Едно романче. Глава 9

Утро… Слънце… Птичките пееха из гората… Навън беше мразовито и ясно.
- Мамка му, не мога да си уцеля гащите!

Ядосаното мърморене се носеше от подпрелия се на стената Черен Рицар, който безуспешно се опитваше да запази равновесие. Напразно… На всичкото отгоре до прозореца в една от залите на двореца се беше подпряла…

„О, Сатана! Та с кого прекарах нощта?! С Нея? Тя се взира навън, а аз не знам какво да ѝ кажа. Дали да не я заговоря, да ѝ кажа колко вълшебна беше тази нощ… Пфуу! Откъде у мен такива мисли? Трябва да отида на… на… при… Да! При билкарката Росица – тя ще ми даде някаква отвара, и ще се оправя!“

Такива мисли се въртяха из главата на нещастния Рицар. За съжаление, обаче, там се блъскаха и ред други мисли, свързани преди всичко с координацията на различните части на тялото, служещи му да пази равновесие. Дори и да оставим настрани желанието да се втурне към двора, за да облекчи препатилия си стомах.

А тя просто стоеше и се взираше в мразовитото утро. Ни дума, ни вопъл, ни стон… Красивата Дама стоеше, подпряла главата си с ръце. Той се приближи до нея и май искаше да каже нещо. Но не можеше. Най-вероятно защото в главата му тъкмо протичаше една Велика Декемврийска Революция. Пък и откъде у закърнелия му мозък възвишени мисли…

След около час, когато епископът беше вече потеглил да нагледа паството си, Черният рицар и двете дами излязоха от замъка. Той ги изпрати малко по-нататък от портата, а те му махаха от каляската си. Бялата Дама дори му се усмихна.

„Ех, страшен съм, брей! Владея ги нещата, разбирам ги работите! Ууф! Щом такава чиста и непорочна (до миналата нощ, б.а.) дама се отнася така благосклонно към мен… Значи съм голяма работа!“, мислеше си Черният. Той, естествено, от низините на своето твърде изостанало умствено развитие, смяташе, че е впечатлил Дамата с уменията си в леглото. Дали обаче беше така?