003300

МСАТ представя четвърта част на

документалния филм на Дойче Веле

“Архитектурата на новото хилядолетие”

Надпис: Берлин

През юни 1995 година, когато Берлинската стена е вече само спомен, раните, които тя оставя, започват да заздравяват.

Художествено опакованият Райхстаг е неустоим. Красотата променя възприемането на сградата, както и на цялата околност.

Може би само подобно събитие, замислено от художника Кристо и съпругата му Жан-Клод, може да промени по подобен начин един паметник, така силно запечатан в германската история. В продължение на няколко седмици Берлин отново е на първите страници на вестниците, тъй като заживява в ролята си на нова столица на обединена Германия.

Осветявано от променящото се небе по обед в сребърно, а вечер – златно, мантията предполага творческа енергия и готовност за промяна в един по-широк контекст.

Още от времето на големия пожар по време на нацистите, бившата сграда на Парламента губи своя първоначално положителен имидж. Сега обаче тя отново събира заедно хора от Изток и Запад. В деня на Кайзер Вилхелм около внушителната със своята архитектура сграда внимателно е обвита специално изтъкана материя, за да останат формите ѝ разпознаваеми, но едновременно с това да ѝ бъде придаден изцяло нов вид. Обърната е нова страница от историята…

Новият дух на Берлин след обединението се символизира от покриването и разопаковането на Райхстага, малко преди да започнат строителните работи по ремонта.

Конкурсът за изпълнение на проекта на стойност 600 милиона марки, е спечелен малко преди това, но не от германец, а от известния британски архитект сър Норман Фостър. Според неговия проект сградата трябва да бъде покрита с нова облицовка, но накрая се постига съглашение новата сграда да се помещава в старите стени.

Централната част на сградата е изцяло разрушена и всичко, създадено от архитекта Паул Баумгартен през 60-те години на ХХ век, е премахнато. Изнесени са около 450 хиляди тона баластра.

Проектът на Фостър е насочен към създаването на модерна, функционална парламентарна сграда, която да задоволи изискванията на съвременните комуникационни технологии и офис организация. Включена е и концепция за управление на енергийното потребление със слънчеви батерии и отопление, което не вреди на околната среда. Въпреки всичко се отдава необходимото уважение към историята на Райхстага, като се запазва фасадата и други части на оригиналното здание, проектирани от Паул Валор 100 години преди това.

На сградата отново се поставя стъклен купол, но не в оригиналната му форма. Новата структура, която е наполовина по-ниска, е много по-модерна.

Точната форма на купола се обсъжда сериозно. Норман Фостър представя над 200 варианта.

Куполът трябва да е отворен за публиката с две реципрочни спираловидни рампи, водещи към платформа, която дава прекрасен панорамен изглед на Берлин.

Неговата структура от стомана и стъкло е проектирана така, че да подпомага естествената вентилация и да насочва слънчевата светлина към вътрешността на парламентарната сграда.

За народните представители е осигурено пространство от 1600 кв.м., заобиколено със стъклени стени и разделено от 12 колони, които да поддържат купола.

Още през 1997 структурният скелет намеква за чистотата и прозрачността на дизайна на Фостър, който приятно се противопоставя на еклектичната украса и тежката зидария на старата сграда.

Една година по-късно елипсовидният под на камерата започва да се оформя, а стъкленият купол вече е на мястото си.

В самия купол, който ще е обществено достъпно място точно над парламента, се работи по завършването на на отразяващият вентилационен тунел. Последните огледала се поставят на местата им посредством специални кранове.

Сър Норман Фостър е доволен от резултата на работата си. Архитектурата му е технически брилянтна и естетически приятна. Тя скоро е приета от обществеността като нов символ на германското обединение, който променя предишния мрачен имидж на сградата.

Гледан отвън, куполът символизира достойнството на парламента, но принадлежи и на народа като цяло.

Този конус зад мен, покрит с 360 огледала, отразява светлина дълбоко в пространството долу. Освен това можем да погледнем надолу и да видим парламента, както и обратното – политиците също могат да гледат нагоре. Лобито за пресата се намира по средата. Става въпрос за отношения, достъпност и прозрачност… Дори и през зимата можете да видите слънчева светлина дълбоко долу в сградата. През лятото, когато не искате жегата, но искате хоризонталната светлина, тогава слънчевият щит проследява пътя на слънцето. Движението му се осигурява от фотоклетки по покрива.

Напомня на огромен стъклен кошер, в който обикновените посетители идват и си отиват над главите на политиците. А дали това не е пример за британски хумор?

Във всеки случай фактът, че за препроектирането на парламентарната сграда е избран британец, е индикатор за отвореността на германската демокрация.

От кръглата наблюдателна платформа зрителите имат невероятна гледка към отново обединения град Берлин. Днес вече е трудно да се види къде точно е била разделителната линия.

Става въпрос за една връзка между политическото тяло, гражданите, градът… а също и природните стихии, търсенето на една нова екология в сградите, която не замърсява, консумира по-малко енергия, по-приятелски настроена е… Това е цел, към която се стремим вече над 30 години и вероятно това е най-добре развитият пример до момента. Тук можем да съотнесем много неща, но най-вече духът на мястото.

Проектът на Фостър, чист и прецизен до последния детайл, създава впечатляващ диалог между старо и ново. Той умишлено контрастира собствената си форма с оцелелите исторически елементи на сградата. Графитите, изписани по стените на Райхстага, са внимателно запазени. Те са точно до новите, високотехнологични арки и мостове, които прорязват старите стени.

Прозрачността на архитектурата, откритостта и използването на светлината учудват посетителите всеки път.

Новият Райхстаг изглежда почти скромен в сравнение с другата правителствена сграда, построена точно до него.

Конкурсът за офиса на федералния канцлер е спечелен от двама германски архитекти – Аксел Шултес и Шарлоте Франк, чиято концепция е да свържат Изтока и Запада символично с дълъг блок сгради, които пресичат реката два пъти. Монументалният куб на директората представлява крилообразна сграда, в която се помещават административни офиси.

Разбира се, монументалността на канцлерството е преднамерена.

Не можете да скриете такава сграда в място като Берлин. Тя трябва да говори свой собствен език. Естествено, това може да провокира погрешни представи. От години живеем с такива чувства – те са резултат от объркващо отрицателното настроение към историята и държавата. Особено в Берлин има обяснима тревога спрямо големите жестове.

Тя няма да бъде малка… Дългата редица сгради, пресичаща река Шпрее, не може да не изглежда монументална.

Не по-малки, но не така видими са автомобилния и железопътен тунел между Потсдамерплац и новата главна ЖП гара. С дължина три и половина километра, той минава под река Шпрее, правителственият квартал и централния парк. През 1996 дори се налага реката да бъде отклонена за няколко месеца, за да може да бъде построен този шедьовър на инженерното изкуство.

Целият град наподобява строителна площадка – пълен с кранове и булдозери, ровове и купчини пясък. Логистичната поддръжка и координация на толкова много големи проекти е Херкулесова задача, по време на която през сърцето на града са транспортирани над 30 милиона тона строителни материали.

_________________________________________________________________

Тунелът под парка Тиергартен е проектиран и прокопан секция по секция. Земекопните машини са специално произведени да могат да се справят с песъчливата берлинска почва и високо ниво на подземните води.

Френетичната строителна дейност и страстните дебати относно конкурсите и проектите са само един аспект на новата столица. Изток и Запад се свързват при Бранденбургската врата и на други исторически места по различни начини. Например от събития като “Парада на любовта”.

Почти бе забрането, че до месец ноември 1989 Бранденбургската врата стоеше самотна и недостъпна на границата между два града.

През 1999 започват строителни работи по Паризенплац. Тепърва предстои построяването на хотел “Адлон”, а на прекрасния бароков площад все още може да се видят единствено руините на някога прекрасната Академия по изкуствата. Войната и разделянето на Изток и Запад оставят тук само една пустош. Не остава много от някога аристократичния вход на града и прекрасния булевард “Унтерденлинден”.

Бъдещата форма на площада се обсъжда разгорещено. Впоследствие печели консервативната фракция, която защитава критичните реконструкции. Със започването на работата художникът Ниадегар Азиси прави макет на бъдещия изглед на площада.

Дали това е всичко, което новият Берлин има да ни предложи? Не се ли гледа напред към миналото?

И наистина, първият завършен проект, възможно най-близо до оригинала, е на “Адлон”- легендарният гранд-хотел, разрушен през войната.

Във вътрешността му, под прекрасен купол, берлинският елит може да си урежда срещи в атмосферата на носталгия и елегантност.

За да създадат унифициран ансамбъл на Паризенплац, градските архитекти решават да следват стриктни ръководни принципи. Берлинският архитект Йозеф Паул Клайхуз начева проекта с два неокласически дизайна. Архитектите на новите посолства, банкови и фирмени сгради и са задължени да спазват историческите ограничения за височина и изложения на фасадите. Новата Академия на изкуствата щеше да има находчив дизайн, където се използва предимно стъкло. Проектът на щутгарския архитекта Гюнтер Виниш обаче не е одобрен. Мнозина като него мислят, че творческата архитектура би направила повече за едно толкова известно място.

Франк Гиъри, който създава музея “Гети” в Билбао, запазва своята творческа стихия за вътрешността на банката “ДГ”.

Зад конвенционалната фасада на сградата той разработва особена концепция – подобна на риба конферентна зала, разположена в атриума под стъклен покрив.

Друга изваяна сграда, известна сред берлинчани като “Броненосецът” е докосната от тежката ръка на градските бюрократи. На английския архитект Никълъс Гримшоу е наредено да проектира права фасада към улицата, но цялостния вид на зданието е изключително динамичен.

Принципът, по който се държат етажите между отделните ребра, сработва добре във вътрешността на сградата. Гримшоу използва същия подход и в известната станция на метрото “Ватерло” в Лондон.

Първият етаж на едно здание трябва да може да се променя след определен период от време. Разбирате ли, ако сградата е тук след, да кажем 200-300 години, то всичко вътре трябва да може да се промени. Това е основният плюс на окачените структури.

Това е част от новата порода сгради, в които посредством високотехнологични материали и структури успешно се създават органични форми.

И все пак най-предизвикателния проект в новата столица е огромната площ около Потсдамерплац. Тук също войната и разделянето града оставят след себе си необитаема пустош.

Как обаче да бъде построено всичко тук? Дали да не бъдат издигнати небостъргачи в американски стил? Или може би нещо дори още по-футуристично?

Журито на конкурса се спира на европейска градска структура с улици, площади и блокове, проектирана от мюнхенските архитекти Хилмер и Затлер.

Следващия от многото конкурси е спечелен от прочутия архитект Рендзо Пиано от Генуа с неговия невероятен проект за южния сегмент между Потсдамерплац и градския канал.

Това голямо парче земя, което свързва Западен Берлин с Източна Германия, е купено от компанията Даймлер-Бенц на много ниска през лятото на 1989, малко преди да падне Стената. След обединението районът отново става централен.

Японската фирма “Сони” скоро купува голям парцел в северозападната му част.

Град Берлин искаше проекта да представлява система от блокове, като по този начин се създаде мрежа от улици и площади. Така ние започнахме да проектираме не сгради, а празно пространство.

Най-голямата строителна площадка в Европа бе начената за рекордно време. През юни 1995 беше издигнат ярко-червен информационен център с макети, анимации и платформа, откъдето може да се наблюдава напредъка на проекта.

Предлагат се туристически обиколки по строежите. Между голите бетонни стени се организират концерти и танцови изпълнени. Всичко това допринася за усещането, че градът е тръгнал нанякъде.

Заради високото ниво на подпочвени води в Берлин е необходимо в основите на сградите да се полага водоустойчив бетон. На място идват плаващи кранове и водолази от нефтените платформи в Северно море, за да положат основите под водата.

В продължение на няколко месеца гигантската строителна площадка прилича на пристанище. Като че всеки ден от земята изникват нови и нови бетонни колони.

Берлинчани се интересуват от всяко ново постижение, възхищават се на уменията на инженери, кранисти, оксиженисти и други строителни работници.

Човек не може да не забележи как навсякъде кипи работа.

Отначало напредъкът може да бъде следен от покрива на една сграда – “Хут Уайнхаус”. Тя е свидетел на разцвета на този район. Не след дълго обаче кулите на една нова ера се издигат над нея.

005830

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Архитектурата на новото хилядолетие”

Превод: Никола Колев

Текста чете: ____________________________________________________

1

6

000110

МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле

от поредицата “Световно наследство”

Остров Пасха

Надпис: Тайнствените гиганти

В сивкавото утро на миналото дъното на Тихия океан е разбудено от силно земетресение. ОТ врящите води се издигат вулкани, чиято лава създава най-отдалечения остров на Земята.

На това малко парче суша с размери едва 12 на 15 километра се струпват безброй малки и големи вулкани. Минават много столетия, преди на този вулканичен остров отново да се появи растителност. Едно семе, пуснало корени тук, трябва да е изминало хиляди мили из просторния Тихи океан, за да създаде живот в този изолиран край на света. Най-близката суша се намира на повече от 3600 километра.

Някъде там, където слънцето се потапя в морето, се намират полинезийските острови Тубалаи. Някога там живеел един крал, чиято земя бавно потъвала сред вълните. Името му било Хотуматуа. Той търсел ново място за живеене за себе си и своя народ. Една нощ му се присънил вулканичен остров, който изглеждал достатъчно голям, за да приеме малочисления му народ. Ето защо той изпратил седмина опитри мореплаватели, които да търсят този остров.

Те плавали на изток в продължение на много седмици, преди наистина да открият острова от кралския сън. Нарекли го “Те пито уте хенуа”, или “Пъпът на света”. Това бележи началото на една тайнствена култура, която интригува човечеството и до ден днешен.

Според древната традиция крал Хотуматуа издига култови места по цялото крайбрежие. След това разделя земята по равно между синовете си. На родния му остров съществува обичай на племенните вождове да се посвещават огромни статуи, наречени “моаи”. Дялат се от твърда скала по времето, когато вождът е още жив.

Величественият вулкан Ранурараку, който се намира в юго-източната част на острова, се превръща в източник на тяхното творчество. Именно тук хилядолетия по-рано вулканът бълва разтопена скала. В резултат се появява лесна за обработка, шуплеста скала, която е напълно непозната за новодошлите. Тази вулканична скала им позволява да създават огромни статуи за много кратко време – все едно съдбата отрежда на тези хора да усъвършенстват културата от родния си остров именно тук.

Колосът, който понякога тежи до 150 тона, се спуска положен на гърба си по стръмния планински склон, където в подножието на вулкана очаква смъртта на първообраза си.

Когато впоследствие човекът умира, стотици, а може би и хиляди племенни войни, украсени в траурни цветове, се събират, за да пренесат неговия “моаи” на мястото за погребение. Положен върху дървени трупи, “моаи” се тегли сантиметър по сантиметър на разстояние множество километри. Там го чакат благородните му предшественици. Всички те се взират към вътрешността на острова. Всички “моаи” на клана бдят над душите на починалите.

Тогава настава време за тържествената погребална церемония.

Минават години, а спомените за полинезийската им родина избледняват сред наследниците на Хотуматуа. Те забравят своите високо развити мореплавателски умения. Наблизо и далеч няма и късче земя, нито хора, с които да обменят стоки или култура.

Минават 1500 години, преди към острова да се приближи друг кораб.

Капитан Якоб Рогевейн е изпратен от холандската Западноиндийска компания да търси из океана легендарната земя на Дейвис. На Великден 1722 година той съзира остров. Цялото крайбрежие е населено с тайнствени каменни гиганти.

Сега народът на Хотуматуа е на върха на силата си, но е измъчван от пренаселване. 25 хиляди се съревновават за по-големи и мощни “моаи”. В своя дневник капитан Рогевейн записва това чудо на света. Той не знае нищо за наближаващия упадък на островитяните. Той лично кръщава откритието си на деня, в който акостира, и го нарича “Великденски остров”.

Островитяните се опитват да извлекат все повече и повече от почвата. Те опожаряват горите, за да се сдобият с повече земеделски площи. Накрая по острова не остава и едно дърво.

Легендата говори за огромни кълба дим и пепел, издигащи се от острова. Вълните се удрят в подножието на вулкана, който пък им отговаря с трясъци и тътен.

Дали се описва земетресение? Или някоя тихоокеанска приливна вълна е донесла разрушение, изтръгнала е дърветата, отнесла е почвата, оставяйки острова като играчка в ръцете на природните сили, също както в дните на неговата младост? Всичко това е загадка за нас. Каква всъщност е била причината за изчезването на тази цивилизация – природно бедствие? Бунт на гладуващите бедняци? Война между владетелите и народа?

Традицията говори за битка между “дългоухите” и”късоухите” – аристократите и обикновените хора, в която народът разрушава огромните статуи.

Само няколко хиляди души оцеляват след гражданската война. Анархия цари навсякъде. От страх да не бъдат пребити до смърт или изядени, оцелелите отиват под земята, където се крият в тайни пещери. Това е най-мрачната глава в историята на Великденския остров. За накогашната процъфтяваща цивилизация говорят само камъните.

През 1774, само 52 години след пристигането на капитан Рогевейн, на острова акостира много по-известния капитан Джеймс Кук. От великата култура, която му описват, той може да види единствено камънак. “Всичко е опустяло”, отбелязва капитан Кук в своя дневник.

През ХIХ век пристигат все повече и повече “бели богове” – китоловци и търговци на роби. Островитяните са разпродадени, покръстени и изследвани. За първи път се появява проказата.

През 1955 година, след като известният норвежки изследовател Тур Хейердал отива на острова, първите “моаи” се издигат отново от местното население. Бестселърът на Хейердал “Аку-аку” прави острова известен по цял свят. Оттогава този най-далечен остров е посещаван от туристи, които идват да видят тайнствените статуи – неми свидетели на една катастрофа, за която останалата част от света така и не узнава.

001330

МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Остров Пасха”

Превод: Никола Колев

Текста чете: ____________________________________________________

3

001440

МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле

от поредицата “Световно наследство”

Катедралата Шартр, Франция

Скулпторът Огюст Роден описва така катедралата Нотр Дам в Шартр, Франция: “Какво сладко, спиращо дъха великолепие. Никога преди величието на човешкия дух не е било така ясно изразен пред мен” .

Шартр се намира на 75 километра югоизточно от Париж. Катедралата привлича поклонници от цял свят.

Тя е построена като израз на вярата в Дева Мария, която е почитана тук още от ранното Средновековие. Казват, че нейните изображения правели чудеса.

Едно такова чудо се случва през юни 1194 година, когато катедралата изгаря до основи. Казват, че туниката на Светата Майка Божия оцеляла от огъня непокътната.

Катедралата е построена отново само за 27 години – второ чудо, което изпълва с възхита цяла Франция. Новата сграда е в непознати преди това пропорции – дори и порталите са толкова високи, че от тях може да се гледа над останалите къщи. Това е майсторско постижение, което можем да проумеем напълно единствено, ако направим справка в хрониките от ХII век.

По онова време хората в провинцията около Шартр живеят от земеделие. Когато научават, че безценната реликва е оцеляла след огъня, ги обхваща нова религиозна страст – мъже и жени изоставят работата си, и се отправят към Шартр, за да помогнат при строежа на катедралата.

Така в Шартр започват да се стичат поклонници, а с тях идват и парите, от които градът така силно се нуждае. Епископът, свещениците и гражданите също допринасят. Те даряват цветни стъкла, за да бъде запомнена щедростта на гилдиите им.

Дори и скромните занаятчии имат дял в украсата на новата катедрала.

В катедралата Шартр за първи път са събрани на едно място различните елементи на готическата архитектура. Опитът на майсторът-строител върви ръка за ръка с духовното откровение, наосът, трансептите и хора са във величествена хармония.

Стилът е опростен, катедралата е устремена към небето, все едно се е освободила от гравитацията; символизира реда и единството на духа. Обикновените хора не могат да четат Светото писание, затова за катедралата е важно да разказва религиозни истории. Всеки детайл трябва да говори на масата така ясно, както и думите на службата.

Поклонниците са поразени от разкоша на катедралата. Лесно се вижда защо – през Средновековието порталите са били позлатени, а скулптурите са били оцветени в ярки цветове.

Фигурите разказват истории както от Стария, така и от Новия завет.

На средната врата на южната порта има статуя на Христос в естествен размер като учител, заобиколен от 12-те апостоли.

Западният фронт е най-старата част на сградата, всъщност единствената, оцеляла след пожара от 1194. За щастие са оцелели и скулптурите, прочути през Средновековието.

Стройни, високи и изправени, с колони зад гърбовете си, фигурите съвършено подкрепят вертикалните архитектурни линии.

По капителите над главите им са издялани популярни сцени от живота на Христос.

В средновековния свят катедралата символизира градът на Бога. Това е новият Йерусалим, който отваря вратите си, за да приеме вярващите и да ги защити.

Катедралата е място за почитание и молитва, но също и социалният център на града и района. Тук хората се срещат и разговарят. А по големите църковни празници поклонниците, дошли да видят робата на Дева Мария може да се прислонят за през нощта в катедралата.

Ако хвърлим един поглед надолу към наоса, лесно можем да си представим колко е впечатляващо това за хората от ХIII век. Със своите 37 метра височина той надвишава всяка друга съществуваща по онова време катедрала.

Невероятната височина на Шартр е възможна благодарение на нововъведенията в статиката. Готическите архитекти разбират, че с преплетен купол теглото се понася не от стените, а от свръзките, подпорите и свободно стоящите колони. И тъй като стените вече не поддържат нищо, те могат да бъдат заменени с прозорци.

Прозорците са направени възможно най-широки. Те предават мистични светлинни интерпретации върху архитектурната реалност. Бог е светлина, а светлината придава красота на нещата от този свят.

Над “Портай роаял” са трите най-стари прозореца на катедралата. Централният прозорец изобразява превъплъщението. Първо идва Благата вест – архангел Гавраил благославя Мария с два вдигнати пръста.

24 отделни сцени разказват за живота и мъките Христови.

Всички прозорци в катедралата са направени в Шартр. Това са прозрачни мозайки, съставени от хиляди малки парченца стъкло.

Най-старата и вероятно най-красива е изображение на Девата, известно като “Нотр Дам дьо ла Бел Вериер” – “Богородицата от красиво стъкло”.

Със своите величествени, изправени пози стъклените фигури напомнят за скулптурите на порталите.

И така, само за 27 години са направени около 1600 прозореца, които покриват обща площ от над 2000 кв.м.

Повечето от тях светят в чистото синьо на небесата. Това е прословутото “шартр блю”. И до ден днешен то не е изгубило яркостта си.

Цветна игра на светлината по пода на катедралата. Щом слънцето смени позицията си, светлината променя целия интериор. През Средновековието се смята, че това е божествено- лъчи, които идват право от Рая.

Най-големият празник в района на Шартр е фестивалът, посветен на Дева Мария. Процесията минава през катедралата, докато не стигне до свещената туника – реликвата, която прави Шартр едно от първите места във Франция, където се почита Дева Мария.

Шарл I донася реликвата от Екс ла Шапел в Шартр през 876 година. Казват, че Мария носила “санкта камисия” при раждането на Христос. Тя е символ на спасението. Самата гледка на туниката веднъж била достатъчна, за да отпрати в бяг цяла армия нормани.

“Нотр Дам дьо Шартр” е първата висока готическа катедрала. Тя е прекрасна в постигнатото единствено между архитектура, скулптура и рисувано стъкло. Шартр излага пред очите ни средновековния свят, който ние не можем да си представим само от четене на книги. Това е катедрала, построена с нещо повече от опит и изчисления. Това, което внася дух в този голям божи дом, е импулсът за освобождение на човешката душа отвъд притеглянето на този свят.

002640

МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Катедралата Шартр”

Превод: Никола Колев

Текста чете: ____________________________________________________

3

Терористическите атаки от 11 септември накараха много хора да се страхуват за бъдещето.

Съединените Щати отговориха с бомбени удари срещу базите на “Ал Кайда” в Афганистан. Християните по цял свят бяха изправени пред едно предизвикателство.

Основната идея на християнството е мирът. В него обаче се включва и това да се опазва живота на съседите.

МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле

„Борбата за мир„

Надписи: Германските протестанти – пацифисти или миротворци?

Това е антивоенна демонстрация в столицата на Германия Берлин. Сред демонстрантите има и християни. Военният ответ на събитията от 11 септември изправя църквата пред мъчителна дилема.

Манфред Кок, председател на Лютеранския църковен съвет в Германия, е сред най-влиятелните протестанстки дейци в страната.

Аз съм против абсолютно всякаква форма на война, но зная, че понякога няма никакъв друг извор, освен войната. Този вид противоречия разкъсва нас, хората, на части. Ние, в църквата, също трябва да се справяме с това.

Това е националната щаб-квартира на Лютеранската църква в Германия. Тук заседава управителното тяло на църквата. Дори и тук различаващите се етически позиции относно употребата на сила са очевидно доказателство. Някои смятат военните удари по Афганистан за неподходящи. Според тях насилието поражда единствено ново насилие. Други, въпреки резервираността си, подкрепят военната намеса. Единственият общ знаменател в църквата е, че военна сила трябва да се използва само в краен случай.

Винаги съм казвал: “Насилието прави виновник и теб!”. Хората, които са издали заповедите или са гласували “за”, също живеят според принципите на прошката. Те също са виновни. Не може просто да седим така и да приемем факта, че разни дивашки банди подпалват света.

Протестантите вярват, че отделните хора трябва сами да вземат решение според съвестта си. Църквата не може да стори това вместо тях. Също като всички хора, християните живеят в дилема. За военните операции не може да се получи сигурна информация – цензурата поставя бариера за създаването на мнение.

Въпросът е дали знам достатъчно, за да взема едно или друго решение. Това е дилемата. Аз нямам възможността да се допитам до някой експерт по дадена тема, и да заявя, че това или онова е право или грешно. Мога само да кажа, че пътят, който избереш или по който поемеш, трябва да бъде такъв, че да останеш с чиста съвест.

Млади войници в столицата. Преди да положат военната си клетва, новобранците посещават църковна служба.

Униформите не е съвсем като да не създават проблеми в църквата. Отношенията между Църквата е военните все още са твърде обтегнати. Самият Исус казва, че “онези, които живеят с оръжие, ще умрат от него”.

Полковник Клаус Готшалк е главен координатор на проекти, осъществявани между военни и граждански организации в Източна Германия. Той е християнин. В армията е от 35 години. Той също се чувства обвързан със Светото писание и божата заповед “Не убивай!”, но казва, че има изключения.

Самоотбраната при необходимост може да доведе до убийство. Човек трябва да е напълно наясно с деликатните аргументи, които се намесват, когато свидетелите излязат пред комисията.

Представете си само, че са били нападнати жена ви или дъщеря ви. Какво бихте направили? И други подобни въпроси. Този вид ситуации може да доведе до сериозни спорове. Сега обаче се случва нещо ново – превантивни мерки.

Със сигурност тези въпроси ще изникват все по-често в бъдеще, особено когато не може да се посочи кой точно е врагът.

Полковник Готшалк знае, че войниците винаги могат да се окажат в ситуация, при която са принудени да убиват.

Като християнин зная, че хората живеят в постоянна вина. Как се отнасяме един към друг, когато не сме виновни за едно или друго? Постоянно се осланяме на прошката и смирението, а това важи с особена сила за войник в акция.

През 90-те години на миналия век войната на Балканите се смяташе за конфликт между религиозни групи, особено в Босна, или тук, в Косово две години по-късно.

Съединените Щати и Европа отговориха на заплахата за масово унищожение като бомбардира Белград.

Съединените Щати гледаха на прилагането на сила като на единствен начин за принуждаване на талибанския режим в Афганистан и отстраняване на терористичната заплаха на Осама Бен Ладен. Този аргумент се оборва от протестантския теолог професор Рихард Шрьодер.

Той казва, че ако някой заплаши да хвърли граната в претъпкан пазар, е законно да се предприемат действия чрез стрелба на месо.

Стара теологическа традиция е заедно със заповедта да обичаме ближния си е необходимо и да го защитаваме от злото. С други думи съвсем естествено е хората да стигнат до заключението, че ненасилието води до разоръжаване, но не винаги е така. А когато не става така, тогава не е достатъчно да се каже: “Съжалявам, но ненасилието не върши работа”. Това трябва да доведе до добре премислена и премерена употреба на сила за предотвратяване на по-лошото.

Професор Шрьодер посочва мнението на Мартин Лутер, че световните водачи трябва да играят основна роля в защитата на поданиците си. Мнозина обаче не са съгласни. Един от тези хора е лютеранският епископ на Хановер Маргот Кесман.

Църквата винаги е смятала, че употребата на сила е законна. Вижте само “Конфесия Аугустана”, която често се използва за оправдаване на война. Оставам убедена във вярата си, че главната тема за църквата е как да се избегне насилието и съм щастлива, че вече не говорим за “справедлива война”, а повдигаме въпроси за справедлив мир в рамките на християнската етика. Това е главната ни цел, но ние трябва да повдигаме въпроси относно точният път за постигане на тази цел. Лично аз винаги съм била привърженичка на невоенните решения и отстоявам мнението си, че това е законосъобразна християнска позиция.

Политикът от Християн-демократическия съюз Херман Гьое също е член на Лютеранския църковен съвет в Германия. Заедно с професор Шрьодер той уверява, че лютеранската църква не е подкрепила с чисто сърце военните действия.

Ако одобря военни операции, в които хора и войници рискуват собствения си живот, както и живота на други, то това опира до вплетеното в човешките взаимоотношения чувство за вина. И все пак според мен алтернативата да не се прави нищо също не те оставя невинен. По-скоро рискуваш ескалация на терористични атаки, чиито жертви ще бъдат други хора.

Бившата пасторка Антйе Фолмер сега е заместник-говорителка на германския парламент. Известна като зелен политик и християнин, тя отрича идеята тероризмът да бъде надвит с военна сила. Според нея няма краткосрочно “лечение”.

Тероризмът е всеобщ проблем, който няма нищо общо с отделните убийци, а по-скоро с мобилизирането на цели култури и общества в полза на един разрушителен и опасен за Земята ред. Бих могла да се боря срещу това единствено дългосрочно, ако се опитам да се разгранича от общество, култура или стратегия.

Може ли обаче това да сработи на практика? Какво мислят войниците за възгледите на политиците?

Най-общо, естествено, госпожа Фолмер е права, поне що се отнася до борбата с тероризма. Според мен обаче при случая с Афганистан се създава пример за подобни средно- до дългосрочни стратегии. Това включва и свалянето на талибанския режим, с който не може да се преговаря.

Отхъврлям гиганската военна машина като начин за борба с тероризма.

Не мога да се съглася с подобни генерална интервенция във вътрешните механизми на обществата, след като дори не можем да кажем със сигурност, че едно състояние на война ще бъде прекратено. Или например, когато една мисия е изпълнена, и е безопасно да се върнем към нормално мирновременно положение.

Млади новобранци полагат клетва на специална церемония в Берлин.

Те се заклеват да пазят Германия от всякакви злини. Същата клетва е положена и от същите войници, които служат в момента като миротворци в Афганистан.

Предимно професионални войници се заклеват да опазват мира “активно”. Мнозина от тях са практикуващи християни, които често биват критикувани от други християни.

В миналото често съм ставал свидетел на разговори с хора, които не са съгласни с това. Винаги стигаме до извода, че те се занимават със социални услуги по същата причина, поради която аз влязох в армията. През 60-те години на ХХ век моето поколение смяташе, че докато съществува насилие, е необходимо контра-насилие, за да се предотврати дори още по-голямо насилие.

Това обаче е само един от аргументите на теолозите каква трябва да бъде борбата срещу тероризма. Много извеждат паралелите си от поведението на германските християни по време на нацистите.

Иска ми се да ви припомня за едно теологическо твърдение от 1932 година. Там се казва,че държавата има право да използва необходимата доза насилие в този несъвършен свят, за да осигури възцаряването на закона и мира. Това е една точка, по която аз бих спорил.

Какво могат да кажат обаче противниците на военна сила на жертвите на терористични атаки.

Ако аз кажа, че не е добре да се разрешават въпроси с военна мощ, и подобно действие се окаже неуспешно, защото милитаризмът е само още една стъпка в ескалиращата спирала на насилието, то ще трябва да поработя върху себе си, за да надмогна злото у хората, като запазя самообладание.

Бих казал, че това е по-скоро някаква приказка. Не съм сигурен, че като човек мога да изисквам други да търпят последтсвията от нещо, което би могло да бъде уредено посредством международно сътрудничество.

Едно оправдание за войната срещу тероризма трябва да бъде основано на политически анализ. Тук обаче мненията на християните отново се различават. Някои виждат основата на проблема в социалната несправедливост. Други гледат на тероризма като на последствие от индивидуален или религиозен екстремизъм. А трети смятат терористичните актове за изначално зли.

От фундаментална гледна точка би било напълно погрешно да гледаме на злото като проблем, който няма нищо общо с човешкия род. Злото е част от човешкия облик. Трябва да внимаваме самите ние да не се обърнем към фанатизма.

Едно е сигурно – опасността, за която става въпрос тук, или с други думи причините и мотивите на терористите, не се придържат към елементарните антропологически теории, които предполагат, че докато хората имат какво да ядат, те ще мируват. Не само нуждите на хората ги водят към агресия, дори напротив. Много по-често някакво обърнато чувство за превъзходство кара хората да бъдат агресивни, като това произлиза или от преживяна несправедливост, или от раздуто чувство за самоуважение.

По мое мнение борбата срещу тероризма включва и противопоставяне на оръжейната търговия. В църковния съвет аз придържам тази теза и се опитвам да постигна договореност, според която търговията с оръжие да стане буквално невъзможна. Търговията с наркотици, от която се финансират много терористични групи в световен мащаб, е друг въпрос. Това трябва да бъде спряно, и то незабавно.

Разбира се, съвсем друго са реалните мерки тези неща да не бъдат толерирани. За тази цел имаме нужда от християнско-ислямски диалог. Трябва да се съберем с ислямските лидери, защото очевидно в Германия има групи, които се придържат към използването на насилие и го оправдават чрез религията си.

Исус казва: “Блажени са миротворците”… Дори нещо повече – “Обичай врага си!” Някои християни виждат в тези думи причина да отхвърлят всякакъв въоръжен конфликт. Издържа ли обаче логиката им, когато са застрашени други хора и нации? Как можем да тълкуваме християнските писания по този въпрос? Днес повече от всякога църквата е разединена, когато става въпрос за това.

Цялата логика в проповедта на планината е основана на предположението, че врагът не се различава от самия човек. А когато проумееш, че врагът е същия като теб, вече е невъзможно да се бориш срещу него със същата подклаждана агресия.

Християнската вяра никога не е твърдяла, че има рецепта за изкореняване на войната по света. Този аспект няма да откриете и при Исус. Вместо това християните трябва да поемат риска и отговорността да обичат враговете си, вместо да търсят отмъщение. Повтарям пак, ние не можем да бъдем отговорни за другите. Докато ти си отговорен за безопасността на други хора, не можеш да заявиш “Безсилен съм! Съжалявам, но не мога да ви защитя!”

Често се случва така, че в ситуации, когато насилието изглежда необходимо, хората се обръщат към проповедта от планината, и казват: “Това няма нищо общо с политиката! Много е наивно!”

По мое мнение обаче, ако погледнете назад, най-известните личности на ХХ век не са Сталин или Хитлер, а Нелсън Мандела, Мартин Лутър Кинг, Ганди. Дори и в екстремни ситуации те продължават да се придържат към ненасилието: “Ние все пак можем да се преборим, при това без насилие!”

Няма прецедент, който да показва, че ненасилието води до разоръжаване. Махатма Ганди постига нещо подобно, но не е бил само той. Самата политическа ситуация го довежда до този успех.

От друга страна ние знаем, че насилието съществува по света, и че ние трябва да сме в състояние да му се противопоставим, за да намалим степента на репресия. Това е главната причина за съществуването на военните сили.

Как реагират войниците на Христовите думи? Наистина ли миротворците са благословени?

За мен това беше потвърждение на решението ми да се присъединя съм армията. Естествено, може да се намери потвърждение на почти всичко, което иска човек, във всяка една религия, също както е възможно и да се намерят противоречия.

За себе си смятам обаче, че мога да се поуча от Библията, включително и от проповедта на планината.

Ако ненасилието на човека от Назарет престане да бъде опция в нашата църква, то никой няма да задава повече въпроси. Не би било така очевидно, че това, което въобще прави мира възможен, няма нищо общо с оръжията. Именно по тази причина имаме нужда от пацифизъм и от пацифисти.

На пацифистите обаче вече никак не им е лесно в църквата. Дали миротворците и мироопазващите войски не са по-популярни от пацифистите?

Аз принадлежа на онази група, която би избрала пацифисткия път в определени ситуации. Например през 80-те години на ХХ век, когато единствената възможност изглеждаше ядрената война, аз определено бях в лагера на пацифистите.

Под заплахата от двустранен ядрен конфликт, при който за обикновена война край нашите граници дори не ставаше въпрос, беше лесно да кажем, че отричаме войната.

Много хора просто живееха в илюзия. Те гледаха на свръхвъоръжаването и ядрената надпревара като на начин да се приближим към тоталното премахване на войната.

В много райони по света има германски войници, които служат като миротворци – в Афганистан, Макенодия и тук, в Босна. След Втората световна война Германската лютеранска църква приема възгледа, че войната е против Божията воля. Трябва ли обаче военната намеса да бъде напълно отричана? И как интерпретират мира християните?

За мен това означава пълно осъзнаване на ролята на предотвратяването на граждански конфликти, на намаляване на несправедливостта и други влияния, които могат да доведат до омраза. За мен това изисква и етичното отношение на политиците, но също и дълг да не се приема насилието и несправедливостта. Това води до ситуация, в която трябва да пазя мира или да го подсигурявам с оръжия.

Аз съм не радикален, а по-скоро отговорен пацифист, в смисъл, че гражданите на държавата трябва да имат правото да делегират своята воля за прилагане на сила в законни граници, например чрез полицията. Смятам, че е необходимо създаване на международна полиция, която да се бори с това насилие, и това трябва да е Организацията на обединените нации.

Когато Клаус Готшалк влиза в армията преди 35 години, е широко разпространена военната доктрина за ядрена надпревара. Почти няма дискусии за качествата на конвенционалната война.

Днес той все още смята въоръжените сили за подходящ инструмент за защита на живота, особено след скорошните си опит в бивша Югославия.

Истинската ценност може да се види едва днес. В Косово дори имаше избори. Протичат опити да се възцари ред и законност, да се позволят политически дебати и да се организира възстановяването на района.

Войниците участват във всичко това. Помислете си само за усилията, необходими за построяването на топли апартаменти, и други подобни неща.

Бях в Косово и мога да кажа, че ако не беше Кейфор, там всички щяха да се избият.

Според мен това е ключът на миротворческата мисия. Ние, християните, трябва да подсигурим победата на мира като последствие от тази военна мощ.

Християнската мирна етика обаче не осигурява напълно задоволителна основа за политиците. Християнската доктрина за лична свобода включва и идеята за лична отговорност за собствените ти действия. Затова проблемът за войната и мира винаги ще остане въпрос на съвест.

Хората винаги са знаели какво е война. Това не означава, че съм нейна привърженичка, но идеята, че Господ се грижи за нас ме кара да вярвам, че няма причина да изоставяме надеждата. Днес всеки духовен лидер би трябвало да носи това послание в думите си.

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Борба за мир”

Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________

1

7

МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле

от поредицата “Световно наследство”

Пиза, Италия

Годината е 1589. В Пиза Галилео провежда своите експерименти.

Пиза е негов роден град, а той преподава математика в тукашния университет.

Галилео е особено заинтригуван от наклонената кула. Състоящите се изцяло с мрамор, камбанарията, катедралата и баптистерията са построени между ХI и ХIV век. Те са символ на властта, до която се издига Пиза.

Галилео носи метални топки с различни големини, като планира да измери скоростта, с която те падат.

Това е най-подходящото място за него – “Пиаца деи миракули”, или “Площадът на чудесата”.

Издигнатата върху някогашното блато камбанария започнала да се накланя скоро след началото на строежа. И също както се бунтува Кампанела, така и Галилео отхвърля академичните правила по онова време. Той се бунтува и срещу властта на католическата църква, която след настъпването на Реформацията забранява свободната наука. Неговото мото е “Практика, а не теория!”, което е наистина революционно за времето си.

Златната ера на Пиза започва през Х век. По онова време градът се намира точно на брега. Пиза скоро се превръща във водеща морска сила. Нейните войски успешно се борят със сарацините и сицилианците, успяват да прогонят генуезците от Сантиния и да завладеят Корсика и част от Византия. Градът се превръща в “световна” сила. Златото, отнето от сарацините, дава възможност да бъде започнат строежа на огромна катедрала.

В онези дни жителите на Пиза се смятат за истинските наследници на Античността. Те искат да построят нов Рим. Архитектите използват римски руини и украсяват катедралата по византийски образец.

Стилът на Пиза скоро бива копиран и в други италиански градове като Сиена и Флоренция.

В края на Средновековието много художници пътуват до Пиза, за да се дивят, а по-късно и да копират великолепните мозайки в катедралата.

Пространството във вътрешността на катедралата е структурирано около римските линии. Архитектите го разделят на пет кораба – нещо ново за онова време. То придава на църквата известна лекота и осигурява добросърдечен прием – посетителят се чувства свободен, а едновременно с това и в безопасност.

Класическите колони са донесени от Южна Италия и Сардиния.

Джовани Пизано произлиза от фамилия на известни скулптури и архитекти. Той проектира мраморната украса на катедралата. Неговите статуи напомнят за класическите богини.

Джовани Пизано също се интересува от скулптурите и вярванията на гърците и римляните. Заедно с баща си той ги изучава от останките и саркофазите, които могат да бъдат намерени из цяла Пиза.

В тази скулптура Фигий изглежда като жив, което е наистина необичайно за онова време. Казват, че Джовани работил 9 години по нея.

Николо Пизано, бащата на Джовани, помага в построяването на масивната баптистерия. Тази впечатляваща кръгла сграда е сред най-големите от този вид на света. Също като другите паметници, тя е замислена като символ на величието на града.

Николо Пизано проектира и мраморния олтар на баптистерията – невероятна структура, поддържана от колони и статуи. Напълно в съгласие с хуманистичния Ренесанс, Николо Пизано е погълнат от желанието да създаде нещо ново. В това отношение той показва пътя на творците от Ренесанса. Например като “Давид” на Микеланджело, който би бил немислим без своя предшественик – статуята на Херкулес от Николо Пизано.

Впечатляващите библейски сцени, изобразяващи раждането на Христос, също служат за вдъхновение на много скулптори.

Пиза е рожденото място на ранния Ренесанс в скулптурата.

Хората в Пиза създават и огромно гробище, за което казват, че е издигнато върху свещена пръст от Голгота. То има уникално, впечатляващо излъчване.

Класическите саркофази съдържат останките на богати семейства. През Втората световна война Кампо Санто е разрушено от бомби. Повредено е едно от най-известните места със средновековни стенописи. Фреските са покривали стените на гробищната галерия. Някои от секциите са възстановени. Стените са почти голи. Може би скоро красивите фрески отново ще ги украсят.

Изрисувани от незнайни художници, сцените от триумфа на смъртта и Ада изобразяват драматичната борба между добро и зло, между ангели и демони.

“Пиаца деи Миракули”. Могъщите паметници изглеждат като че откъснати от истинския свят. Негов символ е потъващата кула. В продължение на векове това е истинска загадка – дали ще се килне съвсем някой ден. Всъщност тя е изправена с почти 40 сантиметра, благодарение на сложна система от дупки и тежести.

Наклонената сграда е известна още по времето на Галилей.

Чрез своите експерименти, писания и астрономическите си изследвания, най-известният син на Пиза раздрусва средновековната концепция за света до самите му основи.

Пиаца деи Миракули, едно уникално рождено място. Съвсем ясно се усеща, че тук се срещат епохи, където изкуството и архитектурата поемат нова посока.

МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Пиза, Италия”

Превод: Никола Колев

Текста чете: ____________________________________________________

3

На 5 март 2002 година на това автомобилно изложение в Женева “Даймлер-Крайслер” обяви завръщането на една легенда – Майбах. Този модел се произвежда за последно преди повече от 60 години. Името Майбах е синоним на качество и лукс. Това е една от най-добрите коли по онова време.

МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле

„Майбах – завръщането на една легенда„

“Мерцедес” продава правото върху името още преди години. След като се върти в кръг от известно време насам, “Даймлер-Крайслер” планира да пусне на пазара нов луксозен модел с класическото лого на “Майбах”.

Ето защо когато компанията използва тази версия от 1938 година с гюрук, за да обяви въвеждането на новата линия, специалистите са много изненадани.

Гостите можеха да видят само затъмнените контури на новия модел зад стъклена преграда. На официалната церемония по откриването в Женева “Даймлер-Крайслер” реши да разкрие само името на новата кола, но обеща, че това ще бъде един напълно нов автомобил.

Ръководител на проекта “Майбах” е ветерана на “Мерцедес” професор Херман Гаус, който можете да видите как празнува по време на откриването в Женева. Той очевидно е доволен от пазарната концепция, която до този момент има за цел да покаже колкото се може по-малко от новия модел.

Не искаме да показваме всичко. Просто още не сме готови, но е добре да дадем на клиентите някаква представа какво може да очакват. Финалната версия ще е готова към края на годината.

Логото на “Майбах” има дълга традиция на качество зад себе си, или поне двигателят, който през 20-те и 30-те години на ХХ век мнозина смятат за най-добрия на света. Освен това компанията произвежда двигатели за дирижабли и океански лайнери. Първоначалният дизайн на автомобила е разработен от братята инженери Вилхелм и Карл Майбах.

Томас Данел е специалист по серията “Майбах”. Той е високо уважаван от останалите членове на клуба на собствениците на “Майбах”. Данел познава тези автомобили до последното болтче, както и собствениците им. Повечето от тях наследяват колите от членове на семействата, или ги купуват употребявани преди десетилетия.

Президентът на клуба Херман Зигер е от малцината членове, които могат да си позволят да купят чисто нов “Майбах”. Любимият модел на Зигер е 12-цилиндровият модел “Цепелин”, който струва колкото 2 или дори 3 нови “Майбах”. Той казва, че класическите коли са най-добрите, а професор Гаус е съгласен с него.

Старите модели “Майбах” са истинско предизвикателство за мен, защото аз искам да бъда точно като Карл Майбах и да построя най-добрите автомобили, такива, които ще бъдат точно толкова изключителни, колкото и оригиналите през 20-те и 30-те години на ХХ век.

<Тук има малко прекъсване. Моля, залепете го.>

Оригиналният “Майбах” се произвежда от 1921 до 1941 година, общо само 2300 броя. Около 1700 от тях все още са в движение. Всяка година 30-40 от собствениците показват колите си на специални изложения, като естествено ги докарват сами.

Колата се произвежда с 6 или 12-цилиндрови двигатели. Всеки един е напълно уникален, тъй като е произведен на ръка и донастройван, за да пасне на изискванията на отделните купувачи. Компанията доставя единствено шасито, двигателя и трансмисията. Допълнителните аксесоари се добавят от работници извън фабриката. Дори и след Втората световна война, дълго след като е произведен последния “Майбах”, рамите са обновени с нови, от автомобили масово производство.

Кое прави тези автомобили толкова привлекателни?

Определено това са двигателите. Те са невероятно мощни. Технологията им е невероятно напреднала. Може да се каже, че автомобилите “Майбах”, построени от 1936 до 1940, могат да се сравняват с коли, построени през 1960-1965.

Аз карам най-стария “Майбах” тук. Той е от 1934 и тежи 3 тона. Имам 99850 километра до този момент, тъй че днес или утре ще направя 100 хиляди, а колата си върви тъй добре, както и в деня, в който е била продадена.

В наши дни почти всяка кола може да изкара 100 хиляди километра с оригиналния си двигател и ходова част. През 20-те години на ХХ век обаче това го може само “Майбах”.

Напредналата технология и дизайна са сред специфичните характеристики на “Майбах”. Основателят Вилхелм Майбах построява първият автомобил “Мерцедес”, преди да продаде компанията на Готлиб Даймлер.

По-късно синът на Вилхелм, Карл, построява легендарният 12-цилиндров модел “Цепелин”, който е най-модерния автомобил за онези дни. Той има полу-автоматична трансмисия, и ранна форма на климатик, както и много други характеристики, които просто изпреварват времето си.

Новата линия на “Майбах” ще бъде задължена да се представи добре.

Във фабриката на “Майбах” близо до Щутгарт дизайнерите и инженерите правят последни модификации.

Те наричат това компютърно генерирано изображение “Пауър Уол”. Минават 8 години усърдна работа, докато новият “Майбах” слезе от чертожната дъска и стигне до изложбената зала. Все още обаче има време за малки промени на радиаторната решетка и формата на калниците.

В новия модел не бива да се правят промени поне през следващите 10 години, ето защо дизайнерите искат всичко да бъде перфектно от сега. Попитахме Херман Гаус какви технически нововъведения можем да очакваме при новия “Майбах”.

Е, от технологична гледна точка няма да бъде върха на технологията, но използвахме най-скъпите материали, които можахме да намерим, за да бъде този автомобил наистина изключителен.

Тук виждаме как инженерите подлагат “Майбах” на поредица от изпитания при студено време. Никакви “върхови технологии”? Едва ли.

Професор Гаус лично е правил технически подобрения на буквално всеки аспект от дизайна, като има намерение да превърне “Майбах” в най-добрата кола от своя вид.

Автомобилът се справи добре и при суровите изпитания по черни пътища.

“Майбах” е проектиран за максимална производителност на двигателя, безопасност на пътниците, издържливост и удобство.

Лично аз съм карал такава кола в продължение на хиляди километри, а освен това съм се возил и на задната седалка, за да проверя всеки възможен ъгъл. Изпитахме автомобила при извънредни условия и всякакъв климат, за какъвто можете да се сетите по света – Арктика, пустините на Невада и Саудитска Арабия. Свършихме си домашното… Това включва и лично мен. Зная какво може да прави тази кола, затова взех такива дизайнерски решения, които смятам, че ще задоволят изискванията на нашите клиенти.

Това е главната производствена база в Зингелфинген.

Новото шаси на “Майбах” е дълго 6.16 метра за пълния модел и 5.72 за компактната версия. Поне една трета от колата е изработена от стомана, за да се осигури допълнителна безопасност за шофьора и пътниците.

В Майбах има 12-цилиндров двигател, който е сред най-мощните от този клас. Пълната версия на колата тежи почти 3 тона, но може да ускори от 0 до 100 км/ч само за 6.5 секунди. Тази мощ обаче си има цена – почти 16 литра високооктаново гориво на 100 километра.

Всъщност това са доста добри характеристики за една кола, която е толкова голяма и тежка. Трябва обаче да разберете, че “Майбах” е построен, за да отговори на изискванията на нашите клиенти. Те са богати хора и могат да си позволят да си купят колкото им трябва бензин, така че не се притесняват за горивото.

Това е така и през 20-те години на ХХ век. Например моделът “Цепелин” гори по 30 литра на 100 километра. Както ще ви каже обаче Томас Данел това е доста по-добро съотношение, отколкото други коли по онова време. Данел кара и реставрира класически автомобили “Майбах” повече от 20 години, и колкото повече се занимава с това, толкова повече уважава инженерите, създали това творение.

Вилхелм Майбах е живял скромно. Кое ли го е накарало да създаде една от най-модерните и луксозни коли на света?

Той определено не се е интересувал от лукса, но е бил гений. Част от този гений е намирането на прости решения на сложни проблеми. А решенията, до които стига, сработват всеки път. Той произвежда и продава висококачествени автомобили. Ето защо не мога да си представя, че се е интересувал от създаването на луксозната кола като такава, поне не каквито са днес.

Новият “Майбах” се променя с времето, и сега включва някои от последните разработки в автомобилните технологии. По-голямата част от колата все още се изработва ръчно.

През последните 6 десетилетия се е променила и концепцията за луксозна кола, а “Майбах” има за цел да задоволи дори и най-взискателния клиент.

През 20-те и 30-те години на ХХ век тези характеристики просто не са били достъпни, най-вече поради технически причини. А компанията “Майбах” поема контрола върху производствените си линии – работата вече не се извършва от независими предприемачи.

По онези дни отличителното лого на “Майбах” – двойната буква “М”, означава “Майбах Моторверке”, а сега – “Майбах Манюфакчъринг”.

Саутхамптън, Великобритания, месец юни 2002 година. На кораба “Кралица Елизабет II”, най-известният луксозен лайнер, товарят контейнер с един тритонен “Майбах”.

Естествено, на борда е и Херман Гаус, за да надзирава лично операцията. Все още има 4 месеца до официалното пускане на линията “Майбах”, но този е на път за Ню Йорк Сити.

Компанията е наясно, че повечето от автомобилите ѝ ще бъдат продадени отвъд океана, общо взето извън Европа, и особено извън Германия. Всеки продукт трябва да се продава там, където са клиентите.

Главният инженер Херман Гаус има задачата да покаже основните характеристики на автомобила на пасажерите, екипажа на кораба, както и шепа избрани журналисти, които след това ще напишат своите очерци в различни издания.

Тук е и маркетинговия директор на “Майбах”. Той планира да продаде три коли на цена повече от 300 хиляди евро всяка. Ясно е, че компанията се цели в онези членове на висшата класа, които търсят нещо различно от “Ролс Ройс” или “Бентли”.

_________________________________________________________________

2 юли. “Кралица Елизабет II” влиза в пристанището на Ню Йорк на път за рождението си. Нищо специално, поне на пръв поглед. Веднъж седмично тук идват трансатлантически кораби.

Този път обаче е различно – на борда има автомобил “Майбах”.

Церемонията по посрещането се дирижира от директора за връзки с обществеността на “Даймлер-Крайслер” Йоханес Хайфенрат. Попитахме го дали това не е прекалено за една кола.

Признавам, че имаше известна доза скептицизъм дали това е най-правилния начин да го направим. За мен обаче главният въпрос беше, че тук става въпрос за ново въвеждане на един продукт, който не е присъствал на пазара повече от 60 години, така че е относително непознат.

Целта ми беше да вдигна шумотевица по цял свят за “Майбах”, и смятам, че успяхме. Нещо повече, скептиците започнаха да мислят като нас, или поне малко.

Хайфенрат е сигурен, че това е само началото. А самото пристигане на “Майбах” на улиците на Манхатън е много зрелищно.

“Майбах” са произвеждали двигатели не само за автомобили, но и за дирижабли и кораби. По онова време мотото на компанията е “По въздух, шуша и море”. Така ни дойде идеята да представим колата на море и да я оставим на брега с хеликоптер.

Днес както Гаус, така и Хайфенрат признават, че са били много напрегнати, когато тяхната радост и гордост се издига в небето на път за галацеремонията на “Уолстрийт” в Манхатън. Там 620 гости очакват как “Майбах” ще се спусне от небесата. Организаторите обаче не оставят нищо на случайността. Ако се беше появил проблем, те имаха резерва, която чакаше точно на ъгъла на чалната зала.

Няма нужда от притеснения – всичко минава по план. “Майбах” се приземява безпроблемно.

Шефът на отдела на “Даймлер-Бенц” за пътнически автомобили Юрген Хуберт е налице, за да приветства Херман Гаус и неговото творение.

Наиата рекламна кампания бе доста скъпа, но ако се вземе предвид медийното отразяване, телевизията, вестниците и Интернет, тя всъщност се изплати многократно. Смятам, че получихме особено добра възвръщаемост на инвестцията си.

Няколко седмици по-късно, обратно в Зингелфинген. Гаус и Хуберт откриват новата изложбена зала на “Майбах” за широката публика.

Автомобилите още не са в продажба. Всъщност те дори не са готови за каране, но медиите се хващат за луксозните им характеристи.

За да се затвори една от вратите, просто трябва да натиснете едно копче.

Има дори и поставка за любимата марка шампанско на собственика.

Естествено, и специални чаши с логото на “Майбах”.

Шибидахът се отваря с докосването на един бутон.

Натиснете друг, за да стане матираното стъкло прозрачно, или обратно.

Автомобилът идва екипиран с персонален секретар, който е на лице 24 часа на ден.

Аз съм тук, за да отговарям на всякакви въпроси и изисквания, които може да има даден клиент, а това не се ограничава само до колата.

О, не, досега автомобилите не са били част от професионалния ми опит.

Всъщност идвам от бижутерския бизнес. Преди работех за “Картие” и “Марина Бей” общо 12 години.

Да, разбира се, но имам работа със същия тип клиенти. Всичко е съвършено луксозно.

От нас се очаква да знаем всичко за самата кола, но също трябва да умеем да предразположим клиента. Научаваме хобито им – дали обичат да ходят на лов или да играят голф. Няма нужда да си експерт по тези неща, но помага, ако знаеш това-онова.

Като че ли понякога персоналните секретари са по-скоро лични съветници, отколкото специалисти по автомобилите “Майбах”.

Те се радват на по-фините неща в живота – без значение дали става въпрос за бижутерия или коли, избират само най-доброто.

Потенциалните клиенти варират от петролните емирати на Средния Изток до богатите бизнес-центрове като Ню Йорк, Токио или Хонг Конг.

Мениджърите на “Майбах” изчисляват, че по цял свят има може би 10 хиляди души, които имат парите и желанието да притежават една от тези коли. Компанията цели 1000 продадени автомобила годишно.

Този модел ще струва 360 хиляди евро, без данъците. За същата сума едно четиричленно семейство може да си купи прекрасна къща със земи в почти всяка западна страна. Йоханес Хайтерат обаче казва, че неговите клиенти нямат нищо против високата цена.

Клиентите, с които съм разговарял лично, а те са доста, никога не са повдигали въпроса за цената. Те си купуват скъпи яхти, частни самолети или луксозни вили, и са ми казвали, че в сравнение с тези други инвестиции, автомобилите “Майбах” имат превъзходна стойност за парите си.

Новият “Майбах” бе официално представен в края на септември в Париж. Това е последната степен от възраждането на “Майбах” – денят, в който автомобилът най-после излиза в продажба.

Херман Зигер, президентът на клуба на собствениците на “Майбах” е сред привилигерованите малцина, които могат да си позволят да си купят една от тези коли. Той е един от най-големите дилъри на пощенски марки за колекционери в Европа и всеки път, когато някъде се появи класически “Майбах” на марка, той си урежда копие. Понякога това е някоя от колите в неговата колекция.

Зигер смята, че новият модел на “Майбах” със сигурност скоро ще се появи на пощенски марки. Попитахме го дали тези коли ще успеят да продължат традицията на качеството на “Майбах”.

Легендата все още съществува, но тези нови модели ще трябва да създадат своя собствена. Ще трябва да докажат, че са също толкова добри, колкото и старите модели.

Легендата продължава да живее всеки път, когато някоя от тези коли излиза на пътя. Човек почти може да усети легендарното.

Убеден съм, че след 50 години хората ще говорят за качеството на тези нови модели “Майбах” по същия начин, по който говорим ние сега за класическите модели от 20-те и 30-те години на ХХ век.

Както казахме, “Майбах” планира да произвежда по 1000 автомобила годишно. Това не звучи много, но е почти 10 пъти повече, отколкото са били произвеждани преди 60 години.

Какво ли щеше да мисли Вилхелм Майбах за наследството си след 60 години?

Той създава легендарният модел “Цепелин”, който е така високо ценен сред кралските фамилии по цял свят. “Цепелин” е автомобилът, на който се основава традицията на “Майбах”, въпреки че са построени само 150 такива. Целта на компанията е да продължи тази традиция на автомобилно съвършенство.

А след като предварително вече са поръчани над 1000 автомобила, вероятно началото ще бъде много добро.

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Майбах – завръщането на една легенда”

Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________

1

7

МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле

от поредицата “Световно наследство”

Бамберг, Германия

Надпис: Старият град

Град Бамберг в Бавария дълго време е седалище на епископа. Същността на Бамберг се крие в тези две кули, както и цялостната обстановка и артитектура.

Катедралата на хълма, която доминира над целия град, е старо духовно средище. Навсякъде около нея, на всяко възвишение и хълм, има църкви и манастири.

Под катедралата градът се простира около реката. Тук няма много улици, нито пък скрити ъгълчета, и въпреки това средновековен по своя вид.

Дори и днес човек може да се оправи в града посредством средновековна карта.

През последните 1000 години тук винаги е имало катедрала, която да пази града от височината на хълма.

През 1007-ма година германският крал, а по-късно и император Анри II прави Бамберг епископия. Той иска да построи своя християнска крепост близо до източната граница на империята. Също като Рим и небесния Йерусалим той трябва да бъде разположен на 7 хълма.

Кралят се бори за власт с непокорната аристокрация и има нужда от мощна църква за свой съюзник.

Така кралят създава свой център на властта в Бамберг, съставен от хора, които са му предани до смърт.

Катедралата е истинска крепост на вярата, издигаща се високо и величествено над хората.

Всъщност днешната катедрала е третата подред, построена на това място. Осветена е през 1237 в присъствието на всички епископи на Свещената Римска империя. Сградата отразява огромният ентусиазъм към архитектурата по онова време. Не са пожалени средства за най-добрите архитекти и строители. В резултат катедралата е богато украсена с произведения на изкуството.

Архитектурата на източния хор е романска. Лесно обаче може да се проследи постепенната и елегантна промяна в западна готика.

Тези фигури на Адам и Ева са първите статуи в цял ръст в Германия. Статуята на Ева представлява идеалът за женска красота по онова време.

На кралския портал е изобразен Денят на Страшния съд. Вляво са спасените.

А вдясно прокълнатите са оковани от смеещ се дявол, който ги влачи към Ада.

Над тях се виждат крал, епископ, папа и богаташ. Също като всички останали те не могат да си купят спасението, а трябва да го заслужат – всеки за себе си.

“Бамбергският конник” е веротно най-известната статуя в катедралата. Все още не е изяснено кого точно изобразява, но това определено е представата за средновековния рицар, който търси пътеката към спасението. Тази статуя, както и цялата катедрала някога би изглеждала съвсем различно – трябва да си представим всичко тук в ярки цветове. Прозорците имат рисувани стъкла, а колоните и статуите са оцветени в същите цветове.

Много по-късно, в началото на ХVI век е построена и тази имперска гробница – за Анри II и съпругата му. Те винаги са били почитани в Бамберг като основатели на диоцеза, но след като църквата ги обявява за светци, тук постоянно се стичат поклонници. За украсата на саркофага е избран най-известния скулптор по онова време – Тилман Рименшнайдер. Изработената от него гробница показва части от живота на Анри – как той по чудо е излекуван от камъни в бъбреците, а също и неговата смърт. Тези истории се превръщат в популярни легенди.

С развитието на църковния живот около катедралата на хълма се развива и градът в подножието. Тук се пресичат търговски маршрути; поклонниците търсят храна и подслон, а редовните църковни фестивали водят много гости в града. Така гражданите забогатяват.

Скоро местните жители започват да негодуват срещу духовниците, които не плащат данъци и се радват на множество други привилегии. Местоположението на кметството дава символичен израз на конфликта между града и църквата. То изглежда като кораб, закотвен насред реката – построен е върху изкуствен остров. Всеки, който мине по моста, може съвсем точно да види в чия зона на влияние навлиза.

Стенописите по моста, които са добавени доста по-късно, едва през бароковия период, също изясняват ситуацията. От страната на катедралата почитта се отдава на епископа, докато градската страна показва светските добродетели на бюргерите.

Над всичко това стои фигурата на Кунигунда, съпругата на Анри II, мъдра и разбираща, почитана светица и защитница на града.

Бамберг винаги е бил католически – Реформацията не променя това. Може би е въпрос на късмет, че градът постепенно упада като значимост в течение на вековете. Оставен в историческата “канавка”, той успява да развие до съвършенство своя католически характер, особено след като градът почти не понася щети по време на войни.

Това е кармелитският манастир със своите прословути галерии и колонади, който успява да остане непокътнат през вековете.

Това е един странен и далечен свят, почти неразбираем за съвременните хора със своята естетическа образност. Ангели…

Еретици… и демони.

В края на ХVII век тук в Бамберг се случва малко икономическо чудо. Един от най-богатите и властни мъже на времето си става принц-епископ на Бамберг. Неговото име е Лотар Франц фон Шьонбрун. Това е времето на абсолютизма, когато владетелите имат неограничена власт. Лотар Франц отстранява заспалата администрация и въвежда реформи. Той отнема властта както на духовниците, така и на благородниците и започва масивна строителна програма. Новата резиденция срещу катедралата е негово дело.

Амбицията на Лотар Франц е да преустрои града според собствения си вкус. Той успява да придаде на Бамберг изцяло нов изглед.

Всеки, който има пари, строи така, като че ли сам е принц-епископ.

Много катедрали също придобиват нов външен вид. Пример за това е “Свети Михайл” – манастирската църква на бенедиктинския орден, на която поставят барокова фасада. Все пак е важно да не се изостава от времето.

Църквата е най-известна със своите рисувани тавани. Там са изобразени в цял размер над 600 растения – една истинска райска градина.

Земните градини на Бамберг се обработват от градинари, които предлагат продукцията си на тукашния пазар. През Средновековието дребните собственици живеят по десния бряг на река Рибниц и формират важна част от населението, заедно с църквата, нейните духовници и бюргерите. В града се обособява отделен градинарски квартал, който до известна степен е на мястото си дори и днес.

Това също е Бамберг – малката Венеция, живописен ред къщи на брега на реката. По времето, когато все още има много раци и риба, тук живеят и рибари, но това е било много отдавна.

Лесно ще видим очарованието на ХIХ век, когато Бамберг е олицотверие на германското минало. Градът се смята за люлка на романтизма.

Така Бамберг запазва своята двойнствена природа – германска и католическа, като двете се сливат, за да се получи една наистина уникална атмосфера.

МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Бамберг, Германия”

Превод: Никола Колев

Текста чете: ____________________________________________________

1

МСАТ представя четвърта част на

документалния филм на Дойче Веле

„Добре дошли у дома„

Надписи:

Кент Нагано – диригент

Роден през 1951 в Калифорния. Учи право. От 1977 изучава композиция и диригентство. Сред учителите му са Леонард Бернстейн и Пиер Булез. През 1984 печели международна слава за изпълнението на Малеровата Първа симфония в Бостън.

През 1989 става главен диригент на Лионската опера. Изнася концерти в Париж, Милано, Виена и Ню Йорк. От 2000 година е главен диригент на Германския симфоничен оркестър в Берлин.

Господин Нагано, вие сте отрасъл във ферма в Калифорния. Имате ли спомен кога за първи път видяхте Германия?

Спомените ми от Германия всъщност са доста живи, тъй като моят първи и най-важен професор по музика беше от Мюнхен. Често когато работеше с мен, той използваше картини от околностите на Мюнхен като поетично вдъхновение. Тези картини най-често изобразяваха селски пейзажи или пък езера, морета, дървета, птици и животни. Той използваше всичко това, за да възбуди въображението ни. Ето защо аз имам здрава връзка с Германия още от дете.

Т.е. това са повече или по-малко картини от романтичната Германия.

За мен романтичната Германия е свързана най-вече с литературата и по-точно с поезията. Словесните изображения, които той използваше, бяха много провокативни. Дори и сега като възрастен, много години след това, аз все още използвам същите картини, когато работя.

Смятате ли, че музиката на Шуман например е създадена, за да провокира изображения?

Ако говоря в прав текст – да, тя може да бъде по-бърза, по-бавна, шумна или тиха. Все пак съществува ограничение, тъй като магията на изпълнението се получава, защото всеки член на оркестъра внася своето лично вдъхновение и въображение. Това някак си отключва личното участие, което е изключително важно. В моя случай – аз израстнах, както вече казахте, в малко стопанство на морския бряг. Това е доста необичайно място за начеването на музикална кариера. Когато професорът ни говореше за тези картини, той обясняваше, че те по един особен начин стават “преводими” в твоето лично обкръжение.

Ходил ли сте в Бавария по местата, за които ви е говорил и показвал вашият професор, за да ги видите от първа ръка?

Това е интересен въпрос, защото допреди 10 дни бих ви отговорил с “не”.

Значи тъкмо навреме.

Прекарах 9 прекрасни дни в Мюнхен, и се възползвах от възможността да разгледам околността. Оцених колко прекрасно е всичко. Прекарах много време в Австрия, особено в Залцбург, което е доста близко, но областта около Мюнхен носи много специални усещания за мен.

Има ли някакъв персонаж в немската музика, някой, който да обединява всичко, създадено тук в областта на музиката или литературата?

Едно от най-забележителните неща относно традицията в германската музика и литература е, че тя е вековна, много стара и дълбока. В този период забележителното е невероятните иновативни, почти радикални точки на прогрес, които са се случвали. С това искам да кажа, че има такова разнообразие, при което е почти невъзможно да се определи кой точно фактор определя цялата традиция, тъй като въобще не съм сигурен, че това може да бъде сторено.

Може да се кажат много неща за самата култура. Слава Богу, дори и днес с тези невероятни технологични изобретения, които имаме, например Интернет, видеоконференциите, мобилните телефони, тези “незабавни” начини за поделяне на информация, това си е просто поделяне на информация. За щастие това не е поделяне на култура… все още. Можем да получим някакво усещане, но това са си просто частици информация. Казвам “за щастие”, защото в този смисъл все още има големи разлики от култура до култура. Трудно е да бъдат обяснени, но ако можех да ги обясня, съм сигурен, че щях да бъда начело на Организацията на обединените нации, или пък някоя друг чуден дипломатически пост. Всичко това има пряко въздействие върху живота ни, архитектурата и изкуствата, дишането, естественият аромат оказват голямо влияние върху това как се развива културата. Аз съм безнадежден калифорниец и ужасно американизиран човек, и никога не съм имал намерение да се наричам по някакъв друг начин – всеки е това, което е. Все пак радостта от поделянето на културата, удоволствието от универсалността на изкуството е факт. Това е език, който прескача всички граници, това е нещо уникално човешко, което го има във всеки от нас. Важното за тези от нас, които се занимаваме с изкуство е поне да се опитаме да разберем кои са източниците на тези култури, откъде идват те, за да може да се развие истинска симпатия към тях. Така че да, езикът, естествената среда, ритъмът на обществото са неща, които в Германия определено са по-различни от където и да било другаде по света.

Веднъж бяхте казал, че като син на архитект ви е било предопределено да дойдете в Берлин. Когато дойдохте тук, стори ли ви се архитектурата наистина така впечатляваща?

Впечатляваща да, но не непременно в положителен смисъл. Човек може да бъде впечатлен от въздействието на нещо. Наистина, архитектурата на Потсдамерплац е много впечатляваща, но дали е велика архитектура е трудно да се каже. Трябва да се установи някаква връзка, отношение. Отнема известно време, но самият факт, че нещо може да ви впечатли в този свят, където постоянно ни залива толкова много информация, говори сам по себе си.

Жена ви е израснала в Германия, въпреки че е с японски паспорт. Тя ли ви разясни какво е Германия, преди да дойдете тук за първи път?

Да, ние често говорим. Първият път, когато водихме задълбочен разговор по тази тема, бе и първият път, когато я поканих в Калифорния, за да се запознае със семейството ми. Тя никога преди това не беше ходила в Калифорния.

Първото нещо, което каза жена ми, когато слезе от самолета, бе: “О, Боже, тук съм на края на света! НЕ мога да продължа нататък, защото ако продължа, ще се върна в Европа”. Когато тя каза това, беше много разтревожена. Точно тогава започнахме в дълбочина да обсъждаме музиката и това как от нейна гледна точка би било абсолютно невъзможно да прекара целия си живот в Калифорния и да бъде музикант. Нейната ориентация, отношението ѝ към музиката е свързано в много по-голяма степен с тази страна. Това стана очевидно и за двама ни по време на онази наша среща на края на света.

Току-що споменахте думата “ангст” – тревога. Можете ли да се сетите за други думи, които не са преводими на английски?

Всъщност научавам такива всеки ден. Вчера например научих разликата между “щал” и “щойер”, тъй като досега бърках двете. Да, наистина има думи, които не могат да бъдат преведени, които са прекрасни. Преди десетина години направих едно откритие, че френския и немския все още позволяват нови думи да се появяват в разговорите. Така една дума може да има няколко различни значения, в зависимост от това как, къде и кога я използвате. Тук обаче може да влезе в употреба дипломацията. Понякога все пак новите думи не могат да бъдат преведени. “Ангст” е една от тези думи. Тя не може да бъде пряко преведена на английски, но се отнася за едно човешко чувство, което е съвсем истинско. Просто то не може да бъде описано.

Има ли нещо, което да представлява Германия за вас? Какво е то?

Отново, това се отнася за човек, който е относително от скоро в Германия; някой, който е силно впечатлен от красотата, от културата… Това е една изключителна култура. В този смисъл бих казал, че за мен Германия се представя от онова особено сливане между най-напредничавите технологични открития и старата традиция.

_________________________________________________________________

Бюлент Кулугчу – Ди джей и композитор

Роден през 1971 в баварско село в семейството на турски гастарбайтери. От 1985 играе в театрални и филмови продукции.

След 1987 композира филмова и рекламна музика. Издава електронни, техно и хаус компакт дискове. През 1999 година основава групата “Поколение Алди”. През 2000 се появява на Парада на любовта в Берлин.

Бюлент, родителите ви са дошли от Турция като гастарбайтери, а вие сте роден в Бавария. Как бяхте приети тук?

Майка ми беше шивачка в Турция, а баща ми работеше за НАТО в Черно море. Искаха да дойдат тук за 2 години и трябваше да минат през проверка на здравословното състояние. Било им е трудно, тъй като зъбите на баща ми са били в много лошо състояние, а майка ми е била бременна.

Турското правителство изплаща комисионна по 70 марки на човек. Те първо пристигат в Мюнхен, а след това са изпратени в Пфафенхофен. Там започват да работят за “Хип”, производител на детски храни, където режат месо.

Със сигурност са имали проблеми в интегрирането. А и аз все още имам.

Никой в Германия ли не се е заинтересовал от родителите ви?

Не… Кой?

Опитваха ли се родителите ви да осъществят контакт например с някой в селото?

Да, понякога, когато косяха моравата и бъбреха с някой съсед. Но никога не са били канени на вечеря или нещо подобно.

С други думи, родителите ви са живели в селска къща, но са били буквално изолирани?

Да, точно така.

Вие изпитвахте ли също изолация?

Да, разбира се. Е, за мен бе по-лесно, тъй като съм роден и израсъл тук. Научих немския на улицата и от телевизията, освен това учех и брат си на езика.

Имах готини приятели, с които се разбирах – момчета и момичета. След това минах през училището. Ходех там с брат ми, с когото в началото бяхме единствените чужденци. Неколцина дойдоха по-късно. Селото беше голямо, а семейства от съседните села също изпращаха децата си в това училище. Не беше особено хубаво.

Спомням си, че не бяхме длъжни да ходим на религиозно обучение. Другите ставаха прави, за да си кажат молитвата, докато ние бяхме единствените седнали.

Вие сте мюсюлманин.

Да, разбира се, човек автоматично става мюсюлманин, ако родителите му са такива. Не можеш да се откажеш, или нещо такова…

Някак си усещах, че другите деца изпитват омраза. Не зная откъде идваше – може би от родителите. Нали знаете – “Не играй с него, той е чужденец!”

По религиозни причини?

Да, разбира се, смятам, че е било по религиозни причини. Може би ако бях югославянан, това нямаше да бъде такъв проблем. Предполагам, че има класово разделение – има висококласни чужденци, например англичани, французи и скандинавци. След това са средната класа – испанци, португалци, югославяни. Накрая идва низшата класа – турци, черни, афганистанци… и кой знае, може би и ескимосите…

Предполагам, че като човек от второ поколение, вие вече сте се изправяли пред проблема дали да бъдете повече турчин или повече германец в национален смисъл. Вероятно германците са направили избора толкова лесен, че вие сте избрал в полза на турците.

Да, разбира се. Все още имам турски паспорт, въпреки че съм роден тук. Не е толкова лесно просто да го изоставя, въпреки новите закони и т.н. Но не това е важното. Проблемът е, че родителите ми говореха с мен само на един език. те са много религиозни, казват си молитвата 5 пъти на ден, отбелязват празниците и всичко необходимо. Преди и аз бях така, но вече не го правя, тъй като просто не е подходящо. Тук човек не може наистина да вникне в духа на религията. Щеше да бъде различно, ако можеше да се чуе мюезин, който призовава хората на молитва. Ако афишираш религията си тук, се превръщаш в аутсайдер. Преди имах един учител, който казваше, че хората като нас, турците, имат различна идея за собствеността, а не като германците – имаме навика да крадем разни неща. Или пък като циганите, които също крадат. За тях, за тяхната култура собствеността е нещо съвсем различно.

Винаги съм искал да свиря на някакъв музикален инструмент, но родителите ми не щяха и дума да става за каквото и да било изкуство. Въобще не ги интересуваше – дори не четяха книги. Прочетох първата си книга по случайност, защото брат ми правеше същото на училище. Това беше издание с меки корици на “Метаморфоза” на Кафка. Тогава бях на 9 години. Струваше ми се наистина интересно – човек да се превърна в буболечка и всичко останало. Беше ми много забавно и от този момент започнах силно да се интересувам от германска литература.

Какво научавате за Германия, когато я опознавате от телевизията, по начина, който току-що описахте?

Едно от нещата, които си спомням, е за думата “гол” като съблечен. Тази дума никога не е била изговаряна в семейството ми. Постоянно се чудех какво ли значи “гол”. Веднъж попитах брат ми, който обясни, че ако някой е с плешива глава, то той е гол. Това отчасти е вярно, но аз реших, че гол означава плешив.

Трудно е да се каже какво разбира човек за Германия от гледането на телевизия.

Научил сте езика на телевизията, както и този на литературата. Какво търсехте в литературата?

Бях много самотен. Баща ми бе много властен и често ме биеше като дете, почти всеки ден. Затова си създадох свой собствен свят. Освен това много бързо станах наясно с нещата, които се случват между хората. Проумявах ги много по-бързо от брат си или от родителите си, мислех различно от тях.

Вие работите като актьор. Присъствахте и на най-голямото рейв парти в Германия.

Да, миналата неделя.

Усетихте ли тогава феномена на масовото внушение?

О, да, играхме пред публика от 26 хиляди души. Пред сцената имаше ужасно много хора, чак не можехме да видим последните в дъното. Правя някакъв жест на публиката, а те ми отвръщат със същото. Нямаше нужда да правя нищо друго, само това. Те повтаряха…

По време на представлението поставям брадва върху една клавиатура. Просто шоу – да ги забавлявам.

По едно време брадвата запецна в клавиатурата, затова ги вдигнах и двете. Всички присъстващи също веднага си вдигнаха ръцете – “Да, натроши я на парчета!”

На следващия ден си мислех как ли са се чувствали Хитлер и неговата банда, когато са стояли пред онези маси и са ги манипулирали. Аз правя много изпълнения на живо. Постановката “Мейдей” е просто комерсиална техно и електронна музика, но аз правя и по-ангажираща музика, а когато свириш, наистина можеш да манипулираш хората с това нещо. Въпросът е къде ще “сложиш” запетайките в музиката, как можеш да ги подлудиш, като поддържаш определено темпо с много шестнайсетинки. Така те си мислят, че музиката се забързва все повече и повече, и стават по-екстатични.

Преди месец свирих за “Гьоте Институт” тук, в Мюнхен, с новата си група “Дженерейшън Алди”. Арт-хората от “Гьоте Институт” станаха, и започнаха да танцуват възторжено, а преди това атмосферата бе много суха, като предъвкана сто пъти.

Да, със сигурност можете да водите хора с музиката. Можете да им внушите много неща – страх, щастие, сексуалност…

Защо групата на сина на турски емигранти се нарича “Поколение Алди”.

Веднъж отидохме на битпазара, търсехме някои неща за една инсталация. Тогава един приятел ми каза, че приличам точно на баща ми, от неговото поколение… И така…

Т.е. има ироничен подтекст – заради турския магазин в Алди?

Да, дойдоха ни наум няколко имена – “Алдидас”, “Мохамед Алди”.

Доста се посмяхме на себе си, което е много хубаво. Човек не трябва да бъде прекалено сериозен.

Чувствал ли сте някога възмущение от това, че живеете в Германия?

Да, има такава дума, “алманджил”, което значи германски турчин, който идва от Германия. Те имат пари, но продължават да работят много за жълти стотинки.

Преди ходехме до Турция за по месец и взимахме със себе си всякакви неща – перални машини и всякакви такива, които по онова време не можеха да се намерят там. Подкрепяхме роднините си там. Все още си спомням, че в началото на 80-те години на миналия век там човек можеше да живее цял месец само с една банкнота от 50 марки, а тук е нищо.

Има ли нещо, което да представлява Германия за вас? Какво е то?

Бутилката на “Маги”.

Защо?

Защото може да се види навсякъде. Не зная за друга такава страна.

Надпис: Роджър Вилемсен разговаря с диджея и композитор Бюлент Кулукчу

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Добре дошли у дома”

Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________

1

7

Аржентина – страната, наречена по името на благородния метал, който се намира в изобилие тук, търси начин да отмести облака, който се е прострял върху бъдещето ѝ. Бившият икономически локомотив на южно-американския континент сега пропада с главоломна скорост във финансовата бездна.

Днес огромната тежест на националния дълг заплашва да извади от релси аржентинското общество. След като в продължение на години средната класа се бори с наближаващата депресия, най-накрая хората излизат по улиците.

Сега, месеци по-късно, те все още са там.

Не е лесно да си представиш бъдещето, когато под краката ти се срутва основата на съществованието.

Всред тази криза се появява нов театрален стил – критичен и провокативен. Новият аржентински театър не пести нито думите, нито делата си.

МСАТ представя четвърта част на

документалния филм на Дойче Веле

„Добре дошли у дома„

Даниел Веронезе е съосновател на групата “Ел Периферико де Обхектос”, или “Театър Периферия на обектите”. Трупата е известна по цял свят, а Веронезе е един от малкото аржентински режисьори, които не са безработни от години. Неговата репетиционна се намира в квартала Палермо Виехо на аржентинската столица Буенос Айрес, недалеч от мястото, където обикновено се провеждат демонстрациите. Това е остров на спокойствието сред море от хаос. Веронезе не е сляп към това, което се случва по света – той работи по нова творба за Световния театрален фестивал в Германия, наречена “Апокрифо уно ел суисидио”.

Започнете да говорите веднага щом свърши музиката.

Танцувайте там назавд, като търсите стъклото, ножа и кравата.

След това донесете кравата долу, като вървите много бавно.

Когато стигнете до там, вдигнете оръжието.

Това е вечерта на извършването на самоубийството и е очевидно колко добре са настроени артистите като една общност.

Ние и преди сме работили по творби за самоубийството, но нещата се промениха след това, което се случи.

Това, което се случва навън, ни засяга, но пък не значи, че сами нямаме какво да кажем. Искаме да причиним малко неудобство, да създадем зони на несигурност и да се изправим лице в лице с тази криза.

“Ел Суисидио” на Даниел Веронезе игнорира табутата, заобиколили неговата тема. Негова запазена марка е използването на кукли дори и когато става въпрос за нещо толкова мрачно като това човек сам да отнеме живота си.

Главната причина, поради която хората решават да се самоубият е защото са самотни. Смятат, че не могат да разрешат конфликтна ситуация с някой човек по какъвто и да било друг начин. Ето защо се предават, казват си: “Аз съм социално същество и не мога да се справям със себе си повече! Аз съм сам в това общество и вече не се разбирам.”

За Веронезе напрежението между импулса да живееш и желанието да умреш отразява конфликта между индивида и обществото.

В настоящата криза това напрежение се разраства до ужасяващ мащаб.

От дълго време в Аржентина нещо ври. Нещо, което се бори да излезе, но никога не е можело… Това е нова форма на насилие. Както можете да видите от това произведение, а също и в други наши разработки, всички бариери падат, а насилието се разпространява необезпокоявано. На дневна светлина излиза нещо, което досега е било потискано. Загубата на контрол е това, което прави демокрацията уязвима. Вкусът на свободата води до постоянни злоупотреби на икономическо и социално равнище. Живеем в трудни времена…

“Ел Суисидио” се занимава с аржентинското общество, а също и как един човек може да бъде пречупен от собственото си съществуване.

Средната класа постепенно се плъзга към бедността, а бедните падат под линията на съществуване… Всяка надежда за бъдещето се изпарява.

Гневът обаче остава. Аржентинците ежедневно “обсаждат” правителствените сгради и удрят с тигани и тенджери, за да изразят недоволството си.

Актьорът, режисьор и професор по драма Рубен Сумахер няма къде да избяга от постоянния шум, който демонстрантите вдигат.

За него кризата е предизвикателството на живота му. Как да реагира на случилото се? Как един актьор се справя с това ниво на нестабилност.

Времена като тези ни карат да се чувстваме много неудобно, защото искаме незабавно да реагираме на случилото се, но изкуството не ни позволява. Всичко, което можете да създадете, и следва точно тази линия на реалността, се оказва не съвсем истинско. Изкуството трябва да се движи паралелно, да създава нова реалност. Ние обаче все още не можем да си представим тази “паралелна реалност”. Тя е различна от творческата реалност, и въпреки това съществува в този контекст.

Последната творба на Рубен Сумахер се развива в една библиотека – диаметралната противополжност на шумните улици на Буенос Айрес. Той създава пиеса по творбата на известния драматург Хорхе Луис Борхес “Вавилонската библиотека”. Тя се изпълнява в малка местна библиотека – същата като тази, в която е работил и самият Борхес.

Пиесата е диалог между библиотекари, написана в памет 100-годишнината на поета, но разкрива зловещите събития от декември 2001.

Вече споменахме как ежегодно се покачва броя на самоубийците.

Може би започвам да се страхувам повече с напредването на възрастта,

но смятам, че човешкият род е заплашен с изчезване,

но библиотеките ще останат – осветени, самотни, безкрайни и напълно недвижими,

въоръжени със скъпи корици, незначителни, тайни.

Ако някой ми беше дал задачата да изнеса днес “Вавилонската библиотека”, не зная дали щях да избера този подход, но след като я поставих, това ми се стори интересно приключение.

Имам предвид, че щом политическата реалност в Аржентина се променя толкова бързо, един текст също може да се промени. В даден момент може да бъде много полезен, а в следващия – напротив.

След първото изпълнение обаче проумях, че произведението е много “аржентинско”, много особено. То показва кои сме ние.

Сумахер донася “Вавилонската библиотека” и в Германия. Текстът се занимава с желанието за знание и колко безполезно може да бъде четенето на книги за намирането му. Една от гларвните теми на Борхес е търсенето на ред в света, едно упражнение, за което днешна Аржентина не може да прави нищо друго, освен да мечтае.

Град Ла Плата е на около 1 час път от Буенос Айрес. Беатрис Катани се радва на относителното спокойствие в работата си, което има тук. Тя е драматург и режисьор, който търси начини да разбере както миналото, така и настоящето на Аржентина.

Ако ръчкаш миналото, това значи да си имаш работа с ерата на военните диктатори. Тази кървава глава от аржентинската история е оформила Ла Плата повече от много друти градове.

Точно в началото на диктата в Ла Плата имаше най-много липсващи хора в цялата страна. Това беше един ужасяващо труден процес. От онзи момент градът се промени, особено по отношение на своето културно бъдеще. Днес икономиката променя бъдещето тук почти по същия начин, както и в останалата част на страната.

Залата за репетиции и представления на Катани е бивш кинотеатър. За режисьорката това място е идеално. Катани също е поканена в Германия, за да постави пиесата си “Куепос абандерадос” – “Изоставени тела”. Заглавието предполага, че става въпрос за изчезналите, или “дисапересидос” по време на военния режим; труповете, които така и не са намерени.

Действието се развива в една кооперативна ферма. Жена се връща при сестра си след дълго отсъствие и носи със себе си мъртвото тяло на свой приятел.

Какво ужасно извращение. Не зная какво да кажа.

Дават ти снимки на покритите трупове.

Разбираш ли? Снимката е нещо живо, а трупът – не!

Дават ти снимка на труп, и какво представлява тя?

Живо изображение на мъртво тяло.

Тази пиеса заема малко от историята на Антигона, и трозява случилото се тук по време на военния диктат, когато бе много трудно да се открият липсващите тела, за да бъдат погребани. Темата е за непогребаните трупове, които не могат да бъдат оплакани. И изведнъж по средата на сцената се появява труп, с който героите трябва да се оправят, но никой не знае какво да прави – също като историята, която се повтаря отново и отново.

Дори и днес това е един неудобен, но постоянен въпрос в Аржентина. Всеки четвъртък през последните 25 години майки на изчезнали демонстрират пред президентския дворец. Макар и след толкова време, никоя от тях не знае какво се е случило с детето ѝ, как и кога е починало, нито къде е погребано.

_________________________________________________________________

Докато през деня майките на изчезналите демонстрират на Плаза дел Майо против нерешените престъпления на миналото, вече хората, които се чувстват онеправдани от правителството, искат да ги чуят.

Домът на Рубен Сумахер е неговият театър. Като повечето хора от своята трупа, той работи едновременно по няколко проекта – понякога като режисьор, понякога като актьор. Сега той репетира за друга продукция, наречена “Сине Хирургико”, или “Хирургическо кино”. Пиесата се изнася в малки помещения, които едва побират 15 души. Не е Бродуей, нито пък субсидирана от държавата културна институция; той е автономен и независим – театърът като стратегия за оцеляване.

Не можете да предвидите какво ще се случи тук. Хората харесват нас, които работим в независим, “андърграунд” театър. Ние сме обезнадеждени – аз се занимавам с това, защото иначе ще умра или ще се пръсна. Загова по-добре да правя театър. На тази основа са много театри, а особено като се има предвид колко много хора има тук. Това е един изтощителен феномен в Буенос Айрес.

В тази сцена от постанковката се прави дисекция на болестта на една цяла нация.

Болката е потушена, о ти прекрасна топлина на разкъсвана от болки Аржентина,

която търсиш щастието си в земите, които твоите деди са оставили зад себе си,

които са изоставили, за да намерят щастието си тук.

Аз бих напуснал Аржентина единствено, ако има пряка опасност за живота ми – никой не иска да бъде убит. По време на диктатурата унищожението бе планирано като част от политиката. Понастоящем унищожението приема друга форма – това е бавното унищожаване на бедните. Аз обаче смятам, че можем да се борим, или поне имаме възможността да ѝ отговорим. Ето защо не смятам, че има много смисъл да напуснем това място.

Сумахер е първо поколение аржентинец, също като много други негови сънародници, дете на имигранти. Сега икономическата криза надига вълна от емиграция. Мнозина вярват, че единствената им надежда е да напуснат страната. Беатрис Катани работи в тази насока в новата си постановка, която тя нарича “фикция на истинския живот”. Тя иска да интервюира хората по улиците какво мисля и чувстват, а след това да разработи театрална пиеса въз основа на това, което ѝ кажат. Тя отива в Берисо, на около 7 километра от Ла Плата, за да получи “перспектива от предградието”.

В Берисо почти не си личат някогашните щастливи дни на Аржентина. Повечето хора вече са се изнесли, а тези, които са останали, почти нищо не ги задържа тук.

В този месарски комбинат някога са работили почти 40 хиляди души, но е затворен от 20 години. След това тук не се е появявало нищо, което да го замени. Тук хората живеят трудно и отначало Беатрис Катани не успява да накара никого да говори с нея.

Най-накрая тя отива в най-стария бар в града.

Това е най-старата част на града, но както виждате, тук не се случва нищо. Все едно е пълно с духове. Ако можехте да видите улиците по времето, когато всички имаха работа, щяхте да разберете колко е пусто сега.

Това едва ли ще се промени скоро. Катани иска да документира тукашното настроение. Тя слуша и млади, и стари.

Как се чувствате?

Ужасно… Тук няма бъдеще.

Хората в провинцията гладуват.

Трябва да има голяма промяна.

Какво мислите за бъдещето?

Напълно несигурно е. Няма голяма надежда. Очевидно е, че правителството е фалирало. Единственият ни шанс е чужда столица, въпреки че никой не би си признал. Страната няма нищо общо с името си.

Катани казва, че в Берисо не е по-различно, отколкото в останалата част на Аржентина.

Всеки мисли за икономическата криза.

Боли, когато човек види това. Досега не съм правила толкова интервюта на улицата, защото съм почти убедена, че няма никаква надежда за промяна, никаква надежда за бъдеще. Има едно усещане за социален провал, което никога не е съществувало тук преди.

Трудно е да се живее, когато не очакваш нищо отникъде, или пък мислиш, че ще стане още по-лошо… много по-лошо.

Даниел Веронезе също не таи надежда за промяна. Неговите пиеси говорят за копнежа да се случи нещо, което да разтърси света. Според него театърът е идеалната медиа за това послание.

В пиесата му “Ел Суисидио” актът на самоубийство е емблематичен за настоящата ситуация. Това не е проблем само на една отделна душа, а на цялото общество.

Смятам, че нашата задача е да създадем зони на постоянно питане, което никога не свършва и не предлага безопасно убежище. Има врати, пространство в главите на публиката, били те германци, французи, италианци или аржентинци. Това е пространство, което ние се надяваме да е свободно.

Нямам представа как ще реагира на тази пиеса всяка отделна глава. Зная, че някои ще я интерпретират според настоящата ситуация в Аржентина, но нямам никаква идея какво може да си помисли един германец. Тук тя вероятно ще бъде интерпретирана като видение за нашето общество, на това как ние се самоубиваме ежедневно.

Веднъж видях една умряла крава, заобиколена от хора, които плачеха.

Почудих се какво им има? Една умряла крава е свободна.

“Ел Суисидио” е почти готова за премиерата си на Германския театрален фестивал. пиесата танцува по опънатото въже между факт и фикция; тя флиртува със стремежа за смърт и разрушение.

Ситуацията в Аржентина може и да е по-крайна от тази в Германия, но вероятно не е единствена. Може би ще намери отклик в европейските умове сред публиката по време на фестивала.

Световните театри са места, където могат да се срещнат възгледи. Възгледи, оформени от еднакви решения. Можете да се сблъскате със същите въпроси на различни места въпреки различния опит и вариращите социален и политически опит.

Това е театърът на света… според мен той е и театър на насилието.

Тъй като “Ел Суисидио” не изобразява това насилие графично, то е по-скоро като спомен от кошмар и виденията на една нация, която се събужда от кошмарна реалност.

МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Добре дошли у дома”

Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________

1

6

МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле

от поредицата “Световно наследство”

Хуе, Виетнам

Аз също не зная откъде идва тази атмосфера – може би защото тук са живели много поети. Императори, мандарини и придворни описват същите романтични чувства. Със сигурност многото дъжд предизвиква меланхолия; той кара времето да тече бавно като река.

Всъщност Сон Хуан, или Ухаещата река, има много общо с това. Когато я покрият есенните мъгли, човек може да усети как тя придава особена атмосфера на Хуе. Ухаещата река е тема на хиляди стихове, но аз смятам, че нищо не се е променило от дните, когато тя вдъхновява архитектите да построят този поетичен град. В Златната епоха, когато Хуе е имперски град, сърцето и столицата на Виетнам.

В началото на ХIХ век Гуа Лонг основава последната виетнамска имперска династия. Той построява новата столица на Ухаещата река по китайски модел.

В продължение на 143 години в Хуе управляват тринайсетте императори на династията Нгуен – първо в невероятен разкош, а накрая в упадък и поквара.

Той живее в къщата на принцовете. Дъщеря му изучава виетнамска музика в консерваторията. Той не иска нова мебелировка – къщата му вече е мебелирана в класически стил “Хуе”. Плочиците по колоните са изписани със стихове за “Хуе”.

Пранг Туан Ан е градският историк. Той се е посветил на културата от имперската епоха по време, когато революционен Виетнам все още не може да го оцени.

Град Хуе в Централен Виетнам е разположен на брега на Ухаещата река. Работата продължава през 1802 и продължава 30 години. Армии от работници създават цитадела, защитавана с оръдия, със стена, дълга 11 километра.

Отвътре има град в града, също заобиколен с диги и стени – самият Имперски град с неговите дворци, храмове и министерства. През ХIХ век, когато останалата част от света навлиза в една нова епоха, в Хуе се създава императорски двор в китайски стил.

Последната императорска династия във Виетнам е Нгуен. Те управляват по време, когато колониализмът вече чука на вратата на нашата стриктно конфуцианска цивилизация. Ние възприехме това от Китай 2000 години по-рано – писането, културата, държавната организация, монархията и императора като син на Небето. Китай е нашият ментор; сърдечен господар, който дълго ни управлява, и от когото се освободихме сами. Това е важното. Аз също мисля, че в търсене на хармония с природата нашата архитектура е по-скромна от своя китайски модел.

Това е Нго Мон – могъщата северна порта на Имперския град. От нейната балюстрада се гледат паради, произнасят се присъди, както и се оповестява лунният календар. В основата на градските стени се намира павилион с точно 100 колони. Броят им символизира неопределеното, и всъщност безкрайно управление на императора.

Само императорът може да минава през така наречената “Обедна порта”.

Това е Дин Тай Хуа – Дворецът на върховната хармония, залата за имперски аудиенции.

Тук се празнуват коронации и рождени дни, а два пъти месечно владетелят събира около себе си своите мандарини. На всяка от 80-те дървени колони с най-фин лак са изобразени 9 дракона – имперският символ, както и облаци – знак, че владичеството му е признато от Небето.

През 1949 на балюстрадата пред Обедната порта последният император предава властта на Хо Ши Мин. Издигнати са знамената на революционен Виетнам. Две войни обаче чакат народа на Виетнам – първо срещу Франция, а после и срещу Съединените Щати. Градът на Ухаещата река е особено силно засегнат и от двете.

Императорският град отдавна е изгубил своето значение. С множеството мотопеди и рикши днешен Хуе е също така забързан и шумящ като всеки друг град във Виетнам. Пазарите са претъпкани. Известната кухня на Хуе все още напомня за имперската епоха, както и многото момичета в класическо белите “аудаи”. Хуе е бил и продължава да бъде образователен център; дори и днес е сърцето на виетнамския будизъм.

Голямата камбана се чува на 10 километра.

Пагодата Тиен Му, която се намира извън града, е най-старата в Хуе. Нейната 7-етажна кула символизира 7-те превъплъщения на Буда. Пагодата, която е разположена точно на брега на реката, е една от забележителностите на Хуе. Точно тук Небесната жена Тиен Му е изпратена да посочи на династията Нгуен къде ще се намира новият им град. По време на виетнамската война Тиен Му е пагодата на съпротивата. Като реликва е запазен автомобилът, с който първият монах, който се самозапалва в знак на протест, отива в Сайгон. В центъра на всяка къща стои олтар на предците. Починалите членове на семейството присъстват дори и след смъртта си. Те са почитани, с тях се съветват…

В Хуе почитането на предците е в основата на виетнамската религиозност. В популярната религия то е комбинирано с боготворене не духовете. В града има хиляди храмове. Култът към предците се слива с по-късните религии и движения като таоизма, конфуцианството, и преди всичко будизма. В имперските времена будизмът е държавна религия. Всички императори са будисти, те основават повечето от будистките манастири. В Хуе има 300 пагоди.

Два пъти месечно заедно с жена си Пранг Туан Ан отива в една пагода. Тя е разположена в борова гора извън града – истински оазис на медитативно спокойствие.

Тази пагода е основана през 1823 година.

Смятам, че в културното наследство на Хуе влизат не само неговите сгради, но и интелектуалната му култура.

В Чаения храм в имперския град се помещават светилищата на предците на династията Нгуен. Между първите силни императори и по-късните марионетни императори на французите се намира светилището на четвъртият император на Хуе, чиято трагедия обяснява голяма част от меланхолията на града. Той бил висок само метър и петдесет, изискан, високо образован. Името му е Ту Дюк.

Той написва 4000 стиха и 600 произведения в проза – добър поет, но слаб император. По време на неговото управление французите превземат страната. След това императорския двор става марионетен. Трудно е да се каже дали по-силни мъже биха могли да спасят страната. Потиснатият от вината Ту Дюк бяга от реалността в своя мавзолей, който както повечето императори е построил още приживе.

На няколко километра от града се намира императорското гробище на Хуе. За императорите земният живот е просто преходна фаза. Те строят дворцови мавзолеи, заобиколени от паркове, лотосови езера и павилиони, където душите им биха имали подходящо обиталище след смъртта си.

Ту Дюк използва гробницата си преди да умре. Той седи тук, пише и рецитира поезия край лотосовото езеро, около което обикаля нощем при пълнолуние. За майка си, жена си и 104-те си наложници той построява дворец и квартири. Пищните банкети се съпровождат с музика е поезия. Цялата тази магия обаче не успява да уталожи меланхолията на Ту Дюк.

Четвъртит двор с четири статуи-пазачи води към павилион, зад който се намира същинския гроб. В павилиона има масивна стоманена плоча, на която с 5000 знака е гравирана изповедта на Ту Дюк.

Роден съм слаб и болнав и за мой срам нямам деца. Само благодарение на шанса получих владението на държавата от баща си. Наричам гроба си “Гроб на унижението”.

О, Хуе, тъжно момиче, ела тук и забрави реалността. Защо си толкова тъжна, когато всички други се радват?

Това са думи от класическа поема от имперската епоха. И до ден днешен настроението в Императорския град на Виетнам остава леко съзерцателно, отдалечено, меланхолично. Хуе е мястото, където тъгата се усмихва, а радостта ридае.

МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Хуе, Виетнам”

Превод: Никола Колев

Текста чете: ____________________________________________________

4