, че трябва да се насилиш, да се развиваш, да се промениш напълно. Работата ти може да стане много по-добра, много по-зряла, но може в даден момент просто да не се продава.

Винаги ще има такава борба, но изкуството не се прави за пари.

Преди тази сграда е осигурявала електричество за хиляди лондончани.

Сега това е място за изкуство. Тейт Модърн, новият дом на една от най-великите колекции с произведения на изкуството от 20-ти век.

Сградата, проектирана от Гилбърт Смит, е преустроена от швейцарските архитекти Херцог и де Мюрон. За мнозина именно тя е главната атракция.

Според мен има един момент на възхита и удивление, когато минеш през вратата и влезеш в тази огромна индустриална катедрала. Влизането е наистина вълнуващо… а второто нещо, което може би е дори още по-важно – пространството вътре е изключително подходящо за изкуство. Художниците обичат тази сграда.

В нея има по нещо от миналото, настоящето и бъдещето.

Не само картините, скулптурите и видео-материалите в галериите, но и самата сграда има множество слоеве.

Като посетител смятам, че тъй като не се намираме в някаква класическа институция, а в индустриално пространство, това ни освобождава. Като че ли е по-егалитарно.

Интериорът на сградата е драматично променен.

Там, където преди са се помещавали турбините, в момента има просторно антре.

Осветителните тела, приличащи на облаци от светлина обграждат балконите, увиснали в пространството.

Но има и детайли, напомнящи миналото на сградата – под от необработено дърво и железни решетки.

Според мен най-впечатляващи са различните мащаби.

Фактът, че това е огромно пространство, което обаче се разделя на по-малки, прави прави зданието изключително.

Сградата е разделена от видима вертикална линия – комина и някои сервизни елементи. Заради нас архитектите създадоха четири взаимодействащи си групи от галерийни пространства, разделени от свободни площи.

В търсене на начин за подреждане на колекциите, от Тейт избират жанровата система на 19-ти век, групирайки ги по пейзажи, голи тела, натюрморти и история.

Тези четири жанра, четири тематични области ни позволиха да “отворим” врата към всеки посетител, съобразно неговите интереси. Ако го интересува портретурата например, може да отиде при голите тела…

През целия век има художници, които търсят нов подход към тялото. Те предават изображението на тялото и се изразяват директно чрез действието от неформалното към жеста. Художниците се занимават с пърформънс, като изобразяват собствените си тела, или като работят с актьори във видео или филм. Цяло поколение творци от 60-те години създаваше минималистични обекти с отразяващи, тежки повърхности, за да ангажират зрителя със собственото си тяло.

Сега Лондон има две галерии “Тейт”. Едната заема старата сграда в Милбанк, а в нея са изложени колекциите 20-21-ви век.

А освен изкуство, тук има и невероятна кухня – на покрива на старата електростанция ича ресторант със стъклен покрив, който предлага на вечерящите невероятна гледка към река Темза и Лондон.

Собствениците на Тейт Модърн обаче смятат, че посетителите ще изпитат нещо по-дълбоко.

Искаме да отворим място между твореца и публиката…

Огромни творби на американския художник Луис Буржоа посрещат посетителите… По-нататък ги очаква колекция, която със сигурност ще им достави удоволствие и ще ги провокира.

Изкуството ни помага да разбираме неща, които ни се струват чужди, или идват от друга култура.

Трябва само да откриете какво може да ви даде изкуството, и как то може да ви помогне в живота, как да ви поддържа. Това е невероятно откритие, което всеки трябва да преживее.

МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания четвърта част на документалния филм “Съвременна Британия”.

Превод: Никола Колев

Текста чете: _____________________

1

1