UK Today Programme 119 – Съвременна Британия №15
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
документалния филм “Съвременна Британия”,
В това издание на Съвременна Британия ще видите:
Новият дом на британската история, издялан от шотландски камъни.
По-далеч отколкото окото може да види – картографиране на най-далечните кътчета на Вселената.
Светът старее – един дом в помощ на възрастните хора.
И накрая – най-новият британски оркестър, създаден специално за класиките на бъдещето.
Това е новият Шотландски музей в Единбург – първата национална колекция, създадена във Великобритания от 120 години насам; отбелязваща историята на шотландския народ.
Сградата се проектира в течение на осем години от една англо-шотландска фирма.
Музеят бе последното нещо, което си мислехме, че ще правим, защото това ни се струваше като нещо подходящо само за стари архитекти. А ето че и ние станахме такива.
Причината, поради която построихме този прекрасен музей в Единбург бе, че националните колекции с археологически и исторически материали никога не са били правилно излагани. Проведохме международно състезание за проектирането на музей, който трябваше да бъде от най-високо качество, за да покаже тези национални съкровища на нашите посетители.
Неразрешеният въпрос на Единбург бе как да се построи модерна сграда, която някак да отговаря на времето, на мястото и на целта си, както и да по подходящ начин да показва признателност на предците и на връзките ни с миналото.
Главното изложбено пространство, в което се помещават предмети от 17-18 век, е някак двусмислено, защото, също като машинна зала, надига тази секция на сградата, и получава естествено осветление от покрива. Помещението е толкова голямо, защото имаме някои доста големи артефакти, като например тъкачната машина, която е голяма колкото триетажна сграда, и станът на Кръч, който е като малка къщичка. Ето защо в известен смисъл се получава нещо като архитектурна галерия в галерията и сгради в сградите. Прекрасно и удивително е, когато застанете до тъкачната машина, която е в сградата, но ако погледнете наляво, през прозорците на зданието ще видите други сгради, които са построени от същия каменен материал. Има едно преминаване от интериора към екстериора.
Тук може да се види пясъчник, който се поддава на обработка и е много здрав, и е типичен шотландски строителен материал. Други от използваните в сградата материали трябваше да бъдат измазани отгоре, защото, както знаете, външната част на шотландските замъци се нарича преградна стена, и е от неизмазан камък, но вътрешната част, която е в заслона, се измазва в бяло. Ето, и тук при нас външната част на сградата е нещото, което ни свързва с околността.
Невероятно вълнуващо е да се влезе тук, защото подобни сгради винаги са били на пощенските картички. През по-голямата част от живота си съм работил именно за нещо като това. Прекрасно е да има пространство, което да е достатъчно голямо и приспособимо, за да се изложат в него колекциите.
В това здание няма да научите цялата история на Шотландия, а само тази, разказвана от предметите в националните колекции.
Материалите, които имаме тук, наистина служат като пример за това, което искаме да изразим в музея. Това са истинските материали, а не някакви фалшификати или възстановки на митове. Става дума за предмети, наистина принадлежали на любимия ни принц Чарли, включително този невероятен сервиз, който е бил негова собственост.
Произведен е през 1741-а, и вероятно му е даден като подарък за 21-вия рожден ден.
Зданието е направено от скалата, върху която стоим.
Това е скалата на скалите, от която е изградена Шотландия. Мазилката е от шотландски пясък.
Бетонът всъщност е натрошени парченца от Шотландия, събрани отново заедно.
Как е започнала съществуването си нашата Вселена?
Човечеството отдавна се взира в нощното небе… и си задава дълбоки въпроси.
Напоследък науката събира все повече доказателства, които могат да предоставят отговори.
Международен екип астрономи, воден от британски учени, използва последните космически технологии, за да изработи карта, която обхваща по-голяма част от видимия Космос от когато и да било преди.
Тази триизмерна компютърна карта изобразява всичко, което човечеството може понастоящем да наблюдава посредством телескопи и други устройства.
Това графично представяне на една област, обхващаща милиарди светлинни години… и безброй звезди.
Земята се намира в самия център на картата. Тук се вижда триизмерно изображение на това как са разположени 15 хиляди галактики около нас. За да усетите мащабите, разстоянието между центъра на картата и края ѝ е 700 милиона светлинни години.
Това означава, че на светлината ще са ѝ необходими 700 милиона години, за да пропътува разстоянието от центъра до края на картата. Тези смешно изглеждащи структури са галактически купове, които се наричат “свръхкупове” и обхващат райони, в които почти няма галактики.
Мисля, че моята мотивация и подбуда да се опитвам да разбера как работи вселената се корени в това, че ние просто сме програмирани да желаем да проумеем средата си. Всъщност в този проект ние просто разширяваме границите, и задоволяваме една съвсем човешка нужда – да разберем откъде идваме, къде отиваме и защо сме тук.
Това любопитство ни води към все по-широки изследвания…
…да описваме непосредствения свят около нас и да пресичаме океани…
…да картографираме звездите, които ни доближават до осъзнаването на нашата планета…
…да изследваме най-пустите кътчета на Земята… и през цялото време се взираме в най-далечните простори на Космоса, а въпросите нарастват. Има ли край Вселената? Или не?
През 1983-а американската космическа агенция НАСА изстреля ИРАС, сателит, който използва инфра-червена технология, за да се взира в космическите дълбини, по-далеч, отколкото могат човешкото око и телескопите.
За едно десетилетие ИРАС събра информация за 15 хиляди далечни галактики.
Това е Космосът, видян от сателитните компютри. Следващата стъпка е да се въведе цялата тази информация в тримерна карта. Тази времепоглъщаща работа е извършена тук, в старата Кралска обсерватория в Единбург.
Избрахме петнайсетте хиляди най-ярки галактики, които се виждат от сателита. Сега не могат да се видят кой-знае колко, защото това само две измерения.
Всички структури се отмиват от други зад тях, затова трябва да измерим разстоянието на всяка галактика.
В Единбург доктор Сондърс сравнява данните, събрани от ИРАС, с по-стари карти и снимки от земни и сателитни телескопи. Целта е да се изгради композитна картина, която компютърът да превърне в три измерения. Ще са необходими всички налични данни, за да се изобразят свръхкуповете – гигантските структури, съставени от групи галактики… милиарди слънца.
Добавена е и информация, събрана от обсерватории на Канарските острови и от Англо-австралийския космически телескоп.
От доста време знаем, че се придвижваме, а тази карта ни дава възможност да разберем какво ни тегли, и колко далеч сме стигнали. Така проумяваме нашето място в космическата рамка. Смятам, че двете най-интересни неща, които можем да направим с тази карта са:
Едното е да “претеглим” Вселената, а другото е да научим повече за материята ѝ, защото знаем, че там съществува не само тази материя, от която сме създадени ние. Има и друг вид, така наречената черна материя, а това също е едно от нещата, които успяхме да картографираме.
Черната материя остава пълна мистерия. Смята се, че тя формира около 90% от цялата Вселена. Никой обаче не знае точно какво представлява.
От най-скорошните изследвания може да се родят нови идеи. На свой ред това може да помогне в преценките на противоречащите си теории за историята на Вселената… дали тя ще се разширява вечно, или ще свива, и наистина ли е имало “Голям взрив”?
Така можем да използваме картата, за да сравняваме теориите за Големия взрив, и да запитаме: “Е, добре, съвпада ли вашата теория с това, което виждаме?”. Обиковено отговорът е “Амиии… не… не точно… не съвсем”. А понастоящем ни липсва добра теория.
Не смятам, че знаем кой знае колко за началото, или за Големия взрив. Има много и прекрасни идеи за това, че Вселената е преминала през етап на драматично разширяване, и в един малък отрязък от време изведнъж е “пораснала” от някаква миниатюрна частица. Това е много интересна идея, но засега няма никакви доказателства, че е вярна. Затова и продължаваме да опитваме доколкото можем…
Това е революция, която все още се развива, и един от ключовите играчи в нея е космическата концепция за това, което наричаме “черна материя” – нещо, което знаем, че е там. Имаме представа колко от нея съществува и каква роля е изиграла в оформянето на Вселената, но все още не знаем какво е. Така нашата карта и относителните големини на празните места и свръхкуповете, както ги наричаме, съдържа информация за същността на черната материя. Една от причините, поради които създадохме картата, бе да се опитаме да разкодираме именно тази информация, за да можем да разберем природата и същността на черната материя, а следователно и най-далечната съдба на нашата Вселена.
Севтовното население остарява, като в развитите страни, включително Великобритания, най-бързо нарастващата част от населението е тази на хората над 85 години.
Повечето хора желаят да останат в домовете си, след като остареят, но при повечето инвалиди в съвременните къщи това може да бъде истинско предизвикателство.
Ето тук идва на помощ тази странно-изглеждаща къща в Йоркшър. Това е прототипът на Бъдещето… Една къща, предназначена да улесни живота на онези, които не са така подвижни.
На вратата има нещо… на вратата има нещо…
Фондацията Джоузеф Раунтрий се интересува от подобряването на качеството на ежедневието на хората. Използвайки съществуващи технологии и уреди, които могат да се намерят по магазините, хората от фондацията превръщат тази обикновена къща в дом с множество високо-технологични приспособления, предназначени да улеснят живота на обитаващите я, особено на по-възрастни хора и инвалиди.
Най-важното при проектирането е минималната необходима за преустройството сума.
Първо цифровизираме съществуващата електрическа система. Не искахме да разпробием всички стени, за да извадим старите проводници, затова се опитахме да използваме вече положените. Начинът, по който ги цифровизираме, е много прост – чрез кабел тип усукана двойка, ето тук. По този начин вече можем да прибавим резервни батерии и да осигурим захранване и за неща, които преди това не са имали – например на прозорците и вратите за централно заключване. Цифровизирането на електросистемата означава, че след като щракнем някой ключ, ние не отваряме и затваряме електрически вериги, а изпращаме сигнал на някое устройство в другия край на къщата, например настолна лампа. За това обаче е необходимо даденото устройство да може да разбира тези сигнали, а това става посредством вграден микрочип.
Нашето проучване на потребителските нужди ни показа, че хората искат да оперират с нещо, което им е познато. Те най-много се радват на инфра-червеното дистанционно управление, ето защо ние разгледахме какво се предлага в момента на пазара. Ето това тук е чувствителен на допир екран с течни кристали, който е много лесен за управление. Виждате иконите на различните устройства. Всичко това може да се контролира и чрез инфра-червени лъчи от ръчен часовник. Има ги по търговските улици за около 50 паунда. Ето тук се вижда инфра-червеният предавател, а малките бутончета могат да управляват различни устройства – тук има 10 настройки, включително и за телевизор и видео. С подобна система можем да правим страшно много неща, като ни ограничава единствено броят на вложените микрочипове. Показахме неща като вдигане и сваляне на завеси. Устройствата могат да се програмират по време… да се активират от светлина.
Когато вляза в стаята, осветлението и радиото се включват…
Можете да отваряте всички прозорци – те са като електрическите стъкла в автомобилите. Имаме централно заключване. Имаме сложна аларма срещу крадци, която не само усеща ако някой влезе вътре, но е свързана и с водната и газовата система, така че ако знае, че вкъщи няма никой, а пералнята е оставена включена, алармата ще разбере, че потокът вода не трябва да е такъв, и ще спре водата. Същото е с газта, така че имаме доста обезопасителни устройства.
Когато някой звънне на вратата, можете да погледнете кой е на вратата, като включите телевизора, и да решите дали да го пуснете, или не.
В кухнята шкафовете и мивката могат да се покриват. Това е много полезно за хора с недъзи, защото така се намалява силно възможността да се наранят.
Така не се разстройвам. Спестява ми много време и усилия. Например мивката, която се покрива. Просто тази система ми спестява много от всекидневните разочарования в живота.
Преработването на една къща по този начин струва около 5000 паунда, но тали знаете, когато се закупуват по-големи количества, цената силно намалява. Например ако преработим 500 или 200 къщи, цената ще бъде по-ниска…
…около 3000 паунда, а това е сума, която мнозина ще намерят за приемлива да допълнят към изплащането на ипотеките си.
__________________________________________________________________________
Най-новият британски оркестър се подготвя за дебюта си. „Оксфърд Филомузика“ е създаден за изпълнение на съвременна музика, а стартирането на музикално предприятие като това е забележително рядко събитие.
Ние предприехме смела стъпка напред със създаването на този оркестър. Изграждането му се основава върху това, което става тук поне от 6 години насам. Трябваше да продължа работата, която бях започнал, да я фокусирам, да я насоча в определена насока и да я развия. Да, това наистина е нов оркестър, но той не е изграден върху нещо, което вече е съществувало тук.
„Филомузика“ е роден тук в Оксфорд, най-стария университетски град във Великобритания… място с дълга и стабилна музикална традиция.
За своя дебют оркестърът кани специален гост – стетовно известният челист Стивън Исерлис.
Обадиха ми се от Японската музикална фондация и ме попитаха дали искам да взема назаем един „Страдивариус“. Аз отговорих утвърдително, и когато отидох да свиря в Париж, го взех. Когато изсвирих първите няколко ноти на нея си помислих, че е прекрасна. Което беше смешно, защото не очаквах нищо такова – преди съм свирил на страдивариуси, които не ми харесаха много. В този обаче се влюбих – това е моето чело-мечта.
Забелязахме, че в града, а и в целия район има нужда от оркестър, изпълняващ симфоничен романтичен репертоар.
Разбира се, също както и всяка друга творческа институция, ние трябва да балансираме популярни с непопулярни и нови творби. За нас обаче е много важна политиката ни да окуражаваме съвременното творчество на 20 и 21 век.
Сър Томас Бийчъм беше казал, че оркестърът като такъв ще престане да съществува до края на 20 век. Той трябва да се развива, да се превърне в музикален и образователен ресурс, в институция, предоставяща цяла поредица услуги на общата публика.
Работим с Оксфърд Юнивърсити Прес и с някои от техните композитори…
…и разбира се, ще изпращаме наши групи по училищата, което е едно от регионалните ни задължения.
Надяваме се при нас да идват студенти от чужбина, за да се обучават с членовете на оркестъра ни.
Едно от най-големите предизвикателства при учредяването на нов оркестър, е заплащането.
Като всяка творческа институция, ние зависим от поддръжката на фондации, тръстове и правителствена помощ. Имаме освен това и поддръжката на съюза на музикантите, които ни осигуриха субсидия. На всички ни е трудно, но се надяваме, че музиката, която ще свирим, ще бъде достатъчна отплата за хората, които ни поддържат.
Дебютният концерт на оркестъра се проведе в Шелдънския театър в Оксфорд – известна концертна сцена.
И въпреки че е създаден, за да се съсредоточи най-вече върху съвременната музика, в тазвечершната гала програма има най-вече класически произведения.
Вълнението и тържественото усещане се чувства от всички, включително и от гост-музиканта.
Доста вълнуващо, знаете ли… Свириш с оркестър, чийто членове не са свирили заедно никога преди, а хората очакват нещо специално… Работата ми е да не ги разочаровам…
Всеки трябва да създаде своя собствена ниша, така че хората да знаят какво могат да очакват от него. Може би тукашните хора очакват от оркестъра нещо съвременно плюс нещо, което аз зная и обичам. По някакъв начин трябва да разделя себе си от групата. Винаги е така при солистите – те осъзнават, че когато публиката дойде да слуша Оксфорд Филомузика, тя желае да бъде запозната с произведения, които не е чувала. Важното е, че по този начин хората ще се научат да се доверяват на програмния подбор на оркестъра.
__________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания петнадесета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 118 – Съвременна Британия №9
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
В днешното издание на Съвременна Британия ще видите:
Ред и хаос – повратите на новите идеи в архитектурата.
В търсене на кулинарни перли – ловците на стриди в Корнуол.
Фигурите в един пейзаж – градът и неговите статуи.
И малко развлечения за вечерта – последната танцова сензация.
________________________________________________________________
Нещо невероятно добива форма.
Този макет представлява една от най-забележителните сгради, които ще бъдат създадени в Лондон в нашето съвремие.
Спиралата, както ще се нарича тя, е новото галерийно разширение на Музея на Виктория и Албърт. Ще бъде отворена през 2004-а.
Видението на архитекта Даниел Лайбскинд все още не е издигнато, но вече има разрешение за строеж.
Музеят на Виктория и Албърт е интересен и необикновен. Той е основан от принц Албърт след голямото изложение през 1851-ва, което е имало за цел да покаже най-доброто от съвременните британски производители. След това музеят събира стари колекции, за да покаже най-доброто дизайна по света през вековете. Ние илюстрираме най-доброто от модерния дизайн, както и великите исторически колекции, които се помещават при нас.
Гледаме на сградата на Лайбскинд, „Спиралата“, съвсем като на част от тази мисия.
Архитектът Даниел Лайбскинд в момента живее в Берлин, където завършва новият Еврейски музей. Сега доусъвършенства дизайна на Музея на Виктория и Албърт.
Не бива да си мислите, че една сутрин просто съм се събудил, и съм си казал: „Защо да не взема да направя една спирала?!“ Не! Изучих изискванията на клиента, както и невероятната викторианска архитектура, заобикаляща бившата сграда „Бойлърхаус“. По време на разработката стана очевидно, че спиралната форма е много близо до дизайна на Хенри Коул, който между другото също е предложил спирала за същата тази сграда през 1851-а.
Както знаете спиралата, спиралната концепция, е нещо вечно. Имаме спирали с редиците на Фибоначи при древните гърци, а също и класическа форма като органична еволюция на пропорциите.
Това не е класическа спирала, в смисъл, че не се движи към една единствена координатна точка, но както виждате, тук има няколко фокусни точки, така че спиратала е отворена пространствени измерения.
Това е интерпретация на класическата спирала в съвременна форма.
За да реализира концепцията си, Лайбскинд си сътрудничи с един британски инженер-архитект.
Трябва да мислим за формата като за обелка. Наистина, представете си една обелка, която се развърта. Вижда се ето тук – една спирала, която можете да я разплетете. Това е начинът, по който трябва да си я представяме.
Скептиците смятат, че зданието ще бъде нестабилно, и че трябва да има вътрешна уравновесяваща структура.
Няма допълнителна вътрешна уравновесяваща структура. Сградата е стабилна сама по себе си. Тя е много силна, защото както знаете, в природата спиралата е много здрава, но в нашия случай това е доведено до крайност, защото във вътрешната част има колони.
Няма нужда от ядро, което да я поддържа. Натоварването е разпределено по тези стени, и така то се събира през една много малка точка, и се концентрира обратно в системата. Можете да видите това ето тук. Това е оцветен модел на натоварването, при който синьото означава местата, където натоварването е по-малко, а червеното обратно – местата с по-високо натоварване. Забелязвате, че ето тази стена се осланя на тази, като червеното отбелязва местата, където е концентрирано натоварването. Точно тук идват инжненерните решения.
Така изглежда всичко за инженерите. Посетителите на сградата ще бъдат посрещани от нещо съвсем ново.
Един от най-важните аспекти на музея на Албърт и Виктория е покривът.
Покривът и тавана са изцяло в съответствие с оригиналната визия на създателите на сградата.
Това е десен, който изглежда почти еднакъв навсякъде, но никога не се повтаря дословно. Използвани са основно три форми, които се пресичат взаимно и така образуват други.
Това са структури, които поради новите си фрактални геометрии са свързани с теорията за Хаоса, в смисъл, че шаблонът им никога не се повтаря. Той се развива по уникален начин, като се подкрепя от логиката на Златното сечение и числата на Фибоначи. Всъщност това е еволюция на класическата представа за геометрията.
Екстериорът е затворена форма, най-общо защото подчертава собствената си абстракция. Светлината постепенно влиза вътре през тези припокриващи се области. Получава се прекрасна картина от влизащата вътре ведра светлина.
И тъй като трябва да си представите как в тази форма има 10 етажа, и на височината между всеки от тях виждате само половината стена. Пространството вътре е много приятно.
Мисля, че вечер сградата ще блести, като светлината обаче няма да минава през никакви видими процепи или прозорци. Това ще бъде една почти вълшебна вълшебна светлина, която ще изглежда като че ли идва от кристал, който обаче е органичен.
Някои подсказки за силата на тази иновативна концепция могат да се видят в първата голяма поръчка, изпълнена от Даниел Лайбскинд – Еврейският музей в Берлин.
Нямаше нужда да изучавам историята на евреите в Берлин. Това не е нещо, което съм научил в библиотеката. Аз самият съм част от нея. Роден съм в Полша от родители, преживели Холокоста, в семейство, съкрушено от тези събития.
Исках да създам здание, което да въздейства не само на разума заради статистиката от 6-те милиона избити евреи, а и на душата на човешките същества. Не обаче чрез някаква концепция, а чрез светлината – тя идва по начини, които въздействат на възприятията.
Музиката и архитектурата имат много древни връзки, още от времето, когато музиката и музикалните пропорции са били съотнасяни към визуалните пропорции. Определено има хармония между това, което ние правим като архитекти с пространството, и това, което музикантите правят с времето.
Не е учудващо, че Даниел Лайбскинд е бил дете-чудо в областта на музиката, след което се заема с математика, а накрая с архитектура.
Хармониите и дисонансите в този дизайн ще могат да се видят и в други творби, включително Имперския военен музей, който скоро ще бъде построен в Манчестър.
Тези форми, наподобяващи фрагменти от света, имат за цел категорично да се противопоставят на войната с влизането ни в новия век.
Според мен архитектурата е не просто продукт, удобство като колата или пералната машина. Тя е част от културната памет. Тя е част от това, което не е напълно видимо в един или друг момент, и според мен следващото хилядолетие ще ни донесе нови форми на заинтригуване на публиката чрез архитектурата в културно отношение.
________________________________________________________________
Това е ресторант с морска храна в Корнуол. В момента главният готвач приговя местния специалитет – истински британски стриди.
Стридите, които някога са били всекидневна храна във Великобритания, днес са истински лукс.
Тук идват хора от цялата страна, само за да опитат местните стриди, защото при нас уловът им е традиция от стотици години насам.
Ето защо те са специалитет.
Въпреки че стридите са деликатес, те все пак са продукт на една индустрия, която почти не се е променила от началото на съществуването си преди столетия.
Семейството ми се занимава с това от четири поколения. Аз получих образование като корабостроител, и веднага щом свърших с чиракуването, се захванах със стридите.
Ловци на стриди като Тим Виникъм и неговия партньор Ник Доусън се числят към последната европейска флотилия, разчитаща на вятъра.
Лодките им са едномачтови яхти, снабдени със специални прътове.
Невероятна привилегия е да работиш с лодка, която е в семейството от почти 80 години, а преди това е била в друга фамилия още две поколения.
Около 60 яхти работят по Ривър Фол и заедно улавят по около 100 тона стриди годишно. Всички те работят според един и същи лиценз.
Всъщност ние имаме позволение за улов на стриди и черни миди. Според него можем да използваме лодките за улов единствено от 9 сутринта до 3 следобед през седмицата и от 9 до 1 в събота. Така или иначе, в дните, когато няма вятър, всичко стои прибрано, и не може да се ловят стриди. Няма много неща, които можем да променим.
Лодката на Тим има четири метални драги, които се използват, за да събират стридите от дъното на реката.
След като уловът бъде прибран, работниците трябва да проверят размерите на стридите.
Ето я мярката – 2 и половина осми, и те трябва да минават през нея. Ако не минават, значи са незаконни. Както виждате обаче тази е напълно законна.
Това е съвсем свободен и много лесен начин да си вадиш хляба. Никой не ти натиска врата. Излизаш навън в чистия въздух. Е, има някои дни, в които времето е ужасно. Притеснява ни не толкова вятъра, колкото дъжда – ако си излязъл, и ловиш от шест часа, а дъждът на спира… Може да бъде и неприятно…
Времето може да бъде студено, а работата – трудна. Тим и Ник обаче поне си правят компания.
Останалите ловци на стриди са самотници.
Малко по-лесно е, когато сте двама на лодката, защото очевидно другият човек може да се занимава с платната, докато ти ловиш.
Колин Фрост е бил рибар през целия си съзнателен живот.
Не се занимавам със стриди през цялото време. няколко години тралехме и ловяхме риба в една по-голяма лодка, но когато поостарях, се върнах на тази. След целодневния риболов със стар мотор на лодката, тишината тук е истинска благодат.
Жена ми ще се наговори достатъчно, когато се прибера вкъщи, не се безпокойте. Аз няма да говоря много.
Очевидно плаването е удоволствие за ловци на стриди като Колин.
Други като Джон Хейз се осланят единствено на ръцете си, за да работят с драгата.
След като поработиш няколко дни, влизаш в ритъм. Всичко е наред, докато вадиш по нещо – тогава работата през деня ти се отплаща.
Все едно тренираш по 6 часа дневно в залата за фитнес – на тази работа трябва да се гледа така.
Джон мечтае някой ден да си има собствена яхта.
Имам рибарска лодка, която искам да превърна в яхта, но това ще струва много пари. Затова започнах така… Да видим какво ще постигна.
Уловът се държи пресен под водата, докато не дойде края на седмицата, когато се продава на търговци като Линдзи Ходжиз, които произлизат от семейства, изкарващи прехраната си със стриди от дълги години.
Моето семейство е в този бизнес от пет поколения, които, ако продължим да работим още 12 месеца, ще покрият време от 3 века.
След няколко дни пречистване в специални резервоари стридите се сортират по тегло.
После са готови за транспортиране по цял свят.
По-голямата част от стридите са за износ. Много от по-големите обаче остават тук – изпращаме ги в Западен Лондон, където ги изкупуват ресторантите и баровете. Брокерите на борсата също ги ядат, и ме хваща яд, като си помисля колко плащат за тях.
________________________________________________________________
Лондон има повече скулптури на обществени места, отколкото който и да е друг град по света. Те са хиляди – от „Ерос“ на Пикадили до статуите в парковете, площадите и частните имоти.
В Лондон има цяло богатство от скулптури и изкуство, което можете да гледате. Никой обаче не се разхожда по улиците специално, за да види някой паметник, покрай който вероятно минава по 20 пъти седмично по пътя за работа. Хората обаче ще отидат, и ще платят много пари, за да видят същия паметник, ако е представен в някоя галерия.
Луси Бранч е нейният екип почистват Ерос – една от най-известните лондонски забележителности.
При монумент като този, трябва да се приближите, за да видите интонацията, която е вложена в него. Ако застането на метър-два от него, ще кажете: „О, това е зелено!“. В това зелено обаче има кафеви, червени и черни оттенъци, като обикновено те са положени върху частите, които трябва да се подчертаят.
Много от тези паметници всъщност са правени от всякакви сплави, които са се намирали в леярните, а колкото металът е по-смесен, толкова е по-трудно да се рисува върху него. И така съществуват няколко вида бронз – първо, най-твърдият (обикновено го наричаме „мръснишки бронз“), след това идва „магарешкият“, при който можете да правите каквото си поискате, но това отнема дяволски много време и усилия.
Според мен е характерно за британската обществена скулптура да се избягва драмата в смисъл, че ѝ влияят свитата горна устна и сдържаността. И най-общо тези като че ли драматични излишъци в европейската скулптура, на които са се мръщели викторианските критици, умишлено са избягвани у нас. Много често хората се поменават в обществени статуи, защото докато са били живи, са били жертва на някакво недоразумение, или пък като извинение пред обществото за някои съмнителни негови действия.
В случая с Пийл, това разделянето на консервативната партия. Ето защо според мен обществените статуи не са потвърждение на вече придобита репутация. На тях се гледа като на посмъртно оправдаване на личността.
Много от статуите, които сега се поставят на публични места, са дело на съвременни творци с най-различни разбирания за ролята на скулптурата.
Антъни Гормли например създава една от най-забележителните обществени статуи през последните години – „Ангелът на Севера“, разположена близо до Гейтсхед.
Съвсем наскоро той състави една колекция, наречена „Критична маса“, която беше изложена сред формалните статуи в двора на лондонската Кралска академия.
Камю има един чудесен пасаж, в който пише за изолацията на скулптурата над града като тих свидетел и вид почит на нашите надежди за бъдещето. Аз например не се занимавам с фигурата като алтернатива на абстракцията. Интересувам се от тялото като мястото, в което живеем. Пространство, в което влизаме – след като си затвориш очите, се намираш някъде на място, където е тъмно и отначало ти е доста „стегнато“. Прекараш ли там обаче повечко време, всичко започва да ти се струва безкрайно като нощно небе.
Гормли често използва собственото си тяло като модел на скулптурата си.
Започвам с тялото си като материал, в който се е случило да живея аз, и след това търся начини, по които мога да преведа преживяването от превъплъщаването в постоянна форма. Целият съм обвит в пластир, което през първите двайсетина минути изисква невероятна концентрация, за да не помръдвам. В известен смисъл това е нещо като пътуване през смъртта и възраждане, защото разрязването е много важен момент. Най-хубавото на фигурите по водосточните улеи, по стените или по подовете е, че са много „физични“ и незабавно привличат човешката емпатия. Там лежи едно тяло, а това можех и да съм аз. Според мен това е естествена реакция.
Това е едно от нещата, които са променили много края на 20-ти век, но не се опитва да бъде доминиращо, или да е един вид трофей, бележещ пространството. Скулптурата е по-скоро катализатор, който постепенно променя човешкото разбиране за това къде сме и кои сме. Разбираме, че изкуството може да бъде катализатор на нещо, което се случва между зрителя, посетителя, просто минаващия човек, и пространството. По този начин това отношение се обогатява.
________________________________________________________________
Значи всичко е уредено за довечера?
Да! Направо нямам търпение!
При вас в Камдън хората са много подходящи, нали – туристи, местни, студентите от университета. Това е великолепно!
Тази вечер имаме добър екип, и аз ще бъда доста зает. На сцената ще бъдем седмина. „Джаз Кафенето“ е просто най-доброто!
Късно през нощта неколцина от водещите фигури в новата танцова треска пристигат в един нощен клуб в Северен Лондон.
Те наричат танца „Джаз“. Той е все по-популярен сред посетителите на клубовете, а корените му са най-разнообразни – от африканските танци до американските соул изпълнения. Крайният резултат обаче – свръхенергичен танц, изпълняван на силна и бърза музика, се развива уникално във Великобритания.
Джаз-танците ми харесват. Търсех нещо подобно, но не видях нищо, представящо клубните танци и джаза, така че според мен трябваше да се представим подобаващо.
Спомням си как веднъж Пери се върна от турне с квартета на Джеймс Тейлър, и говореше с някакъв негов приятел на име Сноубол, който е доста известен на джаз-танцовата сцена.
Той каза на Пери: „Виж сега, можеш отново да върнеш джаз-танца на сцената. Все пак нали именно това представлява Джазкотеката!“
Джазкотеката превърна джаз-танца в изкуство.
Измислихме думата Джазкотека така: „джаз“, защото танцуваме на джаз, „ко“, защото сме една малка компания от приятели, и „котека“, защото всички ходим по клубове и дискотеки.
Аз съм от Германия, а там джаз-сцената е много по-различна. През повечето време се стои на пода.
Щом дойдох тук, се захванах с фънк и буги, а след около година и половина се запознах с Пери. Получава се нещо страхотно – изключително лесно е, и няма ограничения за мъже, жени, бели и черни – няма раса, няма пол.
Един мой приятел ме докара тук, и като видях танцуващите, си казах: „Абе, преди и аз можех така!“ Тогава ме издърпаха горе, и ме помолиха да опитам с тях. Останалото е история. Влюбих се в джаз-танците до смърт…
Бях част от един брейк-денс екип. Пътувахме по разни състезания из северната част на Великобритания, откъдето съм и аз.
Брейк-денс сцената обаче като че ли замря. Преди около 2 години се срещнах с един от Джазкотеката, и той ми каза, че старата джаз-сцена процъфтява в Лондон. На няколко пъти идвах тук, и се срещах с Пери и останалите.
Аз съм учител. Наскоро Пери идва в училището, където поработихме с млади хора.
Нямаме никакви проблеми да ги запознаем с идеята на джаза, и според мен това е много добре. Всъщност това е истинската свобода – тук няма алкохол, няма наркотици…
Това е адреналинов, електрически заряд, това е едно от онези неща, които са естествени, и нинокй не може да ти ги отнеме.
Можеш да риташ с крака, да си тресеш главата, да правиш хип-хоп и брейк-денс движения. Можеш да се въртиш по пода, да танцуваш – каквото си искаш, всичко е подходящо.
Много младежи идват, и ми казват: „Можете ли да ме научите на това, можете ли да ме научите на онова?!“, и така аз им показвам една-две стъпки. Без никакво съмнение всичко това ще се разрасне!
Обожавам музиката. Обожавам реакцията, която получаваме от хората. Когато има изпълнение на Джазкотеката, това, което хората отнасят с тях у дома си, е енергията, ентусиазма, вдъхновението. Ние даваме наша собствена интерпретация. А вие просто я оставате да полети.
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания девета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 116 – Съвременна Британия №12
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
документалния филм “Съвременна Британия”,
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Най-големият клубен феномен във Великобритания.
Най-силно наблюдаваната квадратна миля на света.
Джамиите на хилядолетието – развитието на най-бързо развиващата се религия във Великобритания.
Да помогнем на тялото да си помогне само.
Подземните тайни на Ливърпуул.
Едно пътуване в царството на звука Министри ъв Саунд.
Няма граници за това, което правим. Тръгнали сме на едно дълго пътуване, което обаче е все още в своето начало. Денсът е глобална култура.
Хората, смесването на тълпите – всичко това е прекрасно.
Истински Макдоналдс на нощните клубове.
Хората се забавляват тук… Прекарват наистина фантастично…
Невероятна клубна обстановка… Уникална!
Обикновено трябва да се преобличаме по колко? Ами по седем пъти!
Когато беше отворен Министри ъв Саунд, тук имаше най-добрата озвучителна система, най-добрите диджеи от цял свят. До този момент в Лондон нямаше такова нещо… А и не съм сигурен дали въобще е имало нещо подобно където и да било.
Грим, прически… ох, прически!
Клубът ни се намира в юго-източен Лондон. Начинът, по който той стана световно известен, е направо невероятен.
Всички знаят къде се намира Министри ъв Саунд, нали? От туристи до истински клъбъри – тук се събират най-различни хора.
Клъбинга е вероятно най-характерното нещо за младите хора от 60-те години насам. Около 2 милиона души на възраст между 18 и 24 години ходят по клубовете във Великобритания всеки уикенд.
За мен Министри ъв Саунд означава нова фаза в историята на клъбинга. Замислен е да бъде възможно най-голям. Когато имаш нещо толкова голямо, се стремиш да го продаваш на повече хора… Навсякъде имаше разлепени постери. Сега рекламите са по вестниците и списанията. Вече е утвърдена марка.
Имаше реклами по списанията, имаше специални промоционни компакт-дискове, плакати, брошури…
Никога не бих повярвал, че денс музиката и денс културата може да се превърне в продукт, в марка. Те обаче успяха.
Когато хората влязат тук, те са самите себе си. Влизат тук и си казват: “Йухууууу! Ние сме в Министри!” Просто крещят от радост!
Клубът има голям успех сред младите хора, така да се каже, защото аз съм на 31, и съм най-възрастния от почти стоте души, които работят тук.
Този звук… тази електронна бийт музика… тя е най-важното! Тя е всичко тук!
Прекрасно е, нали? Щастливи сме, и си слушаме музиката. Точно така ни харесва.
Сега имаме и марка, под която продаваме близо 2 милиона албума всяка година, което ни нарежда сред най-големите звукозаписни компании в Европа.
Ако искаш да продадеш нещо на младите 18 до 30 годишни от 80-те насам, най-добре вземи музика, външен вид, нещо характерно. Именно това е звукът и изгледа на денс културата, не само на денс музиката.
През последната година от Министри ъв Саунд сме организирали над 150 събирания в 40 страни.
Най-страхотно беше това лято в Ибиза. Тълпите бяха ОГРОМНИ! На пулта беше Паша!
Имахме над 6000 души всеки уикенд. Беше фантастично!
Получава се нещо като парадокс с името ни, което означава Министерство на звука – все пак звучи някак официално, правителствено, и с факта, че тук има няколко хиляди души, които луквално полудяват.
Атмосферата беше наелектризирана – хората се блъскаха по стените и подскачаха насам-натам.
Да отидеш например на място като Виетнам и да се отнасят към теб като към Спайс гърлс е невероятно.
Реакцията в Китай беше много по-различна от това, което очаквахме. На пръв поглед през деня, когато подреждахме всичко те като че ли се пазеха от западняците, но вечерта всичко си дойде на мястото.
Работата наистина беше рокендрол! За нас това беше девствена, непосещавана досега територия. Ние занесохме там звук, осветление, сценични дизайнери, танцьори, изпълнители… Получи се невероятно, още повече защото никога преди не бяхме стъпвали там.
Списанието е част от Министри ъв Саунд като цяло. Отначало искахме модерно списание с развит, ясен собствен стил, но осъзнахме, че мнозинството от читателите не са 22-годишни медийни маниаци. Пускахме например материали за диджеите, които свирят при нас, и за колите, които карат. Изведнъж се появява обаче някакъв психолог, който оценява какво означава колата за този диджей.
Хората се втурват към вратите. Направо нямат търпение!
Ако аз бях министър, най-вероятно щях да бъда министър на младежта.
Аз щях да бъда министър на това да си прекарваш страхотно времето.
Точим се от 9 сутринта, нали? Умоляваме диджея да пусне още нещо…
Лондон – ключов световен финансов център, едно от най-силно пазените места на света.
Над 100 хиляди превозни средства влизат всеки ден в Скуеър Майл – и всички те се следят от уникална система за сигурност.
Режимът бива затегнат след 1993-а, когато терористи взривиха Бишъпсгейт.
Един човек загина, а щетите възлизаха на милиони.
Лондонската полиция бързо вдигна защитен кордон – истински стоманен пръстен, който ограничи влизането на автомобили до осем точки в района.
Над 50 полицейски камери наблюдават трафика в лондонското Сити. Полицията възнамерява да включи в системата още скрити камери.
Отскоро е въведена уникална нова система, която да обезпечи сигурността – автоматична система за разпознаване на номерата на автомобилите, разработена във Великобритания. Тя веднага проверява номера на всяко превозно средство, което влезе в града, като се консултира с полицейска база данни с номера на подозрителни автомобили.
Ако има съвпадение, в контролната зала в се вдига тревога след само 4 секунди.
Моля, спрете автомобил Фолксваген Поло “ер нула две еф джи хикс”, който влиза през Чийпсайд. Собственикът на превозното средство е заподозрян.
Системата е много ефективна. Дори смятам, че надвиши очакванията ни. От инсталирането ѝ за една година тя разпозна над 26 милиона номера, от което произлязоха 5000 полицейски акции. Идентифицирахме 360 откраднати автомобила и арестувахме 340 души, благодарение пряко и единствено на Автоматичната система за разпознаване на номерата на автомобилите.
Да, три пет девет. Благодаря. Ще се опитаме да го следим с една камера, и ще ви информираме къде е.
Три пет девет? В момента завива на изток от Чийпсайд. Кара зад едно черно такси.
Изключително загрижени сме за благото на хората, и много внимаваме как използваме информацията, която получаваме от тези системи.
Те винаги се използват единствено за полицейски и абсолютно никакви други нужди.
Три пет девет? В момента Фолксвагенът дава ляв мигач на кръстовището на Чийпсайд и Кинг Стрийт. Ще завие наляво по Кинг Стрийт. Повтарям номера само за информация: “ер нула две еф джи хикс”.
И други държавни служби показват голям интерес към тази система. Всъщност 95% от арестите, които правим, са резултат от Автоматичната система за разпознаване на номерата на автомобилите и са за други служби.
Автомобилът се вижда вляво. Току-що зави по Грешъм Стрийт.
Здравейте, господине. Ако обичате, бихте ли излезли от колата! Вземете със себе си шофьорската си книжка.
Автоматичната система за разпознаване на номерата на автомобилите се оказва толкова ефективна във Великобритания, че и полицейски служби от други държави проявяват интерес към нея.
Интересът към нея е така голям, защото те виждат начини на приложение в собствени условия, може би не точно така, както я използваме ние. При нас това е статична система, която покрива определена област. В бъдеще обаче автоматичните системи за разпознаване на номерата на автомобилите ще бъдат много полезни за полицейските сили.
Това е една от най-новите джамии във Великобритания – Билал в Лийдз.
Мюсюлманската общност в Англия си е поставила за цел да да построи 100 нови джамии до края на хилядолетието.
Те са неоходими, за да приютят вярващите на най-бързо разрастващата се религия в Британия.
В страната има голяма нужда от нови храмове.
Тук има джамии от почти две столетия.
Доскоро повечето представляваха стари, преоборудвани сгради.
Една от първите джамии, разположена на Брик Лейн в източен Лондон, е приютявала много религия, а сега служи на местната мюсюлманска общност. Наскоро тя беше реставрирана от един от водещите строители на джамии във Великобритания.
Отначало е била църква, след това е станала синагога, а накрая – джамия. Пълен кръговрат.
Джамията Лий Бридж Роуд е била склад, който започва да се използва като джамия преди 25 години. По онова време обаче не са имали кой-знае какви ресурси.
Построил съм около 20 джамии, от които 12 са ново строителство. В момента проектирам три много големи.
Една от джамиите на господин Ахмед е точно съобразена с пейзажа в Лейтън в източната част на Лондон.
В момента живеем в едно многорасово общество, и искаме да има разбирателство между отделните религии, за да изчезнат бариерите между тях.
Из цялата страна има разцвет на ислямското строителство.
В Лийдс тази ъгловата викторианска сграда сега помещава джамия, културен център и училище.
Тъй като общността нарасна много, имаше нужда от нова джамия. Предишната просто не побираше всички вярващи, а максимум 300 души, и на мнозина им се налагаше да се молят по улиците. Трябваше да намерим нова сграда, която да побира поне 2500-3000 души, защото общността ни стана много голяма.
Освен всичко друго, много важно беше, че нямахме сграда за жените. Нямаше къде да подготвяме погребенията – измиването и съхраняването на телата. Хората нямаха къде да се приготвят за молитвите.
Трябва да има минаре, купол, и Мер Раб, който да сочи към Мека. Освен това трябва да има главен вход, или Бабал Садр, както се казва на арабски. Ако трябва да говорим точно, без тези четири неща една джамия просто не е джамия.
Не може да има икони или статуи, ето защо цялата идея е, че когато се молиш, ти се оставяш в божиите ръце, и не трябва да има нищо, което да ти пречи. Джамията Билал има две главни зали. Залата на първия етаж побира 1200 души, а горната зала, над която е разположен купола, побира около 1500 души. Така към края на Рамадана се събират около 2000-2500 души.
Преди беше лесно да очакваш от хората да следват вярата. Сега обаче трябва да ги привличаме. Начинът, по който може да стане това, е да им се предложат необходимите удобства. Например добра библиотека за децата, които се интересуват от компютри, Интернет, спорт. Искаме да им осигурим всичко това, за да привлечем младите. Те не бива да се мотаят по улиците – трябва да са далеч от престъпленията, от наркотиците и всичко останало.
Средствата, изразходвани за строежа, са дарени от хора от този район, а тук нивото на безработицата е сред най-високите в градската част на Лийдз. Децата си даваха джобните пари, а жените – бижутата си. Удивително…
В един момент от живота си всеки се изправя пред някоя болест.
Във Великобритания повече от един милион души страдат от болести, засягащи имунната система, като СПИН, множествена склероза и рак.
Освен към конвенционалната медицина, много британци се обръщат към алтернативни лечения, целящи укрепването на имунната им система – естествената защита на тялото.
Една такава жена е Дорис Улф, която страда от множествена склероза и системни пристъпи на червен вятър.
Първо започнаха очите – вече не можех да чета. Отидох на лекар, който ми каза, че трябва да отида в болницата, защото нещо не ми наред с нервите. Почти ослепях. Подозираха, че е множествена склероза, но по никой начин по онова време на можеха да поставят категорична диагноза.
Едва понасям главоболията. Почти не мога да мърдам. Болката в ставите е непоносимо, и ако всичко това се случи едновременно, ми трябва бастун, за да ходя. Много трудно вървя – това е множествената склероза. Мога да падна, а тогава ще бъде още по-зле.
Дорис е редовна посетителка на базирания в Лондон Тръст за имунни разработки.
Тръстът за имунни разработки работи заедно с Министерството на здравеопазването, за да осигури широк кръг от допълнителни терапии, например шиатсу, акупунктура, хомеопатия – при това безплатно.
В момента Дорис се лекува с шиатсу. Благодарение на него храносмилателната ѝ система работи отново – нещо, което хирургията не успява да стори.
Е, как сте? Кажете ми симптомите на множествената склероза, които са се проявили напоследък.
О, в последно време не е толкова зле.
Трябва да призная, че пикочния мехур създава проблеми от време на време.
На всеки 3-4 седмици, а веднъж имах и по-дълъг период на “почивка”, в който си казах, че нещата ще се оправят. При множествената склероза обаче знаем, че дори и да има подобрение, то е само временно, след това винаги се повтаря.
Шиатсу е вид древно японско лечение. Според него тялото е единство, а не множество различни части, които са “сглобени” заедно. Трябва да си центриран, за да се чувстваш добре, за да си здрав, и да имаш физически и емоционален баланс. Така по-добре ли е?
Уморена съм. Отпусната съм все едно току-що съм се събудила.
Реших да приложа лечение на меридиана на пикочния мехур по очевидни причини.
Аз се отнасям много критично към нещата. Не съм кой-знае колко вярваща, и искам да виждам резултати. Сега виждам резултати, виждам доказателства, и се чувствам по-добре. Разбира се, че се чувствам по-добре.
Общото между болестите, с които работим е, че първо, те са смъртноопасни, и второ – развитието им е непредсказуемо. Някой може да се чувства много добре, но през следващия месец да премине през истинска здравна криза. Ето защо е толкова важно терапиите като акупунтура, масаж и шиатсу да бъдат достъпни на тези хора по време на такова влошаване на състоянието.
Може да бъде много, много страшно. Достатъчно страшно е да ти поставят диагноза СПИН, рак или множествена склероза.
Тръстът за имунни разработки работи съвместно с 15-те най-големи държавни болници. Всички участващи в организацията професионалисти са доброволци.
Има ли нещо по-особено, което ви тревожи в момента?
Да, само преди две седмици ми поставиха диагноза СПИН, и тъкмо започнах лечение. Акупунктурата помага на имунната ми система да си помогне сама.
Тя може да изгради наново имунната система, увеличава ресурсите на тялото. Така че от каквото и да сте болни, тя помага – нещо като синхронизиране на всичко в тялото ви.
Акупунктурата е древно китайско лечение. Това е енергийна медицина. В тялото има животворна сила – тя е разликата между това да си жив или мъртъв.
Има ли много точки, в които може да се усети това?
Ние разглеждаме три позиции. Има общо 12 вида пулс – сега е малко накъсан и лек.
Всички системи се синхронизират чрез животворната сила, която не може да бъде определена физически, ето защо е много трудно да бъде въведена в западната медицина. По този начин се увеличава естествената способност на тялото да се бори с болестите.
Знаех, че съм позитивен от седем години. През това време обаче бях съвсем здрав. Всичко се случи много бързо.
А сега краката. Тези по краката работят заедно с онези по ръцете. Поемете дълбоко дъх. Може да ви стори малко остро, защото тук няма много плът. Вън и вътре. Четирите крайника се наричат “четирите порти”, и служат за отварянето и регулирането на енергията. Точката на главата служи по-скоро да успокоява.
Целта на Тръста за имунни разработки е хората да влязат в синхрон с телата си, със здравето си. Да знаят, че могат да контролират здравето си, да имат избор. Чрез терапиите, които предлагаме, с кръжоците и обучението, ние даваме на хората възможност да осъзнават активно състоянието си, а не пасивно да приемат хапчета и други лекарства.
Този изоставен гараж в предградията на Ливърпуул разкрива входа към един тайнствен подземен свят.
Днес неговият откривател води със себе си археолог.
Сара, гледай си в краката, защото това е входа към тунелите.
Това е единствения вход, нали?
Един от няколкото, но този е главния. От него се стига до нещо като банкетна зала.
Направо не мога да повярвам, че си слизал долу. Колко пъти си ходил там?
О, слизал съм хиляди пъти за четиринайсетте години, откакто открих подземията.
Сара, искам да си спокойна, като слезем долу. Аз ще държа стълбата отдолу – ти просто слез бавно и внимателно.
Лабиринтът от тунели, прокопани преди почти 200 години, е разположен точно под ливърпулското предградие Едж Хил.
Проходите, прокопани в твърдата скала, са създадени по заповед на тютюневия барон Джоузеф Уилямсън, по прякор Къртицата от Едж Хил.
Ето там имам работен фенер, с него ще виждаме много по-добре. О, виж това! Отначало тунелите са били прокопани, за да се добиват оттук камъни, но колкото по-надълбоко влизали ето тези неща са били използвани за вентилация. Това излиза точно на края на хълма.
Войници, завърнали се от Наполеоновите войни, се обърнали към Уилямсън за работа. Той нямал какво да им предложи, но искал да им помогне, и затова ги наел да изкопаят тези тунели, които не послужили за нищо. Работата им носела пари, и възвърнала самоуважението им.
Дългият тънък проход е блокиран накрая. Това е просто друг тунел. Всъщност не е имало план за всичко това. Всеки път, когато приключвали със задачите си, мъжете молели Уилямсън да не ги гони, защото по този начин получавали заплата всеки ден, и можели да хранят семействата си. И така, той им казвал: “Продължавайте да копаете! Продължавайте!” Долу има цял плетеница от тунели – един под друг, и дори един в друг.
Това е известно като моряшки рупор – слизаме надолу, и може да се види как тунела се разширява. Ето, тук си личат следите от секачите.
Право в скалата? Право през нея, нали?
Да, право през нея. Корава скала… В момента, Сара, влизаме в така наречената “банкетна зала”.
Всичко това е невероятно, Гейбриъл. А накъде сме тръгнали? Има ли още много?
Всъщност в момента се намираме точно под неговата къща. В края на този тунел има друг, който води чак горе до църквата “Света Мери”. А този проход е бил прокопан единствено с цел когато в неделя вали, а той отива на църква, да не се мокри семейството му.
Гейбриъл, не зная дали съм права, но забелязах, че това е прекрасен начин да се запознаем с геологията на района. Някой обръщал ли е внимание на това?
Да, веднъж доведох тук геолози от Университета в Ливърпул, и те казаха, че тази скала е на 200 милиона години, от времето, когато тук свободно са се разхождали динозаври.
Според мен най-интересното тук е, че хората имат възможност да наблюдават един вид социална археология – разбирането за нея, да речем, че нещо е на 1000 години, че е невероятно старо, че се намират под земята. Тук обаче всичко е непокътнато, и е невероятно, че хората могат да съотнесат това с историята, с нещата от миналото.
Тунелите са напълно забравени до момента, в който преди 14 години ги открива безработният бивш търговец, моряк, и работник на нефтена платформа Гейбриъл Мъис.
Сега той посвещава времето си да ги изследва и да води тук специалисти на оглед.
Фондът, създаден от него за разкопаване на тунелите, вече е набрал 1 милион лири стерлинги.
Къде другаде бихте могли да намерите такива тунели – те са уникални за Ливърпул. Само истински ливърпулци биха могли да изкопаят нещо такова. Дори и да обиколите целия свят, пак няма да видите нещо подобно. Всъщност не бива да забравяме, че когато Стивънсън дошъл тук с железницата си, той видял колко са опитни местните мъже в прокопаването на тунели, и ги наел всичките, за да довършат линията до Лайм Стрийт.
От прокопаването си през 20-те години на 19-ти век тези тунели никога не са били картографирани. Всъщност Джоузеф Уилямсън е излязъл извън границите на собствените си земи. Днес знаем, че тунелите са дълги цели мили.
Гейбриъл е решен също като Уилямсън да наеме безработни местни жители, които да разкопаят тунелите.
Имам намерение тези тунели да се разчистят, а това отново ще помогне за създаването на нови работни места и ще осигури прехраната за безработните ливърпулци. След това смятам да превърна тунелите в туристическа атракция. Надявам се тук да дойдат хора от цял свят, за да видят тези уникални за Ливърпул тунели.
_________________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания дванадесета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 115 - Съвременна Британия №7
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Блестящият Съндърленд – отражения от бъдещето.
Британското говеждо месо вече се записва – и отново е на пазара.
Празници за лондонските бездомници.
Покана за танц – възраждането на Садлърс Уелз.
И познайте кой идва за вечеря – подготовка за празниците.
_________________________________________________________________________
През седми век един човек на име Бенедикт Бискъп довежда в един манастир на северното крайбрежие на Англия занаятчии от Франция и Италия.
Тяхната задача е да произведат цветно стъкло за манастира „Свети Петър“.
Това е първото цветно стъкло, произведено в Британия. То дава началото на дълга традиция.
1400 години по-късно Сандърленд все още е център на стъкларството… занаят, издържал на времето, за разлика от другите местни индустрии като корабостроенето.
Сега тук е построен Национален център за стъклото, който струва 17 милиона паунда. Целта му е да прославя стъклото във всичките му разновидности.
Стремим се да станем център от световна класа, и това е само началото. Според мен трябва първо да се установим в национален мащаб, преди да правим каквото и да било в международен; но целта ни е да станем център, в който хората ще идват, за да видят различните методи за производство на стъкло, също така какво правят творците с различните видове стъкло.
Стартовата точка за сградата беше състезанието, в рамките на което имаше три основни съставки, които бяха завладяващи. Първата беше стъклото под покритието на сградата. Второто са същинските ѝ функции, а тази сграда има много, много необикновена комбинация от функции. И така, ние имахме работеща фабрика и галерейно пространство, които съжителстват заедно. Третото нещо е мястото, а тук разположението е прекрасно – прекрасен град, а реката е точно отстрани. Ето това беше истинското вдъхновение.
Смятам, че сградата е зашеметяваща. Харесва ми, че е съвсем ненатрапчива. Единственото, което се вижда, е един плосък покрив. 50% от пода е направен от стъкло, по което може да се върви. Окуражавам хората да вървят по покрива, най-вече защото според мен това е най-основното – много хора се страхуват да вървят върху стъкло, което всъщност е здраво колкото бетона и някои други материали. Националният център за стъклото до голяма степен е работен център; той е смес от различни дейности – в него имаме две различни галерии. Едната от тях – стъклената, показва променяща се програма от съвременно изкуство на местни и чуждестранни творци. Имаме и галерия-калейдоскоп, която е интерактивна, и в която човек ако желае, може да научи много за стъклото.
Науката, и изкуството, на стъклопроизводството тук заемат огромно пространство.
Старинните техники за правене на стъкло се пазят в дълбока тайна, а тези работници тук са пазителите на тази тайна.
Със здание като това можем да се надяваме, че ще създадем един вид институция, която да спомогне да стабилизираме една много важна местна индустрия.
Вярно е, че сградата е силна, изразителна – тя оставя свой белег в околността по особен начин.
Това все още в никакъв случай не е място от историческо значение. По скоро се обръщаме към настоящето и към бъдещето. Именно съвременните стъклари поемат напред към бъдещето. Надявам се, че благодарение на Стъкларския център и през 21-ви век ще имаме възможност да продължим да работим със стъкло и да експериментираме.
_________________________________________________________________________
На пазара в Карлайл пристига британски добитък.
Но за фермерите тук има много малка надежда да видят резултати от усърдния си труд.
Продажбите на британското говеждо намаляха катастрофално заради болестта, известна като „луда крава“.
Цените паднаха главоломно а износът на британско говеждо беше блокиран.
При нас няма случаи на „луда крава“, но и ние страдаме от последствията, за преодоляването на които ще ни трябва ужасно дълго време.
Ужасно е, що се отнася до опитите да продължаваме работата и да планираме занапред.
Или ще изхвърчим от бизнеса, или нещо трябва да се промени!
Една нова схема може би ще помогне да се възвърне доверието както у дома, така и в чужбина. Дадено е началото на национален регистър на добитъка, който трябва да бъде записан още при раждането си, и да получи съответните документи.
Една нова агенция издава всеки ден хиляди паспорти, всеки от които съдържа информация за родителите на съответното животно. Документите трябва да го придружават до края на живота му, като в тях се записва всяка смяна на собственика. Ще се знае историята на целия живот на всяко животно, влизащо в хранителната верига. В един оживен пазарен ден над 1500 подобни паспорта сменят притежателите си.
Когато получим формуляра, имаме поредни номера, които прикрепяме към гърбовете на животните. Сравняваме номерата, записани на ушите им с тези на гърбовете, и информацията отива в службата, където се обработва с компютър, за да е готова, когато добитъкът излезе в ринга. В основни линии цялата работа се състои в сравнявате на двата номера, така че купувачите да получат съответните документи.
Придвижването на добитъка се записва с баркодове в паспортите им. Дори и да не се продадат същия ден, паспортът показва, че животните са били на пазара.
Следващото е номер 262… намирате 262 и го осветявате, а после информацията отива право при чиновника, който я вижда на компютъра си.
От ринга след това получаваме информация с номера на животното, купувача и цената, и всичко това после отива в компютъра.
В края на деня данните се събират и се изпращат по електронната поща в Уъркингтън, където записват колко и какъв добитък се е придвижил през деня.
Паспортите се предават на новите собственици, когато дойдат да си платят.
Фермерите освен това трябва да уведомят агенцията за добитък, който влиза или излиа от стопанството им, като използват специални карти в паспорта. Като сканират електронно и препроверяват този огромен обем информация, властите ще могат незабавно да проследят и изолират всеки бъдещ случай на заразна болест. Само добитък с напълно чиста история ще стига до търговците на месо.
Проследяването е отговорът на тази страна.
Сигурен съм, че всеки фермер ще приветства това решение.
Оттук нататък можем смело да заявим, че британското говеждо е най-доброто и безопасно в света.
_________________________________________________________________________
В най-големите градове на света Коледа понякога е повод за мрачно настроение за хиляди хора.
При подготовката за празниците те осъзнават все по-дълбоко своето нещастие.
Всяка Коледа обаче, в Лондон има решение на проблема.
Миналата година една известна забележителност на града беше отворена за младите бездомници – Адмиралтейската арка в сърцето на Лондон. Някога тук се е помещавал щабът на британския флот.
Преди да се нанесем ние, сградата е била празна в продължение на 4 години и половина.
И така, ние превърнахме канцелариите в спални, конферентните зали в трапезарии и кухни, а тоалетните станаха бани. Свършихме всичката работа само за 2 седмици.
“Сентърпойнт” е благотворителна организация, помагаща на младите бездомници. Нашите проекти обхващат неща като аварийно настаняване на хора, които буквално остават на улицата, а също и дългосрочно настаняване, което помага на хората да си намерят работа и възможности за обучение.
Тази година ще се използват други правителствени сгради.
Проблемът обаче е доста по-широк, и този път участват много благотворителни организации.
Фондации като “Сентърпойнт” специализират в помощ за млади бездомни хора, които може би са излезли от осигурителната система, и нямат къде да живеят. Благотворителни организации като “Крайсис” и “Армията на спасението” по-често работят с възрастни хора. Много от по-възрастните имат и други проблеми, за които ще им трябва помощ – вероятно наркотици или алкохол, или нещо друго.
Тази година в противоположния край на Лондон, в Бермъндси, една друга благотворителна организация довършва един от многото си приюти – склад, дарев от Би Би Си.
“Крайсис” има 30-годишна история. Първият коледен център в Лондон през 1972-ра. Оттогава организацията се е разраснала, и вече осигурява не само коледно, но и целогодишно настаняване. Това е нашият главен коледен приют, като за него се грижат само доброволци. 2500 души ни помагат за поддръжката му. Ще снабдяваме с провизии около 600 души дневно.
Това е изключителна проява на доброволния труд. Всичко, което ни беше необходимо за стартирането, е дарено от частни лица и фирми. Невероятна магия!
За първи път останах без дом, след като излязох от флота. Тогава не бях много добре. Не можех да се адаптирам, беше ми трудно да се установя, и когато един ден отново дойдох в Лондон, се оказа, че съм бездомен. Така беше в продължение на почти 5 години.
Бях бездомник в продължение на 20 години, а освен това съм и бивш алкохолик. Казвам бивш, защото не пия вече 6 години.
Аз водя нормален живот – по професия съм счетоводител. Тук съм, за да дам своя принос.
На Коледа е прекрасно, защото всички гости има за ядене първо, второ и трето. След това за тях има забава.
Те могат да получат много неща – педикюр, прически…
Тук е топло, за тях има храна и дрехи – въобще всичко, за което могат да мечтаят.
Започнах да помагам тук, защото тъкмо се пенсионирах като санитар, и исках да се занимавам с бездомни хора.
Миналата година имахме по около 1000 консултации седмично, а посетителите бяха между 16 и 75 годишни.
Да си бездомен е достатъчно лошо, но още по-зле е да си болен и бездомен.
Ние имаме и приют за студено време, който е отворен в продължение на 4 месеца. Из цялата страна имаме още 41 подобни заведения. Там хората могат да живеят през цялата зима.
Това е моята първа година като доброволец. Тукашните доброволци бяха много добри с мен, и аз реших, че трябва да им се отплатя по някакъв начин за това, което ми дадоха.
Започнах да се занимавам с това заради все по-големия обществен интерес към бездомните. Реших, че може би мога да помогна по някакъв малък начин.
Да, наистина мисля, че всичко това има значение. Надявам се да покажем на бездомните хора, че искаме да прекарат хубава Коледа, и да им дадем надежда за предстоящата година.
Един от най-старите лондонски театри се превърна в най-съвременния и високотехнологичен театър в Европа.
Преустроеният Садлърс Уелз е място, посветено на танца във всичките му форми от цял свят.
Садлърс Уелз е наречен на името на Дик Уелз, който открива на това място лечебен извор, и решава да се опита да го продаде на лондончани, и да го направи по-привлекателен за гостите от други градове. За това той построява тук през 1683-та вариете.
Наблизо има и река. Преди през театъра е минавала Ню Ривър, която е била първия източник на питейна вода за Лондон.
Тук е имало общо 5 театъра. Този е 6-ти поред.
Петият театър има много интересна история, защото е бил построен от една необикновена жена – Лилиан Бейлис, която основала Националният театър в южната част на Лондон, а през 1931-ва решава да построи тук, на Садлърс Уелз нов театър, и в него да прехвърли всички представления от своя. Той обаче е бил твърде странен – прекалено голям аудиториум и прекалено малка сцена.
Новият театър за първи път ще бъде спонсориран частично от Британската национална лотария. Под нейната егида, една част от печалбите ще отиват за поддържане на изкуствата. Първоначалният приоритет е подходящо място за събиране на арт-средите.
Аудиториумът е много гъвкав – публиката може да седне покрай стените, а там може също да се нанесе и оркестъра, или пък танцьорите или артистите. А може да отидем и още по-далеч. Може да сложим публиката на сцената, а те могат да бъдат в центъра на аудиториума; можем да затворим втория кръг и да направим театъра едно много гъвкаво пространство по какъвто си начин пожелаем. Или както решат режисьора, постановчика, хореографа… Пространството е уникално…
Най-сложното нещо в театъра е постоянното местене на оборудване – осветление, декори и така нататък. В старите театри това става ръчно с въжета и противотежести. Изисква много работа… В новия театър сме инсталирали най-съвременното оборудване за преместване на декори на света. Всъщност то е произведено в Германия, но тук е проектиран софтуерът, необходим за управлението му. Имаме най-добрата система на света!
Великолепната сцена обаче е нищо без актьорите.
Ръководството на театъра трябва да реши кой ще разработи програмата за седмицата на откриването. От дълго време се работи с “Рамбърт Данс Кампъни”.
Успяхме да възложим работата по откриването на театъра Садлърс Уелз на “Рамбърт Данс Кампъни”. Хореограф на творбата е Кристофър Брус, което ни изпълва с огромна гордост и щастие.
Е, надявам се, че ще се получи едно добро сътрудничество. Би могло да се каже, че страшно се нуждаем от този театър, и се надявам те да имат нужда от нашите услуги, за да можем да изпълняваме по 4-5 различни репертоара годишно.
Опитах се да измисля тема за пиесата, която ще поставим на преоткриването на Садлърс Уелз. Дойде ми идея за детски игри – така направихме 4 части с музика на Дейв Хийт, а аз създадох четири символични действия, които кореспондират с четирите житейски етапа. Според мен това беше най-подходящо.
Най-важното на този театър е, че всичките 1500 места са достатъчно близо до сцената. Класическият балет е зрелищна форма на изкуство и изисква напълно различна форма на представяне. Макар че ние ще играем точно класически балет, той няма да е от онези класически зрелища, които познаваме, а една творба в по-малък мащаб, където по-важно е човешкото измерение, отколкото зрелището.
Театърът ще бъде готов съвсем скоро. Строителите все още са тук, но някои от нашите служители вече работят в сградата. Ще бъде чудесно, ако успеем да свършим навреме, и получим всички разрешения и лицензи, от които имаме нужда, както и да обучим персонал. Трябва също да минем през необходимите репетиции, за да отворим сградата.
Всички ние в Рамбърт сме много въодушевени – малко нервни, изпълнени с нетърпение. Ще бъде невероятен сезон.
Но един успешен сезон не би могъл да се реализира без подходяща публика, ето защо е направено много, за да бъде сградата приятелски настроена към посетителите.
Когато хората влязат в зданието пред тях няма никакви врати. Просто трябва да стигнат до първото фоайе. Във всеки един смисъл ние се опитахме да направим театъра отворен за хората.
Всъщност прокопахме нов кладенец на 200 метра дълбочина, и също както Дик Уелз, ние ще продаваме водата от Садлърс Уелз след 300-годишно прекъсване.
Макар повечето хора да почиват, някои работят, подготвяйки се за Коледа.
Дори и през август те трябва внимателно да следят календара.
Вероятно е малко странно да вършим точно такава работа по това време на годината, докато другите се пекат на слънце, но сега отглеждаме реколтата.
Общо взето през летните месеци се произвеждат най-много коледни картички.
Може би ви се струва странно, че през юли и август си стоя тук, а около мен има коледни вечери, но за мен това всъщност въобще не е странно – това ми е работата.
“Йетъндън Истейтс” в Бъркшър е една от най-големите фирми производителки на коледни елхи. Те произвеждат по 120 хиляди бройки всяка година.
Всички тези дръвчета ще бъдат отрязани за тази Коледа. Обикновено точно преди прибирането ще ги маркираме за качество. В бранша те са получили прякора “коледни дръвчета Мики Маус”, и наистина ако си спомните анимационното филмче, което сте гледали като деца – там има едно конично дръвче в ъгъла на стаята. Ето така ни хрумна идеята за коледното дръвче. Те обаче не растат по този начин в естествена среда.
Докато съберем реколтата от тези току-що посадени млади дръвчета, ще мине много време. Необходими са 8 години, докато се уверим, че растежът им протича нормално, и че ще продължат да изглеждат по този начин. А тези дръвчета ще зарадват някого за Коледа.
Всяка година във Великобритания се изпращат 1.5 милиарда коледни картички. 10% от тях са отпечатани във фирмата Бърджис в град Абингдън, Оксфордшър, за някои от най-големите разпространители и благотворителни организации в страната. Всички картички трябва да са по-магазините до септември.
Традицията да се изпращат коледни картички започва през Викторианската епоха. Във Великобритания се изпращат и получават най-много поздравителни картички на глава от населението, и в този смисъл страната е пазарен лидер.
Ние произвеждаме 90-100 милиона поздравителни картички за Коледа всяка година, което е малко под 10% от пазара.
Получаваме картините, обикновено ръчно изработени, а след това ги сканираме за компютърна обработка. След това създаваме материали, които могат да се използват за производството на печатни поздравителни картички.
В момента тенденцията върви от традиционните картички, които са завършени артикули, към по-модерни интерпретации. Това например е модерна интерпретация на Дядо Коледа и съвремено коледно дръвче.
Може ли да има Коледа без коледна вечеря?
Тук, в контролираните с компютър инкубатори на “Кели Търкис” в Есекс, през летните месеци се излюпват 400 хиляди пуйки – навреме, за да бъдат продадени три месеца по-късно за Коледа. Една четвърт от тях ще бъдат отгледани тук в “Кели Търкис”, а останалите продадени на ферми като еднодневни пиленца.
Хората нямат почти никаква представа каква организация е необходима, за да стигне пуйката до коледната трапеза.
Повечето хора вероятно си мислят, че една пуйка стои върху някакви яйца, които след това се излюпват, а малките пиленца порастват, и след това се колят за Коледа. Всъщност обаче за пазара са необходими 12 милиона пуйки, така че работата е доста сложна.
След като се излюпят, малките пуйчета се разделят на мъжки и женски, тъй като растат с различни темпове. После се изпращат по фермите.
Пилетата, които излюпваме през лятото, отглеждаме през лятото в нашите ферми. След това те отиват за пет седмици в така наречените “отоплени къщи”, а после – във фермите, където порастват.
Всички наши пуйки разполагат с много чист въздух и свободно пространство. Това, разбира се, струва пари, защото те са в естествени условия до октомври-ноември, когато става студено. Тогава те трябва да ядят много повече, и да стоят на топло, а това носи много повече разходи, отколкото за пуйките, отглеждани в затворени пространства.
Другата голяма разлика е, че ние скубем пуйките ръчно. Оскубваме ги, а след това ги обработваме като фазани, защото пуйките са традиционни дивечови птици. След това те вече са готови за фурната.
Когато дойде Коледа не ям пуйки, защото съм вегетарианка.
На Коледа обикновено имаме гъска.
_________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания седма част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания документалния филм
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Борба срещу създанията, оцелели още от времето на динозаврите
Помощ за бездомните деца в Бразилия
От Юта до Ланкашър – строителите на храмове в наши дни
_________________________________________________________________________
В най-тъмните места из нашия модерен свят живеят същества, които ние никак не обичаме. Те са съществували още по времето на динозаврите.
Хлебарките са постоянни и нежелани спътници на човека още от началото на съществуването му. Те живеят навсякъде – по каналите и дупките в домовете ни, и излизат вечер. Замърсяват храната и разнасят болести. Борбата между нашите два вида е постоянна.
Хлебарките съществуват вече милиони години, и вероятно ще останат също още дълго време.
Понасят инсектицидите, издържат на повечето видове радиация. Казват дори, че след една ядрена война единствено хлебарките ще оцелеят, когато всичко друго измре.
Хлебарките са непретенциозни – те ядат почти всичко – храна, боклуци… дори и боя.
Хлебарките са доста разпространени в тропиците и субтропиците, особено в Съединените Щати. Яйцата им могат да се пренасят дори и с прахови частици по вятъра.
И така – ние се опитваме да ги избием на всяка цена.
През годините са се развили няколко вида капани за хлебарки, един от които е разработен от нас. При него, след като насекомите влязат в кутията, попадат в мрежа, по която тече електричество на равни интервали. То ги обезсилва, и те падат върху лепкавата повърхност по дъното.
Другията капан, разработен, доколкото знам в Австралия, се състои от кръгла плоска част, с нещо като чадър над нея. Между двете тече високо електричество. И когато хлебарките попаднат между двете, те правят контакт с краката и антените си. Така се убиват с електричество.
Недостатъкът специално на този капан е, че хлебарките буквално се изпържват, а миризмата не е никак приятна.
Впоследствие беше разработен друг вид капан, който не страда от недостатъците на горните два – той не използва отрови, няма нужда от електрическо захранване. Основава се на много прост принцип. Ние проектирахме капан, който е много дискретен, в смисъл, че въобще не прилича на такъв. Уловените в него хлебарки не се виждат, и е много подходящ за места, където се приготвя храна.
Британските учени от Саутхемптън са се вдъхновили от това смъртоносно южно-американско растение, което допуска насекомите вътре в себе си, а след това ги посипва с електростатично зареден прашец.
По този начин те губят опора, и се плъзгат в капана.
Те умират, разтворени в истинска баня от храносмилателни сокове.
Британският капан използва по същия начин естествено генерирано статично електричество.
В центъра на капана сме поставили таблетка, която изпуска миризма, привличаща насекомите. Те се приближават към нея…
Ето, вижте, тази лента тук е поръсена с електростатично зареден прах. Когато те стъпят на краката си, прахът блокира двигателния механизъм на краката им, при което те просто падат върху лепкавата повърхност на дъното на капана.
Технологията, използвана срещу хлебарките, може да изиграе доста важна роля и в борбата срещу други инсекти-вредители по цял свят.
Например тя може да намали приложението на вредните пестициди, които замърсяват човешката храна.
Смятаме, че голяма част от напастите, които в момента безпокоят човечеството и посевните култури, могат да бъдат решени с приложението на разработената от нас технология.
Бихме желали да намалим употребата на инсектициди в световен мащаб за борбата на всички видове напасти и вредители.
Предимството на този метод е, че няма нужда да се пръска с инсектициди.
Вместо това имате една централна станция, в която се намира веществото, привличащо насекомите.
Когато влязат вътре, по тях полепват електростатични части, примесени с инсектицид. Дори и да не дойдат всички насекоми, а само мъжките, те ще прехвърлят прашеца на женските, така че това е нещо като инженерно решение за причиняване на болест, предавана по полов път. В този случай се използва само една десетохилядна от количеството инсектицид, което се прилага обикновено.
_________________________________________________________________________
Това е Салвадор, столицата на област Байя, в североизточната част на Бразилия.
Тъй като преди е била столица на Португалска Бразилия, архитектурата на града напомня за колониалното му наследство. Има и някои сгради с характерна британска архитектура, но от тях днес не са останали много. Изключение прави британското гробище, което лежи неизползвано 150 години, откакто е създадено. Днес обаче в гробището има нов живот – това е проектът „Ибеджи“ за безпризорни деца. Това са най-онеправданите граждани на Бразилия.
Дойдох в Салвадор за първи път през 1991-ва. Тогава видях жена, която работеше с група от около 5- деца. Първоначално това беше всяка събота.
Когато започнах да работя, видях, че повечето от тях са полу-неграмотни, а някои дори не са ходили на училище. Ето защо обсъдихме идеята да продължим заниманията, но ежедневно. Така започна образователната програма.
Оттогава проектът „Ибеджи“(думата означава „дете“ на езика йоруба) се разраства, като обучаващите са предимно бразилци. Финансирането се осигурява от британското правителство чрез министерството за международно развитие.
Това е единственият проект в този гъстонаселен град, който се занимава с някои от 15-те хиляди бездомни деца, живеещи по улиците.
Тези деца, които идват при нас от улицата, произлизат от разбити семейства. Обикновено в семейството има само майка, или втори баща, който е алкохолик. Има много агресия, насилие, бедност и нещастие. Когато излязат на улицата, това е техния начин да кажат „Не!“ на ситуацията.
Напуснат дома си, когато дойде втория ми баща. Не го харесвах, той постоянно беше пиян и се биеше с майка ми. Така избягах на улицата. Започнах да употребявам наркотици, но свикнах с улицата.
Когато живееш на улицата, не можеш да работиш – няма какво. Ето защо крадях, но понякога обърквах нещата, и ме хващаха. Тогава полицаите ме биеха.
Отначало просех и вършех разни работи за хората, но не можех да живея само от това, и започнах да крада.
Дълго време живеех само с кражби. След това обаче разбрах, че и така няма да се получи, и спрях. Така дойдох в „Ибеджи“.
В началото екипът отива по улиците, за да събира деца. Днес децата в „Ибеджи“ идват по собствено желание.
Когато дойдат за първи път тук, обикновено са доста раздразнителни и агресивни. Ето защо първата ни задача е да им помогнем да се отпуснат, да се почувстват по-добре. въвеждаме хигиена, дисциплина, подреденост, но без да се налагаме, защото те все пак идват от улицата, където им е било много тежко.
В „Ибеджи“ има 80 деца, от които 31 живеят тук постоянно. Всички помагат при ежедневните работи в новия им дом.
Днес ще сготвим соева яхния и боб с ориз. Освен че ги учим как да готвят, те виждат и какво е дисциплина, научават се как да измиват и приготвят храна. Учат се и на хигиена.
Освен домакинската работа, тук има пълна програма с учебни часове и занятия.
Изкуството е великолепен път за развитието на едно човешко същество. Освен че сами по себе си тези занятия ги обучават, те служат и децата да се чувстват по-добри. Така виждат, че могат да правят красиви неща.
Дългосрочната цел на тези работилници е децата да получат технически познания, които да използват в бъдеще.
Аз съм техен приятел, и ги уча на всичко, което съм научил от баща си и майка си. Те гледат на мен като на приятел, като на баща, брат, колега…
Секциите по драма са добро място за изразходване на енергия, както и възможност децата да дадат израз на идеите си.
Всъщност ние започнахме заниманията по драма, като първо обсъдихме с децата как искат да поставим тази пиеса, какво искат да подчертаят, на какво да наблегнат.
В тази пиеса се разказва за брак в провинцията. Булката е бременна. Тя и женихът ѝ са принудени от семействата си да се оженят.
Приятно им е, когато говорят за неща, които ги интересуват, при това във весела обстановка.
Въпреки че много от децата никога не са ходили на училище, и имат проблеми с четенето и писането, те се учат много бързо.
Когато дойдат в „Ибеджи“, е засегнат обучителния им процес. Въпреки че имат проблеми със съсредоточаването, са изключително нетърпеливи да учат, много са любопитни. Разбират, че четенето и писането са им необходими, за да оцелеят, защото без тях не биха могли да си намерят работа.
Всеки ден децата отиват в обикновеното училище в града, заедно с други деца от Салвадор. Това е мерило за успеха на проекта. Децата вече усещат, че от тях зависи нещо.
Майка ми винаги ми казваше, че ще се проваля, но аз исках да ѝ покажа, че в никакъв случай няма да стана такава, каквато тя казва, и че ще успея в живота.
Не искам отново да се връщам на улицата, защото пак ще започна да употребявам наркотици, и ще крада, за имам какво да ям. Това е ужасен живот! Не, сега искам да продължавам напред, да печеля собствени пари, като работя.
_________________________________________________________________________
В наши дни микрочиповете са навсякъде – от настолните компютри до големите машини.
Компютрите се използват във всички области на живота – атмосферни прогнози…
и още много, много други.
Би било лесно да се каже, че Япония или Америка са сърцето на всички технологии. Но началото на съвременната компютърна епоха е поставено във Великобритания. Това са разработки от преди 50 години на учени, за които сега си спомняме.
Питаме хората за Джеймс Уат, за Брунел, и другите известни викториански инженери, и имената им са известни, но ако попитаме за компютърните инженери, техните имена не събуждат отзив. Според мен след 50 години е важно тези хора да бъдат почетени.
Предисторията на съвременния компютърен свят започва още през 30-те години на 19-ти век, когато викторианският математик Чарлз Бабидж построил изключително точен калкулатор, който нарекъл „Машина на различията“.
Целта на Бабидж е била да се намали вероятността от грешки при създаването на математически таблици.
Идеята била, че машината е непогрешима, защото механизмите не правят грешки, и получените в резултат математически таблици биха били безгрешни, при това без човешка намеса.
Бабидж проектира няколко изчислителни машини, но не успява да завърши докрай нито една от тях.
Тази тук, наречена „Машина на различията №2″, е построена от Научния музей в Лондон през 1991-ва. Тя извършва десет изчисления в минута, което означава, че ще са ѝ необходими 20 дни работа по 8 часа дневно, за да се получи едно множество от таблици.
Главният принос на Бабидж към еволюцията на съвременните компютри е програмируемата аналитична машина, която запазва инструкциите за поредици от изчисления. По време на Втората световна война идеята за компютрите отново се появява. Тогава са построени първите големи електрически изчислителни машини. Това е британският „Колос“, проектиран да разшифрова вражески кодове.
Междувременно Съединените Щати създават гигантско устройство, наречено ЕНИАК. Първият наистина цифров компютър е създаден в Манчестър през 1948-ма година. Това е „Бейби“ – малка експериментална машина. Всъщност тя запълвала половин стая – била висока 2 и дълга 7 метра.
Въпреки размерите си, капацитетът ѝ е по-малък от чипа в един обикновен електронен ръчен часовник. Това обаче е първият компютър, проектиран да изпълнява различни съхранени програми.
Ако играете една компютърна игра, машината реагира на нея, а ако играете друга – също. Затова може да се каже, че всякакви програми могат да бъдат изпълнявани на една и съща машина.
Професор Фредерик Уилямс, който по това време се занимава с радарни изследвания, разработва паметта на „Бейби“. Тя е базирана на съвсем нов принцип – цифровата информация се съхранява във формата на електрически заряди, асоциирани с точки и тирета. Съвременните компютри използват двоични числа – нули и единици.
Беше необходимо сами да си построим изчислителна машина, защото не можехме да си купим. И така, първият компютър се появи, за да демонстрираме това, което се опитваха да покажат всички по онова време, а именно че е възможно построяването на компютър, който да изпълнява съхранени програми.
Ако сега го погледнете, определено ще видите ограниченията му, но тогава ние не се занимавахме с тях. Първата програма, която написахме, беше за намиране на най-големият делител на целочислено число. Целта не беше математическа, а да се покаже, че „Бейби“ и всички принципи, заложени в нея, работят. През онези три седмици се опитвахме да изпълним програмата, но имахме проблеми, което беше много обезпокоително. Ето защо можете да си представите каква беше радостта ни, когато в понеделник, 21-ви юни, 1948-ма, в три часа и пет минути все пак се получи. Истинса еуфория!
След повече от 50 години по-голямата част от екипа се събира, за да отпразнува годишнината. Това става до копието на „Бейби“, построено от пенсионирания инженер Крисбърг, тъй като оригиналът е изчезнал много отдавна. Да се разкрие как точно е било построено всичко отнема месеци детективска работа.
Останала е много малко информация, и то предимно в диаграми, които слава Богу са оцелели в тетрадките на онези пионери. Има и някои снимки от онова време. С тази информация обаче, и с разговори с пионерите, ние успяхме да разберем доста точно какво е представлявала онази машина от юни 1948-ма.
Те са решени да използват само автентични компоненти.
За наше удивление това, което си мислехме, че ще е най-трудно за намиране, а именно катодно-лъчевите тръби. Между другото, това е „комунистическа“ катодно-лъчева тръба, използвана в радар по време на войната… А също и други части все още могат да се намерят в доста търговски къщи. Като че ли са чакали там десетилетия.
Екипът е съставен от членове на британското общество за съхраняване на компютрите.
Много се зарадвахме, че тази голяма машина отново се връща към живота. Тя е била оборудване с изключителна важност… Просто трябва да съществува.
Това е бил първият компютър. Страхотно е, че имам привилегията да участвам в пресъздаването му.
Новата „Бейби“ е разположена в Манчестърския Музей на науката и индустрията. Тя изпълнява историческата програма на Том Килбърн 50 години след деня на историческия му успех.
Радостта ни беше невероятна.
Тъй като по онова време не разполагахме с научните знания, които имаме сега, ние нямахме представа за тази „експлозия“, която се разраства особено през последните 20 години. Не знаехме, че ще се получи така. Просто не бихме могли да предположим. Това е прекрасна награда.
_________________________________________________________________________
Точно преди 100 години седем мисионера пристигат в Ливърпул от Америка. Те са от Църквата на Исус и светиите на последните дни, или мормони – движение, създадено в щата Юта, в западната част на Съединените Щати от един човек на име Джоузеф Смит след религиозно откровение.
Мормоните създават магазин в Престън, до река Рибъл, защото семейството на единия е наблизо, и се заемат да покръстват местните хора в новата вяра.
Днес във Великобритания има 180 хиляди мормони. Наскоро те осветиха нов храм близо до Престън. Това е най-големият мормонски храм в Европа.
Храмът е различно място, смятаме, че то е свещено, че това е божи дом. Храмът е място, където научаваме свещени неща за нашия всевечен напредък. И разбираме само онези неща, които душевно сме подготвени да чуем. Това е причината само най-силно вярващите да влязат в храма.
В продължение на две седмици преди официалното освещаване на храма обаче в църквата може да влезе всеки, който пожелае – както вярващ, така и атеист. Хората идват с хиляди.
Най-важното послание, което различава нашата църква от останалите християнски вероизповедания, е че, ние твърдим, че Църквата на Исус и светиите на последните дни е истинската, възстановена църква на Исус, като пресъздаваме истинските принципи, структура… а дори и второто Божие пришествие на земята.
Евангелието на Исус е послание към семейството, а Църквата на Исус и светиите на последните дни е ориентирана към семейството църква. Според мен хората копнеят за това.
Има още нещо, което според мен допринася за популярността на цървата. Тук отново идва една от основните цели на храма. Хората се чудят за три основни житейски въпроса – откъде сме дошли, какво правим тук, и къде отиваме?
Тези въпроси намират отговор в храма.
Мормоните не казват колко е струвал строежът на храма.
Понякога хората се чудят защо в нашите храмове се влагат най-фините материали. Така е, защото ние смятаме, че това е Божи дом. Не само материалите са най-фини, но и майсторството е най-доброто. Когато изпълнителите на договора за строеж дойдоха тук, им беше казано, че ако всичко не се направи както трябва, ще го правят отново, защото това е много специално място.
Толкова специално, че мормоните са включили тук и кристал – така те си представят рая.
Докато е отворен за публиката, в храма идват повече от 150 хиляди души.
Усещането вътре е невероятно. Толкова е красиво.
Толкова тихо и приятно. Наистина място за размисъл.
Носят се слухове, че строежът е струвал повече от 60 милиона лири. Личи си за какво са похарчени.
Да, много е тихо… Много е хубаво…
А в Престън, на мястото, където е била разположена първата мисия през 1873-та, са на поклонение около 500 американски мормони. Защо обаче една нова християнска църква търси следовници в Британия?
Понякога хората се чудят защо ние, като християнска църква идваме в християнска страна, и дали ни приемат топло, или ни отблъскват студено. Отговорът е – и двете. Повечето хора ни посрещат топло, но друг студено ни отблъскват.
Когато аз дойдох тук преди повече от 40 години като млад мисионер, имаше някои много трудни моменти. И все пак тук съм развил някои от най-добрите си приятелства за цял живот. Тук, във Великобритания, към мен са се отнасяли по-топло и сърдечно отколкото където и да било другаде по света.
_________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на посолството на Великобритания втора част на документалния филм „Съвременна Британия“
Текста чете: _____________________________________________
UK Today Programme 110 – Съвременна Британия №6
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Как Изтокът се среща със Запада – Япония и Великобритания обменят културни възгледи.
Средновековните сили зад бизнес-живота в лондонското Сити.
Легендата е жива – по следите на най-известния детектив на света.
Началото на държавна визита на японското императорско семейство… за първи път от 27 години.
Посещението се извършва по време, когато англо-японските отношение се укрепват от широк културен обмен.
Великобритания е домакин на множество японски празненства, някои са скромни, като например кръжока по народна музика „Мин’йо“, други са силно профилирани… включително и изложбата на изкуството „Римпа“ в Британския музей.
По същото време Япония е домакин на Британски фестивал.
Британският фестивал е целогодишен, и се провежда из цялата страна. Запознава хората с всичко от най-традиционните до най-съвременните аспекти на британската култура.
Всъщност е много модно в Япония. Ние наистина вярваме в „готината“ Великобритания, а и не бива да забравяме, че младежите са големи почитатели на бритпопа, модата. Освен това имаме много отдавнашни връзки в областта на технологиите – още от времето на Индустриалната революция.
Един от спомоществователите на Британския фестивал, Музея на науката, показва една от най-големите си пътуващи изложби в областта на науките и технологиите.
Някои от експонатите са възстановки, като например този оригинален планетариум, създаден през 1712-та година.
Изложбата на Музея на науките се състои от 50-60 от най-ценните музейни експонати. Това са все предмети, които са изиграли изключително важна роля за световната индустриализация.
Най-големият експонат е този локомотив от 1829-та година – Ракетата на Стивънсън. В този смисъл той се превърна както в символ, така и в талисман на изложбата.
Разглобяването му обаче на части и пренасянето му до Япония е била много трудна задача. Поради възрастта и чупливостта му, за преместването извън страната са необходими часове внимателни маневри.
Ракетата на Стивънсън от край време присъства в учебниците като символ на съвременната индустриализация.
Ние много добре знаем какво представлява Ракетата на Стивънсън, и хората с удоволствие биха искали да видят локомотива на живо.
Ракетата на Стивънсън влиза в учебниците през 1829-та, когато печели надпревара по ЖП линията между Ливърпул и Манчестър, като доказва приложимостта на парните локомотиви. Това събитие поставя началото на ерата на парните локомотиви.
И така, това е една възможност да покажем оригиналният артефакт в цялото му величие, защото състоянието, в което в момента се намира Ракетата, е много по-различно от красивия, блестящ, работещ дубликат. Цветът му е различен, защото ние запазваме произхода на обекта, макар и след като е бил забравен толкова дълги години на открито, да е покрит с ръжда. След това са били прилагани различни техники на консервация, които вече не се използват. Ето защо това, което виждате пред себе си е една жива хроника на на работния живот на Ракетата, но също и на музейния ѝ живот. В този смисъл може да се каже, че музеите са пазители на материалната култура.
Докато изложбата на Музея на науката обикаля из Япония, в Лондон Британският музей показва японското изкуство „Римпа“ с творби, заети от колекцията Идемитсу в Токио. Тя е открита от херцога на Глоусестър.
Да, невероятно е, но въпреки че в Япония изкуството „Римпа“ се смята за изключително важен, типичен японски стил, в Британия никога преди не е имало подобни изложби. „Римпа“ представлява стил в японската живопис и приложни изкуства, и се е развивала от от 17-ти до 19-ти век. Това изкуство се смята за типично японско по две причини – едната е стилистична, но всъщност няма реален еквивалент никъде другаде, освен в континентална Азия. Втората причина е тематиката, която се отнася до изтънчената класика на японската традиция, а също и растенията и цветята в провинцията. Хората на Запад са запознати с този стил и дизайн, без значение дали го разбират, или не. Той има невероятно въздействие например върху „арт нуво“, и хората, които идват на изложбата виждат неща, които им изглеждат познати, но досега не са знаели откъде произлизат.
Според това, което знаем, много от творбите са дарени от аристократи, както от имперската, така и от новата феодална аристокрация. А преди 100 години именно новобогаташите от ерата Мейджи са хората, които колекционират подобни творби.
Този културен обмен има продължителен ефект, както се вижда от тези кръжоци по народна музика „мин’йо“ в Лондон.
Този кръжок е създаден от една организация, наречена Японски фестивален образователен тръст, която се появи след Японския фестивал през 1991-ва.
Буквално „мин’йо“ се превежда като народни песни.
Те са много земни. Хората са пеели, докато работят… Днес тази музика се радва на голяма популярност.
Голяма част от японската е много формална, в смисъл, че има определени фрази, които се повтарят отново и отново, и след като веднъж ги научите от една песен, често ще ви се случва да попадате отново на тях в други. Така е много по-лесно да се учи наизуст целия репертоар, вместо да се разчита на ноти.
Преди се казваше, че Изтокът и Запада са на светлинни години един от друг, но Япония и Великобритания развиват все по-близки връзки.
__________________________________________________________________________
Това е Лондон – един от центровете на световната икономика.
Тук се вземат решения, които могат да създават или разрушават цели корпорации, или дори народи.
И все пак тук присъства и средновековното минало, което е важна сила в бизнес живота.
До банките, финансовите къщи и щабовете на международни корпорации са разположени търговски организации, които от векове насам заемат важно място в градския живот.
Някога 100 компании са контролирали качеството и цените на бизнесите, които първи поставят града на търговската карта. Докато някои вече не играя централна роля, други все още имат здрави връзки в своите браншове.
Казвам се Никилъс Уинтъртън, и отговарям за офиса в Горен Бейлиф на Тъкаческата гилдия. Ние сме най-старата градска гилдия – съществуваме още от 1130-та година.
Първата ни харта е дадена от Хенри Втори през 1155-та година, и беше удостоверена от Томас А’Бекет.
По онова време търговията с дрехи е била гръбнака на икономиката, и следователно компанията е била изключително богата, и е имала много членове. Ние имаме голям принос в наградите за обучение и стипендиите в тъкачеството и сходните индустрии.
Разбира се, отделили сме и други средства за благотворителност – например настаняване и изхранване на възрастни хора. Когато първо са били построени приютите за бедни, те са били предназначени за пенсионери от тъкаческата индустрия. Броят на тъкачите обаче силно намаля, и сега ние работим много близо с местните власти и с хора от всички житейски сфери. Това е важна част от благотворителната дейност на тъкаческата компания, и ние всички много ѝ се радваме, както мисля и възрастните хора.
Фирмата на златарите съвместява финансовата си работа с подкрепата на широк кръг каузи.
Аз съм Роджър Кънлиф – настоящият управител на Златарската гилдия в Лондон. Ние сме една от най-старите фирми, всъщност сме пети поред. Започнали сме като търговска гилдия, както и всички други фирми през 12-ти век, а кралската грамота ни е дадена през 1237-ма.
Едно от хубавите неща в Златарската фирма е, че за разлика от повечето други стари компании, ние все още сме здраво свързани със занаята си. Прекарваме голяма част от времето си в популяризиране на добри проекти в сребърна и златна бижутерия. В допълнение разбира се, на нашите занаятчийски дейности, ние се грижим за Лондонската служба за анализи, която оценява около 5 милиона предмета годишно. Естествено, английската дума за проба на златото (холмарк), идва от тази зала. Точно тук се удря печатът. Отпускаме значителни суми за благотворителност – приблизително три милиона долара годишно. Една трета от това отива за поддръжка на занаята, а другите две трети за обща благотворителност – борба с младежката престъпност, с наркоманята. Всички тези актуални теми се поддържат от нас. Успяваме някак да помогнем, и виждаме, че от сумите, които отпускаме, наистина има полза.
Рибарската гилдия има много близка връзка с търговията с уловеното от рибарските флотилии.
Мар Ленъкс Бойд. Ще бъда управител само през следващите 12 месеца. Гилдията на рибарите е образувана съгласно кралска грамота през 13-ти век, защото тя се грижела за интересите на рибарите в Лондон, и кралят ѝ дал определени права и привилегии. Ние даряваме над 1.5 милиона долара годишно за благотворителност, което означава, че през миналата година поне 150 благотворителни организации са се възползвали от нашата помощ.
Това е Билингсгейт. Ние плащаме на специални служители, които проверяват дали рибата, която влиза през Билингсгейт в цяла Великобритания, отговаря на държавните стандарти. Не таксуваме допълнително за тази услуга, защото я предоставяме безплатно на търговците за доброто на хората. Всъщност ние имаме възможността да затворим някое предприятие, което продава риба в несъответствие със стандартите.
Имаме правото да ги преследваме, и да ги изправяме пред съда. Имаме всички права на правителствена агенция.
Светът се е променил неимоверно от създаването им насам, и за да оцелеят, Гилдиите трябва постоянно да се развиват.
Претърпели сме множество промени в монархията и в правителството.
Ако мога така да се изразя, това е нещо типично британско – древните институции се развиват и продължават да съществуват.
Ние вече виждаме сред по-старите компании желание да се променят. Производителите на вентилатори вече не ги правят както преди – те се преквалифицираха в инженери по климатични инсталации.
Отговорът на всеки въпрос относно бъдещето им. Да! Определено да!
_________________________________________________________________________
Персонажът на най-известния детектив в литературата, Шерлок Холмс, е създаден преди повече от век, а легендата за него е жива и днес. Новелите на сър Артър Конан Дойл продължават с успех да се продават по цял свят, а почитателите му не спират да идват в Лондон.
В историите за Шерлок Холмс ми харесва това, че те ни пренасят във Викторианска Англия. Четеш, и виждаш Англия такава, каквато е била, чуваш тропота на конете по улиците, виждаш газените фенери. Пренасят те с лекота в цяла една различна епоха.
Според мен най-голямото преимущество, което Шерлок Холмс има спрямо всички предходни детективи, е неговия помощник доктор Уотсън, който е имал пълна вяра в него. Всъщност виждаме Шерлок Холмс през погледа на доктор Уотсън.
„Облягам се назад, пушейки цигара, докато Холмс, сочейки с дългия си показалец по дланта на лявата си ръка, ми разяснява същността на нашето дълго пътуване.“
Лондон в произведенията за Шерлок Холмс е до голяма степен творение на доктор Уотсън, но повечето от това, което той описва, е истинско, и може да се види днес. „Бейкър Стрийт“, където някога е живял Шерлок Холмс, днес няма предишната атмосфера.
Шерлок Холмс олицетворява до известна степен ескейпизма, и много хора го търсят по лондонските улици.
Едно от местата, където хората могат да намерят много нишки, е кръчмата „Шерлок Холмс“, която е пълна с предмети, напомнящи за имисления детектив.
Хората, които идват тук, понякога са доста фанатично настроени. Те са чували за него, чели са, и това е нещо като светилище за някои от тях.
Всеки почитател на мистериите, трябва да има и Шерлок Холмс в списъка с любимите си герои.
Той е типичен детектив, следовател. Истински гений.
Аз съм израснала с книгите за Шерлок Холмс, и той всъщност е част от живота ми. Имам пълна сбирка книги.
Шерлок Холмс е личност извън времето, със свои собствени характерни черти. Знаем много за него, и го харесваме.
Той е бил изключителен – спокоен… Разрешавал е загадки, които никой друг не би могъл да разреши.
Харесва ми, че е бил особено внимателен с подробностите, с очевидните неща, които престъпниците обикновено подценявали.
Шерлок Холмс е можел да разбере какво става зад една врата, без да наднича през ключалката по миризмите, звуците… стъпките…
„Вие не успяхте да разберете важността на една нишка, която ви беше предоставена„, продължи Холмс. „Аз обаче обърнах внимание, и всичко, което се случи след този момент, послужи като потвърждение на моите предположения!„
Той използваше един израз… ех… не мога да се сетя… А! Да! „Елементарно, скъпи ми Уотсън!“ За него всичко е било елементарно…
Шерлок Холмс се смята за най-великия детектив на света. И за да бъде един детектив добър, той трябва да е различен от Шерлок Холмс. В златните години на детективските романи има слепи или дебели детективи, белгийци или църковни служители…
Всички те са напълно различни от него, защото това е единствения начин да пробият.
За някои хора обаче Шерлок Холмс е нещо повече от литературен персонаж. Те вярват, че той наистина е съществувал.
Когато бях малка, мислех, че той е реално съществувала личност.
Имаше една госпожа от Америка, която беше пътувала дотук, само и само да види мястото. Тръгна си обаче обляна в сълзи, защото един от барманите ѝ обяснил, че Шерлок Холмс е литературен персонаж, и никога не е съществувал. Това разби мечтите и надеждите ѝ.
Ако обаче Шерлок Холмс е типичният детектив, неговият главен враг, професор Мориарти, е архетип на злодея.
„Той е Наполеон на престъпленията, Уотсън! Той е организирал почти всяко злодеяние в този град! Той е гений, философ, абстрактен мислител! Мозъкът му е първокласен, той седи неподвижен като паяк в центъра на мрежата си, която има хиляди разклонения…„
Смята се, че Шерлок Холмс е починал в Райкенбалк Фолз в ръцете на най-големия си враг, професор Мориарти, и двамата впити в предсмъртна схватка. Така твърди доктор Уотсън.
„Това наистина е страховито място. Вихрещият се сняг пропада в невероятна бездна. Ждрелото на реката е обвито от блестяща черна скала…„
Шерлок Холмс се появява отново едва през 1901-ва. Това обаче е приключение преди предполагаемата му смърт, и е най-популярната история – „Баскервилското куче“. През 1903-та се разбира, че Шерлок Холмс е оцелял при Райкенбалк Фолз – той е успял да се изкатери нагоре, докато Мориарти е летял към смъртта си. След това Холмс се пенсионира, но почитателите му смятат, че е жив, защото никой не е съобщавал за смъртта му.
_________________________________________________________________________
Централен Лондон – сърцето на столицата на Великобритания… място, което почти не познава тишината… освен тук, в манастира Тайбърн в Марбъл Арк.
Зад тези стени има един цял свят, далеч от градската суета.
Той е убежище за 24 бенедиктински монахини, които са положили обет за тишина, и живеят отделени от света, като никога не напускат зданието. Те водят затворен, съзерцателен живот, посветен на силата на молитвите.
Нашият дневен режим е много ограничен и изпълнен с дисциплина. Ставаме в 5.30 сутринта и 7 пъти пеем заедно псалми в църквата, като междувременно по половин час се молим в тишина и преклонение.
Въпреки строгия режим, Тайбърн привлича жени от цял свят.
Манастирският живот започва още през 4-ти век. След 200 години преследвания и ужаси, църквата решава, че трябва да обгради това място, и да защити живота, прекарван в молитви.
Ние не смятаме, че се ограничаваме. Дори напротив, според нас това ни освобождава от глупавото търчане по магазини и всякакви други безмислени работи. Ние сме тук заедно, и това много улеснява пеенето на божествените служби седем пъти дневно.
Аз не мога да пея хубаво, и си мисля, че или гласът ми звучи прекрасно в небесата, или Господ има чувство за хумор.
Сестра Джералдин е била адвокат, преди да чуе божия зов.
Веднъж се молех в Уестминстърската катедрала, и бях седнала върху някаква брошура. Молех се на Господ: „Ако искаш да вляза в манастир, посочи ми някой, дай ми знак, защото те са стотици!“ След това видях брошурата… Не мисля, че Господ така бързо се отзовава на молитвите…
Освен четенето, яденетата преминават в пълна тишина.
Имаме по един час за почивка всеки ден – тогава си говорим, смеем се, играем игри на открито или вътре… наистина си почиваме.
Един затворен манастир трябва да си има градина, иначе щяхме да се хванем за гърлата.
Монахините в Тайбърн са решили да станат по-отворени към медиите…. Това обаче не е променило ограничението на техния достъп до информация за външния свят.
Ршихме да използваме радиото само при много важни случаи, и да не гледаме телевизия въобще.
Отдавна се отказах от телевизията, като изключим „Семейство Симпсън“ и „Коронейшън Стрийт“. Не зная защо, но ми се струва много трудно да се откажа от „Семейство Симпсън“.
Преценихме, че трябва да получаваме седмичници, за да бъдат сестрите информирани за световните събития.
По онова време имахме съветник… И четяхме само „Таймс“. Тогава съветника ни каза, че скоро във вестника започва поредица за жените в живота на Джон Кенеди, а ние се удивихме, че могат да паднат така низко. Решихме да се прехвърлим на „Гардиън“, и така се получи по-добре.
Въпреки че осъзнават лошотията на външния свят, сестрите предпочитат да се отдават на молитви, вместо да предприемат преки действия.
Когато врязох в манастира, много хора ме запитаха защо не отида, и не направя нещо реално. Моят отговор на това беше молитва, защото молитвите превъзхождат обикновеното човешко ниво и ни донасят благодат, която иначе не бихме видели. Аз съм напълно убедена в това, и не мисля, че съм си пропиляла живота.
Да, аз мога да отида в безплатната кухня до Уестминстър, и да нахраня 10 гладни човека, и Господ знае, че доброто идва от всяко действие, но и от намерението, мотивът и любовта. За мен обаче да се моля за всички гладни хора по света е по-добре, отколкото да нахраня 10 от тях.
Манастирът е построен на място, където някога са се изпълнявали екзекуции – включително и на католици, обявени по-късно за мъченици.
През 1998-ма орденът отбеляза 100-ната си годишнина, но трудният живот не се е променил въобще. Две трети от жените, които влязат тук, се отказват. Сестрите от Тайбърн обаче изглежда са намерили рядко призвание, което им носи както мир, така и удовлетворение.
През по-голямата част от живота си съм живяла в света навън, но откакто съм в манастира, научих много повече за за света и хората, отколкото като психолог, което беше моята професия.
Просто погледнете как загина принцеса Даяна. Там, където живееше, издигнаха светилище. Хората дълбоко в сърцата си имат нужда от нещо, в което да вярват…
Просто ни трябва да чуем новините, или някой да позвъни, или да ни пише, за да разберем, че по света има много грехове, заради които няма щастие и мир. Мисля, че нашето малко усилие е като едно зръце пясък на везните в полза на доброто.
_________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания шеста част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 108 – Съвременна Британия №5
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Музиката от световноизвестни анимационни филмчета през очите на най-младага публика.
Как Великобритания помага за преустройството на Берлин в подготовка за 21-ми век.
Чаеният ритуал – типично британски.
Кралският феникс – Уиндзорския дворец отваря врати за посетители след голям пожар.
Грижи за културния живот в мултикултурна Великобритания.
_______________________________________________________________
Това е детската телевизия.
По цял свят се обръща все повече внимание на това, което гледат децата.
Наскоро в Лондон беше проведена втората световна конференция на детската телевизия. Сред основните въпроси, обсъждани тук, са проблемите, пред които са изправени детските телевизионни програми, включително липса на финанси и безскрупулното рекламиране на стоки, особено на играчки, базирани на популярни герои.
И тъй като проблемите са включени в дневния ред, става ясно, че има начини за подобряване на това, което гледат децата, като самите те са извор на множество идеи.
Казвам се Ивона Зуровац. Аз съм от Босна и Херцеговина, и представям своята страна на Втората световна конференция за детска телевизия.
Ивона е на 13 години, и е от Сараево. Тя и 30 други деца от Великобритания и още 17 страни са поканени да присъстват на срещата.
Тяхното задължение е да припомнят на възрастните делегати за кого правят телевизия, и да им кажат какво иска младата аудитория.
И така – това е нашият информационен център. Ние можем да работим с компютрите, и да говорим с делегатите, като им задаваме въпроси и отговаряме на техните.
Според мен трябва да има по-малко реклами, защото децата нямат нужда да купуват всичко, което се рекламира. Ако купят нещо, то е с парите на родителите им.
Освен че поддържат информационния център, младите делегати са организирали и няколко кръжока, занимаващи се с бъдещето на детските телевизионни програми, с техниките на интервюиране и с това кое е добро, и кое – лошо в телевизията.
Освен че организират свои собствени занимания, децата участват и в някои от секциите на главната конференция, като например тази – за детските новини.
Не смятам, че трябва да ни разделят от реалността. Ние трябва да знаем всичко, но не чак толкова, защото ние не говорим всеки ден за политика и войни.
Какво обаче е отношението на децата към телевизията? Ан Хюм доскоро е била директор на направление „Детски програми“ в Би Би Си.
В детските програми има повече празноти, отколкото в който и да е друг вид телевизионна продукция, и аз се страхувам дали ще има достатъчно материал за запълването им, или и тук ще се повтарят едни и същи неща поради липсата на нови програми, а тъй като няма бюджет, тези канали ще бъдат доста бедни откъм съдържание.
Младите делегати имат много сериозни идеи относно това, което искат да видят по телевизията. Част от задачата им е да създадат детска телевизионна класация.
Те дори публикуваха чернова на своята класация в Интернет, за да получат отговори и предложения от хората по цял свят.
Децата трябва да имат голям избор от шоу-програми, които включват и техните мнения и предложения.
И така, как мислите: бихте ли искали да имате дискусионни шоу-програми, или такива, в които участват деца на живо?
Да, единствено с деца, но не и с големи хора!
А сега новини от 7-мата световна конференция за детска телевизия. Ето и репортажа на Джери.
Тазгодишната конференция е много интересна, Дона, защото дезага, които, както знаеш, управляват телевизията от 2009-та насам, са поканили някои специално подбрани възрастни.
А смяташ ли, че децата тук наистина обръщат внимание на това, което имат да им кажат възрастните?
о, да, смятам че ще им обърнат внимание!
И какво мислите за детската телевизия?
Смятам, че посланието, което трябва да изпратим оттук се отнася до важността на детската телевизия, че тя трябва да бъде смятана за значима, и че правителството трябва да се съобразява с това. Тя трябва да бъде подходящо финансирана и не бива да е подложена на пазарен натиск.
Класацията, подготвена от децата, беше представена на конференцията, и ще бъде изпратена на радио-телевизионни и продуцентски фирми по цял свят.
Детската телевизия трябва да се бори с употребата на наркотици, цигари и алкохол.
Детските програми трябва да са честни и истински. Децата трябва да знаят истината за това, което става в техния свят.
________________________________________________________________
Това е Берлин, отскоро отново столица на Германия. Все още обаче градът е една огромна строителна площадка.
Градът се преустройва… и някои от неговите най-големи нови забележителности са дело на британски архитекти.
След обединението нова Германия реши Берлин отново да стане нейна столица.
Райхстагът, който е парламент на Германия до Втората световна война, отново поема старата си роля, възстановен и обновен от британския архитект сър Норман Фостър.
След като тази сграда отвори врати като нов германски парламент, тя е различна по функция, по начина, който работи, по-различна от всяка точка в миналото ѝ.
Райхстагът отново е една от най-големите забележителности на Берлин.
Куполът има много функции. Това е главната обвивка, изградена от стомана и покрита със стъкло; под нея има огледална структура, която отразява дневната светлина дълбоко надолу в камерата, но също и в рамките на цялостната енергийна концепция. Тя вентилира долната камера с термален поток, а третата функция на купола е мястото, където стоим ние в момента – това е тераса за разходки.
Главната структура на купола е завършена. Намираме се на платформата на 60 метра над главната тераса.
Вътре в сградата скеле маскира откритото пространство, което е основна концепция в проекта на Фостър.
Красотата на дизайна на сградата на Райхстага се състои в това, че е израз на дългосрочно заемане с прозрачност и светлина.
Да, това съвпада съвсем точно с демократичните изисквания на германското парламентарно здание.
Те правят всичко възможно демокрацията да бъде “прозрачна”, така че хората да я следят отблизо. Тук няма тъмни ъгли или скрити кътчета…
Нови сгради се появяват из цял Берлин – старите се преустройват, а цели части от града, като например Потсдамерплац, се разработват едва ли не отново. Реконструкцията докосва всеки аспект от живота, а британските архитекти са успели да спечелят договори за изпълнението на много от проектите.
Те започват от самия връх – от централното парламентарно правителствено здание, Райхстага, разработен от сър Норман Фостър. Включени са сгради на институциите, като например Търговската камара и Стоковата борса на Ник Гримшо. Има търговски сгради от Ричард Роджърс точно до офисите, които току-що споменах. А не бива за забравяме и културните здания за централния музеен комплекс.
Това е обновителна схема на Дейвид Чипърфилд, а има и изследователски и академични сгради на Зауърбрух Хътън.
Трите здания на Ричард Роджърс на Потсдамерплац ще осигурят множество офиси, магазини и жилищна площ за жителите на тази нова част на града.
Само на няколскостотин метра от структурата на Ричард Роджърс се намира жилищна сграда на британския архитект Заха Хадид.
Тя се намира на улицата срещу офис здание, проектирано от Уил Олсъп.
Първоначално предвидена за главна квартира на крупната германска застрахователна компания Алианц, сега сградата ще се използва като офис пространство, и ще спомогне за задомоляване нуждите на разрастващият се търговски сектор на града.
В някогашния Западен Берлин икономическият живот на града се обслужва от една драматична и много необикновена сграда, проектирана от Никълъс Гримшо – новата Търговска камара и Стокова борса.
Сградите ще бъдат сборно място за икономиката на Берлин и Бранденбург. Това ще бъде център за услуги и комуникации, а освен това и средоточие на решаването на всички проблеми и изпълняването на всички цели на икономиката.
Основната форма на зградата е доста интересна – цялата виси на поредици от арки. Оребренията се издигат от земята, а от другата страна отново потъват в нея. Арките са проектирани в леко органична форма, за да изглежда конструкцията като животно. Тя вече си има и прякор – Броненосецът.
Фасадата е много вдъхновяваща сама по себе си. Тук има прозрачно стъкло и слънчев екран отпред. Това е доста, както се казва, интелигентна фасада, която модулира количеството топлина от слънцето, като едновременно с това не пречи на гледката навътре и навън от сградата.
Броненосецът отразява една нова свобода в архитектурата на оформянето на стомана и стъкло, и в откриването на един нов начин на строителство в Берлин.
Трудно би било да се дефинира британски стил, различен от този тук – всички сгради имат по много от това, което бихте нарекли въображение, и което е доста стимулиращо.
_______________________________________________________________
Той е толкова част от това да си англичанин, колкото крикета. Той преминава бариерите на възрастта и класата, в тази част на света го има от около 350 години, и днес британците го пият повече от всякога.
Британците започват да пият чай в средата на 19-ти век. Те обаче не са първата нация, която открива чая, и започва да го внася. В Европа това са португалците и холандците около 1610-та, французите през 1630-та, а след това е първото споменаване за внос на чай за продажба в Лондон е от 1658-ма. Така започва всичко… В началото обаче чаят е скъп, не е свободно достъпен, и са му необходими около 100 години, за да се превърне в най-популярната британска напитка.
Това е една от онези напитки, които когато се консумират студени, действат изключително освежаващо. Всъщност това е питие, подходящо за всякакви условия. Според мен именно затова британците са го харесали, и са се привързали към него през вековете.
Чаят е рекламиран още от най-първите си дни в Британия като панацея, но психологически според мен предимствата му идват от самия ритуал на приготвяне. Когато отидеш да пиеш чай следобед, или по което време на деня обичаш, трябва да се изключиш напълно от текущите си занимания.
Англичаните успяват да изпият над 185 милиона чаши чай дневно. Ако го погледнем по друг начин, това са малко под 3 чаши и половина, изпити от мъж, жена или дете на възраст над 10 години в тази страна.
Нека ви посоча още една удивителна статистика – това означава, че във Великобритания се консумират 155 хиляди тона сух чай годишно!
Шофьорите на таксите пият много чай, защото той им помага да стоят будни.
Средно пия по около 6 чаши чай на ден.
На работа около 6, и вечер още 4.
Предпочитам да пия чай следобед.
Четири-пет чаши, т.е. точно толкова повече от това, което пия у дома.
Между 12 и 16 на ден, мисля. Не можеш да откажеш добрия чай, нали така?
Да, мисля, че в този офис се пие много чай. Дори повече, отколкото се работи… Не мога да изляза сутрин за работа, без да съм изпил поне 2 чаши чай.
Днес чаят идва от Индия, Китай, Шри Ланка, Индонезия и Африка. Доколко обаче британците се интересуват какъв е вкусът на чая, който пият?
Несъмнено англичаните са много опърничави, що се отнася до пиенето на чай. Те знаят какво обичат.
Опитайте тези две, защото не съм сигурен. И двете имат ужасен вкус. Вижте само как изглеждат. Според мен точно това е проблемът – просто не трябва да е така. Това не е много хубаво. Ето кое ме безпокои – листчетата. Знаете ли какво? Във фабриката идва зелен чай… но там е и много прашно.
Те разпознават видовете, които харесват. Когато се промени видът, който обичат, по каквато и да било причина, те разбират много бързо. Свикнали са на определен тип чай, и обичат точно него.
Силен вкус. Не обичат слабите, нито пък изтънчените.
Харесва ми най-обикновения чай. Аз не харесвам ароматните.
Съвсем, съвсем обикновен чай… Не мога да пия, нито да понасям от онези ароматни разновидности.
Не съм познавач на ароматните чаеве, но съм ги опитвал, и нямам нищо против тях.
Синът ми харесва “Ърл Грий”, но аз не.
Обичам чай, но не от онези торбички.
Не зная. Питайте него, той е шофьор на такси, и винаги пие чай.
Не, според мен чаят в пакетчета е съвсем приемлив.
Предпочитам насипен чай. Не мога да понасям пакетчетата.
Бил съм в чужбина, и ще ви кажа какво е. Човек не може да дочака да се прибере вкъщи, за да изпие чаша свестен чай. Никъде другаде не могат да го правят както трябва.
Чаят обаче не е просто напитка, и туристите, които идват във Великобритания с изненада откриват удоволствието от следобедния чай.
Хората от чужбина са абсолютно развълнувани. Те си мислят за самия чай като такъв, и се чудят какъв точно сорт да пият. Най-важното обаче, което искат да направят, е да намерят някой добър хотел или ресторант, и да изпият един следобеден чай. Това е нещо, което всеки гост на Великобритания трябва да опита при посещението си – да отидат, и да пият следобеден чай. Истинска необходимост! Чаят прави прекрасни неща – може да ви ентусиазира, може да ви успокои. Много добре утолява жаждата, и е най-разумната напитка на света.
_______________________________________________________________
Това Уиндзорския замък, разположен в прекрасните околности западно от Лондон – седалище на кралската фамилия повече от 800 години.
Мястото е избрано от Уилям Завоевателя и кралското семейство все още го използва като основна резиденция.
Замъкът е една от най-големите забележителности на Великобритания.
През 1993-та година обаче се случва нещастие. Избухва пожар, който разрушава девет от най-красивите апартаменти и над 100 други стаи.
След това цяла армия опитни работници се заемат с работата по реставрирането.
То струва общо над 50 милиона долара, и е най-големият подобен проект, изпълняван някога във Великобритания.
Наети са над 2000 специалисти и още 4000 опитни работници.
Задачата отнема 5 години – половината от предвиденото време, и струва с 10 милиона долара по-малко от включените в бюджета.
Сградата най-после е отворена за посетители през 1998-ма.
Имаше нещо ужасно символично в пожара в Уиндзорския дворец през тази толкова трудна за кралското семейство година. Като че ли това беше единственото безопасно място. Изглеждаше невъзможно да се случи това ужасно нещо. Но пет години по-късно, което е един много кратък период в историята на този дворец, която се простира до най-ранни дни, ние го възстановихме, пресъздадохме го. Някои елементи бяха препроектирани, и смятам, че се получиха великолепно. Според мен е много вълнуващо, че успяхме да възстановим най-трудните места, и да ги направим по-интересни. Беше страхотно предизвикателство.
Ето тук започва пожарът – в Частния параклис, като вероятно някой прожектор е подпалил завесите. Това е упоменато на специална табела.
Сводът на предверието с осмоъгълния купол показва какви подобрения са направени на оригинала. Стъклото е много специално, пропускащо перлена светлина.
Стаята с пурпурните рисунки е напълно обезобразена, но по чиста случайност съдържанието ѝ, както и на няколко други, е преместено поради ремонт. Почти няма значителни загуби.
Възстановяват се стая след стая в почти първоначалното им състояние, и Дворецът излиза като феникс от пепелта, за да стане отново едно от най-важните и най-посещавани здания във Великобритания.
_______________________________________________________________
Това е Килбърн в Лондон, квартал, типичен за мултикултурната съвременна Великобритания. Младите хора наследяват голямо разнообразие.
Казвам се Джоти Лакман, и съм на 10 години. Аз съм индус. Ходя в основното училище в Салъсбъри.
Казвам се Мейна Кан. Аз съм на 9 години и половина, и съм мюсюлманка. Ходя в основното училище в Салъсбъри.
Казвам се Хариет Нерва и съм на осем години и половина. Еврейка съм, и ходя в основното училище в Салъсбъри.
Аз съм Лолита Джон, и съм на девет години. Аз съм атеистка и посещавам основното училище в Салъсбъри.
Казвам се Ричард Оууза Аджейман. На девет години съм, и съм християнин. Ходя на училище в Салъсбъри.
Религиозното образование, което отдавна е задължително във Великобритания, става все по-важно.
В това училище имаме 42 езика. Около 40% от децата ни са християни, 20% са мюсюлмани, други 20% нямат религия, около 8% са индуисти, а други по-малки части са евреи, сикхи и будисти.
Децата идват на училище със своята култура, и както тя е важна за тях, така и за нас.
Трябва да показваме уважение, и да одобряваме религиозните им предпочитания. Ето така нашето религиозно образование се развива.
Има някои книги, в които смятаме, че има много мъдрости. Можете ли да се сетите за някоя такава книга?
Речникът. Да, в него има много знания.
Енциклопедия… да… Самира, ти?
Библията, точно така. В Библията има много мъдрост.
Имам и две други книги. Едната е “Старият завет”, или “Танак” на иврит, и е изключително важна за евреите, а другата се нарича Бхагават Гита, и е свещена за индусите. В тях има много мъдрост.
Аз имам приятели индуси, мюсюлмани и християни.
Аз наистина имам приятели от други религии, например мюсюлмани.
Имам някои приятели християни, а други – евреи.
Приятелите ми са от други религии – например християни и мюсюлмани.
Мюсюлмани, християни и евреи.
Според мен предимството да се преподава религия в едно мулти-културно и много-верско училище е, че децата получават богат опит едновременно в местната и в училищната общност.
В днешния урок ще говорим по темата за смъртта. Ще започна, като ви прочета една история, наречена “Прощалния подарък на язовеца”. В нея се разказва за един приятел, който умира.
Те могат взаимно да се възползват от религиозните си знания, и се чувстват много удобно и безопасно, когато говорят за собствената си вяра, защото знаят, че възгледите им се уважават, дори и ако са различни.
А как отбелязваме времето, когато един човек умре? На Язовеца можело да се разчита безусловно – той винаги бил готов да подаде лапа за помощ.
Правехме различни неща, и трябваше да нарисуваме картинка къде бихме искали да погребем Язовеца, и да опишем какво биха казали от останалите групи на погребението му, например колко им е помагал той, докато е бил жив, а накрая една група прочете молитви по време на церемонията.
Господи, надяваме се, че нашият скъп приятел Язовеца почива в мир и е щастлив.
Те започват да разбират символиката, и се вглеждат в ритуала. Това ще ни доведе по-нататък до разговори относно религиозните представи за живота след смъртта – например възкресението и прераждането.
Особеното в моята религия е вярата в Бог.
Най-важното в моята религия са петте опори на Исляма.
Специалното и особеното в моята религия е, че вярвам в един Бог, и когато се моля, го правя на друг език, наречен иврит.
Аз съм атеистка, и не вярвам в бог, така че когато някой умре, той просто си умира, и не отива никъде.
Най-важните неща в моята религия са Коледа и Великден.
Смятам, че това е сърцето на нашето училище, и когато отправим обща молитва, или обсъждаме някоя тема, било то за любовта, вярата, мъдростта или равенството, има неща, които са важни за този свят, и децата трябва да мислят за тях. Във всяко от тях има нещо, което трябва да бъде докоснато.
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания пета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания документалния филм
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Годишнината на една от първите жени фотографи-портретисти.
Продажба на екологично чиста електроенергия. Ълстър ни посочва как…
Разходка из британската поп-сцена.
Какво се получава при сливането на наука и мода?
„Да яздиш градските вълни“ – лондонските царе на скейтборда.
_________________________________________________________________________
Първият фотоапарат и лещите ми ги даде любимата ми дъщеря, която почина, и съпруга ѝ с думите: „Може да ти бъде забавно, мамо, да се опиташ и да фотографираш по време на почивката си във Фрешуотър“.
Започнах, без да разбирам нищо от изкуство. Не знаех къде да поставя черната кутия, как да фокусирам модела, и за мой ужас първата ми снимка беше изтрита по невнимание, защото прокарах пръст по едната страна на стъклото.
Джулия Маргарет Камерън е една от първите деятелки на фотографията. Майка на 6 деца, тя е на 48 години, когато ѝ дават тази първа камера през 1863-та.
Тя няма никакво съществено обучение, и въпреки това за период от 15 години тя прави над 3000 портрета. Интересът към нейните творби продължава и днес, като в Съединените Щати и Великобритания има две големи изложби.
Това, което тя всъщност е правела, е да фокусира върху модела си, а след това да изтегли фокуса назад, докато не се получи нещо, което според нея е красиво, без значение дали е във фокус, или не. Хората продължават да твърдят, че зрението ѝ не е било никак добро, но докато на нея ѝ се е струвало красиво, тя е продължавала така, и всъщност са се получили много красиви неща.
Голяма част от снимките са много красиви, отчасти поради липсана на фокус.
Също така е вярно, че когато е имало отзиви за нея в специализираната фотографска периодика, често са я оплювали безжалостно хора, които са смятали, че тя не знае какво прави.
Лично аз смятам, че когато тя е навлизала във фотографията, е искала да прави нещата по различен начин.
Превърнах бараката за складиране на въглища в тъмна стаичка, а птичарника в студио. Лелеех да затворя всичката красота, която е дошла на този свят преди мен.
Всъщност моят пра-пра-дядо ѝ дал фотоапарата, който бил доста примитивен, доколкото разбирам, като го сравнявам с днешните стандарти.
Удивително е, че е могла да научи всички тези неща на възраст, когато повечето дами се занимават с гоблени. Или поне аз мисля, че биха предпочели това, вместо да бързат към преработената барака за въглища, където да се захващат с разни химикали… Повечето дори са си нямали и представа за това.
Тя е трябвало да изсипва емулсията върху стъкло, при което то просто не можело да бъде равномерно. Все пак днес можем да си купим филм за фотоапарата във всеки магазин, и знаем, че образът ще бъде съвършен. Тя е трябвало на ръка да прави своите филми… Веднъж в колежа на мен ми се наложи да правя филм – беше истинска катастрофа.
Сара Кинг е голяма почитателка на Джулия Маргарет Камерън, и с удоволствие ще фотографира една от потомките ѝ.
Забелязах, че тя дава на обектите си възможност да се движат в рамките на обектива, и че налага много силно своята индивидуалност от едната страна, за да направи портрета. Това е много трудно, но тя се е справяла успешно.
Тъй като работела с естествена, разсеяна светлина в студио, подобно на това, моделите на Джулия Маргарет Камерън трябвало да седят неподвижно за експозицията понякога по 10 минути.
Харесва ми идеята кака всички онези хора, водещи своя обикновен делничен живот, се отбиват в студиото ѝ, и стоят неподвижно 10 минути, докато стане фотографията, макар някои да казвали – твърде неумело, но според мен – брилянтно.
На мен ми изглежда доста странно, че пра-прадядо ми е работел в тази стая преди 150 години, правейки фотографски портрети, а по същото време Джулия Маргарет Камерън е работила в дневно викторианско студио на остров Уайт.
Ние всички знаем, че Джулия Маргарет Камерън е била невероятен творец, но тя сигурно е била и завършен учен-емпирик, защото за подобна работа са необходими и научни познания, за да се направи разтвора, и въобще да се свърши всичката работа с химикалите. Има няколко примера за фотографи, които са се взривили, опитвайки се да създадат нови процеси, тъй че тя си е рискувала живота, бидейки фотограф.
Според мен фактът, че тя е била жена е много важен за работата ѝ, тъй като за да бъдеш фотограф по онова време, е било необходимо да имаш много енергия, ентусиазъм, и решителност.
Предполага се, че е направила стотици и стотици снимки, а самата тя казва, че на всяка една готова плака е строшила десет.
В писма, които бяха открити наскоро в Музея на Албърт и Виктория, тя пише на нашия първи директор Хенри Коул: „Днес направих 12 портрета, Робърт Браунинг идва утре. В момента промивам 60 плаки…“ И писанията ѝ профучават по страницата, докато тя му разказва всичко, което прави.
Всяка снимка е взета от живота… заснета от Джулия Маргарет Камерън.
_________________________________________________________________________
Слънцето е основен източник на енергия. Слънчевата светлина е създала древните растения, които пък са се превърнали в петрол, газ и въглища.
Подобни фосилни горива обаче са неефикасни и замърсяващи околната среда – и са основната причина за глобалното затопляне.
За да реши този проблем, Британия и Европа разработват нови начини за генериране на обновима енергия.
Един от най-новите методи е чрез използването на добре забравените стари – изгарянето на дървесина. В Северна Ирландия един фермер преоткрива ново приложение на дървесината, или биомасата, като я превръща в горящи газове, включително водород и въглероден моноксид, с които захранва генератор и произвежда електричество. То вече се продава на местните предприятия и се включва в Националната електрическа система.
Това е газификаторът. Тук разтоварваме стърготините… събира се достатъчно дървесина, за да се поддържа производството непрекъснато в продължение на 20 часа. Системата се захранва на партиди – по веднъж на ден.
Стърготините след това отиват в главната част на газовата инсталация. Именно тук правим газ от стърготините.
Оттук нататък всъщност при процеса всъщност не се отделя въглероден двуокис. Всяка молекула въглероден двуокис, която се отделя, вземаме от атмосферата чрез растенията. Дори бих спорил, че това има нетен положителен ефект, тъй като ние не използваме целите растения – нито корените, нито листната маса, така че процесът е поне неутрален по отношение на въглеродния двуокис, ако не и по-добър.
Изнасяме пепелта, премахваме смолите, а след това с този газ захранваме генератора, който се намира зад нас.
Електричеството тръгва по жиците към мрежата, а пепелта използваме за обогатител на почвата. Събираме я, и после веднъж годишно я разпръсваме над земята…
Сега има нужда от по-широкомащабен подход – от дървета, отглеждани специално, за да осигуряват електричество. Фермерите са се обърнали към върбата, която расте на всякаква почва. Като използват традиционен метод, наречен „посаждане в горички“, те подкастрят стволовете на върбите, за да получат още издънки.
Това илюстрира много добре същността на метода. Тази е била подкастряна през пролетта. Както виждате, има 4-5 издънки, което ни осигурява доста продукция. Обикновено се постига растеж от 4-5 метра годишно. Това дърво ще остане в групата вероятно 15 до 30 години.
Реколтата се реже на ротационен принцип всеки три години, след което ще бъде направена на трески, и ще бъде подадена в системата за изгаряне на електростанцията.
В началото засаждахме върбите настрани, но оттогава насам разбрахме, че технологията има бъдеще, и сега използваме за целта камениста земя, която няма никакво друго приложение.
Бъдещето на този метод на засаждане е обещаващо, както и бъдещето на индустрията за добив на електроенергия от биомаса. Всички желаят по-чиста и по-зелена околна среда… Бъдещето изглежда розово.
Това, на което се надяваме тук, е нова култура, която потенциално ще се нареди до култури като пшеницата, ечемика и слънчогледа. Има много големи възможности за добавяне на стойности. Това означава, че след като фермерът отгледа тази култура, той може да я превърне в отопление и електроенергия, които да продаде, вероятно на домакинства или на фабрики и училища в селските области.
Ние сме сред най-големите местни работодатели в Северна Ирландия. Заинтересувахме се, защото това е много чист енергиен източник, и в атмосферата няма вредни емисии, нито вредни странични ефекти.
Правителството е решено да направи колкото се може повече по отношение на генерирането на електричество чрез нефосилни горива.
Цената на електричеството извън мрежата изглежда се движи по спирала нагоре. Така че това вероятно ще бъде нещо по-контролируемо.
Фабриките ни са разположени в селски области, ние правим доста, за да поддържаме селската икономика. Фермерите до голяма степен са част от тази икономика, и ако ние можем да ги поддържаме, като се заемем с това, то бъдещето на цялата област е обещаващо.
Пионерските разработки в Ълстър скоро ще бъдат последвани от първата голяма електростанция, захранвана с дървесина в Йоркшир. Може би тя ще революционизира добива на електричество.
Тук, в Егбъро, ще построим електростанция, захранвана с дървесина. За тази цел от нашите мълки горички и от горските отпадъци ще се пренася дървесината, за да се произвежда електричество, достатъчно за 18 хиляди домакинства. В момента Европейския съюз възнамерява до 2010-та година да добива 12% от електричеството си от възстановими източници, а правителството на Великобритания е направило подобно предложение. Очакваме да видим вероятно около 10% от електричеството в страната да е от възстановими източници. Биомасата ще играе доста важна роля в това, така че този вид проект, който ще реализираме тук, ще бъде дублиран много пъти из цяла Великобритания, а също и в Европа.
_________________________________________________________________________
Повече от 30 години, след като Британия беше обявена за световна поп столица, туристите продължават да посещават нейните рок храмове – минали и настоящи.
Не вярвам в звездни знаци
Естествено е да не вярваш, защото си водолей, а те не вярват в нищо.
О, не! Не мога да си намеря ботушите! Май съм ги изгубила!
Но когато става дума за магията на поп-музиката, Битълс остават най-голямата атракция на Великобритания.
Ливърпул е дестинация номер едно за бийтълманиаците.
Стробъри Фийлдс е най-посещаваното „свърталище“ на Битълс в целия Мърсисайд.
Неспиращата популярност на Битълс беше подсилена от наскоро излъчения телевизионен сериал „Антология“.
Сега обаче, за да получат помощ в намирането на някои по-скрити места, рок-туристите могат да погледнат картата, публикувана от Британските туристически власти.
Поп-картата е наистина важна. За първи път събираме заедно място рок и поп местата.
Според мен всеки трябва да види пресечката Аби Роуд в Лондон. След това би било много интересно да се отиде на летището Престуик в Шотландия, където е кацнал Елвис Пресли при единственото си турне във Великобритания, а след това вероятно да се отскочи до Уелс, където в нощния клуб на Ти Джей Кърт Кобейн е предложил брак на Къртни Лав.
Ролинг Стоунс имат по-дълга история. Техният бивш басист Бил Уайман сега е собственик на ресторант в Лондон – място, пълно със спомени.
Дааа… твърде носталгично. Когато шофирам из Лондон, казвам на жена си: „Свирихме тук веднъж в една кръчма през 1963-та, и тогава ни платиха 15 лири. Трябваше да свирим час и половина“.
Камъните все още се „търкалят“ покрай по-новите групи, покоряващи света… например Оейзис.
„Кинг Тутс Уа Уа Хат“ е известно с това, че тук се Оейзис подписват първия си договор.
Те свиреха тук, преди да станат известни, и Алан Макгий, собственика на Криейшън Рекърдс дойде, и ги хареса толкова много, че ведна на място подписа договора с тях.
Спомням си, че тогава бях пиян, а също си спомням, че като видях тази банда… те въобще не бяха вписани в програмата… Бяха 15 души, и като се качиха на сцената за охраната, която беше само от двама души, беше много по-лесно да ги остави да свирят, отколкото да ги спре. Точно така стана!
Смятам, че много туристи идват във Великобритания заради рок-музиката.
_________________________________________________________________________
Може би ви се струва, че светът на висшата мода и на медицината има твърде малко общи неща помежду си.
Две сестри обаче са се захванали да променят всичко това. Доктор Кейт Стори е биолог-изследовател в Оксфордския университет. Тя изучава пилешки ембриони, за да научи повече за това как комуникират помежду си клетките в процеса на създаване на тялото.
Нейната сестра Хелън Стори е една от най-известните модистки. Сред клиентите ѝ са Шер и Лиз Хърли.
Двете сестри решават да съберат световете на изкуството и науката, като работят съвместно върху модна колекция, вдъхновена от разработките на Кейт.
Показана за първи път в Лондонския институт за съвременни изкуства, тяхната колекция „Примитивна жилка“ е модна интерпретация на първите 1000 часа от човешкия живот.
Всичко започна като отговор на научната инициатива, стартирана от Уелкъм Тръст, които спонсорират голяма част от медицинските изследвания. Те бяха заинтригувани от възможността да съберат заедно учени и творци, за да видят дали това взаимодействие ще създаде нещо ново, и дали ще помогне науката да стане по-достъпна.
Когато Кейт ми изпрати брошурата, моментът беше много подходящ, защото точно тогава си почивах от модата и от писането, но търсех нови начини да се върна към дизайна и инициативата наука-изкуство ми се стори идеалния начинда сторя това.
В много отношения за мен отиването в лабораторията беше като първия ми час по биология. Беше едновременно страшно, но и интересно.
Това е голямо количество свободно плуваща сперма, и както можете да видите, сперматозоидите са много подвижни, и се опитват да стигнат до яйцеклетката. Очевидно ще успее само един от тях.
Не зная защо, но по някаква причина от спермата се родиха хиляди идеи.
Това обаче, до което стигнах в края на краищата, опитвайки се да уловя идеята за спермата и яйцеклетката, но същевременно да не разделям двете, беше да създам една такава клетка, която да се носи от жена.
Искахме да вземе ключови елементи, които смятахме, че хората познават, и да се опитаме да им придадем повече детайли в смисъл на развитието на ембриона и нещата, които се случват със спермата и яйцеклетката. Например най-важната характеристика на сперматозоидите е, че те са подвижни клетки. Хелън създаде нещо, подобно на полъх на вятъра, който някак внушава усещането за тази подвижност.
Прекрасно е да гледаш света на ембрионите, и аз, съвсем наивно предположих, че това е един съвсем простичък процес. Нямах и представа за дълбините му, така че вероятно първата ми тръпка в проекта беше А, че успях да се съсредоточа и с двете очи в микроскопа, но Б, също така успях да проумея, че ембрионът е многослоен организъм. За мен това беше много вълнуващо…
Всеки научен факт трябва да приеме модна форма. Едно от предизвикателствата например е да се представи деленето на клетките и как всяка клетка наследява същата генетична информация.
Заех се с това, защото не исках да минавам по лесния път, и да се получи нещо прекалено двуизмерно. Това беше първия ми опит, и се получи следното… Все едно взимате едни очила, и ги слагате…
Грозд клетки, имплантиран в стената на утробата се превежда в символична наука – биологичен процес, избродиран върху кървавочервена коприна. Най-трудното им изпитание всъщност е обяснението за критичния етап, когато се образува тъканта, от която по-късно ще се появят сърцето, костите и мускулите.
Това е примитивният период, при който в ембриона се появяват първите структури. Това е вид морфологична проява на надлъжната му ос. Както виждате тук клетките се събират в долната част, където впоследствие ще се образува опашната област, а след това се придвижват нагоре, където ще се намира главата.
Беше много трудно всичко това да се интерпретира като някакви дрехи, защото идеите са трудни за възприемане, а и е трудно да се намери подходящо текстилно решение. Но ето така в края на краищата пресъздадох примитивната жилка, започвайки с главата ето тук… опитах се някак си да уловя главата му по надлъжната ос – да излезе в предната част на роклята и като използвах този сивкав газ, който представлява лист от клетки, изсипващи се отгоре, и постепенно разстилащи се в третия слой, представен от златото.
Да, наистина се получава много добре.
Много ще е трудно да го уловя изцяло, но според мен работи ето така.
Студентката Перминда Калси от Лондонския моден колеж помага при създаването на тази пионерска колекция.
Съвсем отрано разбрах, че не мога просто да използвам някоя стара материя. Трябваше да работя с технологии, които да излъчват сигнали, които да придават усещането за растеж и развитие. Фиброоптиката ми изглеждаше най-естественото решение, особено що се отнася до общуването между клетките.
Тяхната колекция е от високата мода… тя е и високо-технологична. Приветстват я като голямо културно събитие.
За мен колекцията беше нещо много повече от мода… Това беше начин да правя дрехи, които са нещо повече от онези, които ги продават по търговските улици, начин да открия собствената си съзидателност. Цялата тази работа ме отнесе в съвсем различна насока…
Хората идваха, и си вземаха от изложбата такива неща, каквито аз никога не съм си и мислила, че ще взимат.
Ако желаеха, там имаше и наука… но имаше и всякакви изображения и интригуващи неща, които привличаха хората, вдъхновени да видят нещо научно може би, или да видят с очите си някой нов моден проект.
_________________________________________________________________________
Татко ми купи малка пластмасова дъска.
След това един негов приятел ми купи професионален скейт и всичко друго.
Цял живот съм правил само това.
Можеш да паднеш и да се удариш.
Днес да караш скейт е по-хубаво от всякога.
Определено го виждам, когато съм карал цял ден, и се прибера вечер. Много по-спокоен съм… много по-щастлив. Ако не съм със скейта си, става раздразнителен. Просто е супер!
За мен карането на скейт е просто част от живота. Неестествено е… Никому не можеш да обясниш как нещо е част от живота ти. Дори сънувам скейта… Постоянно ми е в главата…
Даа… ставаш сутрин, цяла нощ си мислил само за това, а сега си казваш: „Ей сега ще го направя! Ей сега!“ И като излезеш в парка, си така психясал, и ти е така хубаво…
Когато не караш скейт, ставаш раздразнителен… лесно се ядосваш. Защото става дума точно за това – да си изкараш яда на едно парче дърво, вместо върху някоя кола, или пък нечие лице. Това си положителна енергия!
Първото нещо, което всички научават е „оли“. Това е основата – просто подскачаш с дъската. Всичко започва от олито. Ако не го бяха измислили, днес нямаше да сме тук.
Май много хора гледат на нас като на хлапаци, които са прекалено големи, за да се размотават наоколо с някакви си безполезни дървени играчки, ако трябва да измисля някакво определение…
Сигурно изглеждаме доста противно – едни такива шумни малки негодници. Това е асолютно вярно! Аз нямам нищо против да ме знаят като шумен малък негодник!
Хората са настроени отрицателно вероятно защото не са опитвали. Ако не си опитал нещо, как можеш да даваш коментари? Как можеш въобще да кажеш нещо? Те просто не знаят за какво става дума…
Това си е истинско творчество, човече! Можеш да си измисляш свои собствени трикове. Можеш въобще да не следваш това, което правят останалите, а да си тръгнеш по свой собствен път, и да си измислиш нови трикове. Просто ей-така! Поеми творческото течение! Страхотно е!
Не съм сигурен, дали мания е точната дума. Е, може би ако караш по цял ден… всеки ден… Тогава може би е мания.
Когато си върху скейта си, все едно ставаш част от него. Като че караш кола. Просто поемаш управлението, и ставаш част от скейта си.
Вижте например Стив – той е на 15. Дойде да кара тук преди около 5 години, и в началото не можеше нищо… А сега е най-добрия в парка! Хубаво е като видиш, че някой напредва така бързо. Той ще покори света!
Може да има десет различни вида скейтъри, които слушат десет различни вида музика. Обединява ги само едно нещо – че карат скейт. Има пънк култури, хип-хоп, хеви метъл, а в наши дни мнозина слушат джънгъл. Просто ей-така… Хубаво си е – всички си карат, и има едно такова общо чувство… добра вибрация…
Карай все повече и повече… нека ти плащат за това. Усещането е супер!
Получаваш дрехи, дъски, обувки, и може би преди да остарея дотолкова, че да изляза от форма, някоя компания ще ме спонсорира, ще види, че съм много добър, и ще ме направи професионалист. Но това не е като обикновените работи – няма нужда да ставаш рано сутрин… Просто отиваш – и си караш скейта по целия свят! Без грешка!
Много от тях отиват на състезания поне веднъж-два пъти в месеца. Това са големи пари. Това е начин на живот! Страшна работа! Карай скейт до живот!
_________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на посолството на Великобритания документалния филм „Съвременна Британия“
Текста чете: _____________________________________________
Съвременна Британия 11 – UK Today Programme 109
В това издание на Съвременна Британия ще видите:
Как се оформят бъдещите звезди на британския футбол.
Нека помогнем на децата да зобичат литературата.
Откриването на къщата, в която се раждат опасните теории на Дарвин.
Посетителят – как една селска общност драматизира мистерия от истинския живот.
И след Ривърденс – как ирландската страст вдъхновява британците.
Неделя рано сутринта, късна зима. Още едно футболно игрище. Не точно… Това е един от най-големите комплекси в Европа с повече от 100 футболни игрища.
Съвсем наскоро комплексът отпразнува 50 години от създаването си след Втората световна война. Това е Хакни Маршиз в лондонския Ийст Енд.
Хиляди идват тук по време на сезона, за да поиграят футбол. Това са фенове от всички възрасти и области на живота. Те се осланят на хора като Джо Суонсън да им отвори съблекалните или да включи отоплението. Той се занимава с това от 40 години.
Като бивш военен винаги съм се занимавал със спорт, особено футбол. След като се уволних, а и по време на службата ми тренирах деца, работех доброволно по училищата. Футболът е моят живот – обичам го повече от всичко друго.
Любовта към футбола започва отрано, в началните училища, като това в Хакни. И не само за момчетата.
Веднъж Йън Морган отбеляза победния гол за Куийнс Парк Рейнджърс на финала за купата на Английската лига. Сега като спортен координатор в Бороу той предава любовта си към играта – а също и някои трикове – на младото поколение.
Провеждаме шестседмична програма, която ще даде на децата повече увереност да упражняват този спорт на по-високо ниво, защото много от тях нямат възможност да играят с някой истински футболист. Необходимо е много време, докато се развият нужните качества.
Помага на момичетата, защото така се запознават с топката. Те играят хокей, баскетбол, волейбол – по този начин научават как се държи топката. Ако искат да играят на най-високо ниво, ранното запознаване с поведението на топката всъщност увеличава шансовете им за кариера в тази област.
Джо Суонсън, един от най-приятните хора, които можете да срещнете.
Той организира всичко и за всички – отборите, екипите, футболните топки. За това не му се плаща. Той го прави, защото обича спорта, а освен това не бихме могли да се справим без хора като него. Джо Суонсън е мениджърът на годината на Хакни Маршиз.
Важни са не само хората, които играят футбол, но и тези, които гледат и се радват.
В Хакни Маршиз идват малки и големи. Много хора играя тук. Те са от всички възрасти, различни групи и етнически малцинства. На възраст са от 20 до 73 години. Имаме тук един човек, който е на 73. Обича да играе футбол всяка неделя, и едно от нещата, които са най-важни за него, е удоволствието от самата игра. Това е същината – да се играе редовно и да ти е приятно.
В едно мултикултурно общество винаги има проблеми, но не и при спорта и децата. Има проблеми, свързани с расизма, но не и със сексизма. Не се прави разлика – момичето с нищо не е по-различно тук от едно момче. А дали момчето е бяло или черно – това въобще няма значение. Трябва да се разбере човешкото удоволствие от играта – да се забавляваш през деня, а когато вечерта се прибереш у дома, да можеш да кажеш, че в отбора ти е имало 13 души от различни националности, 13 души от различни части на света. Вие обаче сте играли заедно, и това е най-важното.
До полувремето на Хакни Маршиз през тази неделя отборът на Джо Суонсън губят с три на нула във важен мач за купата. Това са ядосани мъже, които вземат играта много насериозно. Така е обаче и при стотиците други отбори, които играят по тази огромна футболна прерия. Всички те мечтаят за слава.
Затова и другата седмица, и през следващия сезон те ще дойдат тук отново – стотиците и хиляди, които искат да приличат на Шиърър, Линекер, Роналдо, Пеле, Чарлтън, Лоу, Матю и Марадона. Те играят за личната си Световна купа. И ще изпълват отново и отново тази огромна арена с желанието за победа и любовта си към футбола.
Вниманието към щанда с детски книги в този лондоноски магазин е голямо. Когато обаче стане дума да четат сами, децата в наши дни са изправени пред някои пречки. Ето защо училищата във Великобритания смятат за все по-важно децата да се научат да четат правилно, като въвеждат нови режими на четене в националния учебен план.
В Деня на книгата на всяко британско дете се дава специален купон, с който то може да си купи книги.
И така, какво избират най-младите читатели?
Аз обичам да чета книги, защото те ни учат на неща, които не знаем.
Обичам да чета книги-загадки.
Любимата ми книга е „Д.В. спасява положението“.
Обичам да чета речници, защото от тях научавам много.
Според мен е много важно да окуражаваме децата сами да си избират книги дори и сега, когато са толкова малки, а героите, за които искат да четат, без значение дали става дума за мечовци или истински деца. По този начин се развива личния вкус в четенето, а именно това е важното за истинския читател.
Днешните деца имат голям избор от книги – от класиката, която са чели техните родители до такива популярни писатели като Роалд Дал или поредици от бестселъри.
А какво ли избират по-големите деца? Това са ученици от основното училище Уайборн в Елтъм, Южен Лондон.
Медиите постоянно повтарят, че децата не четат, или ако четат, това са книги, с които въобще не трябва да се захващат. Лично аз не смятам така. По време на работата си се срещам с деца, които четат всичко. Те не винаги обсъждат това с възрастните. Често казваме, че момчетата не четат, а това не е вярно – дори напротив. Преди известно време се запознах с едно момче, чиято майка ми каза, че то нищо не чете, а то беше изчело всичко относно Формула 1.
Вярно е, че това е друг тип литература, но по този начин то развива умения за четене, и в случая не бива да казваме, че момчето не чете.
Харесват ми приключенските книги, и тези, в които сам трябва да правя разни неща – например книгите-загадки.
В момента чета книгата „Принцесата и килимчето“ на Ивлин Незбит. Още съм в началото, но много ми харесва.
Страшните истории ме приспиват.
Приключенски книги. Понякога тъжни книги, а също и хумористични, защото обичам да се посмея.
Най-четеният автор днес, въпреки че почина преди няколко години, е Роалд Дал.
Харесват ми книгите на Роалд Дал.
В момента чета книги на Роалд Дал.
Роалд Дал. Той ми е любимият автор. Исках да се запозная с него, но когато узнах, че е починал, разбрах, че няма много голям шанс това да стане.
Известният автор на детски книги Джереми Стронг редовно организира училищни четения. Днес той е на посещение в старото си училище.
Стрийкър е куче-помияр. От слабото му тяло и силните крака се вижда, че сред предците му е имало хрътка, някое Ферари и малко вихрушка.
Винаги съм обичал добрия хумор – така пиша и за децата. На тях изглежда им харесва да слушат и сами да четат. Аз също се вслушват в детския език, особено когато посещавам училищата, защото те неуловимо го променят, при това доста бързо. Да пишеш за деца днес е много по-различно от това да пишеш за деца преди, да кажем 50, 60 или 70 години, защото се е променило самото детско отношение към книгите.
Сега вниманието им се отвлича от телевизията, и впоследствие когато им говориш, т.е. когато пишеш за тях, трябва да описваш всичко на съвсем малки порцийки.
И точно тогава си спомних за моите ролкови кънки. Не ги бях използвал от месеци, трябваше просто да се хвана за Стрийкър – тъкмо щеше да се поупражнява, а аз щях да се повозя безплатно.
Всеки път, когато отворя някоя нова книга, има толкова много вълнуващи и интересни неща, които ме карат да захвърля всичко друго, и да седна да чета. Предизвикателството, разбира се, е да направим така, че децата да узнаят за тези книги.
Те не винаги успяват, защото детските книги, които се публикуват ежегодно са много – може би 7-8 хиляди. Все пак родителите и учителите могат да подбират най-добрите заглавия и така да осигуряват необходимите книги, които ще развият читателски умения у децата.
Тази къща в провинциалната част на графство Кент е рожденото място на една революция.
Именно тук един от най-влиятелните мислители в човешката история, ученият Чарлз Дарвин, разработва идеите си, които все още се борят с нашите представи за това какво е да си човек.
След няколко месеца реконструкция, къщата отново е отворена за посещения.
Най-популярната представа за Дарвин е нещо средно между Дядо Коледа и Сократ. Обикновено виждаме белобрад човек с високо чело и пронизващ поглед. Дарвин дава на учените прекрасен пример за това как трябва да изглежда един изследовател – зает, сериозен, всеотдаен, желаещ да прекара години в работа по най-сложния проблем, в изследвания за доброто на човечеството.
Не винаги е било така. Дарвин е бил незаинтересован студент. Вдъхновява го обаче околосветското му пътуване с кораба на Нейно Величество „Бийгъл“.
По време на дългото си пътешествие Дарвин наблюдава жестоката конкуренция в природата, където побеждават онези, които имат по-добри физически качества.
След като разбира, че тези качества се предават на потомството, той вижда, че в течение на хиляди години тези промени могат да се отразят в появата на нови видове. Той нарича този процес „естествен подбор“.
Според мен през целия си живот Дарвин се е борил с погрешното впечатление, че природата е „лоша“, че в нея има много борба и загуби. Той въобще не е смятал така, защото от интензивната борба идва по-доброто приспособяване, усъвършенстването и по-доброто съвместяване на организмите и тяхната околна среда.
Еволюцията е гореща тема в края на 19-ти век, и по темата мисли и пише не само Дарвин. За разлика от мнозина други обаче той не е политически радикален.
Можем да кажем, че Дарвин е заемал средата на спектъра на интелектуалните мнения, при което защитата и оборването на мненията се измества от крайностите към средата. Винаги казвам на студентите си, че е бил нещо като Тони Блеър, който направи за политиката това, което направи Дарвин за еволюцията.
След пътуванията си, Дарвин прекарва две изпълнени с работа години в Лондон, преди да се премести в спокойствието на Даун Хаус през 1842-а.
Трябва му време, преди да може да събере доказателства, които да подкрепят теорията му. Това му отнема почти 20 години.
Той обаче съвсем не е бил саможив, както си го представят повечето хора.
Във връзка с това можем да кажем, че поддържал кореспонденция с учени по цял свят. За един историк това е прекрасно, защото по този начин можем да проследим почти всеки един ден от работата му, докато той е изучавал и описвал природата, а същевременно е разрешавал всякакви проблеми.
Дарвин е обичал да размишлява, докато върви, и днес посетителите на Даун Хаус могат да следват неговите стъпки по „Пясъчната пътека“, положена от Дарвин в гората в съседство с дома му. Той ни е оставил много материал за осмисляне – затова и постоянно се откриват нови приложения и примери за естествения подбор.
Съществуват еволюционни психология, икономика, медицина…
Хората постоянно тръбят, че са нови дарвинисти или анти-дарвинисти. Изглежда навсякъде в днешната популярна култура можем да открием дарвинизъм.
Тази интензивна дейност винаги е придружавала политическата идеология и религията. Какво разделя човешките същества от останалите животни? В търсенето на сигурни отговори и дефиниции, Дарвин ни предлага подсказка…
Според мен дарвинизмът ни показва, че в природата можем да открием основата за моралните и за културните си ценности.
Смятам, че когато днес хората говорят за дарвинизъм, те търсят онези дълбоки корени в природата, където да закотвят културните си възгледи.
Това място е обвито в мистерии.
Преди около 50 години в този тих край на Хиърфордшър се случва нещо, което все още занимава местните хора.
За да проникнат по-дълбоко, те разиграват пиеса.
Посетителят е свързан с НЛО-та или с летящи чинии, както ги наричат от 1947-ма насам. Става дума за едно семейство, което живее наблизо в Питърчърч. Казват, че видели летяща чиния в градината си. Впоследствие били изолирани от обществото, и към тях се отнася доста зле, но за всичко това се мълчи. Би могло да се каже, че в пиесата се разправя за тайните и лъжите, и за това как малките общности покриват нещата.
Сега обаче общността нарушава тишината по драматичен начин с една пиеса, в която участват хора от всички области на живота.
Това е британската традиция да любителски драматизации в голям мащаб.
Пиесата се поставя от местната организация “Изкуството в действие”, която специализира в разработката на културни проекти.
Един професионален театрален екип работи с близо 80 актьори-любители от всички възрасти.
С тази пиеса на местно ниво се опитваме да разчупим бариерите. Когато имате група, чиито членове не се чувстват неудобно едни от други и всъщност не се занимават с това, защото успяхме да включим хора, които имат затруднения при възприемането, лекари, преподаватели. Хубавото е, че при репетициите те се научиха да работят с всякакви хора, напълно различни от тях.
Докато репетициите продължават в училището, за самото представление се приготвя Хиърфорд Шърхол.
Иновативните декори възпроизвеждат разположението на селото, където се е случило всичко.
Приемната се е превърнала в гардеробна с костюми от края на 40-те години на 20-ти век.
Изключително трудно беше да намерим костюми от този период.
В представлението участват около 80 души, но броят им се променя ежедневно, в зависимост от това кой е бил отхвърлен, дали жената на викария си говори с викария и така нататък. Ето например тук имаме костюм, който беше специално приготвен за една актриса.
Това е Сюзън Хил, която изпълнява ролята на Рут Дейвис… изглежда направо величествена с това.
“Посетителят” е амбициозна любителска постановка както с броя на участниците си, така и с артистичния си обхват.
Според мен хората, които са непредубедени към театъра се радват много. За онези обаче, които очакват да седнат удобно и да гледат нещо си на авансцена, а вероятно и да заспят на втората секунда, може да се окаже малко проблематично, защото за всичко това трябва здраво да се поработи. Обикаляш си насам-натам, и виждаш всякакви неща. Съвсем като във филм. Има кратки сцени, които се случват на различни места, и на онези хора, които имат предразсъдъци към театъра това ще им се стори малко сложно.
Има различни мнения за това кой всъщност е Посетителят. Дори може да се каже, че има няколко Посетителя, а пиесата така и не намира разрешение на това. В края се говори за всичко, което е странно и необичайно, и как се отнасяме към него като хора. Най-често се преструваме, че нищо не се е случило, че нищо не сме видели. Ето защо финалът не е съвсем смешен – целта му е да накара хората да се замислят.
Ирландските танци са много популярни навсякъде, където има ирландски поселища или се събират ирландци.
Хората се срещат по панаири и други подобни места, така че това са социални събития.
Те се наслаждават на спектакъла – на самото участие в него.
В момента интересът към ирландските танци е изключително висок, особено в Англия.
Има много представления, в които хората могат да участват. Сега англичаните знаят това-онова за ирландските танци, докато преди десет години не знаеха. Все повече деца се занимават с това, дори и такива, които въобще нямат ирландски връзки.
От векове насам във Великобритания има ирландска общност… и днес, около десет процента от британците имат корени отвъди Ирландско море.
Истинско чудо е, че ирландската култура и традиции са се разпространили така в британския живот.
Има различни мелодии, и всички те са част от ирландската музика, а всъщност ирландските танци интерпретират самата музика. Хората си измислят свои собствени стъпки за всеки танц. Очевидно е, че аз като учител ще измисля стъпки за класа, но после някои от децата, особено онези, които се интересуват повече, които имат вдъхновение, сами интерпретират музиката и въвеждат свои собствени стъпки. Опитвам се да окуражавам такова творчество сред децата.
Когато някои хора за първи път видят ирландски танци, смятат, че това е нещо много странно, защото горната част от тялото е абсолютно неподвижна – цялото движение се извършва само от краката.
Разбират, че цялата тази дихотомия на неподвижността и хиперактивността си имат едно предимство – едното е идеален контраст на другото. Може би тяхното свръхчовешко качество е нещо, което се харесва на повечето хора – начинът, по който можеш просто да подскочиш във въздуха, без обаче да го направиш по естествен начин с участието на гърба и ръцете.
Ирландските танци са много сложни, много вълнуващи – истинско зрелище. Има много стабилен ритъм…
Има леки танци, които се играят с меки обувки. При тях се набляга на атлетическото изящество.
Скача се високо и се танцува на пръсти.
Най-тежката страна на танца е потропването. Набляга се на ритъма и интерпретацията на музиката и звука, който се издава с краката.
Има една стара приказка за ирландския танцьор: “Добрият ирландски танцьор може да танцува върху чиния”. Това означава, че трябва да може да държи краката си един под друг, достатъчно близо – така стъпките се съсредоточават на много малко пространство под тялото.
Смятам, че е много хубаво хората да се запознават с други култури – просто нещо различно.
Представяме нещо, което е много интересно за гледане. Освен това имаме отзиви от публиката, те се наслаждават на зрелището, а когато танцуваме по твърдия начин, тогава правим музика. Може да се каже, че ние, танцьорите, комбинираме качествата на спортистите и на музикантите.
