Видеото прожектира изображения върху паравана на сцената. Изображения на жертви на мъчения – мъже, жени и деца.
Самотна жена танцува с гръб към публиката. С танца тя разказва историята на това как е оцеляла по време на управлението на Пол Пот в Камбоджа.
Имам около 200 приятели, мъже и жени, всичките музиканти и танцьори, които така и не успях да видя повече. Оцеляха двайсетина от тях.
МСАТ представя четвърта част на
документалния филм на Дойче Веле
В Пном Пен четирима танцьори са на посещение в известния затвор Тулсленг. Това е центърът за разпити, който червените кхмери създават в центъра на камбоджанската столица. Днес това е мемориал и музей на геноцида, който режимът налага на собствения си народ през 70-те години на ХХ век. Червените кхмери пазят подробни записи за хората, които измъчват и убиват. Никой обаче не знае колко точно загиват – 2, а може би и 3 милиона.
Това е мястото на убийствата. Диктаторът Пол Пот така и не е изправен пред правосъдието.
Страховитата служба по сигурността №21 на Пол Пот се намира в бивше училище. Червените кхмери разделят стаите на груби килии, където за всеки затворник са отделени едва 2 квадратни метра. От около 15-те хиляди затворника, които са докарани тук, живи излизат само 7. Останалите са измъчвани до смърт.
Четирите камбоджански танцьори и режисьорът Хон Кен Сен обсъждат постановката, която ще представят – “Континуумът отвъд полетата на смъртта”. Заглавието се отнася за травмата, която продължава да тежи на душата на една цяла нация.
Хон Кен Сен смята своя подход към театъра за “документално представление”. Той обединява модерна музика, традиционен куклен театър и класически танц, за да изрази истинските преживявания на актьорите.
Изпълнението на 69-годишната танцьорка Ем Тей. Заедно с другите посредством танца тя разказва историята на живота си.
Темата по документирането на по-възрастни артисти за мен е по-особена. Аз ги смятам за увеличително стъкло, през което ние можем да наблюдаваме тяхното общество и култура. И наистина, в случая с Ем Тей – в живота ѝ можем да видим цялата история на Камбоджа; културните, политически и социални перспективи се разкриват чрез историята на един човек.
С уважение наричат Ем Тей “старата господарка”. Днес тя и дъщеря ѝ Приап преподават танци в Университета по изящни изкуства в Пном Пен.
В Камбоджа Ем Тей е известна като “десетата танцьорка”. По време на геноцида на Пол Пот 9 от всеки 10 артисти и музиканти са избити. Тя е десетата, която оцелява. Тя е дъщеря на работници – майка ѝ е готвачка, а баща ѝ – мияч в кралската кухня.
Често ходех при майка ми в двореца и гледах как репетират кралските танцьори. След това танцувах сама под едно дърво точно до мястото, където работеше майка ми. Един ден ме видя кралицата и каза: “О, госпожица Тей може да танцува! Ела при мен утре.“ Когато отново отидох на следващата сутрин, кралят ме изпрати в стаята на танцьорите. Преподавателят трябваше да реши коя роля ще е най-подходяща за мен. Той каза, че това ще е ролята на Як – демона.
Ем Тей се обучава с години, преди да може да изпълнява танца на Як, една от основните фигури в камбоджанската версия на индуския епос Рамаяна. Як е всепоглъщащият демон, разрушителят на доброто.
Сега дъщерята на Ем Тей, Приап, следва стъпките на майка си.
Започнах да танцувам на 7-годишна възраст. Често гледах майка си на сцената – как танцува и преподава. Виждах как тя се движи гладко и изящно. Харесваше ми нейното величие и мощ. Продължавах да се упражнявам, докато не се научих да играя тази роля.
Под патронажа на крал Сиханук Кралският класически балет процъфтява в средата на ХХ век. Политическите му маневри в периферията на Виетнамската война води до детронирането му от военните през 1970 година. В изгнание крал Сиханук намира странен съюзник в усилията да си върне трона – малка партизанска група, която нарича себе си “Червени Кхмери”.
В последния ден от новогодишното празненство в Камбоджа червените кхмери превзеха столицата. Ходех в двореца, за да пея и танцувам на банкетите на кралското семейство, както и на всяко друго новогодишно празненство. В последния ден, тъкмо когато си тръгвах за дома, изведнъж чух викове: “Излизай, излизай!”
На 17 април 1975 силите на Пол Пот влизат в столицата и биват приветствани като освободители.
Камбоджанският народ иска единствено войната да свърши.
Около 2-3 часа след “освобождението” червените кхмери казаха, че трябва да напуснем Пном Пен, макар и за 3 дни. Те настояваха, че трябва да прочистят столицата от амуниции и бомби; че ако не напуснем Пном Пен, ще бъдем избити, тъй като америнаците скоро ще започнат да бомбардират града.
Всъщност това е началото на най-голямата човешка катастрофа в историятана Камбоджа. Пном Пен е напълно евакуиран. Всеки, който не се подчини на заповедта, бива разстрелян на място. Пол Пот има за цел да разруши градските центрове в Камбоджа. Някогашният шумен град се превръща в пустош, с изключение на концентрационния лагер в центъра.
Трите дни преминават в седмици, месеци, а накрая и години. Като членове на кралския двор Ем Тей и семейството ѝ трябва да бъдат регистрирани от червените кхмери, но за нейно щастие те пропускат да го направят. Семейството ѝ успява да напусне незабелязано Пном Пен.
Дори не успях да се прибера вкъщи и да си взема нещата. Със себе си носех само една чанта, дрехите на гърба си и няколко книги с песни. Отидох в едно село в провинцията, където всички бяхме принудени да работим всеки ден на оризищата.
Веднъж по време на една почивка хората на Пол Пот казаха: “Хей, старице, защо танцьорите винаги трябва да слагат единия си крак по-назад? Потанцувай ни малко!” Веднага започнах да танцувам. Оттогава трябваше да танцувам за тях всеки ден по време на почивката.
Пропагандните филми на новия режим прокламират идеята за едно чисто земеделско общество по модел на маоистки Китай. За да достигнат комунистическата утопия, червените кхмери връщат Камбоджа назад към каменната ера. Страната е преименувана на Демократична Кампучия.
Децата ми бяха отделени от мен – те бяха в детския лагер Кенкома. Аз бях в лагера за възрастни, където отглеждахме ориз. Когато децата ми се разболяха, не знаех нищо за това. Един ден, докато работех на оризището, ми казаха, че синът ми е мъртъв. Умолявах ги да ме пуснат до там, но те казаха, че няма нужда, тъй като той вече е погребан. Седмица или повече по-късно се разболя и умря и второто ми дете – дъщеря ми. Аз отново помолих поне да отида да я погреба, но те не ми позволиха. Казаха ми, че детето ми е погребано. Когато чух това, припаднах по средата на оризището.
_________________________________________________________________
Това, което преживява дъщерята на Ем Тей, Приап, са не по-малко трагични. Всичките ѝ лели, братя и сестри измират по оризовите поля. Собствената ѝ дъщеря умира в ръцете ѝ на възраст година и половина, вероятно от недохранване.
Когато съпругът на Приап узнава за дъщеря им, двойката обсъжда както да прави. Те решават да помолят селския старейшина да им позволи да са в една и съща бригада, за да могат да си помагат един на друг.
Вместо това той извика двама от войниците на Пол Пот. Те извиха ръцете на мъжа ми назад. Много се страхувах, че съм направила грешка. Молех им се, извинявах се: “Моля ви, върнете мъжа ми на мястото му, грешката е моя!”. Селският старейшина обаче не направи нищо, не каза нито дума.
Продължавах да ги моля, плачех… Нищо не можех да направя, за да ги накарам да променят решението си.
Стоях там безпомощна и гледах как войниците на Пол Пот отвеждат мъжа ми. Никога не го видях отново.
През 1982 Приап се омъжва отново и има пет деца. Днес четири поколения обитават една къща. По един или друг начин всички те трябва да живеят с откритите рани от миналото. Единственият начин за това е да оставят много неща неизказани.
Имам усещането, че се омъжих за втория си съпруг, само за да имам деца. От него имам пет. Исках някак си те да върнат дъщеричката, която изгубих. Дори и днес зная, че направих две ужасни грешки в живота си, които доведоха до смъртта на дъщеря ми и на съпруга ми. Първата бе, че изпратих дъщеря си на полето, което много я изплаши.
Втората бе, че исках съпруга ми да е до мен. Не исках да умре далеч от мен.
Вместо това обаче аз съм виновна за смъртта му.
В края на 1978 виетнамски сили окупират Камбоджа. Те намират една страна, обезлюдена от глад и насилия. На градските жители най-накрая се позволява да се върнат по домовете си; масовите убийци изчезват от столицата, но гражданската война продължава.
Само на няколко километра от Пном Пен се намира Чон Айк, където са извършени много убийства. Днес там има смразяващ паметник на зверствата на червените кхмери. Самите камбоджанци рядко идват тук, а танцьорите го виждат за първи път.
Във вътрешността на кулата зад стъклени витрини са подредени по възраст и пол над 8000 човешки черепа.
За камбоджанците няма никакъв начин да разберат дали тук не е и някой обичен за тях човек. Черепите свидетелстват за много насилия и жестокости…
Днес идвам за първи път тук. Мислите ми са объркани. Тук са избити толкова много хора… Синът ми също е сред мъртвите. Трябва да намеря останките му. Може би той е един от тези черепи, или пък е на някое друго място.
Тук са избити и погребани в масови гробове над 17 хиляди души. Из цяла Камбоджа има още много такива места.
Много ми е мъчно за жертвите. Останали са само скелети.
Никой не може да кажи кои са били – има само черепи и кости. Нямат лица… Вече никой не знае кои са те…
Дори и сега не зная къде и как е бил убит съпруга ми. Така и не чух Пол Пот или някой от последователите му да признаят, че са извършили невероятно престъпление серщу собствения си народ. Никой не е дошъл при мен да поиска прошка. Кой носи отговорност за това престъпление?
Самоличността на убийците не е тайна. Това са млади мъже, тийнейджйри и дори деца, принудени да убиват заради това, което един човек смята за съвършения комунизъм. Виетнамските окупатори арестуват, разпитват и екзекутират много от тях.
Най-висшите червени кхмери обаче така и не са изправени пред правосъдието.
Аз съм вбесен от Пол Пот. Виждам престъпленията му всеки път, когато мина край Тулсленг. Грешките на миналото продължават в настоящето и в бъдещето. Всеки път, когато гледам телевизия или слушам радио, се появява някой от висшите партийни функционери на червените кхмери. Сегашното партийно ръководство ги е оставило пак на постовете им. Те са щастливи и се усмихват един на друг. Заедно вдигат тостове и пият.
Нито червените кхмери, нито 30-годишната гражданска война не успяват да убият чувството за културна принадлежност на камбоджанския народ. То е твърдо вградено в храмовете на Ангкор Уат и будистките ритуали. Практикуването на будизма е наказуемо със смърт по времето на Пол Пот. Днес той е утвърден от конституцията като държавна религия. За Ем Тей и Приап ежедневното почитане на Буда е важна част от живота.
Където и да съм, почитам Буда и се моля. Сутрин и вечер изгарям благовония. Моля Буда за щастие, сила и пари. Сила, за да мога да върша работата си. Пари, за да осигуря добро образование на всичките си деца.
Казват, че Ангкор Уат е душата на Камбоджа, но без камбоджанския народ, той би бил просто една камара бездушни камъни. Това, което Ем Тей оставя на народа си, е изкуството на нейния танц.
Продължавам да танцувам, защото обичам това изкуство. Това е изкуството на нашия народ. Аз съм единствената останала, ето защо трябва да продължа да танцувам и да преподавам в училищата и на всякакви други места, за да се развива това изкуство и да достигне нивото, което имаше някога. Засега правя всичко, което е по силите ми. Това е наследството, което оставям на тази страна.
“Континуумът отвъд полетата на смъртта” е опит за посрещане на миналото. Може би това е началото на едно излекуване.
МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Десетата танцьорка
Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________
Няма шапка. Започва в самото начало на касетата
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Лахор е град на постоянната импровизация. Хората тук живеят в настоящето и имат нужда от всяка секунда за това. Казано по друг начин – градът няма време за миналото; той унищожава собствената си история и културни паметници.
Това са крепостта Лахор, включена в списъка с места от световно културно значение. Крепостта е еднаот най-известните постройки от епохата на индо-ислямските моголи, която започва през ХVI век. Агра, Делхи и Лахор – все имена, които изпълват света с удивление. Носят се слухове за невероятни богатства, за невиждан разкош; една от приказките на 1001 нощ.
Това е тронната зала на най-велрикия моголски император – Акбар. Той е войн, който става император едва на 14-годишна възраст. Той съгражда моголската империя и я управлява почти 50 години. Акбар възстановява крепостта в Лахор и построява около нея могъщи стени от червен пясъчник. Всъщност червеното е характерен за неговото управление цвят. Акбар издига военен комплекс, а не произведение на изкуството. Той обаче подкрепя изкуствата. Създава нещо като религия-заместител, с езотерични и мистични характеристики, с адаптирани от йоги и суфи обичаи. Акбар смята, че действ по повелята на исляма, но дори и днес критиците му го заклеймяват като еретик.
Това е квадратът на Джахангие, който управлява от 1608 до 1627. Той е син на Акбар. Името му означава “Онзи, който завладява света”. Точно това обаче Джахангие не прави. Според ислямските теолози за разлика от баща си Акбар, който е човек на действието, Джахангие е съзерцател. Той почита рисуването и поддържа изящните изкуства; изкуствата, които служат на науката. Кара художниците си да изобразяват подробно поданиците му, както и растения и животни. Джахангие е толерантен в естестическо отношение. По време на управлението му калиграфската строгост на ислямското изкуство се замества от сложни хиндуистки елементи. Лахор е разрушаван през ХII, ХIII, а после отново през ХVI век. Историята на града е един дълъг кръг от насилие и разрушения от завоеватели от близо и далеч.
Днес, през ХХI век, Лахор разрушава самото си сърце. Този някога величествен град е оставен на милостта на замърсяването, смога, мръсотията и отпадъците. Няма начин това да се промени – вече е разрушено прекалено много. През 2000-та година форт Лахор е добавен в списъка със заплашените от разрушение места от световно културно значение. Но дори и думата “заплашени” не отразява сериозността на ситуацията. Работата по реставрацията продължава, но тя не е нещо повече от капка в морето. Никой не е сигурен, че средствата за реставрация наистина се използват единствено и само за това.
Това е залата за специални аудиенции, построена от шах Джахан. Името му означава “Владетел на света”. За шах Джахан “владение” означава “строителство”. След война Акбар и Джахангие – покровителя на изкуствата, моголският трон е зает от Джахан – архитекта. Неговото най-известно творение – Тадж Махал, е издигнато в памет на възлюбената му съпруга Мантаджмахал. Джахан превръща крепостта Лахор в произведение на изкуството. Едно бяло произведение на изкуството, сътворено от мрамор.
При шах Джахан военният опит е комбиниран с изкуството. Война и изкуство – това са две диаметрално противоположни концепции. Колкото е по-красива една крепост, толкова по-безполезна във военно отношение.
През ХIХ век някои от моголските сгради са разрушени от сикхите. След това, по време на конфликта със сикхите, британците бомбардират форта и разрушават сгради и произведения на изкуството. По-късно те използват форта за казарма. Британците го разрушават и построяват наново съобразно военните си нужди.
През 1642 шах Джахан нарежда да започне работата по една градина. В исляма градините са земната форма на Рая. Градината Шарема е подредена съобразно строги геометрични линии. Поканените гости се събират на най-долното ниво на терасата. По средното ниво често се разхождат дворцови служители, докато най-горното ниво е запазено за семейството на владетеля и кралското домакинство.
За напояването на градината през планините е прокаран канал с дължина няколко километра. Днес дори мазилката е опадала, но градината, както и крепостта, е посещавана от много хора. Това е едно спокойно място в сърцено на забързания град.
Без оглед на това дали е в списъка с места от световно културно значение или не, градината Шарема е добре дошла промяна от шума и напрегнатото ежедневие.
За да си представим как вероятно са изглеждали нещата някога, отидохме до външната стена на крепостта, близо до Слоновата порта. Тук е запазена по-голямата част от мозайките, но вътрешните стенописи са избелели отдавна. Тази стена изобразява събития, случили се във вътрешността на крепостта.
Стена, създадена според естетическите, а не военните закони. Владетелите се чувстват сигурни. При Шах Джахан Моголската империя е в своя творчески апогей. Върху картините не тежат забрани – редом с хората се изобразяват животни… и ангели.
По това стълбище се стига до затворената част на крепостта. Стъпалата му са ниски и извънредно широки, за да могат царят и неговата съпруга да влизат в двореца си на гърба на слон.
Тук обаче също има следи от разрушение. Този павилион е истински шедьовър на изкуството. Всички полускъпоценни камъни, вградени някога в мрамора, са изтръгнати – нефрити, ахати, черен кехлибар и други. Имената им звучат като поетично ехо от миналото. Какво точно означава “Световно културно наследство”? Все пак ние не наследяваме култура, а красота. Красотата е гаранция за спомена, пазител на печата на културата. Самата култура изчезва – красотата е езикът, на който ни говори миналото.
Това е Палатът на огледалата, може би най-важното място в творческо отношение в целия форт. Ето цитат от един пътеводител, издаден през 1980:
Всички вътрешни стени са покрити в сияйна кожа от изпъкнали огледала, които комбинирани образуват невероятни картини. Небесна гледка от светлина и цвят посреща госта. Главната зала се отваря към двора, за да може разкошът да заблести още повече от обилната тропическа светлина.
По онова време Палатът на огледалата е на около 350 години. 20 години по-късно част от тавана в главната зала е пропаднал, но е укрепен временно с подръчни средства. Огледалата са покрити с мръсотия; замъглени, те вече не отразяват нищо, освен може би мечтите на миналото. Колкото повече запада политическата власт на Моголите, тяхното представяне на властта се засилва. Красотата се използва като средство за объркване на противника.
Това обаче не се оказва ефективно в дългосрочен план, а особено когато врагът е от самото кралско семейство.
Синът на Шах Джахан хвърля баща си в затвора и търси нова основа за управлението си. Алрангзеб построява портата Аламгири. През нея е най-прекия път до джамията Бад-шахи, която се намира точно отсреща. Портата е нещо повече от символичен жест. Тук са обединени политика и религия, алкохолът и наркотиците са забранени. Ислямът на Алрангзеб е аскетичен, строг и безличен. Портата е великолепна, но проста – функционалността се завръща.
Един поет от Лахор разказва историята на една връзка, изпълнена с любов и омраза.
Как да разкажа как излязох през портата на един приятел?
С колко копнеж дойдох, и колко огорчен си тръгнах?
Колко силно блъсках главата с в стените на тази тясна алея…
Дойдох радостно опиянен, а си тръгнах в пълна тишина.
Една песен върху устните на надежда – така пристигнах.
Отчаян, със сърце в гърлото – така си заминах.
Зимната нощ на моя живот говори на мрака:
“О, защо така глупаво се приближих към края?”
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Лахор, Пакистан”
Текста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Надпис: Църквата на поклонниците
От близо и далеч идват хиляди поклонници и се удивляват на гледката, разкрила се пред очите им. Дълго е пътуването им по планинските пътеки на Бавария. След като стигнат до там, на един час от най-близкото село, се намира Вийс в цялата му самотна красота. Буквално това значи “Черквата на полето”. За поклонниците тя трябва да е изглеждала като Рая на земята, крайната точка на дългото пътуване. Но дори и така едва след като влезе вътре, човек може да се възхити на пълното ѝ великолепие.
След 1730 година на Разпети Петък се провеждат процесии близо до манастира Щайнгартен. Страданията на Исус Христос са изобразени на икони и скулптури, носени по време на процесиите. Оцветеното дървено тяло на Исус, с добавената истинска коса е прекалено реалистично за времето си. А вярващите са така обзети от мъка покрай него, че свещениците решават да скрият и заключат статуята.
В този момент фермерката Мария Лори, която живее на мястото, където сега се намира Вийс, пита дали тя може да вземе това изображение на Спасителя. В продължение на две седмици тя се моли на “Окаяника”, споделяйки в своите молитви неговите страдания и събирайки сила. След това, една вечер Мария едва вярва на очите си, когато вижда, че нещо влажно избива от дървото. Спасителят плаче… Исус рони сълзи… Исус Месията плаче…
Свещениците са просветени хора, но позволяват почитането на чудотворното изображение в специално построен параклис. Скоро той става прекалено малък, за да побере всички дошли.
Нека идват поклонници, мисли си абата на Щайнгартен, техните намерения са проникнати от светлина. Трябва да им осигурим място, където да почитат и да се молят Богу. А след като веднъж са там, няма да ни отнеме много време да ги научим как правилно да почитат Бог.
На ливадата на Мария Лори абатът построява църква. През 1745 строежът е възложен на майстора от Зинебрюнския манастир Доминикас Цимерман.
За Цимерман това не е просто поредния строеж на разкошна църква в стил “рококо”, а шедьовъра на живота му. Църквата ще му осигури място в Рая.
Истинското предназначение на Вийс лесно може да бъде забравено. Божият образ се губи сред цялото това великолепие.
За построяването на църквата са необходими 8 години. За стенописите във Вийс отговаря Йохан Баптист Цимерман, брат на архитекта. Първоначално църквата е замислена като място, където да се отдава почит към “Окаяника”, но стенописите и скулптурите, изобилието и чисто бароковия разкош на Вийс разказват друга история. Бремето на църквата не са мъките и смъртта Христови, а това, което следва от страданията му за човечеството – изкупление, помирение и победа.
Христос върху дъгата може би все още сочи към раните, получени на кръста, където той страда и умира. Страданията му обаче вече са свършили, и той стои триумфално – Спасителят на света, който е победил смъртта. О, смърт, къде е твоята почит?
Бог-отец приема жертвата на Сина си и прошката за хората. Няма вече място за стария ред. Сега, в светлината на Спасението всички неща придобиват нов смисъл.
Кръстът, камшикът, с който е бичуван, копието, пронизало тялото Му, дрехата, с която са попити потта и кръвта Му – всички тези символи на Христовите мъки сега представляват неговата победа.
Поклонниците получават надежда и опрощение от това, което виждат по тавана. Църквата обаче е отговорна за спасението на душите им. Тронът на Съдията на цялото творение все още е незает… Все още има време за покаяние и едно ново начало, така че Бог ще бъде милостив и към вас в Деня на Страшния съд.
Порталът към Вечността все още е затворен. Пред нея обаче стои ангелът с книгата на епохите. Кронос е победен… “Вече няма време, изкупление ще намерят само онези, които се преклонят”.
Животът е преходен, ние минаваме през него. Целта ни е Божията слава. Самият Вийс също е място, през което трябва да се мине по пътя за Вечността. В църквата няма нищо тежко и сурово. Напротив – тя е весела и радостна, толкова е лека, че не се подчинява на гравитацията, все едно не знае за ограниченията, поставени на физическия свят.
На пръв поглед колоните не крепят нищо, като че функцията им е изцяло декоративна. В това пространство всичко прилича на илюзия, което може би идва да напомни, че самата светлина е илюзия. А да отсее истината в тази илюзия е задача на проповедника. Под Светия дух свещеникът води литургията от богато орнаментиран амвон. Също като фонтанчетата вода от устата на делфина, така и Божиите слова се вливат в сърцата на вярващите.
Защото Исус е казал в Евангелието от Матей:
Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си, и така нека Ме последва,
Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.
Вийс сигурно е изглеждал на пристигащите поклонници като един нов Ерусалим. Мнозина са чувствали, че са достигнали целта си.
Може би завръщането не е така трудно като пристигането. Освободени от греховете си, пътят на поклонниците е по-лек, поне за известно време. Това, което остава в спомените им, вероятно е обещанието за вечно блаженство, към което Вийс предлага поглед, макар кратък и скромен.
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Виес, Германия”
Текста чете: ____________________________________________________
Преди всичко си спомням, че Ото никога не сменяше стила си на обличане.
Ото изглежда като истински президент, в това няма съмнение.
Той лесно може да пасне на широката мантия на консерваторите.
Той упорито твърди, че си е същия човек, но аз не съм съгласен
МСАТ представя четвърта част на
документалния филм на Дойче Веле
Надпис: Министърът на вътрешните работи на Германия Ото Шили
Аферите, обграждащи платените правителствени информатори, внедрени в крайно десните групи, хвърлиха министъра на вътрешните работи на Германия Ото Шили в стремителна криза. Под натиска да уволни няколко от висшите си служители, той избира съвременния вариант на позорния стълб и назначи свой собствен секретар.
Дами и господа, моля всички ви да демонстрирате търпение.
Направих грешка, като не уведомих вътрешния министър Шили.
Не желая да плаша когото и да било, но има някои ситуации, в които тонът е малко по-рязък.
Когато влиза в партията на зелените, те го наричат “строгият учител”, но дори и тогава Ото Шили приема това за комплимент.
Сега той управлява федералното германско министерство на вътрешните работи, шеф на 14 хиляди служители, чията задача е сигурността.
Канцеларията му се намира на последния етаж на сградата, или в “короната”, както се шушне на ухо. Шили съвсем буквално е “човекът горе”.
Сега приема Паул Шпигел, председател на централния еврейски съвет.
Това е чикагска шапка. В момента съм полицай от Чикаго. Малко ми стяга, та затова не мога да я сложа като хората.
Ото Шили олицетворява държавната власт. Човекът и длъжността като че се сливат в едно, за ужас на консервативната опозиция. Една стара снимка на Шили като демонстрант се превърна в куриоз. Изражението му е едновременно загадъчно и весело. Нещо дори още по-странно – никой не е виждал Шили да носи вратовръзка, но пък е участвал в блокади срещу ядрените оръжия през 1983. Това е същата година, когато Ото Шили, говорителят на Зелените, превзема Парламента.
Не мога да позволя членове на нашата парламентарна група да бъдат арестувани пред сградата. Това показва презрението на парламента. Как може да се толерират тук подобни действия, когато в същото време вие говорите така трогателно за демокрация и критикувате Съветския съюз? Но дори и при това положение, в Кремъл е позволено да се носят фланелки с къс ръкав!
Искам да ви помоля стриктно да се придържате към темата!
…и спазване на човешките права!
Зелените ликуват, а християн-демократите са силно впечатлени. Бившият външен министър Манфред Вьорнер споделя със съседа си: “Току що слушахме Дантон-Шили – този човек е революционер!” Не след дълго се разразява скандалът “Флик” – установено е, че управляващата партия е приемала милиони марки. Пред комисията за разследване Шили изказва остри забележки срещу институциите.
Замесена са почти всички парламентарни партии. Те са в комбина с лъжци и измамници. Като шеф на комисията Шили събира изобличаващи доказателства срещу бившия канцлер Хелмут Кол и неговия министър на икономиката Ото граф Ламсдорф.
Никога няма да забравя как задържа Вили Брандт до късно. Продължаваше да му задава въпроси, докато ние, останалите, просто стояхме там изтощени.
Шили крачеше из стаята, а Вили Бранд седна на свидетелското място. Нямаше кой-знае какво да каже за финансите на партията си.
През 1998 Ото Шили изоставя зелените и отива при социал-демократите. Новоизбранията канцлер Герхард Шрьодер го кани в кабинета си. Когато президентът връчва акредитивите на министрите, Йошка Фишер прошепва на бившия си съветник Шили: “Ощипи ме, сигурно сънувам!”
Разбира се, от неговата позиция на наш противник, стоеше и въпроса за конкуренцията. Смятам, че тази смес от доказана либералност, заедно с твърдостта и убеждението, с което защитава позициите си, беше повече от достатъчно, за да го класира за този пост.
Като всички истински служители на закона, Ото Шили е на служба по 24 часа в денонощието. Грижата за сигурността на една цяла страна е трудна работа. Може би терористи дебнат в засада, за да нападнат германски туристи, ядрени станции или претъпкани стадиони; а може би някои тийнейджър планира ново училищно клане. А неговата собствена безопасност? Половин ден от седмицата е отделен за личен живот. И двете му дъщери са вече големи – едната е актриса, а другата е все още в университета.
Втората съпруга на Шили – Линда-Татяна, по професия е архитект. Тя избягва вниманието на медиите.
Дъщерите Джени и Ана скоро изясняват спомени от живота с известния си баща.
Всъщност аз много се гордея с него и все още си спомням, как когато бях в началното училище, вече можех да подправям подписа му и го продавах за по две марки. Смятах, че това е нещо хубаво.
Естествено, и аз се гордеех с тебе, но ако става въпрос за ревност, това е странно, защото аз имах повече време с теб, а публиката – по-малко.
Никога не съм мислила, че публиката разполага с повече време с теб, отколкото аз.
Точно така, и аз това имах предвид.
Разбираш ли, аз имах една съвсем различна част от теб. Ти не искаше да си говорим за политика, когато се прибереш у дома, или поне не задължително. Свирехме на пиано, пеехме, говорехме си за философия, и такива неща, а според мен това е нещо със съвсем различно качество от другото, което виждаха хората.
Ото Шили е обявен за “Пианист на 2002 година”, и много се гордее с това. Приема наградата с думите “Всеки, който затваря музикалните училища, е заплаха за националната сигурност!” Подобни изказвания може и да се приемат добре от хората, но Шили много вероятно се бои от тях почти толкова, колкото и от това да свири рецитали пред лелите и чичовците си като дете.
Майката на Шили е завършен музикант. Също като нея, Ото свири на цигулка и пиано.
Баща му е високообразован и говори няколко езика. Той работи в стоманодобивна фабрика в Бохум, където се издига от обикновен работник до председател на борда на директорите. И двамата родители дават силен и обичан пример на децата си, които много ги уважават.
След Втората световна война семейството просперира. Шили стават част от висшето общество на Бохум.
Той не е от типа хора “най-добър авер на всеки”, въпреки че има много приятели. Не е човек, който ще влезе в някоя берлинска кръчма, а два часа по-късно всички ще говорят “Ото е мой приятел”. Не, той иска да знае точно какъв е човека отсреща. Това обаче не означава отхвърляне, само защото предпочита интелектуалния подход. Той просто е малко по-хладен.
Само един път Ото Шили е на път да изгуби хладнокръвието си в парламента. Той се запечатва в паметта на хората, които го виждат. Той изнася реч за германските въоръжени сили, войната и защитата на справедливостта. Само този път парламентаристът говори за семейството си. Това е един поглед под маската на политика Ото Шили.
Моля, позволете да направя няколко лични забележки.
Чичо ми Фриц Шили, човек с безупречен характер, бе полковник в Луфтвафе.
В края на войната… огорчен от престъпленията на режима на Хитлер, той се самоуби, като летеше ниско над земята.
Баща ми, който бе блестящ предприемач, и на когото дължа невероятно много за всичко, което е направил за мен… Той бе открито враждебен към нацисткия режим, но въпреки това като офицер от запаса от Първата световна война, той се почувства дълбоко унижен, задето не бе призован на служба единствено поради членството му в Антропософското общество, което нацистите бяха забранили.
Бащата на съпругата ми, Инрих Хаймович, този невероятно смел и всеотдаен човек, се бори срещу германския Вермахт в Русия като еврейски партизанин.
Сега искам да кажа нещо, което макар и горчиво, трябва да бъде признато от всички.
Единственият, който рискува живота си за справедлива кауза, бе Инрих Хаймович. Това е така, защото той се бори срещу една армия, която бе подготвила газови камери за родителите му. Цялото му семейство е избито.
_________________________________________________________________
Самият Ото Шили е свидетел на времената, когато нацистите извършват престъпления срещу човечеството в името на Германия. В ума му това се превръща в архетип на държавния терор.
След нападенията на 11 септември 2001 приоритетите се променят – германските граждани трябва да бъдат опазени от друг вид терор. Шили често казва, че без сигурност свободата е безполезна. Сега обаче самата сигурност заплашва да компрометира тази свобода. Шили има два антитерористични проекта, наречени “Каталогът на Ото”, които включват нови държавни закони за сигурността, дават повече власт на полицията и разузнавателните служби, и осигуряват наблюдение и профилиране на заподозрени.
На едно от компютърните изложения в Хановер бяха показани върхови антитерористични технологии. Самият Шили доброволно влезе в ролята на заподозрян. Първо са лицето му е сканирано от система, след което камерата може да го разпознае в тълпата. Това е високотехнологичен начин за проследяване движението на заподозрени престъпници на обществени места.
Ото Шили представи също и технология за кодиране на биометричните данни на даден човек върху картата му за самоличност. Активистите от организациите за човешки права критикуват този метод като сериозно нарушение на правото на лична тайна.
Не съществува противопоставяне между сигурност и свобода. Постоянно се опитвам да накарам хората да разберат това. Не е свободен никой, който е заплашен от престъпление – убийство или обир. Конституцията възлага на държавата отговорността да пази хората от престъпления. Това е част от основния закон.
40-те хиляди служители на граничната полиция отговарят пряко за Ото Шили. Едно от поделенията ѝ е елитната група ГСГ-9, която е известна с ролята си в борбата срещу тероризма.
А Шили е съвсем наясно със своята роля като шеф на тази елитна група. Той трябва да се увери, че войниците са добре екипирани и въоръжени.
В днешната променена военна реалност за ГСГ-9 е най-вероятно да участва в бойни действия.
Дами и господа, позицията на германското правителство е, че ние трябва и ще вземем мерки срещу терористите с цялата необходима сила и абсолютна увереност.
Ще използваме всички полицейски и военни средства, които една свободна, демократична държава има на разположение за своя защита.
Законодателните мерки на Ото Шили нанесоха най-сериозния удар върху свободата, на който някога съм бил свидетел. Той няма никакво оправдание за това. Тези ограничения върху свободата и правата на хората по никакъв начин не се оправдават от терористичните атаки на 11 септември.
Съществува една странна и погрешна представа, че опасността идва от полицията, държавата или съдилищата, а не от онези, които са отговорни за предстъпленията от 11 септември или подобните им. Това е нещо, което намирам за твърде странно.
По времето, когато действа като адвокат на терористката от “Фракция Червена армия” Гудрун Хенслин, Ото Шили споделя съвсем различни възгледи. Той остро критикува службите за сигурността на държавата.
Холгер Майнц е друг член на “Фракция Червена армия”, който гладува до смърт в затвора. Погребението му се превръща в анти-правителствена демонстрация. По онова време Шили заявява, че дори терористите имат право на честен процес без каквито и да било специални закони. Сега негови приятели и другари от онова време го обвиняват, че е изменил на каузата за законна защита и граждански права и свободи.
Без никакво съмнение Ото Шили от 70-те години на миналия век остро би критикувал Ото Шили от края на 90-те. Като се започне от фактическото отхвърляне на правото на убежище, продължи се с разширяването на правата на полицията за подслушване, и се стигне дори още по-нататък до така наречения “Каталог на Ото” за борба с тероризма. По онова време той не би направил никое от тези неща.
През 60-те години на ХХ век в Берлин Ото Шили извървява прехода от бизнес адвокат към защитник на крайно левите. Той става приятел с Руди Дучке – харизматичният лидер на германското студентско протестно движение. Един от най-известните му клиенти е Хорст Малер. Въпреки усилията на Шили, Малер е осъден на 20 години затвор за въоръжен грабеж и съосноваването на “Фракция Червена армия”. Негов колега адвокат по онова време – Кристиан Щрубелер, казва за Шили, че “въпреки цялата си симпатия към левите, той остана против насилието”.
Защитавах Малер в Берлинския съд, където произнесох доста добра заключителна реч. Или поне аз си мисля така… После седнах, а на обвиняемия Хорст Малер бе дадено право да произнесе последните си думи. Те бяха: “Не бива да говорите със съдиите, трябва да стреляте по тях!” Е, това бе всичко за мен. Можах единствено да заровя лице в шепите си… Всичко бе напразно.
Същият Хорст Малер, който е ляв екстремист преди 30 години, днес е десен екстремист, член на Националната демократична германска партия. Дори нещо повече, той е неин адвокат. Но истинска ирония на съдбата е, че опитите на Ото Шили да забрани партията като неконституционна, го доведоха до пряк конфликт с негокашния му клиент. А нещата стават и още по-лоши – това се превърна в най-сериозния политически скандал за Шили до този момент.
Като че ли основателят на Национал-демократична партия, е имал свой вътрешен човек в Министерството на вътрешните работи. Неговото свидетелство просто бе обезсилено.
Тази особена връзка бе прекратена преди няколко години, но служители в министерството, които са знаели за нея, не са уведомили Шили. Сега го обвиняват, че е изтървал от контрол собственото си министерство. Последният му проект е Акт за имигрантите, в чиято основа са залегнали опростени правила за издаването на лични карти на чужденците, които живеят в Германия. Макар в началото всичко да изглежда изпипано до съвършенство, понастоящем е причина за постоянни раздори. В продължение на месеци Шили се опитва да постигне компромис не само с християн-демократите, но и със собствените си коалиционни партньори – Зелените. В деня на гласуването в горната камара на парламента той използва и последната капка влияние, с която разполага, за да спечели опозиционните гласове.
След като всички гласове бяха преброени, той прикри разочарованието си със студеното изражение на професионален политик. Професионален, но той никога не е лобирал за някоя компания – предпочита да следва собствените си убеждения, а не тези на социал-демократите.
2002 е изборна година в Германия. Ото Шили отново се съревновава за баварското законодателство посредством бюлетината на социал-демократите. Всичко зависи от хората, които печелят най-много гласове като Шили. Ето защо бе сигурно, че той ще посети град Вилсхофен.
Още едно появяване пред публика, които той никак не обича.
Шили обаче просто трябва да се усмихва.
Посланието на кампанията на Шили е, че партията на социал-демократите поддържа закона и реда, а той е шерифът на канцлера Герхард Шрьодер. В Бавария обаче той проповядва пред последните мохикани. Заглавията от 70-те “Ото Шили защитник на Фракция Червена армия” и “Симпатизант на терористите” вече не болят толкова. Все пак това е министърът на вътрешните работи на Федерална република Германия. Като такъв Ото Шили изглежда напълно в стихията си, все едно е убеден, че постът е направен за него. Шили гледа на опита си като защитник на гражданските права, а дори и като защитник на терористи, като на най-добрата квалификация за тази работа. Както самият той казва, това му дава усещането за точния баланс между свобода и държавен контрол. За онези, които казват, че действията на вътрешния министър Шили са на километри от възгледите на адвоката на леви терористи Шили, той има готов отговор: “Само идиотите не се променят!”
Името на Шили се свързва със значителни реформи, например Актът за гражданство, а сега и Актът за за имигрантите; също и с доста други, много важни въпроси. Не бива да се забравя, че след 11 септември 2001 той е изправен пред съвсем нови предизвикателства, които дават на въпросите за сигурността много по-висок приоритет.
Не се съмнявам в това, но за мен Ото Шили все още е същият човек, с който се запознах. Той е един от малцината нови приятели, които намерих, след като започнах активно да работя в правителството.
Един от малкото приятели, с които Ото Шили редовно се среща, е Джани Брунели, бивш секретар на Италианския комунистически съюз. Днес той притежава уютен малък ресторант близо в Тоскана. Ото Шили има вила наблизо, където ходи да почива. Семейство Брунели разказват на Шили всичко за сватбата си. Той е разочарован, задето не е бил сред поканените. Хората питат кой е този важен гост с бодигардите. Джани мълниеносно отговаря “Това е мой приятел, известен ляв адвокат!”
Тоскана е известна с природата и прекрасната си кухня. Наслаждавайки се на чаша вино и леко следобедно италианско ястие, вътрешният министър на Германия може би ще открие нещо средиземноморско за себе си.
Тук в Тоската дори и аз ставам много търпелив.
МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Лявата ръка на закона”
Текста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Зад запуснатите глинени стени блести перлата на Арабия, градът, обичан от Аллах. В Санаа има над 6000 високи сгради и 140 джамии. Твърди се, че това е най-старият обитаем град на Земята.
Нашето посещение ще се съсредоточи главно върху стария град. Столицата на Йемен като цяло е много по-голяма.
Древната градска порта “Барб ел Йемен” сега е част от центъра на града, както е някогашната градска стена.
И все пак до края на 70-те години на ХХ век тази стена все още бележи покрайнините на Санаа. Тогава тук живеят само 70 хиляди души, а днес Санаа има два милиона жители.
Сук – пазарът, място за събиране на търговци и занаятчии, някога е бил в сърцето на градската икономика, докато днес едва ли играе някаква роля.
В късната утрин оживява улицата на ковачите. Бизнесът започва и на улицата на дърводелците. Продават се първите стоки в керван-сарая. Всеки сектор си има своя собствена алея. Днес сукът е мястото, където пазарува бедното мнозинство от жителите на Санаа.
Изкривената кама “джамбия” все още е символ на свободния мъж, също както в древни времена.
Някога ковачите са се специализирали в изработката на оръжия. Днес те правят мотики и други земеделски сечива.
От най-древни времена тази камила върви в кръг. Камъкът, който върти тя, мели сусамово или рапично семе.
След повече от 2000 години градът все още пази своята горда осанка с високите, богато украсени сгради в тесните, извити алеи.
Дълго преди появата на християнството или исляма, Санаа вече е бил важен град в пресечната точка на два търговски маршрута.
Според легендата той е основан от най-големия син на Ной. Наречен първоначално “Градът на Сем”, той е преименуван на Азан, а накрая и на Санаа – “Укрепеният град”.
От онези ранни дни не е останала нито една сграда. Смята се, че най-старите са на 800 години, а болшинството са построени преди около 100-200 години.
Дървените греди в стените правят зидарията толкова гъвкава, че дори и тези високи сгради могат да издържат на земетресенията, които са постоянна заплаха за този район.
Бойниците вместо прозорци по долните етажи говорят за много по-опасна заплаха. Отново и отново в неговата дълга история, този прекрасен и проспериращ град е бил опустошаван, плячкосван и опожаряван от завоеватели от Етиопия, Персия, Турция и околните племена. В началото на Х век Санаа сменя владетелите си 20 пъти само за 12 години. Мирът е рядкост в дългата история на града.
След 628 г. ислямът е държавна религия в Йемен и дори днес той определя ежедневието на всеки жител на Санаа, поне в стария град. Никъде другаде няма да видите толкова много минарета, съоръжени с високоговорители. Тук вярващите се свикват на обедна молитва.
Някои от магазините в сука затварят по време на молитва.
По-голямата част от търговците обаче пренебрегват оглушителните викове на муезините. В нормалните работни дни в джамията се събират съвсем малко хора.
Това е така, защото пладне не е единственото време за молитва, а също сутрин и вечер. Нещо повече, време е за растението „
Все едно от нищото същите амбулантни търговци се връщат по дюкяните си, където ги чакат множество клиенти.
Съвсем сам, този мъже дъвче скромна китка от растението “кат”, но не спира да работи.
В Самсара Ал нахас, един керван-сарай, реставриран специално за туристите, неколцина търговци са седнали на стъпалата на чашка чай. Те правят това всеки ден, преди туристите отново да се втурнат по улиците в късния следобед.
В Санаа все още има 26 керван-сарая, в които има помещения за спане за чуждоземците и конюшни за животните им. Повечето от сградите са изоставени, тъй като са изживели времето си.
Рано следобед. Дори и в по-добрите квартали хората се събират заедно, за да дъвчат “кат”.
Всеки гост си носи собствен “кат”. Едно след друго листата и връхчетата на клонките изчезват.
Това растение има стимулиращ ефект и прави хората миролюбиви, например като тези мъже тук. В други къщи жените също дъвчат “кат” или пушат тютюн, но не много от тях.
Храстите “кат” се отглеждат в изкуствено напоявани плантации извън града. Единствено защото се поливат обилно, градините в Стария град изглеждат така луксозно зелени.
Кладенецът, който допреди няколко години е осигурявал достатъчно вода, вече е пресъхнал, както и много други. Подземното ниво на водата е намаляло драстично.
Със своите 2 милиона жители Санаа има нужда от толкова много вода, че тя трябва да бъде извличана от дълбочина 800 метра.
Ако не се предприеме нещо, ще дойде ден, в който Санаа ще остане без вода. Вероятно това ще стане до 2003 година.
Един Аллах знае как може да бъде избегнат неминуемия недостига на вода.
На пазара човек може да се нахрани много евтино. Кухнята определено е повлияна от турците – последната империя, владяла над Санаа.
Някои свършват работа малко по-късно от останалите, но не прекалено късно, защото в 4 часа сутринта оглушителният призив за молитва ще гръмне от всички високоговорители.
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Санаа, Йемен”
Текста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Абатството Сен Гален, Швейцария
И ето, отново седя тук, както в миналото, и гледам с печал назад към времето, когато започна всичко. В началото на VII-ти век, когато келтския мисионер Гал построява малка килия и дървена църква в източната част на Швейцария, точно на мястото, където се намира днес нашият световноизвестен манастир с църквата си в стил рококо. Гал иска да живее като отшелник. Той никога не е и мечтал, че името на нашия манастир ще бъде объзсмъртено, че хората ще се спират тук, за да се възхищават на украсените ръкописи, които пазим в библиотеката и в архивите си от началото на средните векове.
Сен Гал, градът, който израства около манастира ни, взима името си от своя основател – Свети Гал. Тогава сме били точно в центъра, а сега сме в покрайнините на града. Това също е част от нашата история.
Всичко започва през 612-та година, когато ирландският мисионер Колумбум и неговия последовател Гал минават по тези места. Когато Гал се разболява, Колумбум тръгва към Италия без него и оставя Гал сам на езерото Констанс.
На мястото, където река Щайнах се спуска в долината, Гал построява своята килия. Скоро към него се присъединяват и други монаси, дори и една мечка. Преди почти 1000 години един от найшите най-талантливи монаси художници изрязва тази легенда от слонова кост. Докато Гал се молел, дошла една мечка, и изяла храната му. Гал казал на мечката да отиде, и да намери храна, която да приготви на огъня. Тя се подчинила, и Гал я наградил с хляб, но ѝ заповядал да се махне от долината, и оттогава светецът винаги е бил изрисуван заедно с мечката. Как нашият манастир се развива от обикновена килия, е описано в “Галас вита” – “Животът на Гал”, написан през 1835 година от един монах в манастир в Южна Германия. Съгласно този източник през 719 година един алемански монах основава манастира на мястото, където бил погребан светията. За чест на владетеля на франките по онова време Карл Пипин, той поставя дома под управата на бенедиктинците. Ние често сме били подложени на натиска на крале и императори, но също сме били и облагодетелствани от тяхното покровителство. Един от абатите дори падна в жертва на тази политика на силата. Обвинен несправедливо, че е имал сексуална връзка с жена, той умира в затвора. След това е погребан в старинния параклис, който днес се намира в предверието на църквата на абатството.
Църквата в стил рококо е последната от поредицата църкви в абатството, построени в течение на изминалите векове. Най-известната църква, повлияна от плана на друга подобна в един манастир в Германия, е издигната около 1037 година. Плановете на манастира Сен Гален са единствени в цяла Европа. Всъщност те са единствените строителни планове от този период, които все още съществуват. Те показват как би трябвало да изглежда нашият манастир в идеалния случай. Църквата е в центъра на комплекса, а манастирът е свързан с нея от южната страна.
Въпреки това този проект не е осъществен. Ако църквата беше построена според оригиналната мярка, тя щеше да бъде доста по-голяма. Впоследствие тя е построена в друг мащаб, който също може да се види на оригиналните планове. Дори и при това положение тя би трябвало да е гигантска, както се вижда от капителите на нейните колони, които наскоро бяха намерени при разкопки. Сега те са изложени в лапидариума.
Имало е времена, когато нашият манастир е бил известен с благочестието, изкуството и знанията си. Това било през девети и десети век, и ние си спомняме за този период с носталгия като за наш “Златен век”.
По това време ние сме били независими, и манастирът е забогатявал все повече и повече. Хората ни дарявали земи и ни поддържали с големи суми пари. Това потвърждават безброй документи, запазени в манастирските архиви. Само за периода между 740-960 година има над 800 документа. Нашата безценна колекция е уникална в целия свят. Мирските управници ни гарантирали нашата защита и независимост. Този декрет е издаден от Лудвиг Германски през девети век. А този документ, подписан и подпечатан от император Ото I, потвърждава нашите права да сечем монети и да търгуваме.
Едно от нашите най-големи съкровища е Книгата на професиите в “Сен Гален”. Тя съдържа записи, показващи имената на нашите първи монаси, както и тяхната професия.
В търсене на духовни съюзи за нашия манастир, ние сме търсили чак в северна Италия, Холандия и Франция. Изпращали сме си списъци с имена и сме се молели едни за други. Затова този списък с имена на монаси от “Сен Гален” е записан в “Либер вивендиум” на един швейцарски манастир. Това е нашата книга на приятелството и честването, която е на повече от 1100 години. В нея са записани имената на всички наши дарители.
Нашите най-ценни ръкописи от този ранен период се пазят в библиотеката на манастира.
Ние имаме собствена библиотека почти от самото начало. Разбира се, тя не е била толкова величествена, колкото е тази, която датира от края на ХVIII-ти век, но ние винаги сме събирали книги – не само литургически текстове, но също и научни. В нашият скрипториум са изработени великолепни копия, както и нови версии и допълнения. За нас знанието и молитвата винаги са вървели ръка за ръка.
Сега нашата библиотека съдържа 150 хиляди тома, но истинското съкровище се намира в помещението с ръкописите. Тук се пазят около 2000 украсени ръкописа. Поне 400 от тях са на повече от 1000 години. Те потвърждават колко важна е била ролята на нашия манастир във формирането на европейската култура. Някои от книгите, създадени в нашия скрипториум, са сред най-ценните от своя вид в целия свят. Например “Златната солница”, която съдържа 150-те песни на цар Давид. Заглавните букви са украсени със злато, и миниатюрите са изработени изключително прецизно.
Най-красивият от всички ръкописи е бил завършен около 870-та година. Разположена върху великолепен пурпурен и златен фон, всяка украсена главна буква е шедьовър сама по себе си. Пурпурната боя е от растителен произход и е изработена в манастира.
Тези ирландско-келтски ръкописи са изключително редки. За съжаление голяма част от тях е загубена. Но колекцията ни все пак е една от най-важните в света.
Едно друго безценно притежание е този латинско-немски речник. Изработена около 790-та година, това е най-старата книга на немски език.
Ние сме един от първите манастири, които са развиват и разпространяват новия календар, въведен от папа Григорий.
Това е ръкопис от хилядната година. А тази книга с песни е дори още по-стара и ценна. Знаците над текста са известни като “нуми”, и се използват за означаване на музика.
През 926 година “Сен Гален” е окупиран от унгарците. Така завършва нашият “Златен век”. 11 години по-късно манастирът е опустошен от пожар, но бива възстановен. А през ХI век манастирът разцъфтява отново, за да преживее своя “Сребърен век”. Обучението в нашите училища е базирано на “Седемте свободни изкуства”, сред които и астрономията.
Освен това тук се преподават аритметика, геометрия и музика, както показват тези илюстрации. Тези диаграми служат като помощно средство за запомняне от учениците.
В същото време се изработват богослужебни книги и се композират песни с прости мелодии. Към края на ХV век манастирът вече представлява нещо като малка държава, добре организирана и влиятелна в политическо отношение. Това е благодарение на абат Улрих, наричан често наш втори основател. След това идва Реформацията и град Сен Гален става протестантски под водачеството на швейцарският хуманист Вердиан. През 1529 година манастирът е опустошен от жителите на града. Монасите успяват да избягат… Но само три години по-късно се завръщат и отново се заемат с монашеския си живот. Облекчението, което изпитват при завръщането си, отваря пътя на нова духовна енергия. Изработени са нови планове за църквата на абатството, за библиотека. Строежът най-после започва през 1755 година. Оттогава тези сгради защитават нашите средновековни съкровища с бароковите си стени. Но сега съкровищата принадлежат на целия свят. Манастирът “Сен Гален” продължава да раздава светлината си над Европа до 1805 година, когато е затворен. Славата на Гал обаче остава тук…
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Абатството Сен Гален”
Текста чете: ____________________________________________________
Източно-германската комунистическа архитектура – да, наистина съществува такъв стил! Вземете например “Кленовият лист” в бившия Източен Берлин; или пък “Домът на учителя”, построен от Хенрих Хезелман. Панаирните палати са сред най-големите постижения в “държавата на работниците и селяните”, телевизионната кула на “Александерплац”, а също и този “шедьовър” – Дворецът на републиката – все сгради от една ера, останала в историята.
Народният дворец все още стои, но хотелът “Форум” в съседство вече го няма. Събаряне на нови сгради – това е съдбата на голяма част от архитектурата в бившата комунистическа Източна Германия.
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
„Залезът на източно-германската архитектура„
Надпис: Събаряне на нови сгради
“Водната лилия” в Потсдам, “Кленовият лист” в Берлин, “Чайникът” във Ванемюнде – това са измислени с богато въображение забележителности от една екстравагантна ера, проектирани от Улрих Мютер.
На всички много ни хареса, когато падна комунистическата система и отново имахме обединена Германия.
Естествено, сега сме в онази част на Германия, която понастоящем се оформя отново.
Нека послушаме съвета на “старото куче” от Германската демократична република и отлетим до балтийската “Ривиера” – слънце, пясък и море.
“Спасители на плажа” в балтийски стил – истинско “бижу” в архитектурата. Намира се в остров Люгенд. Улрих Мютер, който е роден тук, проектира гарата през 1969 година. Това е първото от над 50-те сгради от този вид, които сега представляват работата на този смел архитект – НЛО от тънък като хартия бетон.
Искахме на този бряг да има нещо оригинално. В Източна Германия имаше едно движение, наречено “Утрешните майстори”. Имах екип от млади помощници. Използвахме специален процес по впръскване на бетона, който е в употреба от 20-те години на ХХ век. Модифицирахме го, за да изградим много тънки бетонни структури.
През 1997 работата на екипа на Мютер участва в изложбата “Инженерно изкуство” в центъра Помпиду в Париж.
Уредникът Ален Гийу кани за участие майсторът-архитект. Това е чест за представител на една страна, на която се гледа повече като на архитектурна пустиня за нейното 40-годишно съществуване.
Направихме тази изложба, защото този тип архитектура вече не съществува. Това е един свят, в който инженерите са едновременно строители и изобретатели. Те искат да променят съдбата на човешкия род.
“Уолпейпър”, известен в тези среди вестник, който утвърждава тенденциите, също забелязва иделиста-архитект, като го избира за за своя “личност на годината”. “Кленовият лист” и “Водната лилия” са издигнати до нивото на култови обекти от 70-те години на ХХ век. Куполи, църкви и бетонни тавани – Мютер щеше да бъде едно нищо, ако не бе гъвкав.
Улрих Мютер е принуден да гледа отвъд Желязната завеса в търсене на вдъхновение за своите куполи, например Берлинския планетариум.
Бях на конгрес в Истанбул и разглеждах прекрасните тамошни куполи. Виждал съм ги и в Централна Азия – Самарканд, Ташкент, Бухара.
Това е “Чайникът” във Ванемюнде. По време на развцвета му трябваше да познавате главния сервитьор, за да си уредите маса. Сега главната забележителност на този морски курорт е празна – вече 10 години. Обединението не е благословия за творбите на Мютер. Изложени от държавата като “обществена собственост”, сега те са предмет на интересите на частни инвеститори. В резултат на това много примери за източно-германски модернизъм са в развалини.
А сега – обратно в Берлин, където се намира най-големият в Европа квартал бетонни блокове. 70 апартамента, масово производство на народните фабрики в рая на социалистическите работници. Стандартизирани жилища за 160 хиляди души в покрайнините на бившата източно-германска столица.
По източните стандарти ако ти дадат апартамент в “Марцан” е все едно да спечелиш от лотарията, а днес 25% от обитателите искат да се преместят другаде.
Волф Рюдигер Айзентраут е архитектът, отговорен за общинските сгради в този квартал. С други думи – супермаркетите, библиотеките и кметството, на които е позволено да се разграничат от еднаквостта на жилищните блокове. Червените плочки буквално са местна забележителност в това море от бетон.
Това е емблемата на работническо-селската държава се състои, която си стои на мястото и 12 години по-късно.
За архитекта готовите панелки откриват няколко дизайнерски възможности.
Външният блясък пречи на тази сграда да бъде свързана с останалите. Разбира се, тя също е направена от панели, но се отличава от стандартизираните структури наоколо.
Едно една зала за бракосъчетания, която датира от комунистически времена. Сватбените благопожелания се разпръскват не от Дева Мария, а от някаква архетипна майчинска фигура. Официалният атеизъм на режима поне позволява на Айнтраут да проектира свое собствено обзавеждане, но никак не му е лесно да се отклони от нормата.
Строителното производство бе организирано по такъв начин, че всичко се състоеше от сиви бетонни панели. Материалите се изработваха по план. Единствено плочките се продаваха на запад. Тъй като исках такива плочки, трябваше да сключа сделка с директора. За щастие успях да се сдобия с плочки, които не бяха маркирани за продажба на Запад. Това обаче не бе края на проблемите ми – след като плочките стигнаха до Берлин, строителите отказаха да работят с тях, тъй като това означаваше повече работа, разбира се.
Ето защо аз и помощниците ми сами слагахме плочките. Точно така беше.
Ето как изглежда панелният квартал днес. Горчивото наследство на един отминал режим. Преди 100 години мечтата на прогресивните архитекти из цяла Европа е да построят просторни извънградски жилища, за да освободят семействата на работническата класа от претъпканите градски дворове.
Сега гласът на бившитя партиен лидер Ерих Хонекер се извисява в сатирична служба, превъзнасяща това постижение: “Нашата република прави всичко за щастието и благоденствието на нашия народ!”, казва той. “А начините, които използваме, наистина са всеобхватни”
Стандартният източно-германски апартамент наистина е за стандартното източно-германско семейство – двама работещи родители и две деца. То е достатъчно добро, макар и да предоставя едва минимален комфорт. Разбира се, имаше хора, които се нуждаеха от по-големи или по-различни помещения. Задоволяването на подобни различия не беше цел по онези дни, а и вероятно не беше възможно.
Това е “Карл Маркс Алее”, известна преди като “Щталин Алее”, рожденото място на източно-германската комунистическа архитектура.
В тази весела песен се пее “Сталин, приятел и другар, верен и мъдър!”, което обобщава идеята на пропагандата по онова време.
Сталинизмът следваше силно консервативна архитектурна доктрина. Изгледите, които можете да видите в Москва, са същите като тези в Рощок и Берлин. Архитектурата бе нещо като регионален неокласицизъм – силно конвенционален, но въпреки това много впечатляващ.
През 1952 самообразованият архиктет Херман Хензелман построява “Щраусбергер Плац”, който става главно изразно средство на “болшевисткия стил”. Партията, пее се в песента, винаги се бори на страната на правдата, ето защо партията винаги е права!
Хензелман е роден опортюнист. Той успява да осигури жена си и осемте си деца с лукс и привилегии, иначе запазени за тайната полиция, спортни звезди и дипломати.
Нанесохме се през 1954 и решихме да създадем моден салон. Поръчахме цялата мебелировка и създадохме тези прекрасни приемни, тъй като искахме да обявим въшествието на социализма, но в същото време искахме да уплашим “не-буржоата” с нашия буржоазен салон. Това беше нашата диалектична идея на убеждение, която винаги сработваше доста добре.
_________________________________________________________________
Утопията и реалността на всепобедния социализъм. И все пак Германската демократична република не може да си позволи за дълго своите екстравагантни експонати. Това е раждането на “панелната” държава.
Ето къде се изработват нашите строителни проекти. Работилницата към Германската строителна академия се ръководи от професор Хензелман и инженер Гьопат.
Това е партийният лидер Валтер Улбрих и неговия главен архитект. Хенрих Хезелман, който първоначално е противник на стандартизираните панелни блокове, следва партийната линия. Центърът на столицата ще бъде хибрид между социализъм и международен модернизъм.
Според мен не трябва да издигаме паметник, където може да бъде видян Карл Маркс човекът, а по-скоро символ – телевизионна кула с глобус, обсипан с червени рубини, които ще светят вечер като предупредителни светлини; освен това червен блок, на който със златни букви ще бъде изписано “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”
Този блок ще съдържа последният останал ръкопис на “Комунистическия манифест”, или с други думи ще бъде храм.
Първоначално телевизионната кула трябва да бъде сталинистки народен дворец, но в началото на 60-те години на ХХ век, когато парите вече са на привършване, другарите решават да въплътят вариация по една от темите на Хензелман. Това ще е ясно забележим символ на модерността на социализма, при това най-вече от Западен Берлин. Открит е през 1969 от Валтер Улбрихт.
Днес никой не говори за историята на телевизионната кула. Тя се е превърнала в забележителност на цял Берлин.
Някогашният източно-германски модернизъм може да се види и в основата на кулата.
Заострените бетонни структури на Улрих Мютер намират своя път от провинциален Рюгенд до самия център на властта.
Бетонните гиганти са популярни както сред децата, така и сред големите.
А ето как изглеждат те днес – все жертви на политическия катаклизъм. След обединението телевизионната кула сменя собствениците си толкова често, че никой не се грижи за поддържането на сградата в основата ѝ. Старите дни си имат своето предимство.
Кулата ще остане, берлинци са единодушни по въпроса, но недалеч нещата изглеждат съвсем различно.
Партийните апаратчици покриват някогашният готически квартал, известен като “Фишеринзел” със суховати панелни блокове. Единствената особеност в тази бетонна пустиня е “Кленовият лист” на Улрих Мютер. Този прототип на източно-германски модернизъм е разрушен през 2000-та година.
Бившата Източна Германия изчезва – социалистическите комунални сгради правят път на функционални магазини и офиси.
Виждаме как на много места в бившата Германска демократична република добрата архитектура просто се събаря, може би в някои случаи по политически причини, за да бъдат заменени от кутийкообразни сгради, които може и да не се привлекателни, но поне са функционални.
Те, разбира се, са относително евтини, така че могат да бъдат реализирани добри печалби.
“Карл Маркс Алее” – бастионът на сталинистката архитектурна догма е възстановен от градските проектанти, но сгради като Домът на учителя и Панаирната палата, построени от Херман Хезелман са изправени пред доста несигурно бъдеще. Кое ще оцелее и кое не е въпрос на тото.
Бившият източно-германски елитен институт ще бъде съборен – ще бъдат запазени само външните стени. Това е последният работен ден за 60 млади медийни специалисти, архитекти и графични специалисти.
При ненадминатата гледка на Александерплац те са успели да си намерят много добро място, но сега ще бъдат прогонени от по-печеливша строителна схема. В 12-те етажа на сградата се помещават творци от всякакъв вид. Лидерът на групата Каспар Хаузер е един от тези, които вече няма да има къде да репетират. Верена Герлах, волнонаемна художничка, се опитва да не позволи Домът на твореца да бъде превърнат в поредния офис комплекс. Тя начева кампания с рисувани тениски, но напразно.
Всичко ще бъде разрушено. Проектантите преустойват тази сграда в централен Берлин, за да ѝ придадат шикозен вид, а тя вече го има. И все пак ще срутят всичко, а тук ще се появят офиси с размери на заешка клетка.
Сриването на Изтока… една страна и цяла епоха изчезват. Добра цел или истинска причина за съжаление?
Мотивира ни не носталгията по комунистическото минало, а от една архитектурна утопия. Тази прекрасна архитектура ще бъде подменена от посредствените работи, които можете да видите на “Потсдамерплац”, които пък се опитват да подражават на Манхатън. И те наистина са като Манхатън, но са отегчителни, лоши и провинциални.
Променящото се лице на столицата е постоянна тема за дебати сред берлинчани. Най-големият “проблем” след обединението като че ли е Народният дворец – дали да бъде обновен, разрушен или интегриран в нова сграда.
Дворецът принадлежи на Федерална Република Германия, и в такъв смисъл това е въпрос, който засяга цялата нация. Дали желае да приеме това като част от историята си, или не. Оставам с впечатлението, че хората по-скоро не желаят да онаследяват.
Инженерите, отговорни за отстраняването на азбеста правят решението по-лесно. Тяхната работа превръща сградата в развалина, което на свой ред укрепва позициите на онези, които искат да възстановят двореца на някогашните крале на Прусия, разрушен, за да направи място на Народния дворец. Традиция срещу модернизъм – една битка в сърцето на Берлин.
Дворецът на републиката е открит през 1976. За другарите тази смес от художествен център и парламентарна сграда е олицетворение на социалистическата мечта – парламента за народа, модерен лукс за пролетариата.
Западно-германският рок певец Удо Линденберг пее тук веднъж през 1983. Въобще не го е грижа за всички тайни полицаи, но аудиториумът е истински шедьовър на съвременната технология – една от най-популярните забележителности на Източна Германия. Всеки ден тук идват 14 хиляди души за да играят боулинг, да танцуват, или просто да използват телефона. Сега всичко ще бъде срутено, за да бъде построена наново една имперска резиденция. Някогашният източно-германски модернизъм се разпада все повече и повече. Улрих Мютер се пенсионира в чудовищна сграда в Рюгенд, построена по време на нацистите. Той основава “Архивът Мютер” в опита да спаси останките от творбите на живота си. От падането на комунизма насам за него няма поръчки, тъй като този стил е прекалено скъп. Въпреки че материалите се използват икономично, той е скъп на работна ръка – може да съществува единствено при система, където има недостиг на материали, а заплатите са ниски. В архива има модел на планетариума, построен от Мютер в Хелзинки, както и проекти, които така и не са построени. Тъй като е създаден преди няколко години, архивът е посещаван от хиляди млади студенти по архитектура, които се интересуват от стила на Мютер. За тях ултратънките черупки и пресовани бетонни стени са свидетелство за една епоха, която инженерството и форма на изкуството, вече изгубена.
Събаряне на нови сгради… Кафенето не е загубило нищо от модерността си през 40-те години, откакто е построено. Архивът е истинско съкровище за младото поколение, част от архитектурната история, част от миналото на Германия в процеса на разрушаване, макар и не навсякъде. Сасниц на Рюгенд е малък град на брега, който все още запазил част от нездравия чар на някогашната Германска демократична република. Това място все още е напълно променено от Запада. Тук архитектурата на Мютер се използва и пази.
Тук все още процъфтява някогашният източно-германски модернизъм.
МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Залезът на източно-германската архитектура”
Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Надпис: Каменната корона на Апулия
Светлината, камъкът и легендата – това е Кастел дел Монте, каменната корона на Апулия.
Тук, под обилната светлина времето се превръща в пространство. Замъкът е построен от император Фридрих II. Наричат го “възстановителят на светове, на епохи и императори”.
Всъщност оценките за никой друг император не са били така противоречиви, нито пък е бил толкова мразен, колкото са му се възхищавали. Тази сграда, която императорът поръчва през 1240 година, като че говори повече за Фридрих от най-пристрастните свидетели.
За 10 години е построена крепост, която е пълно отражение на императорските идеи. Кастел дел Монте е проектиран като наследството на Фридрих.
Замъкът е издигнат върху хълм и е построен от гладки варовикови камъни с остри ръбове.
Също като баща си, императорът Анри VI, Фридрих е човек с несломима воля. Още с раждането на сина, Анри му подсигурява короната. Той кара германските принцове да изберат “момчето от Апулия”, или “пуер Апулие”, както е бил известен, за свой бъдещ крал.
По-късно Кастел дел Монте, символът на императорската власт, обозначава безсилието на неговите наследници. Това е също мястото, където внукът на Фридрих е държан като заложник повече от 20 години от френския граф дьо Монжу.
След това замъкът се превръща в убежище от чумата, а най-накрая подслон за овчарите.
Във всеки край на стената има осмоъгълна кула. По този начин голямата сграда дублира основната форма, базирана на законите на номерологията.
В никоя друга сграда не е вплетена геометрична фигура с такова съвършенство.
Входът е обърнат на изток – триумфална арка и катедрален портал.
След като мине през него, посетителят влиза в осмоъгълен двор, където сянката отмерва времето според позицията на слънцето.
И все пак, въпреки съвършенството си, това не е форма на светска сграда. По този начин се строят баптистерии и мавзолеи. Параклисът на Карл Велики в Аахен, където Фридрих е провъзгласен за крал на Германия, също има осмоъгълна форма. Камъните на Кастел дел Монте говорят за власт и мистицизъм. Това е сграда, в чиито основи математическите изчисления са обединени с християнския символизъм.
Няма никакво доказателство, че императорът въобще някога е стъпвал в замъка, но със сигурност я е проектирал той. Дали е бил предвиден за резиденция? Един владетел, избран от Бога, не се оттегля, той управлява! Неговите сгради трябва да свидетелстват за присъствието му, дори и когато той е другаде.
В три от осемте кули спираловидни стълби водят към горните етажи.
Колелото на съдбата често се обръща за Фридрих. Още като дете той е заплашван от много страни. Малко преди смъртта си, майка му го обявява за крал на Сицилия, нейното наследствено кралство. Фридрих израства сред врагове, които постоянно дебнат да се доберат до трона и се избиват в конфликти с един друг. А в Рим е жадният за слава Папа. Така още от съвсем малък той се научава да различава приятели и врагове, умее също да говори и много езици.
Това е горният етаж на Кастел дел Монте. Също както и на по-долния, тук има осем взаимосвързани помещения, всичките с едни и същи размер и форма, вариации на симетрията.
Фридрих иска дворецът му да има високи арки, като в катедрала.
Издигането към властта… На 16-годишна възраст, заплашван и без никой, на когото може да се опре, Фридрих прекосява Алпите, за да получи короната, която му се полага, но бива оспорвана от другите. Той става крал на Германия, като за 7 години трябва да заздрави властта си в една страна, която му е чужда. След това Фридрих се връща в Италия – влиза триумфално в Рим, за да бъде обявен от папата за “Император на Свещената Римска Империя”.
Бекиа Корелина – бели камъчета с различна големина, останали завинаги във втвърдена червеникава пръст. Императорът обожава този камък, който е така “жив” и има толкова разнообразни шарки. Освен каси на врати и фризове, Фридрих поръчва изработката и на колони и капители от блоковете с цвят на корал.
Мраморни колони… Тук също могат да се видят и ярки цветове, но те са резултат от грешка на реставраторите. Поради неправилно третиране белоснежният камък се обезцветява.
По-голямата част от завесите и драпериите са отдавна откраднати, но помещението все още е впечатляващо. Чистото усещане, което изпитва наблюдателят е, че единственото желание на Фридрих е формата и подребдата на дадено помещение да са такива, че да пребъдат през вековете.
Короната на Апулия – Кастел дел Монте, каменната концепция на един монарх, зает с мисли за формата. Фридрих оставя на потомството и друга творба – научен труд, нямащ равен на себе си сред писанията на други владетели “За изкуството на лова с птици”.
Ловът със соколи е нещо много повече от кралска привилегия. За Фридрих това е страст. И въпреки всичко няма доказателство на твърдението, че Кастел дел Монте е неговата ловна резиденция.
Фридрих, който обожава изкуствата и науката, основава университет в Неапол; провежда редовни дискусии с магьосници и философи, и толерира друговерците, въпреки че е екзекутирал еретици. Светският глава на западното християнство с удоволствие заминава на кръстоносен поход, както настоява папата. Фридрих успява да възвърне Светите места, но не на бойното поле, а на масата за преговори. Той с гордост носи кралската корона на Йерусалим.
Персонаж на много противоречиви разкази, Фридрих II управлява в продължение на 30 години. Той е неразбираем, дори чужд, за епохата, в която живее.
Когато разбира за смъртта на Фридрих, неговият враг на папския трон възкликва: “Небесата са доволни, а земята се весели!”
Въпреки това през вековете репутацията му расте все повече и повече.
Светлината, камъкът и легендата, която продължава да живее в Кастел дел Монте. А след смъртта на владетеля поемата, написана в негова памет, се явява като пророчество:
Живей, о, лъчиста светлина,
и сияй като вечното Слънце.
Още от люлката ти осветяваш
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Кастел дел Монте, Италия”
Текста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Галапагоските острови, Еквадор
Може би е дошъл тук на криле като тези, или пък е довян от вятъра, изхвърлен от морето… Животът пристига на тези острови по някакъв незнаен начин.
Със странните си форми угасналите вулкани на Галапагоските острови се издигат от Тихия океан. Архипелагът принадлежи на Еквадор и се намира точно на екватора, на около 1000 километра от южно-американското крайбрежие. Европа е на глобуса много отдавна, но Галапагос се формира доста по-скоро – само преди около 5 милиона години, което е все едно вчера от гледна точка на възрастта на Земята. Всичко започва тук, в горещото място Галапагос, където врящата лава изригва през тази необичайно тънка част от земната кора, и образува вулкан. По същото време платото Наска се измества на юго-изток, като изтегля със себе си вулкана и прави място за нови острови и други вулкани.
Спорите и семената на първите растения на острова вероятно са донесени от тук от птици, носещи се по вятъра. Животът почва да се развива постепенно.
В океана около островите могат да се видят над 300 вида риба. Това богато разнообразие се поддържа от хладното Хумболтово течение, което минава покрай островите. Впоследствие тук възникват нови форми на живот, приспособени към уникалните условия на островите.
И до днес са оцелели архаични форми, напомнящи за началото на времето.
Галапагос – дали това не е последната останка от Рая, истинската Райска градина?
Когато през 1835 английският изследовател Чарлс Дарвин идва в Галапагос, той се надява да открие новата Райска градина. Дарвин се опитва да намери доказателство за историята на Съзиданието, така както е разказана в Библията. Представя си, че тези далечни тихоокеански острови ще се окажат центъра на всичко, тъй като видовете тук са се запазили такива, каквито ги е създал Господ. Вместо това обаче Дарвин открива нещо дори още по-чудно – този изолиран свят на растения и животни му показва, че целият живот се променя постоянно, че всички живи същества постоянно се развиват и приспособяват към средата си. Дарвиновата теория за естествения подбор е публикувана през 1859 година в неговата книга “Произход на видовете”. Тя променя радикално и завинаги цялото ни разбиране за човечеството и неговото място в Творението.
Името Галапагос идва от испанското наименование на костенурките.
Дарвин вижда тук растения и животни, които очевидно произлизат от далеч и са стигнали до тук по случайност, но са се приспособили към новата среда, развивайки нови форми на живот.
Тъй като развитието на еволюционните процеси в Галапагос може да се види съвсем ясно, островите със своята несравнима флора и фауна са истинско природно изложение. По тази причина те са избрани наред с толкова други места, да бъдат място от световно културно значение.
За съжаление обаче нарастващото човешко присъствие тук излага на опасност все повече и повече тази част на света.
“В Галапагос”, пише Дарвин, “човек се чувства толкова близо до времето и пространството, до тайната на тайните – появяването на нови живи същества на този свят. С една дума – по-близо до самото Създание”.
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Галапагоските острови, Еквадор”
Текста чете: ____________________________________________________
Надпис: Училище “Фридрих Еберт”, Райхензаксен
Да преподава геометрия на тези десетокласници е истинска борба за Юрген Шпремберг. Половината клас дори няма готово домашно.
Шпремберг се страхува от теста през следващата седмица почти толкова, колкото и неговите ученици.
Те не запомнят достатъчно, или казано по обратния начин – способността им да забравят е невероятна.
Програмата за международно оценяване на учениците, наречена още “Пиза”, е публикувана през есента на 2001 година. Германските ученици се представиха едва със средни и дори ниски резултати. Сега германската общественост отдава голяма част от вината за т.нар. “шок Пиза” върху учителите.
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
„Защо Ханси не може да чете„
Надпис: Немските учители рискуват един пропаднал випуск
На Юрген Шпремберг му е писнало да бъде жертвената коза.
От своя страна учениците трябва да покажат по-голямо желание за работа, те трябва да искат да работят. Както се казва: “Който не работи, няма да яде”.
Не можете ли да ги мотивирате, за да са по-усърдни?
Те трябва да имат в себе си някаква минимална мотивация! Тогава бих могъл да им помогна. Но при всички случаи трябва да имат някакъв минимум!
Когато в някой час ви е трудно да преподадете материала си, какво можете да направите, за да задвижите нещата?
Практика, практика и отново практика! Това е всичко, за което се сещам.
Манфред Енгел мисли другояче. Той преподава математика и е абсолютно убеден, че има начин да се модернизират методите на обучение.
По два метра от всеки от четирите цвята.
19-милиметрови плоскости стиропор…
Я, чакай малко, май ще стане това.
Всеотдайността му струва 66 евро, от които 13 ги плаща сам той. Манфред Енгел преподава в училището “Яков Крим” в Ротенбург. Там им 140 учители за 1700 ученици. Това е така нареченото средно общообразователно училище, което комбинира трите германски системи в една, за разлика от изискващите повече усилия гимназии, които подготвят учениците за обучение на по-високо ниво. Според изследването “Пиза” обаче и двете системи могат да създадат както отлични, така и много слаби резултати, тъй като проблемът не се корени в избора на система. Вината не може да се хвърли и върху условията в класните стаи. Дори и учениците в страни, където учителите имат по-големи класове, по-дълго работно време и по-ниска заплата, често се справят по-добре в изследването “Пиза”. Точно това поставя учителите в ролята на “главни заподозрени”. Един професор по педагогия, който между другото е и главен изследовател в “Пиза”, твърди, че е открил проблема в качеството на преподаване.
Германските ученици все още са относително силни, когато изпълняват рутинни задачи, което се отнася и за четенето. Но в момента, когато трябва сами да осмислят прочетеното или да решат какъв логически модел да приложат в математиката, слабостта им си проличава най-много. Ето защо пътеката към успеха, дори и за най-слабите ученици, е да се съсредоточат върху по-доброто разбиране.
Точно по тази пътека поема и Манфред Енгел.
Неговата идея за “пробиването” на математически формули е доста “земен” подход, който неговите ученици могат да пипнат и усетят. Той прави абстрактното по-конкретно.
Човек не бива да преиграва, или всичко се обезмисля. Не бива да мислим, че ще стигнем кой-знае колко далеч само с цветни връвчици и тем подобни. Все пак всичко трябва да се свежда до математиката.
Междучасието свършва и е време Юрген Шпремберг да влезе в часа по математика на 7 клас. Той преподава в училището “Фридрих Еберт” в Райхензаксен от почти 30 години.
Юрген е малко над 50-годишен. На тази възраст повечето немски учители вече гледат напред към предстоящата пенсия. Малцина удържат до 65 години. След дълго време преподаване на различни класове, възрастови групи и предмети на всеки 45 минути с различни 20-30 деца, никак не е трудно да се умориш.
Методите на преподаване на Юрген Шпремберг се основават на стара и уважавана традиция в германските класни стаи. Учителят задава въпрос…
…а учениците трябва да отговорят… правилно.
Не може всичко да се учи само със сухо преподаване, и никога да не се практикува нищо. Има някои неща, които просто трябва да бъдат проумени. Първо трябва да се усвои техниката, която след това се практикува.
Вие старомоден преподавател ли сте?
Не, но човек не може да стигне до никъде, без да учи. Не мога да представям нещата пред децата само с някакви си фантастични експерименти, а след това да очаквам от тях да знаят цялата теория.
Това е един от по-добрите класове, макар че според проучването “Пиза” 25% от децата на тази възраст едва могат да четат и да правят прости аритметични операции. По-късно те едва ли ще придобият основните квалификации, необходими да си намерят работа, и ще бъдат главните кандидати за живот на социални помощи.
Днес в часа по физика можем да видим обичайния маратон “въпроси-отговори”. Кога две тела се отблъскват? А кога се привличат? Кога може да се случи това и коя е променливата? Сега вече всичко зависи от учениците.
Да се мине през целия конспект е истинска надпревара с времето. Толкова и толкова материал трябва да бъде покриван всеки час. Грешките или засиленото ученическо участие само ще забавят нещата.
Както за учениците, така и за учителите това е все едно да въртят латерна.
Голяма част от това, което чуваме в клас, не можем да запомним, защото то просто не е интересно, не го слушаме.
По дъската пише неща, които въобще ги няма в учебниците.
Просто ти набиват всичко…
Смятам, че е най-добре, когато имаш да решиш някаква задача. След това запомняш всичко дълго след като е свършил часът, защото проблемът те е заинтригувал. Често обаче случаят е точно обратен и всичко се забравя веднага след часа.
Учениците сменят друг учител, друг предмет и друга класна стая на всеки 45 минути.
С билогията е същото – не мисли, просто назубри!
Най-големият проблем е, че правим по три теста седмично и нямаме време да учим както трябва.
Понякога просто няма какво друго да се прави, освен да зубриш материала възможно най-бързо, след което отново да го забравиш.
Никога не се връщам към същия материал отново. След като свърши теста – това е! Ако отново се падне някой път – никой нищо не си спомня.
Учениците в часа по математика на Манфред Енгел са неволни “бели мишки” на класната стая на бъдещето.
Идеята е дадена преди 5 години от “ТИМС” – друга международна организация за изследване на училищата. Тя за първи път разбужда Германия, като показва, че още тогава немските ученици достигат едва средно ниво по математика и естествени науки. Правителството реагира, като осигурява средства и дава зелена светлина за специална примерна програма, наречена “Синус”.
Програмата “Синус” предоставя на учители като Енгел, които експериментират с модерни преподавателски методи, в над 180 училища из цялата страна.
Какво могат да научат учениците обаче от няколко картонени дъски и въженца? Точно това трябва да разберат. Енгел представя на учениците си експоненциални уравнения, като следва примера на Питагор. Той обаче не им дава никакви подсказки – те трябва да проумеят всичко сами. Ролята на Енгел е да наблюдава, да помага на по-бавните, и да предизвиква по-бързите.
Бавно, но сигурно учениците си изясняват нещата.
С проби, грешки и вдъхновение те изнамират свои собствени теории.
В истински питегорейски дух учениците не само научават неговата теорема, но разбират и как да учат, а не просто как да зубрят.
Това е много по-добре, отколкото да преписваме от дъската и да не правим нищо сами. По този начин усещаме предизвикателството да постигнем нещо сами.
Да, разбира се, но е много по-забавно. А и едно нещо се запомня много по-добре, когато си стигнал до него сам.
Отбелязахме всички прости числа със зелени точки и открихме, че те отговарят само на нечетните въженца.
В този клас децата не се провалят заради грешките си – те се учат от тях, а Енгел има времето и смелостта да ги остави да правят грешки. За него методът е по-важен от материала. Ентусиазмът на Манфред Енгел се разпростира и в класа. Учениците му отвръщат с неподправен интерес.
Защо методите са толкова важни?
Защото съм твърдо убеден, че голяма част от материала скоро бива забравена, или пък остарява, когато се появи нов материал. Той не запазва полезността си с десетилетия, както преди. Трябва да можем сами да разработваме собствени материали. Ето защо влагам толкова усилие в методите на преподаване.
_________________________________________________________________
Юрген Шпремберг е запознат с теорията зад тези нови идеи, но все още изпитва съмнения.
Концепцията на преподаване от Ротенбург не пасва тук.
Но те са добри в математиката.
Не е точно така. Даден метод може да сработи в един клас и напълно да се провали в друг. Има разлика от клас до клас, както и от една комбинация ученици до друга.
Манфред Енгел поставя втора задача по номерираните карти. Той се надява, че някой сам ще открие съкратения метод на Гаус.
Изведнъж едно момиче казва, че май е решила задачата.
Ами… взех половината сбор. Може да се съпостави това тук с това, както и това с това. Сборът винаги е 65, а това е само половината.
Имате ли отговор на този чин? Не още? Кой може да даде отговор? Александър?
Марина намери резултата само за няколко секунди. Ще ни го кажеш ли още веднъж?
Александър, какво точно направихте.
Въведохме всичко в калкулатора и го сумирахме.
Събрахте 64 числа? Добре!
Бих желала да коригирам моя резултат.
Манфред Енгел отива в училището на Юрген Шпремберг. Откакто пада “бомбата” ПИЗА, той е много търсен. Над 20 учители по математика от района са се записали за обучение при него.
Трябва ли учителите да учат работата си отначало?
О, зависи от характера им. Мнозина вече експериментират сами в тази насока и имат някакъв напредък. Други обаче са на мнение, че математиката е просто смятане. Ние трябва малко да ги стимулираме, докато те не са готови да дадат на учениците нещо различно в клас.
Изследването ПИЗА засегна много учители в най-болното място. Из цяла Германия те се събират, за да обсъдят какво да правят в класната стая, и как да го правят по-добре. Дори и някои от учителите от по-старата генерация желаят да научат някой и друг трик, преди да се пенсионират. А Юрген Шпремберг поне е готов да слуша.
По едно време на надзора, оценката и представянето се гледа като на трите основни неща, от които зависи съществуването на един учител. Сега има три пътя на спасението.
За Манфред Енгел е положителен знак, разбирането на хората, че както учители, така и родители трябва да се “прегрупират”, за да сработи образованието.
Трудно ли ви идват такива идеи?
Да, трудно ми е. Ето защо съм така силно впечатлен. Винаги ми е трудно да измислям такива гениални задачи, които са отворени във всяко отношение и дават на учениците възможност да развиват собствените си способности.
В ежедневната рутина на класната стая сами се обграждаме с призраци. Все пак имаме да се занимаваме с умножение и деление; или пък сме вперили поглед в следващия краен срок. Може би прекаляваме с работата по определени фиксирани крайни срокове. Вместо това трябва да се поосвободим от тези притеснения.
Трябва да възприемем една нова учителска роля и независимо обучение за учениците; както и факта, че децата учат наистина само тогава, когато правят нещата за себе си. По този начин обучението наистина се получава, а не когато някой застане пред тях и започне да им обяснява как стоят нещата. Човек винаги може да научи нещо, като го направи сам.
Само ме погледнете. По-възрастните хора се увличат в рутина. Разбира се, ние трябва да променяме нещата и да ги представяме по нов начин, но въпреки това имаме определена фиксирана рутина. Ето защо сме тук, за да излезем от тази рутина по някакъв начин.
Както каза Енгел, трябва да гледаме на всичко това в един по-широк социален контекст. Всъщност учителите поемат вината, или училищата като институции. Освен това често ме питат какво сме сбъркали… всички ние, заедно…
Тези възгледи се подкрепят от изследването ПИЗА. Доказателствата обаче водят не към училищата, а към социални фактори. Семейството на един от всеки пет ученици в едно работническо предградие на Хамбург живее от социални помощи. За един от всеки трима немският не е майчин език. ПИЗА показва черно на бяло, че възможностите за образование все още са въпрос на социален произход. При това в по-голяма степен в Германия, отколкото в повечето други страни.
Очевидно най-голямата спънка за децата, дори и вначалното училище, е средата, от която произлизат.
Предучилищните класове в училището “Арнкилщрасе” са запълнени. Държавното училище в Германия е безплатно, така че родителите изпращат своите 5-годишни деца тук, вместо да плащат за детска градина, която едва могат ад си позволят. Хамбург наскоро обучи 160 консултанти по грамотността, както те се наричат. Работата им е да се опитат да вложат у децата усещане за езика.
Такава консултантка е и Зибиле Екрут.
Зибиле участва в програма, стартирана в началните училища в Хамбург през 1994. Сега тя се прилага и в предучилищните занимални, като има за цел да даде на лишените от културни и социални преимущества деца добро начало в писането и четенето. Децата трябва да подредят книжки, които разказват за тях. За заглавната страница трябва да се научат да пишат имената си. Някои от тях обаче говорят само няколко думи на немски и дори не могат да разберат задачата. Това е и задачата на Зибила – тя оказва на децата необходимото внимание.
Идеята е да се помогне на децата, преди да е станало прекалено късно. В германската училищна система това може да стане най-рано след 4 години. Тогава обещаващите ученици отиват в гимназия, а по-късно вероятно и в университет, а недотам добрите отиват в обикновени училища, след което се захващат с нископлатена физическа работа. В никоя друга страна този избор не става още в началното училище.
Ако първите 4 години определят по-нататъчното бъдеще, Хамбург иска поне да изравни резултата.
Мнозина смятат, че не трябва да отнемаме детството на децата и да ги занимаваме с книги толкова рано.
“Да ги занимаваме с книги”? Това е напълно несериозно отношение към буквите. Най-важното нещо при писането е то да се интегрира в личния свят на децата, а повечето от тези деца тук идват от семейства, в които книгите не се срещат често. Много от децата дори не са виждали книжка с картинки, преди да стъпят тук, а и родителите им не им дават пример, като четат. Единственото нещо, което тези родители могат да прочетат, са табелите по супермаркетите.
ПИЗА дава нов стимул на реформатори като Манфред Енгел.
Досега всеки път, когато разни хора искаха да направят промени в образователната система, те бяха просто “самотен глас в пустиня”; идеалисти с някакво ексцентрично хрумване. А що се отнася до повечето политици, системата си беше много добра. Сега обаче ПИЗА вече не може да бъде игнорирана.
Германия има ли още шанс?
Разбира се! Съседите ни показват от дълго време как да се справим, а и в Германия също тече реформа. Светът няма да бъде създаден отново след ПИЗА.
Много неща трябва да се променят. ПИЗА разкри истинската същност на германската образователна система, но ще минат поне 10-15 години, докато от класните стаи излезе новата порода учители.
Предизвикателството, което трябва да приемем сега, е да работим толкова упорито и систематично, че да видим модернизацията.
Остава обаче въпросът дали обществото ще си вземе поука от предупреждението на ПИЗА.
МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Защо Ханси не може да чете”
Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________
