(пост) 10 ноември

Чудех се какви етикети да залепя на този пост, но чуденката ми отне точно 10 секунди. Написах първите появили се в главата ми думички, които най-вероятно са дошли там по инерция – 10 ноември, демокрация и промяна.
Не помня точно какво съм очаквал преди 18 години. Днес обаче първото, за което се сещам, когато някой каже 10 ноември, са тия неща (без първото), най-вероятно заради постоянното им повтаряне. Те не ме интересуват. Никога не са ме интересували. Доскоро нещата от политическото ни злободневие бяха просто някакви неща.
Не си спомням да съм се вълнувал кой знае колко през 1989, когато бях на 13 години. Баща ми напусна работата си в МВР през пролетта на 1989. Дядо ми (лека му пръст), беше „пенсиониран“ през август 1989. После дойде 10 ноември.
Единствената емоция, свързана с обществени протести през тези години, беше в началото на февруари 1997, когато трябваше да се връщам в поделението си в Балчик, а на пътя имаше (мамка им!) някакви демонстранти, които бяха затворили пътя. Добре, че чичо Илия нещо им говори и набързо профучахме покрай тях с червената „Алфа“.
В съзнателния си живот (разбирайте след ноември 1989) съм се притеснявал само за себе си и близките си. Не ме е интересувало кой срещу кого и защо се гневи, бори, бие, и т.н. Може би защото след училище поживях малко на свобода, после бях в армията, после директно се втурнах да оцелявам заедно със семейството си. Прескочих студентските години, а именно те, като че ли дават онзи огън, така необходим за протести. При мен той или е липсвал, или е бил насочен към нещо друго. Омар-хаямовото „Жени и вино, вино и жени“ е само едно от измеренията…
Това откровение беше вдъхновено от тазседмичното (в броя от 9 ноември) издание на притурката на Капитал Light. Браво, хора! Едно уж леко издание „за свободното време“ този път е много по-сериозно от мастодонтите в тази област. Може би заради есеистичната форма, кой знае.