UK Today Programme 115 - Съвременна Британия №7
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Блестящият Съндърленд – отражения от бъдещето.
Британското говеждо месо вече се записва – и отново е на пазара.
Празници за лондонските бездомници.
Покана за танц – възраждането на Садлърс Уелз.
И познайте кой идва за вечеря – подготовка за празниците.
_________________________________________________________________________
През седми век един човек на име Бенедикт Бискъп довежда в един манастир на северното крайбрежие на Англия занаятчии от Франция и Италия.
Тяхната задача е да произведат цветно стъкло за манастира „Свети Петър“.
Това е първото цветно стъкло, произведено в Британия. То дава началото на дълга традиция.
1400 години по-късно Сандърленд все още е център на стъкларството… занаят, издържал на времето, за разлика от другите местни индустрии като корабостроенето.
Сега тук е построен Национален център за стъклото, който струва 17 милиона паунда. Целта му е да прославя стъклото във всичките му разновидности.
Стремим се да станем център от световна класа, и това е само началото. Според мен трябва първо да се установим в национален мащаб, преди да правим каквото и да било в международен; но целта ни е да станем център, в който хората ще идват, за да видят различните методи за производство на стъкло, също така какво правят творците с различните видове стъкло.
Стартовата точка за сградата беше състезанието, в рамките на което имаше три основни съставки, които бяха завладяващи. Първата беше стъклото под покритието на сградата. Второто са същинските ѝ функции, а тази сграда има много, много необикновена комбинация от функции. И така, ние имахме работеща фабрика и галерейно пространство, които съжителстват заедно. Третото нещо е мястото, а тук разположението е прекрасно – прекрасен град, а реката е точно отстрани. Ето това беше истинското вдъхновение.
Смятам, че сградата е зашеметяваща. Харесва ми, че е съвсем ненатрапчива. Единственото, което се вижда, е един плосък покрив. 50% от пода е направен от стъкло, по което може да се върви. Окуражавам хората да вървят по покрива, най-вече защото според мен това е най-основното – много хора се страхуват да вървят върху стъкло, което всъщност е здраво колкото бетона и някои други материали. Националният център за стъклото до голяма степен е работен център; той е смес от различни дейности – в него имаме две различни галерии. Едната от тях – стъклената, показва променяща се програма от съвременно изкуство на местни и чуждестранни творци. Имаме и галерия-калейдоскоп, която е интерактивна, и в която човек ако желае, може да научи много за стъклото.
Науката, и изкуството, на стъклопроизводството тук заемат огромно пространство.
Старинните техники за правене на стъкло се пазят в дълбока тайна, а тези работници тук са пазителите на тази тайна.
Със здание като това можем да се надяваме, че ще създадем един вид институция, която да спомогне да стабилизираме една много важна местна индустрия.
Вярно е, че сградата е силна, изразителна – тя оставя свой белег в околността по особен начин.
Това все още в никакъв случай не е място от историческо значение. По скоро се обръщаме към настоящето и към бъдещето. Именно съвременните стъклари поемат напред към бъдещето. Надявам се, че благодарение на Стъкларския център и през 21-ви век ще имаме възможност да продължим да работим със стъкло и да експериментираме.
_________________________________________________________________________
На пазара в Карлайл пристига британски добитък.
Но за фермерите тук има много малка надежда да видят резултати от усърдния си труд.
Продажбите на британското говеждо намаляха катастрофално заради болестта, известна като „луда крава“.
Цените паднаха главоломно а износът на британско говеждо беше блокиран.
При нас няма случаи на „луда крава“, но и ние страдаме от последствията, за преодоляването на които ще ни трябва ужасно дълго време.
Ужасно е, що се отнася до опитите да продължаваме работата и да планираме занапред.
Или ще изхвърчим от бизнеса, или нещо трябва да се промени!
Една нова схема може би ще помогне да се възвърне доверието както у дома, така и в чужбина. Дадено е началото на национален регистър на добитъка, който трябва да бъде записан още при раждането си, и да получи съответните документи.
Една нова агенция издава всеки ден хиляди паспорти, всеки от които съдържа информация за родителите на съответното животно. Документите трябва да го придружават до края на живота му, като в тях се записва всяка смяна на собственика. Ще се знае историята на целия живот на всяко животно, влизащо в хранителната верига. В един оживен пазарен ден над 1500 подобни паспорта сменят притежателите си.
Когато получим формуляра, имаме поредни номера, които прикрепяме към гърбовете на животните. Сравняваме номерата, записани на ушите им с тези на гърбовете, и информацията отива в службата, където се обработва с компютър, за да е готова, когато добитъкът излезе в ринга. В основни линии цялата работа се състои в сравнявате на двата номера, така че купувачите да получат съответните документи.
Придвижването на добитъка се записва с баркодове в паспортите им. Дори и да не се продадат същия ден, паспортът показва, че животните са били на пазара.
Следващото е номер 262… намирате 262 и го осветявате, а после информацията отива право при чиновника, който я вижда на компютъра си.
От ринга след това получаваме информация с номера на животното, купувача и цената, и всичко това после отива в компютъра.
В края на деня данните се събират и се изпращат по електронната поща в Уъркингтън, където записват колко и какъв добитък се е придвижил през деня.
Паспортите се предават на новите собственици, когато дойдат да си платят.
Фермерите освен това трябва да уведомят агенцията за добитък, който влиза или излиа от стопанството им, като използват специални карти в паспорта. Като сканират електронно и препроверяват този огромен обем информация, властите ще могат незабавно да проследят и изолират всеки бъдещ случай на заразна болест. Само добитък с напълно чиста история ще стига до търговците на месо.
Проследяването е отговорът на тази страна.
Сигурен съм, че всеки фермер ще приветства това решение.
Оттук нататък можем смело да заявим, че британското говеждо е най-доброто и безопасно в света.
_________________________________________________________________________
В най-големите градове на света Коледа понякога е повод за мрачно настроение за хиляди хора.
При подготовката за празниците те осъзнават все по-дълбоко своето нещастие.
Всяка Коледа обаче, в Лондон има решение на проблема.
Миналата година една известна забележителност на града беше отворена за младите бездомници – Адмиралтейската арка в сърцето на Лондон. Някога тук се е помещавал щабът на британския флот.
Преди да се нанесем ние, сградата е била празна в продължение на 4 години и половина.
И така, ние превърнахме канцелариите в спални, конферентните зали в трапезарии и кухни, а тоалетните станаха бани. Свършихме всичката работа само за 2 седмици.
“Сентърпойнт” е благотворителна организация, помагаща на младите бездомници. Нашите проекти обхващат неща като аварийно настаняване на хора, които буквално остават на улицата, а също и дългосрочно настаняване, което помага на хората да си намерят работа и възможности за обучение.
Тази година ще се използват други правителствени сгради.
Проблемът обаче е доста по-широк, и този път участват много благотворителни организации.
Фондации като “Сентърпойнт” специализират в помощ за млади бездомни хора, които може би са излезли от осигурителната система, и нямат къде да живеят. Благотворителни организации като “Крайсис” и “Армията на спасението” по-често работят с възрастни хора. Много от по-възрастните имат и други проблеми, за които ще им трябва помощ – вероятно наркотици или алкохол, или нещо друго.
Тази година в противоположния край на Лондон, в Бермъндси, една друга благотворителна организация довършва един от многото си приюти – склад, дарев от Би Би Си.
“Крайсис” има 30-годишна история. Първият коледен център в Лондон през 1972-ра. Оттогава организацията се е разраснала, и вече осигурява не само коледно, но и целогодишно настаняване. Това е нашият главен коледен приют, като за него се грижат само доброволци. 2500 души ни помагат за поддръжката му. Ще снабдяваме с провизии около 600 души дневно.
Това е изключителна проява на доброволния труд. Всичко, което ни беше необходимо за стартирането, е дарено от частни лица и фирми. Невероятна магия!
За първи път останах без дом, след като излязох от флота. Тогава не бях много добре. Не можех да се адаптирам, беше ми трудно да се установя, и когато един ден отново дойдох в Лондон, се оказа, че съм бездомен. Така беше в продължение на почти 5 години.
Бях бездомник в продължение на 20 години, а освен това съм и бивш алкохолик. Казвам бивш, защото не пия вече 6 години.
Аз водя нормален живот – по професия съм счетоводител. Тук съм, за да дам своя принос.
На Коледа е прекрасно, защото всички гости има за ядене първо, второ и трето. След това за тях има забава.
Те могат да получат много неща – педикюр, прически…
Тук е топло, за тях има храна и дрехи – въобще всичко, за което могат да мечтаят.
Започнах да помагам тук, защото тъкмо се пенсионирах като санитар, и исках да се занимавам с бездомни хора.
Миналата година имахме по около 1000 консултации седмично, а посетителите бяха между 16 и 75 годишни.
Да си бездомен е достатъчно лошо, но още по-зле е да си болен и бездомен.
Ние имаме и приют за студено време, който е отворен в продължение на 4 месеца. Из цялата страна имаме още 41 подобни заведения. Там хората могат да живеят през цялата зима.
Това е моята първа година като доброволец. Тукашните доброволци бяха много добри с мен, и аз реших, че трябва да им се отплатя по някакъв начин за това, което ми дадоха.
Започнах да се занимавам с това заради все по-големия обществен интерес към бездомните. Реших, че може би мога да помогна по някакъв малък начин.
Да, наистина мисля, че всичко това има значение. Надявам се да покажем на бездомните хора, че искаме да прекарат хубава Коледа, и да им дадем надежда за предстоящата година.
Един от най-старите лондонски театри се превърна в най-съвременния и високотехнологичен театър в Европа.
Преустроеният Садлърс Уелз е място, посветено на танца във всичките му форми от цял свят.
Садлърс Уелз е наречен на името на Дик Уелз, който открива на това място лечебен извор, и решава да се опита да го продаде на лондончани, и да го направи по-привлекателен за гостите от други градове. За това той построява тук през 1683-та вариете.
Наблизо има и река. Преди през театъра е минавала Ню Ривър, която е била първия източник на питейна вода за Лондон.
Тук е имало общо 5 театъра. Този е 6-ти поред.
Петият театър има много интересна история, защото е бил построен от една необикновена жена – Лилиан Бейлис, която основала Националният театър в южната част на Лондон, а през 1931-ва решава да построи тук, на Садлърс Уелз нов театър, и в него да прехвърли всички представления от своя. Той обаче е бил твърде странен – прекалено голям аудиториум и прекалено малка сцена.
Новият театър за първи път ще бъде спонсориран частично от Британската национална лотария. Под нейната егида, една част от печалбите ще отиват за поддържане на изкуствата. Първоначалният приоритет е подходящо място за събиране на арт-средите.
Аудиториумът е много гъвкав – публиката може да седне покрай стените, а там може също да се нанесе и оркестъра, или пък танцьорите или артистите. А може да отидем и още по-далеч. Може да сложим публиката на сцената, а те могат да бъдат в центъра на аудиториума; можем да затворим втория кръг и да направим театъра едно много гъвкаво пространство по какъвто си начин пожелаем. Или както решат режисьора, постановчика, хореографа… Пространството е уникално…
Най-сложното нещо в театъра е постоянното местене на оборудване – осветление, декори и така нататък. В старите театри това става ръчно с въжета и противотежести. Изисква много работа… В новия театър сме инсталирали най-съвременното оборудване за преместване на декори на света. Всъщност то е произведено в Германия, но тук е проектиран софтуерът, необходим за управлението му. Имаме най-добрата система на света!
Великолепната сцена обаче е нищо без актьорите.
Ръководството на театъра трябва да реши кой ще разработи програмата за седмицата на откриването. От дълго време се работи с “Рамбърт Данс Кампъни”.
Успяхме да възложим работата по откриването на театъра Садлърс Уелз на “Рамбърт Данс Кампъни”. Хореограф на творбата е Кристофър Брус, което ни изпълва с огромна гордост и щастие.
Е, надявам се, че ще се получи едно добро сътрудничество. Би могло да се каже, че страшно се нуждаем от този театър, и се надявам те да имат нужда от нашите услуги, за да можем да изпълняваме по 4-5 различни репертоара годишно.
Опитах се да измисля тема за пиесата, която ще поставим на преоткриването на Садлърс Уелз. Дойде ми идея за детски игри – така направихме 4 части с музика на Дейв Хийт, а аз създадох четири символични действия, които кореспондират с четирите житейски етапа. Според мен това беше най-подходящо.
Най-важното на този театър е, че всичките 1500 места са достатъчно близо до сцената. Класическият балет е зрелищна форма на изкуство и изисква напълно различна форма на представяне. Макар че ние ще играем точно класически балет, той няма да е от онези класически зрелища, които познаваме, а една творба в по-малък мащаб, където по-важно е човешкото измерение, отколкото зрелището.
Театърът ще бъде готов съвсем скоро. Строителите все още са тук, но някои от нашите служители вече работят в сградата. Ще бъде чудесно, ако успеем да свършим навреме, и получим всички разрешения и лицензи, от които имаме нужда, както и да обучим персонал. Трябва също да минем през необходимите репетиции, за да отворим сградата.
Всички ние в Рамбърт сме много въодушевени – малко нервни, изпълнени с нетърпение. Ще бъде невероятен сезон.
Но един успешен сезон не би могъл да се реализира без подходяща публика, ето защо е направено много, за да бъде сградата приятелски настроена към посетителите.
Когато хората влязат в зданието пред тях няма никакви врати. Просто трябва да стигнат до първото фоайе. Във всеки един смисъл ние се опитахме да направим театъра отворен за хората.
Всъщност прокопахме нов кладенец на 200 метра дълбочина, и също както Дик Уелз, ние ще продаваме водата от Садлърс Уелз след 300-годишно прекъсване.
Макар повечето хора да почиват, някои работят, подготвяйки се за Коледа.
Дори и през август те трябва внимателно да следят календара.
Вероятно е малко странно да вършим точно такава работа по това време на годината, докато другите се пекат на слънце, но сега отглеждаме реколтата.
Общо взето през летните месеци се произвеждат най-много коледни картички.
Може би ви се струва странно, че през юли и август си стоя тук, а около мен има коледни вечери, но за мен това всъщност въобще не е странно – това ми е работата.
“Йетъндън Истейтс” в Бъркшър е една от най-големите фирми производителки на коледни елхи. Те произвеждат по 120 хиляди бройки всяка година.
Всички тези дръвчета ще бъдат отрязани за тази Коледа. Обикновено точно преди прибирането ще ги маркираме за качество. В бранша те са получили прякора “коледни дръвчета Мики Маус”, и наистина ако си спомните анимационното филмче, което сте гледали като деца – там има едно конично дръвче в ъгъла на стаята. Ето така ни хрумна идеята за коледното дръвче. Те обаче не растат по този начин в естествена среда.
Докато съберем реколтата от тези току-що посадени млади дръвчета, ще мине много време. Необходими са 8 години, докато се уверим, че растежът им протича нормално, и че ще продължат да изглеждат по този начин. А тези дръвчета ще зарадват някого за Коледа.
Всяка година във Великобритания се изпращат 1.5 милиарда коледни картички. 10% от тях са отпечатани във фирмата Бърджис в град Абингдън, Оксфордшър, за някои от най-големите разпространители и благотворителни организации в страната. Всички картички трябва да са по-магазините до септември.
Традицията да се изпращат коледни картички започва през Викторианската епоха. Във Великобритания се изпращат и получават най-много поздравителни картички на глава от населението, и в този смисъл страната е пазарен лидер.
Ние произвеждаме 90-100 милиона поздравителни картички за Коледа всяка година, което е малко под 10% от пазара.
Получаваме картините, обикновено ръчно изработени, а след това ги сканираме за компютърна обработка. След това създаваме материали, които могат да се използват за производството на печатни поздравителни картички.
В момента тенденцията върви от традиционните картички, които са завършени артикули, към по-модерни интерпретации. Това например е модерна интерпретация на Дядо Коледа и съвремено коледно дръвче.
Може ли да има Коледа без коледна вечеря?
Тук, в контролираните с компютър инкубатори на “Кели Търкис” в Есекс, през летните месеци се излюпват 400 хиляди пуйки – навреме, за да бъдат продадени три месеца по-късно за Коледа. Една четвърт от тях ще бъдат отгледани тук в “Кели Търкис”, а останалите продадени на ферми като еднодневни пиленца.
Хората нямат почти никаква представа каква организация е необходима, за да стигне пуйката до коледната трапеза.
Повечето хора вероятно си мислят, че една пуйка стои върху някакви яйца, които след това се излюпват, а малките пиленца порастват, и след това се колят за Коледа. Всъщност обаче за пазара са необходими 12 милиона пуйки, така че работата е доста сложна.
След като се излюпят, малките пуйчета се разделят на мъжки и женски, тъй като растат с различни темпове. После се изпращат по фермите.
Пилетата, които излюпваме през лятото, отглеждаме през лятото в нашите ферми. След това те отиват за пет седмици в така наречените “отоплени къщи”, а после – във фермите, където порастват.
Всички наши пуйки разполагат с много чист въздух и свободно пространство. Това, разбира се, струва пари, защото те са в естествени условия до октомври-ноември, когато става студено. Тогава те трябва да ядят много повече, и да стоят на топло, а това носи много повече разходи, отколкото за пуйките, отглеждани в затворени пространства.
Другата голяма разлика е, че ние скубем пуйките ръчно. Оскубваме ги, а след това ги обработваме като фазани, защото пуйките са традиционни дивечови птици. След това те вече са готови за фурната.
Когато дойде Коледа не ям пуйки, защото съм вегетарианка.
На Коледа обикновено имаме гъска.
_________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания седма част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 116 – Съвременна Британия №12
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
документалния филм “Съвременна Британия”,
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Най-големият клубен феномен във Великобритания.
Най-силно наблюдаваната квадратна миля на света.
Джамиите на хилядолетието – развитието на най-бързо развиващата се религия във Великобритания.
Да помогнем на тялото да си помогне само.
Подземните тайни на Ливърпуул.
Едно пътуване в царството на звука Министри ъв Саунд.
Няма граници за това, което правим. Тръгнали сме на едно дълго пътуване, което обаче е все още в своето начало. Денсът е глобална култура.
Хората, смесването на тълпите – всичко това е прекрасно.
Истински Макдоналдс на нощните клубове.
Хората се забавляват тук… Прекарват наистина фантастично…
Невероятна клубна обстановка… Уникална!
Обикновено трябва да се преобличаме по колко? Ами по седем пъти!
Когато беше отворен Министри ъв Саунд, тук имаше най-добрата озвучителна система, най-добрите диджеи от цял свят. До този момент в Лондон нямаше такова нещо… А и не съм сигурен дали въобще е имало нещо подобно където и да било.
Грим, прически… ох, прически!
Клубът ни се намира в юго-източен Лондон. Начинът, по който той стана световно известен, е направо невероятен.
Всички знаят къде се намира Министри ъв Саунд, нали? От туристи до истински клъбъри – тук се събират най-различни хора.
Клъбинга е вероятно най-характерното нещо за младите хора от 60-те години насам. Около 2 милиона души на възраст между 18 и 24 години ходят по клубовете във Великобритания всеки уикенд.
За мен Министри ъв Саунд означава нова фаза в историята на клъбинга. Замислен е да бъде възможно най-голям. Когато имаш нещо толкова голямо, се стремиш да го продаваш на повече хора… Навсякъде имаше разлепени постери. Сега рекламите са по вестниците и списанията. Вече е утвърдена марка.
Имаше реклами по списанията, имаше специални промоционни компакт-дискове, плакати, брошури…
Никога не бих повярвал, че денс музиката и денс културата може да се превърне в продукт, в марка. Те обаче успяха.
Когато хората влязат тук, те са самите себе си. Влизат тук и си казват: “Йухууууу! Ние сме в Министри!” Просто крещят от радост!
Клубът има голям успех сред младите хора, така да се каже, защото аз съм на 31, и съм най-възрастния от почти стоте души, които работят тук.
Този звук… тази електронна бийт музика… тя е най-важното! Тя е всичко тук!
Прекрасно е, нали? Щастливи сме, и си слушаме музиката. Точно така ни харесва.
Сега имаме и марка, под която продаваме близо 2 милиона албума всяка година, което ни нарежда сред най-големите звукозаписни компании в Европа.
Ако искаш да продадеш нещо на младите 18 до 30 годишни от 80-те насам, най-добре вземи музика, външен вид, нещо характерно. Именно това е звукът и изгледа на денс културата, не само на денс музиката.
През последната година от Министри ъв Саунд сме организирали над 150 събирания в 40 страни.
Най-страхотно беше това лято в Ибиза. Тълпите бяха ОГРОМНИ! На пулта беше Паша!
Имахме над 6000 души всеки уикенд. Беше фантастично!
Получава се нещо като парадокс с името ни, което означава Министерство на звука – все пак звучи някак официално, правителствено, и с факта, че тук има няколко хиляди души, които луквално полудяват.
Атмосферата беше наелектризирана – хората се блъскаха по стените и подскачаха насам-натам.
Да отидеш например на място като Виетнам и да се отнасят към теб като към Спайс гърлс е невероятно.
Реакцията в Китай беше много по-различна от това, което очаквахме. На пръв поглед през деня, когато подреждахме всичко те като че ли се пазеха от западняците, но вечерта всичко си дойде на мястото.
Работата наистина беше рокендрол! За нас това беше девствена, непосещавана досега територия. Ние занесохме там звук, осветление, сценични дизайнери, танцьори, изпълнители… Получи се невероятно, още повече защото никога преди не бяхме стъпвали там.
Списанието е част от Министри ъв Саунд като цяло. Отначало искахме модерно списание с развит, ясен собствен стил, но осъзнахме, че мнозинството от читателите не са 22-годишни медийни маниаци. Пускахме например материали за диджеите, които свирят при нас, и за колите, които карат. Изведнъж се появява обаче някакъв психолог, който оценява какво означава колата за този диджей.
Хората се втурват към вратите. Направо нямат търпение!
Ако аз бях министър, най-вероятно щях да бъда министър на младежта.
Аз щях да бъда министър на това да си прекарваш страхотно времето.
Точим се от 9 сутринта, нали? Умоляваме диджея да пусне още нещо…
Лондон – ключов световен финансов център, едно от най-силно пазените места на света.
Над 100 хиляди превозни средства влизат всеки ден в Скуеър Майл – и всички те се следят от уникална система за сигурност.
Режимът бива затегнат след 1993-а, когато терористи взривиха Бишъпсгейт.
Един човек загина, а щетите възлизаха на милиони.
Лондонската полиция бързо вдигна защитен кордон – истински стоманен пръстен, който ограничи влизането на автомобили до осем точки в района.
Над 50 полицейски камери наблюдават трафика в лондонското Сити. Полицията възнамерява да включи в системата още скрити камери.
Отскоро е въведена уникална нова система, която да обезпечи сигурността – автоматична система за разпознаване на номерата на автомобилите, разработена във Великобритания. Тя веднага проверява номера на всяко превозно средство, което влезе в града, като се консултира с полицейска база данни с номера на подозрителни автомобили.
Ако има съвпадение, в контролната зала в се вдига тревога след само 4 секунди.
Моля, спрете автомобил Фолксваген Поло “ер нула две еф джи хикс”, който влиза през Чийпсайд. Собственикът на превозното средство е заподозрян.
Системата е много ефективна. Дори смятам, че надвиши очакванията ни. От инсталирането ѝ за една година тя разпозна над 26 милиона номера, от което произлязоха 5000 полицейски акции. Идентифицирахме 360 откраднати автомобила и арестувахме 340 души, благодарение пряко и единствено на Автоматичната система за разпознаване на номерата на автомобилите.
Да, три пет девет. Благодаря. Ще се опитаме да го следим с една камера, и ще ви информираме къде е.
Три пет девет? В момента завива на изток от Чийпсайд. Кара зад едно черно такси.
Изключително загрижени сме за благото на хората, и много внимаваме как използваме информацията, която получаваме от тези системи.
Те винаги се използват единствено за полицейски и абсолютно никакви други нужди.
Три пет девет? В момента Фолксвагенът дава ляв мигач на кръстовището на Чийпсайд и Кинг Стрийт. Ще завие наляво по Кинг Стрийт. Повтарям номера само за информация: “ер нула две еф джи хикс”.
И други държавни служби показват голям интерес към тази система. Всъщност 95% от арестите, които правим, са резултат от Автоматичната система за разпознаване на номерата на автомобилите и са за други служби.
Автомобилът се вижда вляво. Току-що зави по Грешъм Стрийт.
Здравейте, господине. Ако обичате, бихте ли излезли от колата! Вземете със себе си шофьорската си книжка.
Автоматичната система за разпознаване на номерата на автомобилите се оказва толкова ефективна във Великобритания, че и полицейски служби от други държави проявяват интерес към нея.
Интересът към нея е така голям, защото те виждат начини на приложение в собствени условия, може би не точно така, както я използваме ние. При нас това е статична система, която покрива определена област. В бъдеще обаче автоматичните системи за разпознаване на номерата на автомобилите ще бъдат много полезни за полицейските сили.
Това е една от най-новите джамии във Великобритания – Билал в Лийдз.
Мюсюлманската общност в Англия си е поставила за цел да да построи 100 нови джамии до края на хилядолетието.
Те са неоходими, за да приютят вярващите на най-бързо разрастващата се религия в Британия.
В страната има голяма нужда от нови храмове.
Тук има джамии от почти две столетия.
Доскоро повечето представляваха стари, преоборудвани сгради.
Една от първите джамии, разположена на Брик Лейн в източен Лондон, е приютявала много религия, а сега служи на местната мюсюлманска общност. Наскоро тя беше реставрирана от един от водещите строители на джамии във Великобритания.
Отначало е била църква, след това е станала синагога, а накрая – джамия. Пълен кръговрат.
Джамията Лий Бридж Роуд е била склад, който започва да се използва като джамия преди 25 години. По онова време обаче не са имали кой-знае какви ресурси.
Построил съм около 20 джамии, от които 12 са ново строителство. В момента проектирам три много големи.
Една от джамиите на господин Ахмед е точно съобразена с пейзажа в Лейтън в източната част на Лондон.
В момента живеем в едно многорасово общество, и искаме да има разбирателство между отделните религии, за да изчезнат бариерите между тях.
Из цялата страна има разцвет на ислямското строителство.
В Лийдс тази ъгловата викторианска сграда сега помещава джамия, културен център и училище.
Тъй като общността нарасна много, имаше нужда от нова джамия. Предишната просто не побираше всички вярващи, а максимум 300 души, и на мнозина им се налагаше да се молят по улиците. Трябваше да намерим нова сграда, която да побира поне 2500-3000 души, защото общността ни стана много голяма.
Освен всичко друго, много важно беше, че нямахме сграда за жените. Нямаше къде да подготвяме погребенията – измиването и съхраняването на телата. Хората нямаха къде да се приготвят за молитвите.
Трябва да има минаре, купол, и Мер Раб, който да сочи към Мека. Освен това трябва да има главен вход, или Бабал Садр, както се казва на арабски. Ако трябва да говорим точно, без тези четири неща една джамия просто не е джамия.
Не може да има икони или статуи, ето защо цялата идея е, че когато се молиш, ти се оставяш в божиите ръце, и не трябва да има нищо, което да ти пречи. Джамията Билал има две главни зали. Залата на първия етаж побира 1200 души, а горната зала, над която е разположен купола, побира около 1500 души. Така към края на Рамадана се събират около 2000-2500 души.
Преди беше лесно да очакваш от хората да следват вярата. Сега обаче трябва да ги привличаме. Начинът, по който може да стане това, е да им се предложат необходимите удобства. Например добра библиотека за децата, които се интересуват от компютри, Интернет, спорт. Искаме да им осигурим всичко това, за да привлечем младите. Те не бива да се мотаят по улиците – трябва да са далеч от престъпленията, от наркотиците и всичко останало.
Средствата, изразходвани за строежа, са дарени от хора от този район, а тук нивото на безработицата е сред най-високите в градската част на Лийдз. Децата си даваха джобните пари, а жените – бижутата си. Удивително…
В един момент от живота си всеки се изправя пред някоя болест.
Във Великобритания повече от един милион души страдат от болести, засягащи имунната система, като СПИН, множествена склероза и рак.
Освен към конвенционалната медицина, много британци се обръщат към алтернативни лечения, целящи укрепването на имунната им система – естествената защита на тялото.
Една такава жена е Дорис Улф, която страда от множествена склероза и системни пристъпи на червен вятър.
Първо започнаха очите – вече не можех да чета. Отидох на лекар, който ми каза, че трябва да отида в болницата, защото нещо не ми наред с нервите. Почти ослепях. Подозираха, че е множествена склероза, но по никой начин по онова време на можеха да поставят категорична диагноза.
Едва понасям главоболията. Почти не мога да мърдам. Болката в ставите е непоносимо, и ако всичко това се случи едновременно, ми трябва бастун, за да ходя. Много трудно вървя – това е множествената склероза. Мога да падна, а тогава ще бъде още по-зле.
Дорис е редовна посетителка на базирания в Лондон Тръст за имунни разработки.
Тръстът за имунни разработки работи заедно с Министерството на здравеопазването, за да осигури широк кръг от допълнителни терапии, например шиатсу, акупунктура, хомеопатия – при това безплатно.
В момента Дорис се лекува с шиатсу. Благодарение на него храносмилателната ѝ система работи отново – нещо, което хирургията не успява да стори.
Е, как сте? Кажете ми симптомите на множествената склероза, които са се проявили напоследък.
О, в последно време не е толкова зле.
Трябва да призная, че пикочния мехур създава проблеми от време на време.
На всеки 3-4 седмици, а веднъж имах и по-дълъг период на “почивка”, в който си казах, че нещата ще се оправят. При множествената склероза обаче знаем, че дори и да има подобрение, то е само временно, след това винаги се повтаря.
Шиатсу е вид древно японско лечение. Според него тялото е единство, а не множество различни части, които са “сглобени” заедно. Трябва да си центриран, за да се чувстваш добре, за да си здрав, и да имаш физически и емоционален баланс. Така по-добре ли е?
Уморена съм. Отпусната съм все едно току-що съм се събудила.
Реших да приложа лечение на меридиана на пикочния мехур по очевидни причини.
Аз се отнасям много критично към нещата. Не съм кой-знае колко вярваща, и искам да виждам резултати. Сега виждам резултати, виждам доказателства, и се чувствам по-добре. Разбира се, че се чувствам по-добре.
Общото между болестите, с които работим е, че първо, те са смъртноопасни, и второ – развитието им е непредсказуемо. Някой може да се чувства много добре, но през следващия месец да премине през истинска здравна криза. Ето защо е толкова важно терапиите като акупунтура, масаж и шиатсу да бъдат достъпни на тези хора по време на такова влошаване на състоянието.
Може да бъде много, много страшно. Достатъчно страшно е да ти поставят диагноза СПИН, рак или множествена склероза.
Тръстът за имунни разработки работи съвместно с 15-те най-големи държавни болници. Всички участващи в организацията професионалисти са доброволци.
Има ли нещо по-особено, което ви тревожи в момента?
Да, само преди две седмици ми поставиха диагноза СПИН, и тъкмо започнах лечение. Акупунктурата помага на имунната ми система да си помогне сама.
Тя може да изгради наново имунната система, увеличава ресурсите на тялото. Така че от каквото и да сте болни, тя помага – нещо като синхронизиране на всичко в тялото ви.
Акупунктурата е древно китайско лечение. Това е енергийна медицина. В тялото има животворна сила – тя е разликата между това да си жив или мъртъв.
Има ли много точки, в които може да се усети това?
Ние разглеждаме три позиции. Има общо 12 вида пулс – сега е малко накъсан и лек.
Всички системи се синхронизират чрез животворната сила, която не може да бъде определена физически, ето защо е много трудно да бъде въведена в западната медицина. По този начин се увеличава естествената способност на тялото да се бори с болестите.
Знаех, че съм позитивен от седем години. През това време обаче бях съвсем здрав. Всичко се случи много бързо.
А сега краката. Тези по краката работят заедно с онези по ръцете. Поемете дълбоко дъх. Може да ви стори малко остро, защото тук няма много плът. Вън и вътре. Четирите крайника се наричат “четирите порти”, и служат за отварянето и регулирането на енергията. Точката на главата служи по-скоро да успокоява.
Целта на Тръста за имунни разработки е хората да влязат в синхрон с телата си, със здравето си. Да знаят, че могат да контролират здравето си, да имат избор. Чрез терапиите, които предлагаме, с кръжоците и обучението, ние даваме на хората възможност да осъзнават активно състоянието си, а не пасивно да приемат хапчета и други лекарства.
Този изоставен гараж в предградията на Ливърпуул разкрива входа към един тайнствен подземен свят.
Днес неговият откривател води със себе си археолог.
Сара, гледай си в краката, защото това е входа към тунелите.
Това е единствения вход, нали?
Един от няколкото, но този е главния. От него се стига до нещо като банкетна зала.
Направо не мога да повярвам, че си слизал долу. Колко пъти си ходил там?
О, слизал съм хиляди пъти за четиринайсетте години, откакто открих подземията.
Сара, искам да си спокойна, като слезем долу. Аз ще държа стълбата отдолу – ти просто слез бавно и внимателно.
Лабиринтът от тунели, прокопани преди почти 200 години, е разположен точно под ливърпулското предградие Едж Хил.
Проходите, прокопани в твърдата скала, са създадени по заповед на тютюневия барон Джоузеф Уилямсън, по прякор Къртицата от Едж Хил.
Ето там имам работен фенер, с него ще виждаме много по-добре. О, виж това! Отначало тунелите са били прокопани, за да се добиват оттук камъни, но колкото по-надълбоко влизали ето тези неща са били използвани за вентилация. Това излиза точно на края на хълма.
Войници, завърнали се от Наполеоновите войни, се обърнали към Уилямсън за работа. Той нямал какво да им предложи, но искал да им помогне, и затова ги наел да изкопаят тези тунели, които не послужили за нищо. Работата им носела пари, и възвърнала самоуважението им.
Дългият тънък проход е блокиран накрая. Това е просто друг тунел. Всъщност не е имало план за всичко това. Всеки път, когато приключвали със задачите си, мъжете молели Уилямсън да не ги гони, защото по този начин получавали заплата всеки ден, и можели да хранят семействата си. И така, той им казвал: “Продължавайте да копаете! Продължавайте!” Долу има цял плетеница от тунели – един под друг, и дори един в друг.
Това е известно като моряшки рупор – слизаме надолу, и може да се види как тунела се разширява. Ето, тук си личат следите от секачите.
Право в скалата? Право през нея, нали?
Да, право през нея. Корава скала… В момента, Сара, влизаме в така наречената “банкетна зала”.
Всичко това е невероятно, Гейбриъл. А накъде сме тръгнали? Има ли още много?
Всъщност в момента се намираме точно под неговата къща. В края на този тунел има друг, който води чак горе до църквата “Света Мери”. А този проход е бил прокопан единствено с цел когато в неделя вали, а той отива на църква, да не се мокри семейството му.
Гейбриъл, не зная дали съм права, но забелязах, че това е прекрасен начин да се запознаем с геологията на района. Някой обръщал ли е внимание на това?
Да, веднъж доведох тук геолози от Университета в Ливърпул, и те казаха, че тази скала е на 200 милиона години, от времето, когато тук свободно са се разхождали динозаври.
Според мен най-интересното тук е, че хората имат възможност да наблюдават един вид социална археология – разбирането за нея, да речем, че нещо е на 1000 години, че е невероятно старо, че се намират под земята. Тук обаче всичко е непокътнато, и е невероятно, че хората могат да съотнесат това с историята, с нещата от миналото.
Тунелите са напълно забравени до момента, в който преди 14 години ги открива безработният бивш търговец, моряк, и работник на нефтена платформа Гейбриъл Мъис.
Сега той посвещава времето си да ги изследва и да води тук специалисти на оглед.
Фондът, създаден от него за разкопаване на тунелите, вече е набрал 1 милион лири стерлинги.
Къде другаде бихте могли да намерите такива тунели – те са уникални за Ливърпул. Само истински ливърпулци биха могли да изкопаят нещо такова. Дори и да обиколите целия свят, пак няма да видите нещо подобно. Всъщност не бива да забравяме, че когато Стивънсън дошъл тук с железницата си, той видял колко са опитни местните мъже в прокопаването на тунели, и ги наел всичките, за да довършат линията до Лайм Стрийт.
От прокопаването си през 20-те години на 19-ти век тези тунели никога не са били картографирани. Всъщност Джоузеф Уилямсън е излязъл извън границите на собствените си земи. Днес знаем, че тунелите са дълги цели мили.
Гейбриъл е решен също като Уилямсън да наеме безработни местни жители, които да разкопаят тунелите.
Имам намерение тези тунели да се разчистят, а това отново ще помогне за създаването на нови работни места и ще осигури прехраната за безработните ливърпулци. След това смятам да превърна тунелите в туристическа атракция. Надявам се тук да дойдат хора от цял свят, за да видят тези уникални за Ливърпул тунели.
_________________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания дванадесета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 118 – Съвременна Британия №9
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
В днешното издание на Съвременна Британия ще видите:
Ред и хаос – повратите на новите идеи в архитектурата.
В търсене на кулинарни перли – ловците на стриди в Корнуол.
Фигурите в един пейзаж – градът и неговите статуи.
И малко развлечения за вечерта – последната танцова сензация.
________________________________________________________________
Нещо невероятно добива форма.
Този макет представлява една от най-забележителните сгради, които ще бъдат създадени в Лондон в нашето съвремие.
Спиралата, както ще се нарича тя, е новото галерийно разширение на Музея на Виктория и Албърт. Ще бъде отворена през 2004-а.
Видението на архитекта Даниел Лайбскинд все още не е издигнато, но вече има разрешение за строеж.
Музеят на Виктория и Албърт е интересен и необикновен. Той е основан от принц Албърт след голямото изложение през 1851-ва, което е имало за цел да покаже най-доброто от съвременните британски производители. След това музеят събира стари колекции, за да покаже най-доброто дизайна по света през вековете. Ние илюстрираме най-доброто от модерния дизайн, както и великите исторически колекции, които се помещават при нас.
Гледаме на сградата на Лайбскинд, „Спиралата“, съвсем като на част от тази мисия.
Архитектът Даниел Лайбскинд в момента живее в Берлин, където завършва новият Еврейски музей. Сега доусъвършенства дизайна на Музея на Виктория и Албърт.
Не бива да си мислите, че една сутрин просто съм се събудил, и съм си казал: „Защо да не взема да направя една спирала?!“ Не! Изучих изискванията на клиента, както и невероятната викторианска архитектура, заобикаляща бившата сграда „Бойлърхаус“. По време на разработката стана очевидно, че спиралната форма е много близо до дизайна на Хенри Коул, който между другото също е предложил спирала за същата тази сграда през 1851-а.
Както знаете спиралата, спиралната концепция, е нещо вечно. Имаме спирали с редиците на Фибоначи при древните гърци, а също и класическа форма като органична еволюция на пропорциите.
Това не е класическа спирала, в смисъл, че не се движи към една единствена координатна точка, но както виждате, тук има няколко фокусни точки, така че спиратала е отворена пространствени измерения.
Това е интерпретация на класическата спирала в съвременна форма.
За да реализира концепцията си, Лайбскинд си сътрудничи с един британски инженер-архитект.
Трябва да мислим за формата като за обелка. Наистина, представете си една обелка, която се развърта. Вижда се ето тук – една спирала, която можете да я разплетете. Това е начинът, по който трябва да си я представяме.
Скептиците смятат, че зданието ще бъде нестабилно, и че трябва да има вътрешна уравновесяваща структура.
Няма допълнителна вътрешна уравновесяваща структура. Сградата е стабилна сама по себе си. Тя е много силна, защото както знаете, в природата спиралата е много здрава, но в нашия случай това е доведено до крайност, защото във вътрешната част има колони.
Няма нужда от ядро, което да я поддържа. Натоварването е разпределено по тези стени, и така то се събира през една много малка точка, и се концентрира обратно в системата. Можете да видите това ето тук. Това е оцветен модел на натоварването, при който синьото означава местата, където натоварването е по-малко, а червеното обратно – местата с по-високо натоварване. Забелязвате, че ето тази стена се осланя на тази, като червеното отбелязва местата, където е концентрирано натоварването. Точно тук идват инжненерните решения.
Така изглежда всичко за инженерите. Посетителите на сградата ще бъдат посрещани от нещо съвсем ново.
Един от най-важните аспекти на музея на Албърт и Виктория е покривът.
Покривът и тавана са изцяло в съответствие с оригиналната визия на създателите на сградата.
Това е десен, който изглежда почти еднакъв навсякъде, но никога не се повтаря дословно. Използвани са основно три форми, които се пресичат взаимно и така образуват други.
Това са структури, които поради новите си фрактални геометрии са свързани с теорията за Хаоса, в смисъл, че шаблонът им никога не се повтаря. Той се развива по уникален начин, като се подкрепя от логиката на Златното сечение и числата на Фибоначи. Всъщност това е еволюция на класическата представа за геометрията.
Екстериорът е затворена форма, най-общо защото подчертава собствената си абстракция. Светлината постепенно влиза вътре през тези припокриващи се области. Получава се прекрасна картина от влизащата вътре ведра светлина.
И тъй като трябва да си представите как в тази форма има 10 етажа, и на височината между всеки от тях виждате само половината стена. Пространството вътре е много приятно.
Мисля, че вечер сградата ще блести, като светлината обаче няма да минава през никакви видими процепи или прозорци. Това ще бъде една почти вълшебна вълшебна светлина, която ще изглежда като че ли идва от кристал, който обаче е органичен.
Някои подсказки за силата на тази иновативна концепция могат да се видят в първата голяма поръчка, изпълнена от Даниел Лайбскинд – Еврейският музей в Берлин.
Нямаше нужда да изучавам историята на евреите в Берлин. Това не е нещо, което съм научил в библиотеката. Аз самият съм част от нея. Роден съм в Полша от родители, преживели Холокоста, в семейство, съкрушено от тези събития.
Исках да създам здание, което да въздейства не само на разума заради статистиката от 6-те милиона избити евреи, а и на душата на човешките същества. Не обаче чрез някаква концепция, а чрез светлината – тя идва по начини, които въздействат на възприятията.
Музиката и архитектурата имат много древни връзки, още от времето, когато музиката и музикалните пропорции са били съотнасяни към визуалните пропорции. Определено има хармония между това, което ние правим като архитекти с пространството, и това, което музикантите правят с времето.
Не е учудващо, че Даниел Лайбскинд е бил дете-чудо в областта на музиката, след което се заема с математика, а накрая с архитектура.
Хармониите и дисонансите в този дизайн ще могат да се видят и в други творби, включително Имперския военен музей, който скоро ще бъде построен в Манчестър.
Тези форми, наподобяващи фрагменти от света, имат за цел категорично да се противопоставят на войната с влизането ни в новия век.
Според мен архитектурата е не просто продукт, удобство като колата или пералната машина. Тя е част от културната памет. Тя е част от това, което не е напълно видимо в един или друг момент, и според мен следващото хилядолетие ще ни донесе нови форми на заинтригуване на публиката чрез архитектурата в културно отношение.
________________________________________________________________
Това е ресторант с морска храна в Корнуол. В момента главният готвач приговя местния специалитет – истински британски стриди.
Стридите, които някога са били всекидневна храна във Великобритания, днес са истински лукс.
Тук идват хора от цялата страна, само за да опитат местните стриди, защото при нас уловът им е традиция от стотици години насам.
Ето защо те са специалитет.
Въпреки че стридите са деликатес, те все пак са продукт на една индустрия, която почти не се е променила от началото на съществуването си преди столетия.
Семейството ми се занимава с това от четири поколения. Аз получих образование като корабостроител, и веднага щом свърших с чиракуването, се захванах със стридите.
Ловци на стриди като Тим Виникъм и неговия партньор Ник Доусън се числят към последната европейска флотилия, разчитаща на вятъра.
Лодките им са едномачтови яхти, снабдени със специални прътове.
Невероятна привилегия е да работиш с лодка, която е в семейството от почти 80 години, а преди това е била в друга фамилия още две поколения.
Около 60 яхти работят по Ривър Фол и заедно улавят по около 100 тона стриди годишно. Всички те работят според един и същи лиценз.
Всъщност ние имаме позволение за улов на стриди и черни миди. Според него можем да използваме лодките за улов единствено от 9 сутринта до 3 следобед през седмицата и от 9 до 1 в събота. Така или иначе, в дните, когато няма вятър, всичко стои прибрано, и не може да се ловят стриди. Няма много неща, които можем да променим.
Лодката на Тим има четири метални драги, които се използват, за да събират стридите от дъното на реката.
След като уловът бъде прибран, работниците трябва да проверят размерите на стридите.
Ето я мярката – 2 и половина осми, и те трябва да минават през нея. Ако не минават, значи са незаконни. Както виждате обаче тази е напълно законна.
Това е съвсем свободен и много лесен начин да си вадиш хляба. Никой не ти натиска врата. Излизаш навън в чистия въздух. Е, има някои дни, в които времето е ужасно. Притеснява ни не толкова вятъра, колкото дъжда – ако си излязъл, и ловиш от шест часа, а дъждът на спира… Може да бъде и неприятно…
Времето може да бъде студено, а работата – трудна. Тим и Ник обаче поне си правят компания.
Останалите ловци на стриди са самотници.
Малко по-лесно е, когато сте двама на лодката, защото очевидно другият човек може да се занимава с платната, докато ти ловиш.
Колин Фрост е бил рибар през целия си съзнателен живот.
Не се занимавам със стриди през цялото време. няколко години тралехме и ловяхме риба в една по-голяма лодка, но когато поостарях, се върнах на тази. След целодневния риболов със стар мотор на лодката, тишината тук е истинска благодат.
Жена ми ще се наговори достатъчно, когато се прибера вкъщи, не се безпокойте. Аз няма да говоря много.
Очевидно плаването е удоволствие за ловци на стриди като Колин.
Други като Джон Хейз се осланят единствено на ръцете си, за да работят с драгата.
След като поработиш няколко дни, влизаш в ритъм. Всичко е наред, докато вадиш по нещо – тогава работата през деня ти се отплаща.
Все едно тренираш по 6 часа дневно в залата за фитнес – на тази работа трябва да се гледа така.
Джон мечтае някой ден да си има собствена яхта.
Имам рибарска лодка, която искам да превърна в яхта, но това ще струва много пари. Затова започнах така… Да видим какво ще постигна.
Уловът се държи пресен под водата, докато не дойде края на седмицата, когато се продава на търговци като Линдзи Ходжиз, които произлизат от семейства, изкарващи прехраната си със стриди от дълги години.
Моето семейство е в този бизнес от пет поколения, които, ако продължим да работим още 12 месеца, ще покрият време от 3 века.
След няколко дни пречистване в специални резервоари стридите се сортират по тегло.
После са готови за транспортиране по цял свят.
По-голямата част от стридите са за износ. Много от по-големите обаче остават тук – изпращаме ги в Западен Лондон, където ги изкупуват ресторантите и баровете. Брокерите на борсата също ги ядат, и ме хваща яд, като си помисля колко плащат за тях.
________________________________________________________________
Лондон има повече скулптури на обществени места, отколкото който и да е друг град по света. Те са хиляди – от „Ерос“ на Пикадили до статуите в парковете, площадите и частните имоти.
В Лондон има цяло богатство от скулптури и изкуство, което можете да гледате. Никой обаче не се разхожда по улиците специално, за да види някой паметник, покрай който вероятно минава по 20 пъти седмично по пътя за работа. Хората обаче ще отидат, и ще платят много пари, за да видят същия паметник, ако е представен в някоя галерия.
Луси Бранч е нейният екип почистват Ерос – една от най-известните лондонски забележителности.
При монумент като този, трябва да се приближите, за да видите интонацията, която е вложена в него. Ако застането на метър-два от него, ще кажете: „О, това е зелено!“. В това зелено обаче има кафеви, червени и черни оттенъци, като обикновено те са положени върху частите, които трябва да се подчертаят.
Много от тези паметници всъщност са правени от всякакви сплави, които са се намирали в леярните, а колкото металът е по-смесен, толкова е по-трудно да се рисува върху него. И така съществуват няколко вида бронз – първо, най-твърдият (обикновено го наричаме „мръснишки бронз“), след това идва „магарешкият“, при който можете да правите каквото си поискате, но това отнема дяволски много време и усилия.
Според мен е характерно за британската обществена скулптура да се избягва драмата в смисъл, че ѝ влияят свитата горна устна и сдържаността. И най-общо тези като че ли драматични излишъци в европейската скулптура, на които са се мръщели викторианските критици, умишлено са избягвани у нас. Много често хората се поменават в обществени статуи, защото докато са били живи, са били жертва на някакво недоразумение, или пък като извинение пред обществото за някои съмнителни негови действия.
В случая с Пийл, това разделянето на консервативната партия. Ето защо според мен обществените статуи не са потвърждение на вече придобита репутация. На тях се гледа като на посмъртно оправдаване на личността.
Много от статуите, които сега се поставят на публични места, са дело на съвременни творци с най-различни разбирания за ролята на скулптурата.
Антъни Гормли например създава една от най-забележителните обществени статуи през последните години – „Ангелът на Севера“, разположена близо до Гейтсхед.
Съвсем наскоро той състави една колекция, наречена „Критична маса“, която беше изложена сред формалните статуи в двора на лондонската Кралска академия.
Камю има един чудесен пасаж, в който пише за изолацията на скулптурата над града като тих свидетел и вид почит на нашите надежди за бъдещето. Аз например не се занимавам с фигурата като алтернатива на абстракцията. Интересувам се от тялото като мястото, в което живеем. Пространство, в което влизаме – след като си затвориш очите, се намираш някъде на място, където е тъмно и отначало ти е доста „стегнато“. Прекараш ли там обаче повечко време, всичко започва да ти се струва безкрайно като нощно небе.
Гормли често използва собственото си тяло като модел на скулптурата си.
Започвам с тялото си като материал, в който се е случило да живея аз, и след това търся начини, по които мога да преведа преживяването от превъплъщаването в постоянна форма. Целият съм обвит в пластир, което през първите двайсетина минути изисква невероятна концентрация, за да не помръдвам. В известен смисъл това е нещо като пътуване през смъртта и възраждане, защото разрязването е много важен момент. Най-хубавото на фигурите по водосточните улеи, по стените или по подовете е, че са много „физични“ и незабавно привличат човешката емпатия. Там лежи едно тяло, а това можех и да съм аз. Според мен това е естествена реакция.
Това е едно от нещата, които са променили много края на 20-ти век, но не се опитва да бъде доминиращо, или да е един вид трофей, бележещ пространството. Скулптурата е по-скоро катализатор, който постепенно променя човешкото разбиране за това къде сме и кои сме. Разбираме, че изкуството може да бъде катализатор на нещо, което се случва между зрителя, посетителя, просто минаващия човек, и пространството. По този начин това отношение се обогатява.
________________________________________________________________
Значи всичко е уредено за довечера?
Да! Направо нямам търпение!
При вас в Камдън хората са много подходящи, нали – туристи, местни, студентите от университета. Това е великолепно!
Тази вечер имаме добър екип, и аз ще бъда доста зает. На сцената ще бъдем седмина. „Джаз Кафенето“ е просто най-доброто!
Късно през нощта неколцина от водещите фигури в новата танцова треска пристигат в един нощен клуб в Северен Лондон.
Те наричат танца „Джаз“. Той е все по-популярен сред посетителите на клубовете, а корените му са най-разнообразни – от африканските танци до американските соул изпълнения. Крайният резултат обаче – свръхенергичен танц, изпълняван на силна и бърза музика, се развива уникално във Великобритания.
Джаз-танците ми харесват. Търсех нещо подобно, но не видях нищо, представящо клубните танци и джаза, така че според мен трябваше да се представим подобаващо.
Спомням си как веднъж Пери се върна от турне с квартета на Джеймс Тейлър, и говореше с някакъв негов приятел на име Сноубол, който е доста известен на джаз-танцовата сцена.
Той каза на Пери: „Виж сега, можеш отново да върнеш джаз-танца на сцената. Все пак нали именно това представлява Джазкотеката!“
Джазкотеката превърна джаз-танца в изкуство.
Измислихме думата Джазкотека така: „джаз“, защото танцуваме на джаз, „ко“, защото сме една малка компания от приятели, и „котека“, защото всички ходим по клубове и дискотеки.
Аз съм от Германия, а там джаз-сцената е много по-различна. През повечето време се стои на пода.
Щом дойдох тук, се захванах с фънк и буги, а след около година и половина се запознах с Пери. Получава се нещо страхотно – изключително лесно е, и няма ограничения за мъже, жени, бели и черни – няма раса, няма пол.
Един мой приятел ме докара тук, и като видях танцуващите, си казах: „Абе, преди и аз можех така!“ Тогава ме издърпаха горе, и ме помолиха да опитам с тях. Останалото е история. Влюбих се в джаз-танците до смърт…
Бях част от един брейк-денс екип. Пътувахме по разни състезания из северната част на Великобритания, откъдето съм и аз.
Брейк-денс сцената обаче като че ли замря. Преди около 2 години се срещнах с един от Джазкотеката, и той ми каза, че старата джаз-сцена процъфтява в Лондон. На няколко пъти идвах тук, и се срещах с Пери и останалите.
Аз съм учител. Наскоро Пери идва в училището, където поработихме с млади хора.
Нямаме никакви проблеми да ги запознаем с идеята на джаза, и според мен това е много добре. Всъщност това е истинската свобода – тук няма алкохол, няма наркотици…
Това е адреналинов, електрически заряд, това е едно от онези неща, които са естествени, и нинокй не може да ти ги отнеме.
Можеш да риташ с крака, да си тресеш главата, да правиш хип-хоп и брейк-денс движения. Можеш да се въртиш по пода, да танцуваш – каквото си искаш, всичко е подходящо.
Много младежи идват, и ми казват: „Можете ли да ме научите на това, можете ли да ме научите на онова?!“, и така аз им показвам една-две стъпки. Без никакво съмнение всичко това ще се разрасне!
Обожавам музиката. Обожавам реакцията, която получаваме от хората. Когато има изпълнение на Джазкотеката, това, което хората отнасят с тях у дома си, е енергията, ентусиазма, вдъхновението. Ние даваме наша собствена интерпретация. А вие просто я оставате да полети.
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания девета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 119 – Съвременна Британия №15
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
документалния филм “Съвременна Британия”,
В това издание на Съвременна Британия ще видите:
Новият дом на британската история, издялан от шотландски камъни.
По-далеч отколкото окото може да види – картографиране на най-далечните кътчета на Вселената.
Светът старее – един дом в помощ на възрастните хора.
И накрая – най-новият британски оркестър, създаден специално за класиките на бъдещето.
Това е новият Шотландски музей в Единбург – първата национална колекция, създадена във Великобритания от 120 години насам; отбелязваща историята на шотландския народ.
Сградата се проектира в течение на осем години от една англо-шотландска фирма.
Музеят бе последното нещо, което си мислехме, че ще правим, защото това ни се струваше като нещо подходящо само за стари архитекти. А ето че и ние станахме такива.
Причината, поради която построихме този прекрасен музей в Единбург бе, че националните колекции с археологически и исторически материали никога не са били правилно излагани. Проведохме международно състезание за проектирането на музей, който трябваше да бъде от най-високо качество, за да покаже тези национални съкровища на нашите посетители.
Неразрешеният въпрос на Единбург бе как да се построи модерна сграда, която някак да отговаря на времето, на мястото и на целта си, както и да по подходящ начин да показва признателност на предците и на връзките ни с миналото.
Главното изложбено пространство, в което се помещават предмети от 17-18 век, е някак двусмислено, защото, също като машинна зала, надига тази секция на сградата, и получава естествено осветление от покрива. Помещението е толкова голямо, защото имаме някои доста големи артефакти, като например тъкачната машина, която е голяма колкото триетажна сграда, и станът на Кръч, който е като малка къщичка. Ето защо в известен смисъл се получава нещо като архитектурна галерия в галерията и сгради в сградите. Прекрасно и удивително е, когато застанете до тъкачната машина, която е в сградата, но ако погледнете наляво, през прозорците на зданието ще видите други сгради, които са построени от същия каменен материал. Има едно преминаване от интериора към екстериора.
Тук може да се види пясъчник, който се поддава на обработка и е много здрав, и е типичен шотландски строителен материал. Други от използваните в сградата материали трябваше да бъдат измазани отгоре, защото, както знаете, външната част на шотландските замъци се нарича преградна стена, и е от неизмазан камък, но вътрешната част, която е в заслона, се измазва в бяло. Ето, и тук при нас външната част на сградата е нещото, което ни свързва с околността.
Невероятно вълнуващо е да се влезе тук, защото подобни сгради винаги са били на пощенските картички. През по-голямата част от живота си съм работил именно за нещо като това. Прекрасно е да има пространство, което да е достатъчно голямо и приспособимо, за да се изложат в него колекциите.
В това здание няма да научите цялата история на Шотландия, а само тази, разказвана от предметите в националните колекции.
Материалите, които имаме тук, наистина служат като пример за това, което искаме да изразим в музея. Това са истинските материали, а не някакви фалшификати или възстановки на митове. Става дума за предмети, наистина принадлежали на любимия ни принц Чарли, включително този невероятен сервиз, който е бил негова собственост.
Произведен е през 1741-а, и вероятно му е даден като подарък за 21-вия рожден ден.
Зданието е направено от скалата, върху която стоим.
Това е скалата на скалите, от която е изградена Шотландия. Мазилката е от шотландски пясък.
Бетонът всъщност е натрошени парченца от Шотландия, събрани отново заедно.
Как е започнала съществуването си нашата Вселена?
Човечеството отдавна се взира в нощното небе… и си задава дълбоки въпроси.
Напоследък науката събира все повече доказателства, които могат да предоставят отговори.
Международен екип астрономи, воден от британски учени, използва последните космически технологии, за да изработи карта, която обхваща по-голяма част от видимия Космос от когато и да било преди.
Тази триизмерна компютърна карта изобразява всичко, което човечеството може понастоящем да наблюдава посредством телескопи и други устройства.
Това графично представяне на една област, обхващаща милиарди светлинни години… и безброй звезди.
Земята се намира в самия център на картата. Тук се вижда триизмерно изображение на това как са разположени 15 хиляди галактики около нас. За да усетите мащабите, разстоянието между центъра на картата и края ѝ е 700 милиона светлинни години.
Това означава, че на светлината ще са ѝ необходими 700 милиона години, за да пропътува разстоянието от центъра до края на картата. Тези смешно изглеждащи структури са галактически купове, които се наричат “свръхкупове” и обхващат райони, в които почти няма галактики.
Мисля, че моята мотивация и подбуда да се опитвам да разбера как работи вселената се корени в това, че ние просто сме програмирани да желаем да проумеем средата си. Всъщност в този проект ние просто разширяваме границите, и задоволяваме една съвсем човешка нужда – да разберем откъде идваме, къде отиваме и защо сме тук.
Това любопитство ни води към все по-широки изследвания…
…да описваме непосредствения свят около нас и да пресичаме океани…
…да картографираме звездите, които ни доближават до осъзнаването на нашата планета…
…да изследваме най-пустите кътчета на Земята… и през цялото време се взираме в най-далечните простори на Космоса, а въпросите нарастват. Има ли край Вселената? Или не?
През 1983-а американската космическа агенция НАСА изстреля ИРАС, сателит, който използва инфра-червена технология, за да се взира в космическите дълбини, по-далеч, отколкото могат човешкото око и телескопите.
За едно десетилетие ИРАС събра информация за 15 хиляди далечни галактики.
Това е Космосът, видян от сателитните компютри. Следващата стъпка е да се въведе цялата тази информация в тримерна карта. Тази времепоглъщаща работа е извършена тук, в старата Кралска обсерватория в Единбург.
Избрахме петнайсетте хиляди най-ярки галактики, които се виждат от сателита. Сега не могат да се видят кой-знае колко, защото това само две измерения.
Всички структури се отмиват от други зад тях, затова трябва да измерим разстоянието на всяка галактика.
В Единбург доктор Сондърс сравнява данните, събрани от ИРАС, с по-стари карти и снимки от земни и сателитни телескопи. Целта е да се изгради композитна картина, която компютърът да превърне в три измерения. Ще са необходими всички налични данни, за да се изобразят свръхкуповете – гигантските структури, съставени от групи галактики… милиарди слънца.
Добавена е и информация, събрана от обсерватории на Канарските острови и от Англо-австралийския космически телескоп.
От доста време знаем, че се придвижваме, а тази карта ни дава възможност да разберем какво ни тегли, и колко далеч сме стигнали. Така проумяваме нашето място в космическата рамка. Смятам, че двете най-интересни неща, които можем да направим с тази карта са:
Едното е да “претеглим” Вселената, а другото е да научим повече за материята ѝ, защото знаем, че там съществува не само тази материя, от която сме създадени ние. Има и друг вид, така наречената черна материя, а това също е едно от нещата, които успяхме да картографираме.
Черната материя остава пълна мистерия. Смята се, че тя формира около 90% от цялата Вселена. Никой обаче не знае точно какво представлява.
От най-скорошните изследвания може да се родят нови идеи. На свой ред това може да помогне в преценките на противоречащите си теории за историята на Вселената… дали тя ще се разширява вечно, или ще свива, и наистина ли е имало “Голям взрив”?
Така можем да използваме картата, за да сравняваме теориите за Големия взрив, и да запитаме: “Е, добре, съвпада ли вашата теория с това, което виждаме?”. Обиковено отговорът е “Амиии… не… не точно… не съвсем”. А понастоящем ни липсва добра теория.
Не смятам, че знаем кой знае колко за началото, или за Големия взрив. Има много и прекрасни идеи за това, че Вселената е преминала през етап на драматично разширяване, и в един малък отрязък от време изведнъж е “пораснала” от някаква миниатюрна частица. Това е много интересна идея, но засега няма никакви доказателства, че е вярна. Затова и продължаваме да опитваме доколкото можем…
Това е революция, която все още се развива, и един от ключовите играчи в нея е космическата концепция за това, което наричаме “черна материя” – нещо, което знаем, че е там. Имаме представа колко от нея съществува и каква роля е изиграла в оформянето на Вселената, но все още не знаем какво е. Така нашата карта и относителните големини на празните места и свръхкуповете, както ги наричаме, съдържа информация за същността на черната материя. Една от причините, поради които създадохме картата, бе да се опитаме да разкодираме именно тази информация, за да можем да разберем природата и същността на черната материя, а следователно и най-далечната съдба на нашата Вселена.
Севтовното население остарява, като в развитите страни, включително Великобритания, най-бързо нарастващата част от населението е тази на хората над 85 години.
Повечето хора желаят да останат в домовете си, след като остареят, но при повечето инвалиди в съвременните къщи това може да бъде истинско предизвикателство.
Ето тук идва на помощ тази странно-изглеждаща къща в Йоркшър. Това е прототипът на Бъдещето… Една къща, предназначена да улесни живота на онези, които не са така подвижни.
На вратата има нещо… на вратата има нещо…
Фондацията Джоузеф Раунтрий се интересува от подобряването на качеството на ежедневието на хората. Използвайки съществуващи технологии и уреди, които могат да се намерят по магазините, хората от фондацията превръщат тази обикновена къща в дом с множество високо-технологични приспособления, предназначени да улеснят живота на обитаващите я, особено на по-възрастни хора и инвалиди.
Най-важното при проектирането е минималната необходима за преустройството сума.
Първо цифровизираме съществуващата електрическа система. Не искахме да разпробием всички стени, за да извадим старите проводници, затова се опитахме да използваме вече положените. Начинът, по който ги цифровизираме, е много прост – чрез кабел тип усукана двойка, ето тук. По този начин вече можем да прибавим резервни батерии и да осигурим захранване и за неща, които преди това не са имали – например на прозорците и вратите за централно заключване. Цифровизирането на електросистемата означава, че след като щракнем някой ключ, ние не отваряме и затваряме електрически вериги, а изпращаме сигнал на някое устройство в другия край на къщата, например настолна лампа. За това обаче е необходимо даденото устройство да може да разбира тези сигнали, а това става посредством вграден микрочип.
Нашето проучване на потребителските нужди ни показа, че хората искат да оперират с нещо, което им е познато. Те най-много се радват на инфра-червеното дистанционно управление, ето защо ние разгледахме какво се предлага в момента на пазара. Ето това тук е чувствителен на допир екран с течни кристали, който е много лесен за управление. Виждате иконите на различните устройства. Всичко това може да се контролира и чрез инфра-червени лъчи от ръчен часовник. Има ги по търговските улици за около 50 паунда. Ето тук се вижда инфра-червеният предавател, а малките бутончета могат да управляват различни устройства – тук има 10 настройки, включително и за телевизор и видео. С подобна система можем да правим страшно много неща, като ни ограничава единствено броят на вложените микрочипове. Показахме неща като вдигане и сваляне на завеси. Устройствата могат да се програмират по време… да се активират от светлина.
Когато вляза в стаята, осветлението и радиото се включват…
Можете да отваряте всички прозорци – те са като електрическите стъкла в автомобилите. Имаме централно заключване. Имаме сложна аларма срещу крадци, която не само усеща ако някой влезе вътре, но е свързана и с водната и газовата система, така че ако знае, че вкъщи няма никой, а пералнята е оставена включена, алармата ще разбере, че потокът вода не трябва да е такъв, и ще спре водата. Същото е с газта, така че имаме доста обезопасителни устройства.
Когато някой звънне на вратата, можете да погледнете кой е на вратата, като включите телевизора, и да решите дали да го пуснете, или не.
В кухнята шкафовете и мивката могат да се покриват. Това е много полезно за хора с недъзи, защото така се намалява силно възможността да се наранят.
Така не се разстройвам. Спестява ми много време и усилия. Например мивката, която се покрива. Просто тази система ми спестява много от всекидневните разочарования в живота.
Преработването на една къща по този начин струва около 5000 паунда, но тали знаете, когато се закупуват по-големи количества, цената силно намалява. Например ако преработим 500 или 200 къщи, цената ще бъде по-ниска…
…около 3000 паунда, а това е сума, която мнозина ще намерят за приемлива да допълнят към изплащането на ипотеките си.
__________________________________________________________________________
Най-новият британски оркестър се подготвя за дебюта си. „Оксфърд Филомузика“ е създаден за изпълнение на съвременна музика, а стартирането на музикално предприятие като това е забележително рядко събитие.
Ние предприехме смела стъпка напред със създаването на този оркестър. Изграждането му се основава върху това, което става тук поне от 6 години насам. Трябваше да продължа работата, която бях започнал, да я фокусирам, да я насоча в определена насока и да я развия. Да, това наистина е нов оркестър, но той не е изграден върху нещо, което вече е съществувало тук.
„Филомузика“ е роден тук в Оксфорд, най-стария университетски град във Великобритания… място с дълга и стабилна музикална традиция.
За своя дебют оркестърът кани специален гост – стетовно известният челист Стивън Исерлис.
Обадиха ми се от Японската музикална фондация и ме попитаха дали искам да взема назаем един „Страдивариус“. Аз отговорих утвърдително, и когато отидох да свиря в Париж, го взех. Когато изсвирих първите няколко ноти на нея си помислих, че е прекрасна. Което беше смешно, защото не очаквах нищо такова – преди съм свирил на страдивариуси, които не ми харесаха много. В този обаче се влюбих – това е моето чело-мечта.
Забелязахме, че в града, а и в целия район има нужда от оркестър, изпълняващ симфоничен романтичен репертоар.
Разбира се, също както и всяка друга творческа институция, ние трябва да балансираме популярни с непопулярни и нови творби. За нас обаче е много важна политиката ни да окуражаваме съвременното творчество на 20 и 21 век.
Сър Томас Бийчъм беше казал, че оркестърът като такъв ще престане да съществува до края на 20 век. Той трябва да се развива, да се превърне в музикален и образователен ресурс, в институция, предоставяща цяла поредица услуги на общата публика.
Работим с Оксфърд Юнивърсити Прес и с някои от техните композитори…
…и разбира се, ще изпращаме наши групи по училищата, което е едно от регионалните ни задължения.
Надяваме се при нас да идват студенти от чужбина, за да се обучават с членовете на оркестъра ни.
Едно от най-големите предизвикателства при учредяването на нов оркестър, е заплащането.
Като всяка творческа институция, ние зависим от поддръжката на фондации, тръстове и правителствена помощ. Имаме освен това и поддръжката на съюза на музикантите, които ни осигуриха субсидия. На всички ни е трудно, но се надяваме, че музиката, която ще свирим, ще бъде достатъчна отплата за хората, които ни поддържат.
Дебютният концерт на оркестъра се проведе в Шелдънския театър в Оксфорд – известна концертна сцена.
И въпреки че е създаден, за да се съсредоточи най-вече върху съвременната музика, в тазвечершната гала програма има най-вече класически произведения.
Вълнението и тържественото усещане се чувства от всички, включително и от гост-музиканта.
Доста вълнуващо, знаете ли… Свириш с оркестър, чийто членове не са свирили заедно никога преди, а хората очакват нещо специално… Работата ми е да не ги разочаровам…
Всеки трябва да създаде своя собствена ниша, така че хората да знаят какво могат да очакват от него. Може би тукашните хора очакват от оркестъра нещо съвременно плюс нещо, което аз зная и обичам. По някакъв начин трябва да разделя себе си от групата. Винаги е така при солистите – те осъзнават, че когато публиката дойде да слуша Оксфорд Филомузика, тя желае да бъде запозната с произведения, които не е чувала. Важното е, че по този начин хората ще се научат да се доверяват на програмния подбор на оркестъра.
__________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания петнадесета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
Джаймън Хунсу: Призовавам миналото и умолявам предците си да ми помогнат, защото в този момент аз съм единствената причина въобще да съществувам.
Водеща: Филмът “Амистад”, режисиран от Стивън Спилбърг и продуциран от Деби Алън е базиран на истинската история за провалил се бунт на испански робски кораб през 1839 година и последвалия го съдебен процес. Във филма участват Морган Фрийман, Найджъл Хоторн, Антъни Хопкинс и Матю Мъконъхи.
Матю Мъконъхи: Роджър Болдуин е млад адвокат, който търси възможности за изява. Той наблюдава развитието на този случай за 55-те африканци и за всички онези хора, които предявяват в съдебната зала права за собственост.
Матю Мъконъхи: Случаят е много по-прост, отколкото си мислите, г-н Дебин! Тук става дума само за земя, жива стока и други такива. Вие за какво сте?
Матю Мъконъхи: Той е изцяло отдаден на каузата си и създава много здрава дружба с водача на африканците, Синке.
Матю Мъконъхи: Забравете убийствата и пиратството, това са само заместители, относителни събития. Забравете всичко друго, освен едно – това е незаконно прехвърляне на открадната стока.
Джаймън Хунсу: Сине е човек, посветен на борбата за самоопределяне и свобода. Той би рискувал дори живота си в търсене на свободата.
Матю Мъконъхи: Трябва пак да опитаме с делото!… Знам, че ви е трудно да разберете, Сине…
Матю Мъконъхи: Той го разбира, защото е човек като него, както и като всички останали. Болдуин изпитва състрадание, той вижда изключителната важност на този случай… каузата.
Антъни Хопкинс: Не бих престъпил принципите си! Не, няма да приема!
Морган Фрийман: А ви познавам! Познавам ви като президент, както ви познават и толкова други хора.
Морган Фрийман: Инцидентът с “Амистад” ми дава лично на мен информация за времето, когато американските закони са потвърдили правото на всеки човек да бъде свободен, като висша необходимост.
Актьор: Кал хун ме увери, че няколко щата са така настроени срещу вас, че можете въобще да забравите за преизбиране!
Деби Алън: Едно от най-трудните неща във филма беше да се пресъздаде тази група от хора – африканците от “Амистад”. Трябваше да се намерят говорещи този специфичен африкански език.
Стивън Спилбърг: Тези хора от най-различни сфери на живота бяха помолени да участват в това пресъздаване на част от американската и африканската истории.
Матю Мъконъхи: Той не разбира ли? Мислех, че е от кубинските плантации!
Стивън Спилбърг: Те не знаеха нищо за филмовата камера, нито за процеса на снимки. А аз исках да се чувстват абсолютно удобно, без да се налага постоянно да казвам “Старт!” и “Стоп!”. И всеки път, когато започвахме отначало, те се чувстваха, все едно започваме за първи път.
Матю Мъконъхи: Да! Е, какво – зъбите му приличат ли на роб от захарна плантация?
Стивън Спилбърг: Те имаха гривни на китките и на глезените си, вериги на шията, които се заключваха към тези на китките и глезените им. Те трябваше да носят това тегло постоянно. Повече от всякога това беше времето, когато те преживяваха през 1997 година същото, без никаква разлика, както през 1839 година.
Водеща: Звездите на филма казват, че Стивън Спилбърг се отнасял с тях с уважение.
Антъни Хопкинс: Той е заразителен със своя ентусиазъм и страст…
…Прочетох една кратка биография, просто нямах време за повече. Вярвам, че Стивън Спилбърг знаеше какво прави и за какво разказва.
Антъни Хопкинс: Между другото, за какво става дума?
Морган Фрийман: Ами, те са от Северна Африка…
Антъни Хопкинс: Не, аз питам каква е историята!
Матю Мъконъхи: За актьора е истнско освобождение да се върне назад във времето. Когато се върнеш назад във времето, обикновено го правиш, за да изиграеш нещо, базирано на факти.
Матю Мъконъхи: Испанското правителство се надява, че ние няма да разберем за какво става дума. И аз ще ви кажа защо е така… В този случай не става въпрос нито за убийства, нито за клане, нито за нещо толкова драматично!
Стивън Спилбърг: Предметът на разказа няма никога да бъде забравен от който и да е от нас! Можем да забравим за продукцията, но никога няма да забравим за разказа.
Матю Мъконъхи: Слушайте! Слушайте! Слушайте!
Африканец: Той казва, че е трябвало да стреля!
Матю Мъконъхи: Казва, че е трябвало да стреля?
Африканец: Не, той казва, че или правиш нещо, или не!
Деби Алън: Този разказ принадлежи на историята, принадлежи на света.
Антъни Хопкинс: Това е най-важното нещо, за което съм говорил пред този съд. То засяга не друго, а свободата като нещо присъщо на човека.
Джаймън Хунсу: Това е най-добрия начин да се разкаже за това, което се е случило, кои сме били ние, и кои сме сега, и накъде отиваме.
Антъни Хопкинс: Образованието е много важен фактор в нашия живот. Важно е хората да разберат за потенциалите, които крием в себе си – тези на насилието, алчността, жестокостта и нечовечността.
Антъни Хопкинс: Това ли е твоята история? Не, ти си следващия роб, предан и покорен. Само пречките не бива да те спират.
Морган Фрийман: Има много интересни моменти – особено когато става дума за миналото и ние разбираме, че не живеем отделно.
Антъни Хопкинс: Истината е причината този човек да продължава напред. Ще умира, отново и отново. Това е нашата сила срещу всички предразсъдъци. Прибираме се вкъщи…
Текста чете: ________________________________
Звездите на “Време за мъже”
Робърт Карлайл: Просто трябва да забравим за това и току виж сме спечелили малко пари.
Водеща: В страхотната комедия “Време за мъже” няколко мъже се опитват да правят стриптийз, за да спечелят пари, но вместо това печелят притеснения и тревоги. Във филма участват Марк Ади, Робърт Карлайл, Том Уилкинсън, Поwл Барбър, Стив Уисън и Хюго Спиър. Режисьор е Питър Катанео.
актьор: Вече 10 години работим тук.
Актьор: Не, виж, не мога да издържа повече!… Боклук… Отживелица!
Питър Катанео: Разказва се за двама мъже, които живеят в Шефилд, Северна Англия. Те са безработни стоманолеяри, и двамата имат проблеми в живота, с жените и с децата си. Имат ужасна нужда от пари.
актьор: Е, хайде, имаме нужда от тази работа!
Актьор: Съжалявам, приятел, нищо не мога да направя за момчета като вас!
Питър Катанео: Мъжката стриптийз група “Чипъндейлс” идва в Шефилд и единия от двамата вижда, че от тази работа могат да се изкарат много пари. Дори само за една нощ биха могли да спечелят толкова пари, че да покрият всичките си дългове. И затова започват да търсят още четирима човека, за да сформират тази трупа. Но събират наистина лоши подражатели на “Чипъндейлс”, макар и само за една нощ.
актьор: Не, не мога… не мога да се съблека!
актьор: Имам нужда от публика!
Марк Ади: Дейв е много неуверен. Притеснява се от големината, формата и размера, и естествено, това се отразява на интимния му живот. Стриптийзът изглежда възможно най-лошото решение на проблемите.
Актьор: Знам, Дейв, но… си струва, въпреки всичко!
Марк Ади: Минавайки през всичко това, те най-накрая се превръщат във втори “Чипъндейлс”, но с едно изключение – за разлика от “Чипъндейлс”, те се събличат като истински мъже, т.е. напълно голи. И то пред 300 жени.
Питър Катанео: Изглежда техният живот, както и несигурността, която изпитват, изиграват своята роля те да успеят да се съблекат пред публика.
Актьор: Танци, координация, умения, добра фигура и грация. Добре се погледни в огледалото!
Марк Ади: Това е един миш-маш от различни стилове, но така тези момчета успяват да изразят себе си.
…Има елементи от диско-танците на 70-те години, малко влияние от балните танци… защото един от героите е е бивш танцьор на бални танци и си казва: “Защо да не му ударя едно танго?!”
…Те са просто шест най-обикновени, нормални мъже, които се… събличат!
Водеща: Същинската тема на филма е размяната на ролите. Мъжете откриват себе си по начин, който е по-присъщ за жените.
Марк Ади: Има една сцена, в която моят герой отива с спалнята при жена си. В повечето филми мъжът е в леглото, а жената излиза от банята, сваля си дрехите и се пъхва до него. Но тук всичко е точно обратното – аз влизам, свалям си ризата, и тогава отивам в леглото. Не е най-красивата гледка, но това е просто размяна на ролите.
…Когато те разбират, че ще има жени, които ще ги гледат, и то по същия начин, по който те гледат женското тяло…
…За тях това е една плашеща перспектива. Хората ще ги гледат и ще сравняват форми и размери. “О, не знам дали трябва… Но нали точно за това се подготвяхме!” Никога не са очаквали, че ще бъдат обекти на такова отношение…
Водеща: Актьорите вършат същите неща като своите персонажи, чувствайки тревога и притеснение. Но те преодоляват себе си и показват какво е да си мъж…
Марк Ади: Беше почти същото като това, което си мислех и аз самия. Не беше лесно… Поддържахме се с известни количества алкохол, просто за да си отпуснем нервите. Но все пак това е едно плашещо преживяване и не знам дали бих се съгласил да го направя отново…
Питър Катанео: Искаше се просто да бъдат изиграни тези роли, нали за това ставаше дума. Смисълът е в това, че те знаят какво правят, но се страхуват. Но точно за това става дума. От тук започват всички комедии. Забавно е да видиш голям мъж, който се учи да танцува, опитвайки се да бъде Джон Траволта.
Марк Ади: Гардеробът ни предостави едно нещо, което ние нарекохме “благоприличен слип”. Какво представлява той ли? Ами, това е един триъгълник от ликра, оцветена много ярко. И това нещо трябва да го лепнеш на себе си само с две връвчици. О, не, не!
актьор: Извинете, но никой не ми е казвал, че ще се събличам гол!
Марк Ади: Ако ще го правим, нека наистина да го направим!
хлапе: Това нищо не струва!
Актьор: Ей, дай ни още една възможност! Сигурно и на Мадона не ѝ е лесно, като си сваля обувките и чорапите!
Питър Катанео: Те са добри приятели, затова и става дума във филма – ако се държите заедно, ще можете да постигнете не малко трудни неща. Например те трябваше да дайстват в абсолютен синхрон, което никак не беше лесно.
Текста чете: ________________________________
Превод 1998-08-12 Никола Колев
Водеща: Робин Уилямс, заедно с Марша Гей Хардън и Кристофър Макдоналд са звездите на “Флабър”, режисиран от Лес Мейфилд. Това е комедия, вдъхновена от един комедиен сериал на Дисни от 60-те години, “Разсеяният професор”. Въпреки, че Робин Уилямс е правил вече няколко хитови комедии, той бил изненадан, когато му предложили ролята.
Робин Уилямс: Когато дойдоха при мен, им казах: “Но защо мен?”
Кристофър Макдоналд: Флабър? Звучи като бебешка храна…
Марша Гей Хардън: Това е един смешен и много откачен филм.
Робин Уилямс: Освобождава огромни количества енергия!
Робин Уилямс: Има много малко останало от оригиналния филм. Разбира се, професорът пак е разсеян, нали затова го наричан разсеяният професор, защото те искаха да се съсредоточат върху тези неща. Това е една от основните му характеристики, но във филма повече става дума за Флабър и други такива неща.
Робин Уилямс: Наздраве! Настинал си… Ами, това е нормално при -196о С… много е студено…
М. Г. Хардън: В този случай отидох да видя стария филм, защото не мислех, че е нистина важно да се разграничавам от това. Старият филм е класика – заснет е в черно и бяло, правен е в особено време, много е дабавен и смешен…
…Новия филм е много “по-див”, той е много “по-цветен”, особено за децата… нали виждате – ярко зелено. Героите са модернизирани…
Робин Уилямс: Това е причината, поради която не дойдох снощи… ФЛАБЪР!
Робин Уилямс: Когато започнахме работа, си мислех: “Е, може и да успея да пресъздам този персонаж!”. Аз също бях развълнуван от технологията, която беше изплозвана.
Робин Уилямс: Когато скоча през този прозорец, флабърът ще ме изпрати пак обратно горе!
М. Г. Хардън: Ти луд ли си?
Робин Уилямс: Чао, любов моя!
М. Г. Хардън: Компютърната графика и анимаиця са неща, които абсолютно премахвата границата, която поставяме ние.
Лес Мейфилд: Това е една страхотна технология. Ние сега сме във велико време, защото можем да реализираме неща, които преди бяха невъзможни. Например “Флабър” не би могъл да бъде направен по този начин само преди две-три години. Технологията, която ни позволи да направим компютърно генериран персонаж, с такова държане, с такъв характер, с такива движения… Просто нямаше да можем да го направим. Харесва ми използването на тази моделираща технология в комедиите.
Това е един прекрасен разноцветен пъзел, който трябва внимателно да бъде подреден, но след като веднъж е подреден, това е една прекрасна картина.
Водеща: Ролята във “Флабър” не била изцяло трудна работа за Уилямс. Всъщност той си прекарвал доста добре във въздуха.
Робин Уилямс: Харесва ми тази част – да кръжа из въздуха. Дали в колата или на баскетболното игрище…
…Болезнено беше само, когато ми нахлузиха онези панталони. Веднъж след като си се отделил от земята, това си е едно пътешествие, където можеш да контролираш височината и разстоянието. И си прекарвах много добре…
Робин Уилямс: Сега… ми пожелай успех!
Робин Уилямс: Придадох му форма, тегло… И после изведнъж то започна да се движи, да реагира на моите движения, точно като живо създание. Забавно е…
Робин Уилямс: О-о-о, имаш гъдел!… Може да се моделира… Така, да видим!
Робин Уилямс: Това е като при мимовете – ей-виж, имам си топчица тук, а сега тук… а сега – хоп, имам си две топчици… Всички го правим!
Водеща: Уилямс-веселяка, който виждаме на екрана, е същия и в истинския живот.
М. Г. Хардън: Той е забавену добър, дори е малко откачен. Но също е и много привързан към семейството си, което повечето хора не го знаят. Те си мислят, че той е много земен, а той обича да импровизира. Това е нещо, което не ти се налага да правиш през по-голямата част от филма. Все едно той отваря вратата, и казва: “Хайде да си поиграем!”. За мен това беше най-големия дар – аз трябваше да се опитам да пресъздавам и да ипровизирам с краля на комедията – Робин Уилямс.
Лес Мейфилд: Неговото отдаване на филма, на персонажа му, както и способността му да доразвива персонажа си и да го отвежда отвъд границите, които сме си представяли аз и сценаристът. Той е прекрасен… Особено в откриването на възможности и тяхното реализиране.
…Той излиза извън персонажа си, но винаги остава в сцената. Е, понякога малко прекаляваше, но винаги оставаше в рамките на конкретната сцена. Няма ляво и дясно, всичко е концентрирано.
Робин Уилямс: Най-първичната форма на развлечението е бил смехът, следващата фрма на развлечение са сълзите. Както се казваше преди: “Накарай ги да се смея, накарай ги да плачат!”. За мен смехът е лекарство, защото е симбиотичен. Когато направя нещо смешно, има само едно силно движение на ендорфини, които моментално се задвижват.
Текста чете: __________________________________
Кино портрет на Трийт Уилямс
Трийт Уилямс: Ако просто се появиш в Холивуд и кажеш: “Аз искам да стана артист!”, направо си свършен. Лично аз се върнах към кинофилмите през “задната” врата, направих един филм, който се казваше “Оръжие”, беше заснет на 16-милиметрова лента, цялата ми печалба беше един стол, квартирата ми беше един стар фургон. Заснехме го за 70000 долара.
…Всеки иска да може да изхранва семейството си, но когато стигнеш до момента, в който няма нужда да се притесняваш дали имаш какво да ядеш, или дали са ти платени застраховките, че децата ти ще могат да ходят на училище, в този момент вече няма кой знае какъв смисъл да мислиш за нещо друго, освен за това, което наистина ти харесва да правиш.
Водеща: Трийт Уилямс се смята за щастлив човек, защото може да си изкарва прехраната като работи това, което му доставя удоволствие – да играе. В края на 70-те години той държал Холивуд в ръцете си. След неговия дебют във филма на Сидни Лъмет “Принца на града”, и екранната адаптация на Милош Форман “Коса”, Трийт започнал да си избира сценарии. Но вместо да увеличи славата си с още филми, той се насочил към светлините на Бродуей. Някои мислели, че това е грешка, и че тя ще изпрати живота и кариерата му надолу.
Трийт Уилямс: Живеех много безгрижно – 6 години не бях правил кинофилм, и тогава просто реших да не се тревожа за кинофилмите, а да бъда театрален актьор, какъвто винаги съм искал да бъда, че ще правя това, което винаги съм искал да правя. Това е много здравословно за всеки един актьор… поне на мен ми свърши работа.
Водеща: Здравейте, и добре дошли в “Кино портрета на Трийт Уилямс”. Аз съм Стефани Фонд, намирам се в Лос Анджелис, в ресторанта на режисьора Стивън Спилбърг “Дайв”. Това е най-подходящото място, за да ви разкажем за кариерата на Трийт Уилямс, чиито роли включват и изпълнения като в страхотния екшън-трилър “Издигане от дълбините”. Сега Уилямс се радва на нещо, което можем да наречем завръщане. Актьорът, който преди беше сред имената първа класа в Холивуд, се бори почти цяло десетилетие, за да възвърне високото си положение. След като кариерата му била почти пропаднала след поредица от лоши избори и разгулен живот, Уилямс най-накрая решил да забрави за звездната слава, и да се концентрира върху играта на незабравими персонажи, които биха могли да му помогнат да съживи своя холивудски имидж.
Трийт Уилямс: Преди около пет или шест години взех решение да мисля само в тази насока, и това много ми помогна – да се опитвам да правя неща, дори и ако се налага да се правят финасови жертви, ако си струват за мен.
Водеща: Не винаги е било така. Дори и когато Трийт бил изключен от главното течение в Холивуд, той все пак успявал да работи. Но качеството на работата, която той предлагал, не било на ниво. В най-ниската точка на кариерата си, Уилямс правел двуезични филми в Италия. Все пак той започнал да работи по проекти за ефирни и кабелни ТВ оператори, като се прибрал в къщи. Била му предложена работа в сериала, наречен “Еди Дод”, която обаче в последствие била отменена. Но той никога не се отказал от мечтата си.
Трийт Уилямс: Мисля, че всяко нещо си има причина. Има много неща, които съм направил в кариерата си, които са били правени от много малко хора, преди да са станали на 40 години, например изиграх 76-годишен персонаж… това беше една прекрасна работа… Мога да работя много в театъра и това ми харесва. Всичко е въпрос на перспектива. Според мен някои хора… Ако не видят постоянно издигане, и това типично чувство на славата, те просто си мислят, че кариерата им не е успяла. Което наистина се получава, но аз бавно и сигурно работя с моя си занаят.
Водеща: Продължавайки да се занимава със занаята си, Уилямс спазва добрата стара терапия – работи по пет дни в седмицата от седем години насам. През 1987 година, когато свършило всичко това, Трийт казва, че е възвърнал живота си и е преоткрил щастието.
Трийт Уилямс: Играех главната роля в постановка на Бродуей, беше излязъл и “Принцът на града”… Нямах абсолютно никакъв живот извън работата си, и през този период, когато имах страшно много работа в театъра, аз се ожених, сега дори си имаме малко ранчо в провинцията, Върмънт. Така че има и друга част от живота, която се развива. И когато хората си мислят, че нещата се случват… много неща се случват, но винаги в различни области на живота ти, както разбира се, и в различни периоди от време.
Водеща: През този период на растеж, Трийт, който е квалифициран пилот от 17-годишна възраст, получил разрешително за търговски пилот, и основал компания за полети в Лос Анджелис, наречена “Синефлайт”. Тя е специализирана в търговски полети и полети за филмови снимки.
…Трийт казва, че неговият страничен бизнес, както и жена му и сина му Гил, са изместили гледната точка на живота му. Той разпределя времето си между работата си в Ню Йорк и Лос Анджелис, както и семейството му в Ню Инглънд. Това не само му помогнало като актьор, но също му помогнало и да постави живота си на преден план.
Трийт Уилямс: Аз съм много близък със семейството си. Ние сме много близки в много широк смисъл, и все още поддържаме връзка един с друг. Това си е една истинска група хора от Ню Инглънд, Кънектикът, Върмънт. Всички са разпилени из щатите, но аз все още съм там. Надявам се да предам това и на сина ми. Той обича Ню Йорк, но ние имаме ферма във Върмонт, а на него много му харесва там, също и на жена ми… за щастие.
…Едно от нещата, които наистина е прекрасно в отглеждането на сина ми там е, че той има възможността да узнае откъде идва всичко. Там имаме всякакви плодови дръвчета, зеленчукова градина, имаме и ферма в съседство. Така че той знае откъде идва млякото. Там всичко е много по-бавно, но това е нещо, което много ни харесва, и ще продължим да живеем там…
Водеща: Виждаме живота на Трийт Уилямс отвътре. Таланта му рядък, и му предоставя възможност отново да се нареди в списъка на първокласните актьори на Холивуд. След седемгодишен спад във филмовата му кариера, Уилямс отново усети как става известен, благодарение на независимия филм “Какво да правиш в Денвър, когато си мъртъв”, режисиран от Скот Розенбърг. Ролята му е тази на Критикъл Бил – психар, който прекарва времето си в моргата, и тя била точно като за него…
Трийт Уилямс: Сценарият на Скот дойде до мен след като имаше известни премеждия. Но аз го прочетох и веднага харесах човека. Това е просто един от класическите случаи, когато от актьора и ролята се получава добра смес. Настина излезе доста от границите на това, което беше написал Скот, и това, което направих аз…
…Знаете ли, моите отпечатъци са навсякъде по сценария, и се надявам да е проработило… Бях силно облекчен да видя, че е проработило, по-специално по отношение на публиката. Когато излязох от киното, беше много интересно, защото шест или седем-годишни момчета ме разпознаха, и веднага се нахвърлиха върху мен… “О-о-о, Критикъл Бил! Ей, страхотно!” Разбрах, че този персонаж е абсолютно безстрашен, и може би затова е толкова привлекателен за тийнейджърите. Поне дотолкова безстрашен, колкото на мен ми допада…
Водеща: Критиката издигнала изпълнението на Уилямс на върха, отбелязвайки го като завръщане. Някои дори казаха, че е водел шоуто заедно с партньорите си Анди Гарсия и Кристофър Уокън. Трийт казва, че не би могъл да пропусне толкова добре описан персонаж.
Трийт Уилямс: Мисля, че това, което прави една роля добра, е пътуването. Обикновено… е, не обичам да опростявам, но обикновено всеки си има някой при определени обстоятелства в живота. И да се надяваме, че ще започнем с добър човек. Някое събитие става важно, предизвикателствата, тяхното разбиране за света. Това събитие може да е трагично, може да е радостно, кой знае? Но лошото събитие кара хората да изпитват наново света такъв, какъвто го познават… а става така, че се променя и другата страна.
Водеща: Трийт казва, че шанса за намиране на роля в такъв голямо бюджетен филм би могъл и да е доста малък, тъй като той не фигурирал в списъка на топ-звездите на Холивуд. А когато става дума за студийни филми, всичко е въпрос на пари.
Трийт Уилямс: Може би е преднамерено, но мен не ме интересува какво казват другите за това, когато някой от тях няма поне два милиона долара собствени пари, вложени в проекта. От студиото идва доста напрежение, също и от продуцентите, а и от всички, които са въвлечени. А сега това означава такова количество пари, толкова голям бизнес, и трябва да бъде продадено на толкова много хора, за да бъде успешно. Когато правиш филм като този, който е базиран на сценарий, и става дума за текста, за работата, тези неща наистина те освобождават. На теб ти остава просто да си вършиш работата. Например аз никога не се притеснявам по какъвто и да било начин, но винаги може да се усети напрежението от другите области, особено когато става дума за филм с голям бюджет. Е, това може и да не е приятно за определени хора, но никой не е мислил по този начин, но ние свършихме работата, така както беше написан, и се надяваме на най-доброто.
Водеща: Изпълнението и открития характер на Трийт му помогнали да получи ролята на Дракс, злодей от комиксите в холивудския кинофилм “Фантомът”.
Трийт Уилямс: Опитвам се да си намирам добри роли и добри филми. Това беше добър филм – прочетох го и си казах: “Това е добър сценарий! Много е забавен и това е една страхотна роля!” Това е единственото нещо, което ме вълнува. Не си мисля: “Може би следващият жанр ще е нещо мрачно… може би следващият филм ще е нещо от сорта на модерен екшън-приключенски…” Не, аз не мисля по този начин! Просто чакам да се появи най-доброто нещо поред…
Водеща: Уилямс истински се насладил на възможността да играе подобен персонаж. Тъй като Дракс, отмъщението на Фантома, не бил в оригиналния комикс, Уилямс казва, че сценаристът просто изработил персонаж, който да се появи на екрана.
Трийт Уилямс: Лий Фоу създаде енергията на мира, а след това Джефри Боум създаде моя персонаж – Дракс. Той е страхотен писател, и създаде този персонаж напълно в духа на комикса на Лий. А след това Саймън и аз вкарахме Дракс във филма…
Водеща: Уилямс, който бил много запален по този комикс като дете, бил повече от подготвен да играе Дракс, когато се появила възможността…
Трийт Уилямс: Аз четях повече комикси, отколкото учебници! Отраснах в Кънектикът, а там имаше едно място, наречено “Луиз”. Беше на една пряка от къщи, и аз редовно ходех при Луиз, купувах си сладко, това беше всяка събота сутрин… след това си вземах редовния “Супермен”, или нещо друго… Първо започнах с по-неизвестните герои, като Ричи Рич, а после преминах и на супергероите – Супермен, Батман, Зеленият човек. Купувах си за около три долара сладкото и комикса, отивах вкъщи и четях комикси, докато ядях шоколад… докато не ми изпадаха зъбите…
Водеща: Трийт Уилямс трябва да се чувства много добре в последно време. Въпреки че не е участвал в голям кино хит, който да му осигури главните роли, той със сигурност е бил взет предвид за други роли. “Издигане от дълбините”, първия екшън филм на Уилямс, е точно филма, който той е искал да направи.
Трийт Уилямс: Имам много лошо предчувствие!
Актьор: Корабът е пробит! Да се махаме оттук!
Трийт Уилямс: Какво, по дяволите, е това?
Трийт Уилямс: Винаги съм искал да направя екшън филм, и нямах нищо против да направя някой от телевизионните сериали, но трябваше за бъдат с много добър сценарий. Нещата, които не смятам, че са част от добрия сценарий, е главния герой да е корав мъж, който прави корави неща! Това не ме интересува ни най-малко! В този сценарий ми хареса това, че можеш да бъдеш екшън герой, но в същото време да се забавляваш от ролята… Хареса ми и диалога…
Водеща: На пръв поглед “Издигане от дълбините” изглежда като кръстоска между “Извънземното” и “Титаник”. Уилямс играе ролята на безскрупулен капитан на чартърен кораб, който е нает от търговци да ги заведе на пътуване в Южно Китайско Море. Когато те стигат местоназначението си, луксозният лайнер изглежда по-скоро като кораб, пълен с призраци, унищожен от незнайна зла сила.
Актьор: Къде, по дяволите, са всички!?
Водеща: “Издигане от дълбините” е заснет във Ванкувър, Канада, а Уилямс се намирал във водата през по-голямата част от снимките.
Трийт Уилямс: Да, но за това плащат големите пари! Беше забавно! Но за нещастие беше доста влажно… Е, можеше да бъде и по-лошо! Можеше например да участвам в “Мокри пари”… те бяха по-мокри от мен!
Водеща: В допълнение към предизвикателството да бъде мокър по време на снимките, правенето на хорър анимации изисквало той и неговите партньори да развихрят въображението си.
Режисьор: Гледате го, гледате го, отстъпвате, отстъпвате, сега… тръгвате! Стоп! Страхотно!
Трийт Уилямс: В никоя от сцените нямаше чудовища. Никакви чудовища! Само ние, камерата и един, който постоянно се разкарваше насам-натам с прът, за да ни показва къде трябва да се намират чудовищата. Трябваше да се доверим напълно на Стивън Самърс, че ще бъде толкова страшно, както ни беше обещал. Казах му, че иначе ще трябва да ми избира друго поле на работа, защото ние знаехме, че там няма нищо, нямахме си и представа какво ще видим…
Фамке Янсен: Това е номер! Но аз имам малко опит от “Господаря на замърсяването”, филм, който направих с Кевин О’Конър. Така че малко се понаучих как да се справям с това, когато не знаеш какво ще има там. Трябва напълно да се довериш на режисьора си, че той знае какво ще стане там. И че не се осланя на това ти да му свършиш работата. Това е най-страшната част. Не искаш да изглеждаш като глупак, който крещи… Но може би поради тона на филма… той е като че ли малко смешен, така че дори и някой да излезе от строя, всичко ще бъде наред.
Водеща: Трийт става малко нервен, когато трябва да види плодовете на труда си на големия екран.
Трийт Уилямс: Не ходя на премиери и на предварителни прожекции. Преднамерено не ходя на премиери, защото те са толкова безсъзнателни, имам предвид това което са всъщност. Разбира се, имат прекрасна цел, а и са част от индустрията. Там има много смях, дори понякога обичам да ходя на премиери, защото аз съм част от тях, аз съм част от Холивуд. Но най-забавното и това, което най-много обичам във филмите е, когато отида в киното по време на нормалните прожекции. Просто да седна някъде отзад и да гледам как приемат хората филмите ми. За мен това е истинския отзвук на филма.
Водеща: Отзвука на “Издигане от дълбините” не бил много зрелищен, но приходите му бяха сравнително високи.
Трийт Уилямс: Точно сега снимам един филм, в който аз и Мишел Пфайфър играем съпруг и съпруга, които загубват детето си, но след това отново си го връщат. Имах късмет, че си намерих работа…
Водеща: Както разбрахме през последния половин час, Уилямс е имал няколко непредвидими обрата в своята кариера. Сега обаче той се изявява за първи път в режисирането. Възможността да заснеме оригиналния зрелищен късометражен филм “Тексън”, дала на Уилямс различен поглед върху занаята му.
Трийт Уилямс: Аз винаги в известна степен съм искал да започна да режисирам, но никога не съм се чувствал подготвен. Мениджърът ми Марк Тайлбом мислеше по същия начин. Но един ден той ми се обади по телефона и ми каза: “Имам добра и лоша новина!”. Аз го попитах коя е добрата новина. Той ми каза: “Ще режисираш първия си филм! Осигурен е продуцента, а също и разпространителя. Сценарист е Дейвид Мемът.” Тогава го попитах: “Това е прекрасно! Каква може да бъде лошата новина?” И той само спомена: “Ами Дейвид още не знае!”. Казах му: “Аха, ясно! Да, добре!”. Обадих се на Дейвид и му казах: “Дейвид, това е малко необичайно, но аз ще режисирам филм, така че ще напишеш ли за мен кратък сценарий?” Той ме попита какво имам наум, и аз му споменах за идеята, която имах. След около час ми се обади, и ме попита: “А какво мислиш за това?” Казах му, че го харесвам, и той ми изпрати сценарий около три седмици по-късно. И… ние го направихме!
Водеща: Тъй като режисирал за първи път, а не познавал силните и слабите си страни, когато дошло време за снимки, Уилямс оставил асистентите да вършат работата.
Трийт Уилямс: Никога не съм имал огромно желание да бъда режисьор, да държа мегафона и така нататък. Всъщност не това искам да правя. За себе си мисля, че съм разказвач, тъй като в момента съм актьор. Аз насочвам разказвача, т.е. писателя. А като режисьор ти правиш нещо повече от насочване, грижиш се за много повече неща, за много повече хора. Така че това, изглежда е естествен напредък за мен. Но смятам занапред да избирам внимателно, поне толкова внимателно, колкото мога. Все още се смятам за новак, имам много да уча. Така че искам да съм сигурен, че ще открия начини, по които да се подкрепям, да се обграждам с добри хора… Баща ми беше казал, че това означава да си добър в нещо, просто да се обградиш с хора, които са по-добри от теб, и те да работят.
Трийт Уилямс: Този град се управлява от парите. Ако дойдеш в Холивуд, и кажеш: “Искам да стана артист!”, направо си свършен. Имам предвид, че този град се базира на финансите. И ако някой, без значение дали носи каубойска шапка или тюрбан, дойде в града и каже: “Искам да направя пари, а вие да ми направите филм!” Просто трябва да е сигурен, че идеите му ще носят пари.
Водеща: Докато режисирането било приятно преживяване за Трийт, той казва, че няма да бъде кой.знае колко доволен, ако трябва да го прави отново.
Трийт Уилямс: Аз не съм се разбързал, но ще намеря добра работа, филм, в който главното са персонажите. Нямам намерение да режисирам екшън филми, интересувам се от истории и персонажи. И ако намеря нещо, което наистина да ми хареса, ще бъде забавно например да намеря някоя добра актриса във Върмонт, ще се получат добри снимки за нещо, което ме интересува. Ако всичко това се случи, ще го направя, но сега се забавлявам повече като актьор.
…Е, добре… Следващият въпрос: “Какви са ограниченията ви? Кога и как се научихте да ги приемате?”
“Отвлечен сте от извънземни, и имате само 20 минути”… Абе защо не измисляте нещо друго? Това е доста трудно! “Отвлечен сте от извънземни, и имате само 20 минути да си съберете багажа! Кои три предмета ще изберете? – Храна, храна, и още храна!
Пред вас има гадател, който предрича бъдещето. Кои три въпроса ще му зададете? О, Боже! Не искам да знам нищо за бъдещето си, и настоящето ми е достатъчно!
Водеща: Кой може да обвини Трийт Уилямс, че се насочва главно към сегашната си популярност. Успехът е трудно постижим за един актьор, и затова трябва бързо да го поканите, когато почука на вратата ви. Уилямс има нужда единствено да се съсредоточи върху работата си. Това е всичко за днес. Бихме искали да благодарим на домакините ни, затова, че ни позволиха да се гмурнем надълбоко с Трийт. А също бих искала да благодаря и на вас, че ни гледахте! Аз съм Стефани Фонд, ще се видим следващия път!
Текста чете: Пламен Георгиев
Кино портрет на Уесли Снайпс
Уесли Снайпс: В момента съм щастлив… Мисля, че работите ми вървят доста добре, но хората са любопитни какво бих могъл да направя в бъдеще.
Водеща: Уесли винаги държи почитателите си в напрежение, и точно поради това той успява да развлича публиката. Нещо, което прави от дете.
Уесли Снайпс: Бях дребен като малък и затова исках да правя представления, да пея и да танцувам. И тъй като нямах нито физиката, нито височината, за да съм впечатляващ, открих друг начин да привличам хорското внимание. Научих се да говоря високо, да пея, да танцувам. Просто трябваше да се науча да правя нещо, и това беше само началото. По-късно под ръководството на една учителка – г-жа Джуди Харис, още ѝ помня името, та тя ми каза: “Виж какво , провери как стоят нещата в гимназиите, ако има курсове за актьори, мисля, че там ще се справиш доста добре!” Аз ѝ казах само едно “Добре!”, проверих, и хоп, ето ме в часовете по актьорско майсторство.
Водеща: От този момент той започнал една просперираща кариера, въпреки, че някои от ролите му не били достатъчно силни. В “Новият Джак Сити” Уесли играе ролята на Флипър Пурифай, един зъл нарко-барон. Това е една роля, получена в комбинацията на добри актьорски умения и продължителна подготовка.
Уесли Снайпс: Отидох във Вашингтон, окръг Колумбия, и стоях там в Библиотеката на Сената 2 дни. Събирах съдебни документи, рапорти, снимки и всякакви други неща. Когато с върнах в къщи, покрих цялата стена на хола си с тези неща, както когато детективите с опитват да хванат някой престъпник. Точно това направих и аз…
Водеща: За да добие по-добра представа, Уесли излязъл по улиците.
Уесли Снайпс: Знаете ли, както казват някои, исках да говоря с хора от тази среда. Казвах им: “Ей, човече, не разбирам как можеш да правиш това?” Дори и те… Ето това е една страна на нещата, която не е реалистично представена – дори и тези момчета имат представа и изпитват угризения за опасността. По филмите се опитват да ги изкарат непукисти, но това не е истина. Тези момчета са изнервени и уплашени, но в същото време ме аплодират и ме тупат по рамото, защото аз произлизам от същата среда от дете, и ми казват: “Добре, човече, справяш се много добре!” Ни говоря с никой от тях, но и никой досега не ми е казвал: “Уес, ти не си наред! Зарежи я тази работа и прави като мен!” Нито един, наистина! Това беше много интересно преживяване…
Водеща: Има още едно преживяване, за което Уесли се чуди, и то е как да оправдае факта, че играе толкова “сенчеста” роля.
Уесли Снайпс: Начинът, по който аз разпределям персонажите си, е според впечатлението, което имам. Няма никакъв начин да заобиколя това. Как аз, като съвестен актьор съм се притеснявал от неговото място в обществото, а и от факта, че ако направя проект, който е висок 4 метра и е широк 20,то някъде някое дете може да го види и да бъде впечатлено, да си помисли, че това по един или друг начин е самата истина? Как да оправдая изпълнението на толкова “лош” персонаж? Как да оправдая това, че аз като афро-американски актьор, подлежа много лесно на категоризиране, че играя само момчета от улицата – далавераджии, сутеньори, търговци на наркотици? Как да оправдая това, така че да съм в мир със себе си, както и с обществото?
Водеща: Съвестта на Уесли била улеснена от факта, че въпреки на силието във филма, той все пак би могъл да има положителен ефект върху публиката.
Уесли Снайпс: Там се говори срещу насилието на бандите, срещу разпределянето на територии, срещу наркотиците, както срещу употребата им, така и срещу продажбата им. Така че каквото и да се случи, а то вече се случва, хората само ще си кажат: “Ей, ама тоя е съвсем луд!”
Водеща: Извършвайки подготовката си за филма, той отново се срещнал с начина си на живот от едно време.
Уесли Снайпс: Отраснах в подобен квартал, и когато отидох там, когато говорих с братята и сестрите, видях, че това е абсолютно същата среда, в която съм живял и аз. Макар че точно в момента съм на светлинни години от идеята да се върна там, за да схвана истинския смисъл на нещата. А това, че аз самият съм напреднал до една определена степен, ме кара да се чувствам добре, защото те ме приветстваха като у дома. Неща като “Ей, човече, що не дойдеш насам, а?”, или пък “О, човече, това е страхотно! Дали няма да е намери някоя работа и за мен?” Е, правя всичко възможно… А на някои от тях наистина намерихме работа. Те всички бяха наистина много добри, много топли. Останах с много добри чувства. Не е като да снимаш в Ню Йорк, това е един напълно различен свят.
Водеща: Уесли доказва гъвкавостта си с многото предизвикателни роли, а понякога това дори значи да сложи рокля и обувки на високи токове. Но преди да може да направи това, той трябвало да докаже себе си в Холивуд. А за да успее там, той трябвало да използва най-удачните влияния, започвайки с майка си, която променила средата му.
Уесли Снайпс: Това, че ме изпрати във Флорида, беше голямо предимство. По-късно имах възможността да общувам с хора, които бяха добри модели за ролите ми, наистина силни мъже, спазващи закона, етиката и морала. Които можеха да ми кажат: “Виж, Уес, ти си в този бизнес, това са нещата, които трябва да се помъчиш да постигнеш! Например каква ти е целта в живота? Трябва да правиш това и това…” Ето такива въпроси обсъждахме, и когато осъзнах техните отговори, започнах да изграждам основата. Разбрах, че имам прекрасната възможност да моделирам своята характеризация, и със своето поведение да впечатля много хора. Имах избор какво впечатление искам да оставя – положително или отрицателно. Исках да кажа: “Ей, виж, тук става въпрос за самия мен!” Освен това знам, че не бих стигнал дотук, ако не бях пионерите, новаторите. Погледнете Сидни Полак, Джеймс Ърл Джоунс, Айра Олдридж. Всички тези хора, които са подготвили сцената, които са били буквално бити по главите, за да мога да си позволя аз лукса да се возя в тази лимузина сега. Не мога да забравя това…
Водеща: Уесли казва, че споменът за тези, които са прокарали пътя, му помага да избира ролите, с които се заема. Кое е това, към което се стреми той?
Уесли Снайпс: Добрата работа! Това е най-дискриминиращия фактор! Добрата работа… Добрите проекти, хората, които се интересуват от арт-формата, които смятат, че това би ни издигнало нагоре към най-доброто. Не е въпроса в печеленето на пари – лично аз нямам проблеми с това. В момента, в който уредя най-добрата основа, имам да правя още много други неща – културни, етични… Но на мен ми харесва добрата работа, както и хората, които са загрижени да вършат качествена работа, иновационни неща… различни неща… Това ми харесва!
Водеща: Въпреки че се отнася много сериозно към работата си, Уесли признава, че има и една по-лековата страна.
Уесли Снайпс: На моменти наистина не съм много сериозен, защото обичам забавата. Понякога мога да съм и много, много глуповат. Например точно сега, в този момент, си представям една камера, която работи в главата ми, и си казвам: “А какво ще стане, ако сега се разсмея?” Как ще се справя с някоя необичайна ситуация – например ако сега от люка изскочи някой, сигурно ще му кажа: “Ей, здрасти, сядай тука!” Има обаче и моменти, когато просто трябва да си сериозен. Понякога трябва, а понякога -не. Точно така изграждам и персонажите си, опитвайки се да открия дълбочината, къде е същността на цялото…
Водеща: Но когато Уесли не играе роля, той е в различно настроение.
Уесли Снайпс: Аз чета много, заседявам се в библиотеки и книжарници. Обичам историята, социалните книги, социологията, психологията. Обичам да чета книги за това как работи умът, как хората се съотнасят и взаимодействат един с друг. Ето това е наистина интересно… Освен това обичам да прекарвам времето със сина си, който е най-голямото вдъхновение на живота ми.
Водеща: Той казва, че не му е било трудно да свикне с бащинството. Нужни били само няколко добри съвета.
Уесли Снайпс: За да съм съвсем честен, жена ми дойде при мен, и ми каза да не се притеснявам. Когато бях млад актьор и тъкмо навлизах в работата, бившата ми жена роди, а аз не знаех как да го приема. Тогава тя ми каза: “Не се притеснявай, всички деца се раждат с късмета си!” Децата винаги си имат начин да донесат своя си късмет. Аз просто избрах да вярвам, че моят късмет сега, както и да го определяте, се съотнася само и единствено с това, какво съм готов да направя за живота на сина ми. За това например основах фондация, за да съм сигурен, че няма да изпадне в нужда. А ако има финансова стабилност, и това ще направи живота му по-лесен – така да бъде. Въпреки че истинския фактор, който е формирал живота ми, е точно моят имидж на дисциплиниран човек, който има цел в живота. Така че каквото и да се случи, той ще има този крайъгълен камък в живота си…
Водеща: Ролята на Уесли в “На Уонг Фу, благодаря за всичко, Джули Нюмар” била всичко друго, но не и на екшън-герой. Той изпълнява ролята на травестит, и както винаги извършил сериозна подготовка за филма. Но този път заедно с него била и другата звезда на филма – Патрик Суейзи.
Уесли Снайпс: Посетихме много клубове с изпълнения на травестити. Аз съм късметлия, както и Патрик, че съм израснал в света на театъра. През цялото време от гимназията и колежа, съм виждал най-различни хора, както от мъжки, така и от женски пол. Играл съм на Бродуей роля като тази, така че това не беше нещо много по-различно от артистично упражнение. Просто наблюдаваш хората, които живеят по този начин, взимаш някои специфични черти, и прилагаш ги в работата си. Опитваш се да станеш примадона…
Водеща: А тази примадона била много далеч от образа, известен на публиката. Уесли признава, че докато се превърне от мъж в поредния успех на гардеробиера, той трябвало да пробва доста рокли.
Уесли Снайпс: Повечето хора мислят за мен като за екшън-герой. А преди да направя който и да е екшън-филм, аз бях театрален актьор, дори се смятам повече за драматичен актьор, отколкото за екшън-герой. Поради тази причина си беше съвсем в реда на нещата да направя нещо, което е съвкупност от всички неща, които съм правил преди.
Водеща: Неща като екшън-филма “Разрушителят”, където Уес перчил мускули срещу Силвестър Сталоун и Сандра Бълок.
Сандра Бълок: О, със Сталоун и Снайпс е много забавно! Няма значение, че това са големи звезди, справяхме се доста добре. Но наистина беше много забавно – те бяха страхотни.
Водеща: Въпреки това е имало и още нещо на снимките.
Уесли Снайпс: Могат много да източат от теб – физическите натоварвания са много големи. Най-трудно беше с репетициите – всички тези битки, в продължение на 3-4 дни снимахме едно и също, а те отнемаха по 12 часа на ден… в продължение на 4 дни…
Водеща: Дори и в такава трудна обстановка Уесли успява да запази своя дух. Според него това се дължи на заниманията му с бойни изкуства.
Уесли Снайпс: Тренирам сериозно, откакто навърших 10 години, по цял ден, а дори и още по-сериозно, когато отидох в колежа. Това е основата на моята дисциплина в работата.
Водеща: Тази основа дала възможност на Уесли да покаже способностите си във филми като “Изгряващо слънце”, където дели екрана с единствения и най-добър агент 007 – Шон Конъри. Двамата актьори имат почти еднаква подготовка, но има и някои неща, по които не си приличат.
Уесли Снайпс: Казвах му: “Знаеш ли, Джеймс Бонд никога не е идвал в махалата! Ето защо не се страхувам от тебе! Ти може и да си обиколил целия свят с тази специална шапка на главата, обаче идвал ли си в моята махала? Там ще видиш какво е баскетбол!
Водеща: Като говорим за баскетбол, във филма “Белите мъже не могат да скачат” Уди Харелсън и Уесли Снайпс играли на баскетболното игрище. Но това не е единственото им появяване заедно на екрана. Те играли и във “Влакът-трезор” и “Диви котки”. Макар на екрана да са просто партньори, те са и много добри приятели.
… Има един досаден въпрос – кой от двамата е по-добрия играч на шах?
Уди Харелсън: Да, това съм аз!
Уесли Снайпс: Бил съм го толкова пъти! Това е смешно! Ти мамиш!
Уесли Снайпс: Да! Той краде фигурите на противника!
Уди Харелсън: Добре, нека да поставим въпроса така: аз не мога да мърдам, а той изчезва на някъде! Защо аз да не си пренаредя фигурите?
Уесли Снайпс: Най-добрия начин, по който той разрешава проблема, е да отмъкне фигурите на противника. Или нещо още по-лошо – просто ти сяда на мястото и гледа на нещата от твоята перспектива.
Уди Харелсън: Не е вярно, не съм ти сядал на мястото!
Уесли Снайпс: Да, бе! Само ми беше задигна фигурите! Когато се върнах, той стоеше така, с фигурите в ръце, и беше отмъкнал толкова много фигури, че дори не знаеше къде да ги върне.
Водеща: Една игра на шах е доста рядко събитие за тях двамата, но това не пречи на тяхното приятелство.
Уесли Снайпс: О, да, трябва да ви кажа, той има принципи и морал! Какви точно, не знам… Но е добър, ако щете вярвайте!
Уди Харелсън: Уес има страхотен мозък – много е умен, знае много за историята, много е духовен и помни корените си…
Водеща: Изпълнението на Уесли в “Само за една нощ” привлече вниманието на критиката. Освен това впечатли и журито на филмовия фестивал във Венеция, където му бе дадена наградата за най-добър актьор. Едно признание, което той не е очаквал.
Уесли Снайпс: Доста съм изненадан и ми е много приятно. Това е признание за много хора, които са вложили в моята артистична кариера. Предполагам те са много доволни и очакват от мен още драматична работа. Не знам… Това е сериозна публика… Да бъда оценен на този фестивал – това е повече, отколкото съм очаквал.
Водеща: За Уесли било допълнителна чест да бъде награден от една по-различна група свои почитатели.
Уесли Снайпс: Това не са случайни хора, те имат вкус, обичат добрата игра, добрата драма. Това са хора, от които съм много далеч. А това още повече увеличава вълнението и благодарността, тръпката…
Водеща: Тази тръпка не би била възможна без убедителното изпълнение на ролята на Макс.
Уесли Снайпс: Моят персонаж е търговски директор. Той преди е бил директор на един театър в Ню Йорк, а сега се връща там, за да посети един свой болен приятел, който умира от СПИН. Накрая завършва с преспиване за една нощ с една жена, която той не е виждал около година. И когато се връща отново в Калифорния, се жени, има две деца и малко кученце, два акра земя на платото, въобще – опитва се да живее по холивудски. Но открива, че е някак си празен…
Водеща: Може би самият герой е празен, но не и в случая на Уесли. Той постига успеха си чрез стопроцентово отдаване във всяка роля.
Уесли Снайпс: Давам всичко! Давам сърцето и душата си, дните си… идвам и съм готов за работа… Но нека публиката прецени кое е добро, и кое – не.
Водеща: Публиката, критиката, а и журито на фестивала във Венеция решили, че харесват работата на Уесли. Обаче и досега, въпреки постиженията си, той внимава да не се главозамае.
Уесли Снайпс: Трябва да се забавляваш, просто така… Животът е пълен с прекалено много неща – прекалено много изгубена и намерена любов, прекалено много смях… Има още много хляб да изядем, нали разбирате? Не е чак толкова дълбок…
Водеща: Е, за съжаление имахме само толкова време за кино портрета на Уесли Снайпс. Искаме да благодарим на ……………………………………………. за това, че ни пуснаха тук. Също така искаме да благодарим и на вас, че ни гледахте! А, и между другото, не забравяйте да гледате клипа на Майкъл Джексън – “Лош”. Там можете да видите едно изпълнение на Уесли Снайпс, той играе младия здравеняк, който заплашва Майкъл. Просто една интересна подробност. Ще се видим следващия път!
Уесли Снайпс: Страхотно е да снимаш в Ню Йорк! Можеш да кажеш дали нещо е станало, или не просто като си стоиш в леглото. Но някой, някъде по улиците може да ти каже… Не, не, не вярвам, можеш да изкрещиш ти…
Уесли Снайпс: Аз съм по-добрия играч!
Уди Харелсън: Ами, по-добрия… Глупости!
Уесли Снайпс: Аз съм най-добрия!
Уди Харелсън: Не, не си! Само ми кажи как можеш да спиш спокойно с това?
Текста чете: …………………………………………………………………..
Съвременна Британия 11 – UK Today Programme 109
В това издание на Съвременна Британия ще видите:
Как се оформят бъдещите звезди на британския футбол.
Нека помогнем на децата да зобичат литературата.
Откриването на къщата, в която се раждат опасните теории на Дарвин.
Посетителят – как една селска общност драматизира мистерия от истинския живот.
И след Ривърденс – как ирландската страст вдъхновява британците.
Неделя рано сутринта, късна зима. Още едно футболно игрище. Не точно… Това е един от най-големите комплекси в Европа с повече от 100 футболни игрища.
Съвсем наскоро комплексът отпразнува 50 години от създаването си след Втората световна война. Това е Хакни Маршиз в лондонския Ийст Енд.
Хиляди идват тук по време на сезона, за да поиграят футбол. Това са фенове от всички възрасти и области на живота. Те се осланят на хора като Джо Суонсън да им отвори съблекалните или да включи отоплението. Той се занимава с това от 40 години.
Като бивш военен винаги съм се занимавал със спорт, особено футбол. След като се уволних, а и по време на службата ми тренирах деца, работех доброволно по училищата. Футболът е моят живот – обичам го повече от всичко друго.
Любовта към футбола започва отрано, в началните училища, като това в Хакни. И не само за момчетата.
Веднъж Йън Морган отбеляза победния гол за Куийнс Парк Рейнджърс на финала за купата на Английската лига. Сега като спортен координатор в Бороу той предава любовта си към играта – а също и някои трикове – на младото поколение.
Провеждаме шестседмична програма, която ще даде на децата повече увереност да упражняват този спорт на по-високо ниво, защото много от тях нямат възможност да играят с някой истински футболист. Необходимо е много време, докато се развият нужните качества.
Помага на момичетата, защото така се запознават с топката. Те играят хокей, баскетбол, волейбол – по този начин научават как се държи топката. Ако искат да играят на най-високо ниво, ранното запознаване с поведението на топката всъщност увеличава шансовете им за кариера в тази област.
Джо Суонсън, един от най-приятните хора, които можете да срещнете.
Той организира всичко и за всички – отборите, екипите, футболните топки. За това не му се плаща. Той го прави, защото обича спорта, а освен това не бихме могли да се справим без хора като него. Джо Суонсън е мениджърът на годината на Хакни Маршиз.
Важни са не само хората, които играят футбол, но и тези, които гледат и се радват.
В Хакни Маршиз идват малки и големи. Много хора играя тук. Те са от всички възрасти, различни групи и етнически малцинства. На възраст са от 20 до 73 години. Имаме тук един човек, който е на 73. Обича да играе футбол всяка неделя, и едно от нещата, които са най-важни за него, е удоволствието от самата игра. Това е същината – да се играе редовно и да ти е приятно.
В едно мултикултурно общество винаги има проблеми, но не и при спорта и децата. Има проблеми, свързани с расизма, но не и със сексизма. Не се прави разлика – момичето с нищо не е по-различно тук от едно момче. А дали момчето е бяло или черно – това въобще няма значение. Трябва да се разбере човешкото удоволствие от играта – да се забавляваш през деня, а когато вечерта се прибереш у дома, да можеш да кажеш, че в отбора ти е имало 13 души от различни националности, 13 души от различни части на света. Вие обаче сте играли заедно, и това е най-важното.
До полувремето на Хакни Маршиз през тази неделя отборът на Джо Суонсън губят с три на нула във важен мач за купата. Това са ядосани мъже, които вземат играта много насериозно. Така е обаче и при стотиците други отбори, които играят по тази огромна футболна прерия. Всички те мечтаят за слава.
Затова и другата седмица, и през следващия сезон те ще дойдат тук отново – стотиците и хиляди, които искат да приличат на Шиърър, Линекер, Роналдо, Пеле, Чарлтън, Лоу, Матю и Марадона. Те играят за личната си Световна купа. И ще изпълват отново и отново тази огромна арена с желанието за победа и любовта си към футбола.
Вниманието към щанда с детски книги в този лондоноски магазин е голямо. Когато обаче стане дума да четат сами, децата в наши дни са изправени пред някои пречки. Ето защо училищата във Великобритания смятат за все по-важно децата да се научат да четат правилно, като въвеждат нови режими на четене в националния учебен план.
В Деня на книгата на всяко британско дете се дава специален купон, с който то може да си купи книги.
И така, какво избират най-младите читатели?
Аз обичам да чета книги, защото те ни учат на неща, които не знаем.
Обичам да чета книги-загадки.
Любимата ми книга е „Д.В. спасява положението“.
Обичам да чета речници, защото от тях научавам много.
Според мен е много важно да окуражаваме децата сами да си избират книги дори и сега, когато са толкова малки, а героите, за които искат да четат, без значение дали става дума за мечовци или истински деца. По този начин се развива личния вкус в четенето, а именно това е важното за истинския читател.
Днешните деца имат голям избор от книги – от класиката, която са чели техните родители до такива популярни писатели като Роалд Дал или поредици от бестселъри.
А какво ли избират по-големите деца? Това са ученици от основното училище Уайборн в Елтъм, Южен Лондон.
Медиите постоянно повтарят, че децата не четат, или ако четат, това са книги, с които въобще не трябва да се захващат. Лично аз не смятам така. По време на работата си се срещам с деца, които четат всичко. Те не винаги обсъждат това с възрастните. Често казваме, че момчетата не четат, а това не е вярно – дори напротив. Преди известно време се запознах с едно момче, чиято майка ми каза, че то нищо не чете, а то беше изчело всичко относно Формула 1.
Вярно е, че това е друг тип литература, но по този начин то развива умения за четене, и в случая не бива да казваме, че момчето не чете.
Харесват ми приключенските книги, и тези, в които сам трябва да правя разни неща – например книгите-загадки.
В момента чета книгата „Принцесата и килимчето“ на Ивлин Незбит. Още съм в началото, но много ми харесва.
Страшните истории ме приспиват.
Приключенски книги. Понякога тъжни книги, а също и хумористични, защото обичам да се посмея.
Най-четеният автор днес, въпреки че почина преди няколко години, е Роалд Дал.
Харесват ми книгите на Роалд Дал.
В момента чета книги на Роалд Дал.
Роалд Дал. Той ми е любимият автор. Исках да се запозная с него, но когато узнах, че е починал, разбрах, че няма много голям шанс това да стане.
Известният автор на детски книги Джереми Стронг редовно организира училищни четения. Днес той е на посещение в старото си училище.
Стрийкър е куче-помияр. От слабото му тяло и силните крака се вижда, че сред предците му е имало хрътка, някое Ферари и малко вихрушка.
Винаги съм обичал добрия хумор – така пиша и за децата. На тях изглежда им харесва да слушат и сами да четат. Аз също се вслушват в детския език, особено когато посещавам училищата, защото те неуловимо го променят, при това доста бързо. Да пишеш за деца днес е много по-различно от това да пишеш за деца преди, да кажем 50, 60 или 70 години, защото се е променило самото детско отношение към книгите.
Сега вниманието им се отвлича от телевизията, и впоследствие когато им говориш, т.е. когато пишеш за тях, трябва да описваш всичко на съвсем малки порцийки.
И точно тогава си спомних за моите ролкови кънки. Не ги бях използвал от месеци, трябваше просто да се хвана за Стрийкър – тъкмо щеше да се поупражнява, а аз щях да се повозя безплатно.
Всеки път, когато отворя някоя нова книга, има толкова много вълнуващи и интересни неща, които ме карат да захвърля всичко друго, и да седна да чета. Предизвикателството, разбира се, е да направим така, че децата да узнаят за тези книги.
Те не винаги успяват, защото детските книги, които се публикуват ежегодно са много – може би 7-8 хиляди. Все пак родителите и учителите могат да подбират най-добрите заглавия и така да осигуряват необходимите книги, които ще развият читателски умения у децата.
Тази къща в провинциалната част на графство Кент е рожденото място на една революция.
Именно тук един от най-влиятелните мислители в човешката история, ученият Чарлз Дарвин, разработва идеите си, които все още се борят с нашите представи за това какво е да си човек.
След няколко месеца реконструкция, къщата отново е отворена за посещения.
Най-популярната представа за Дарвин е нещо средно между Дядо Коледа и Сократ. Обикновено виждаме белобрад човек с високо чело и пронизващ поглед. Дарвин дава на учените прекрасен пример за това как трябва да изглежда един изследовател – зает, сериозен, всеотдаен, желаещ да прекара години в работа по най-сложния проблем, в изследвания за доброто на човечеството.
Не винаги е било така. Дарвин е бил незаинтересован студент. Вдъхновява го обаче околосветското му пътуване с кораба на Нейно Величество „Бийгъл“.
По време на дългото си пътешествие Дарвин наблюдава жестоката конкуренция в природата, където побеждават онези, които имат по-добри физически качества.
След като разбира, че тези качества се предават на потомството, той вижда, че в течение на хиляди години тези промени могат да се отразят в появата на нови видове. Той нарича този процес „естествен подбор“.
Според мен през целия си живот Дарвин се е борил с погрешното впечатление, че природата е „лоша“, че в нея има много борба и загуби. Той въобще не е смятал така, защото от интензивната борба идва по-доброто приспособяване, усъвършенстването и по-доброто съвместяване на организмите и тяхната околна среда.
Еволюцията е гореща тема в края на 19-ти век, и по темата мисли и пише не само Дарвин. За разлика от мнозина други обаче той не е политически радикален.
Можем да кажем, че Дарвин е заемал средата на спектъра на интелектуалните мнения, при което защитата и оборването на мненията се измества от крайностите към средата. Винаги казвам на студентите си, че е бил нещо като Тони Блеър, който направи за политиката това, което направи Дарвин за еволюцията.
След пътуванията си, Дарвин прекарва две изпълнени с работа години в Лондон, преди да се премести в спокойствието на Даун Хаус през 1842-а.
Трябва му време, преди да може да събере доказателства, които да подкрепят теорията му. Това му отнема почти 20 години.
Той обаче съвсем не е бил саможив, както си го представят повечето хора.
Във връзка с това можем да кажем, че поддържал кореспонденция с учени по цял свят. За един историк това е прекрасно, защото по този начин можем да проследим почти всеки един ден от работата му, докато той е изучавал и описвал природата, а същевременно е разрешавал всякакви проблеми.
Дарвин е обичал да размишлява, докато върви, и днес посетителите на Даун Хаус могат да следват неговите стъпки по „Пясъчната пътека“, положена от Дарвин в гората в съседство с дома му. Той ни е оставил много материал за осмисляне – затова и постоянно се откриват нови приложения и примери за естествения подбор.
Съществуват еволюционни психология, икономика, медицина…
Хората постоянно тръбят, че са нови дарвинисти или анти-дарвинисти. Изглежда навсякъде в днешната популярна култура можем да открием дарвинизъм.
Тази интензивна дейност винаги е придружавала политическата идеология и религията. Какво разделя човешките същества от останалите животни? В търсенето на сигурни отговори и дефиниции, Дарвин ни предлага подсказка…
Според мен дарвинизмът ни показва, че в природата можем да открием основата за моралните и за културните си ценности.
Смятам, че когато днес хората говорят за дарвинизъм, те търсят онези дълбоки корени в природата, където да закотвят културните си възгледи.
Това място е обвито в мистерии.
Преди около 50 години в този тих край на Хиърфордшър се случва нещо, което все още занимава местните хора.
За да проникнат по-дълбоко, те разиграват пиеса.
Посетителят е свързан с НЛО-та или с летящи чинии, както ги наричат от 1947-ма насам. Става дума за едно семейство, което живее наблизо в Питърчърч. Казват, че видели летяща чиния в градината си. Впоследствие били изолирани от обществото, и към тях се отнася доста зле, но за всичко това се мълчи. Би могло да се каже, че в пиесата се разправя за тайните и лъжите, и за това как малките общности покриват нещата.
Сега обаче общността нарушава тишината по драматичен начин с една пиеса, в която участват хора от всички области на живота.
Това е британската традиция да любителски драматизации в голям мащаб.
Пиесата се поставя от местната организация “Изкуството в действие”, която специализира в разработката на културни проекти.
Един професионален театрален екип работи с близо 80 актьори-любители от всички възрасти.
С тази пиеса на местно ниво се опитваме да разчупим бариерите. Когато имате група, чиито членове не се чувстват неудобно едни от други и всъщност не се занимават с това, защото успяхме да включим хора, които имат затруднения при възприемането, лекари, преподаватели. Хубавото е, че при репетициите те се научиха да работят с всякакви хора, напълно различни от тях.
Докато репетициите продължават в училището, за самото представление се приготвя Хиърфорд Шърхол.
Иновативните декори възпроизвеждат разположението на селото, където се е случило всичко.
Приемната се е превърнала в гардеробна с костюми от края на 40-те години на 20-ти век.
Изключително трудно беше да намерим костюми от този период.
В представлението участват около 80 души, но броят им се променя ежедневно, в зависимост от това кой е бил отхвърлен, дали жената на викария си говори с викария и така нататък. Ето например тук имаме костюм, който беше специално приготвен за една актриса.
Това е Сюзън Хил, която изпълнява ролята на Рут Дейвис… изглежда направо величествена с това.
“Посетителят” е амбициозна любителска постановка както с броя на участниците си, така и с артистичния си обхват.
Според мен хората, които са непредубедени към театъра се радват много. За онези обаче, които очакват да седнат удобно и да гледат нещо си на авансцена, а вероятно и да заспят на втората секунда, може да се окаже малко проблематично, защото за всичко това трябва здраво да се поработи. Обикаляш си насам-натам, и виждаш всякакви неща. Съвсем като във филм. Има кратки сцени, които се случват на различни места, и на онези хора, които имат предразсъдъци към театъра това ще им се стори малко сложно.
Има различни мнения за това кой всъщност е Посетителят. Дори може да се каже, че има няколко Посетителя, а пиесата така и не намира разрешение на това. В края се говори за всичко, което е странно и необичайно, и как се отнасяме към него като хора. Най-често се преструваме, че нищо не се е случило, че нищо не сме видели. Ето защо финалът не е съвсем смешен – целта му е да накара хората да се замислят.
Ирландските танци са много популярни навсякъде, където има ирландски поселища или се събират ирландци.
Хората се срещат по панаири и други подобни места, така че това са социални събития.
Те се наслаждават на спектакъла – на самото участие в него.
В момента интересът към ирландските танци е изключително висок, особено в Англия.
Има много представления, в които хората могат да участват. Сега англичаните знаят това-онова за ирландските танци, докато преди десет години не знаеха. Все повече деца се занимават с това, дори и такива, които въобще нямат ирландски връзки.
От векове насам във Великобритания има ирландска общност… и днес, около десет процента от британците имат корени отвъди Ирландско море.
Истинско чудо е, че ирландската култура и традиции са се разпространили така в британския живот.
Има различни мелодии, и всички те са част от ирландската музика, а всъщност ирландските танци интерпретират самата музика. Хората си измислят свои собствени стъпки за всеки танц. Очевидно е, че аз като учител ще измисля стъпки за класа, но после някои от децата, особено онези, които се интересуват повече, които имат вдъхновение, сами интерпретират музиката и въвеждат свои собствени стъпки. Опитвам се да окуражавам такова творчество сред децата.
Когато някои хора за първи път видят ирландски танци, смятат, че това е нещо много странно, защото горната част от тялото е абсолютно неподвижна – цялото движение се извършва само от краката.
Разбират, че цялата тази дихотомия на неподвижността и хиперактивността си имат едно предимство – едното е идеален контраст на другото. Може би тяхното свръхчовешко качество е нещо, което се харесва на повечето хора – начинът, по който можеш просто да подскочиш във въздуха, без обаче да го направиш по естествен начин с участието на гърба и ръцете.
Ирландските танци са много сложни, много вълнуващи – истинско зрелище. Има много стабилен ритъм…
Има леки танци, които се играят с меки обувки. При тях се набляга на атлетическото изящество.
Скача се високо и се танцува на пръсти.
Най-тежката страна на танца е потропването. Набляга се на ритъма и интерпретацията на музиката и звука, който се издава с краката.
Има една стара приказка за ирландския танцьор: “Добрият ирландски танцьор може да танцува върху чиния”. Това означава, че трябва да може да държи краката си един под друг, достатъчно близо – така стъпките се съсредоточават на много малко пространство под тялото.
Смятам, че е много хубаво хората да се запознават с други култури – просто нещо различно.
Представяме нещо, което е много интересно за гледане. Освен това имаме отзиви от публиката, те се наслаждават на зрелището, а когато танцуваме по твърдия начин, тогава правим музика. Може да се каже, че ние, танцьорите, комбинираме качествата на спортистите и на музикантите.
