МСАТ представя втора част на
документалния филм на Дойче Веле
Хилдегард Кнеф – актриса и писателка
Родена през 1925 в Улм. Учи в Бабелсберг. Първите ѝ филмови роли са през 1944. През 1947-1950 живее в Лос Анджелис, САЩ. През 1950 участва в скандалния филм “Грешник”. От 1963 има ангажименти в представления на “Бродуей”.
След 1970 издава автобиографични романи, сред които “Дареният кон”. Прев 1983-1989 живее в Лос Анджелис. Наградена с Ордена на Федерална република Германия. Умира в Берлин през 2002 година.
Хилде, обичате ли Германия?
Спонтанно да, ако се замисля – малко, но ако си помисля добре – категорично да.
Какво се крие зад спонтанното “да”?
Това е моята родина, моят дом, дори и когато съм била далеч оттук. Правех опити да се отърва и те частично успяваха, но винаги съм се връщала. Какво следваше?
Следва скептицизма и малкото дистанцираност.
Разбира се, това ме накара да емигрирам.
Какво точно ви накара да емигрирате?
Основно амбицията. Бях известна в Германия и исках да стана известна в Холивуд.
Когато пристигнахте в Холивуд имаше ли значение това, че идвате от Германия?
О, Боже, да… Не смеех дори да го спомена. Говорителят на студиата щеше да получи удар, като ме видя. Не знаеше какво да прави. Караше ме да казвам, че дядо и баба са били австрийци, на което аз отговорих, че Хитлер е бил австриец. Той не знаеше… въбоще никой в Америка не го знаеше.
Имаше силно неодобрение и неприязън.
Налагаше ли ви се да защитавате или разяснявате германската политика на американците?
Едва много по-късно, когато написах “Дареният кон” и тя беше издадена в Америка. Въпреки че днес в Холивуд внуците и правнуците на онези хора показват неприязънта си много по-силно.
Вие сте сред малцината германци, поканени да оставят отпечатъци на ръцете и краката си пред театър “Рауманс”. В онзи момент помислихте ли си за Германия? Нещо от рода на “Амбицията ми да успея тук ще бъде призната и у дома?”.
Не, не си мислех за Германия. Мислех си колко силно да натисна, за да издържи отпечатъка по-дълго.
Отпечатъкът е още там, нали?
Много по-късно те наградиха с Ордена на Федералната република. Какво означава той за теб?
Той е от голямо значение. Най-вече, защото е първа степен. Това ми харесва…
А какво направих за репутацията на Германия в чужбина? Тази награда ме просълзи.
Кметът на Дюселдорф Бунгерт каза по онова време, че ти си “културният посланик” на страната.
Моля те, обясни ни, как според теб си помогнала на хората в чужбина да променят мнението си за Германия?
Може би посредством интервюта с хора като Дик Кавет, Дейвид Фрост, както и всички големи ток-шоута, на които съм се появявала. Често аз бях единствената гостенка. Това беше много трудно… трябваше много да внимавам.
Защитавах самоотвержено Германия. Казах, че е невъзможно да се види цяло поколение за това, което е сторил Хитлер и подобните нему.
Не може да се вини всеки германец, не онези, които се раждат сега, и не онези, които ще умрат.
Германия, разбира се, е нещо повече от просто “хитлерова” Германия. А какво ще кажеш за следвоенна Германия, какви усещания от онова време успяваше да предадеш на хората в чужбина?
Отломки… Отломки, сивота, отчаяние… Да не очакваш милост, нито да даваш такава. Това са най-важните неща.
Често ли мислеше със състрадание за Германия, докато беше в Америка?
Не точно състрадание. Аз сама минах през всичко това, т.е. би трябвало да проявявам състрадание към самата себе си.
Понякога, но по-често заедно с някой друг, например когато ходех да гледам филми с Марлене Дитрих, където тя е облечена като селянка. След това се чудехме откъде да си намерим палачинки. Никъде наблизо нямаше обаче…
Често казват, че ти си избягала от Германия.
Не това е абсолютно невярно. Първо отидох, защото имах договор за снимки със Зелцник, които имаха много голяма студио.
След това си дойдох за “Грешникът”, без да съм прочела дори един ред от този прекрасен сценарий. Вили Фост ми изпрати следната телеграма: “За нещастие, в рамките на 24 часа трябва да си опатоваш багажа и да си готова да дойдеш. Попитах Марлене Дитрих, тъй като в момента не правех нищо, дали Вили Фост е човек, на който мога да се доверя. Тя каза: “О, да, да, той не беше нацист и винаги е бил добър режисьор. А ако става въпрос за главната роля, не се колебай! Бъди смела и политай!”
Така че аз прелетях… и цопнах право в супата.
Но за филма ви трябваше смелост?
Не, докато го правех, в никакъв случай не ми се струваше скандален. Това е нещо, с което днешните деца дори не биха се занимавали.
Но всичко бе позорно. Много хора в Германия се държаха срамно спрямо този филм – да винят един актьор за някакъв глупав сценарий.
Нещо трябваше да изпрати това ужасно минало в забрава – просто да изпусне напрежението по отношение чистотата на германските жени.
Какво ви говореше за Германия реакцията към “Грешникът”?
Търсеха стабилност, а намериха съюз и омраза.
Да. Не знаех какво да правя.
И което е най-странното, взеха го по на сериозно, отколкото Третия райх?
Да, за нещастие. Ерих Промер каза: “Никой не продума за Аушвиц, а сега ще се избият да говорят за “Грешникът”. Когато по-късно се замислих, реших, че не е далеч от истината.
После отново отидохте в Америка. Това също не беше бягство, така ли?
Не, просто отидох в Америка.
Облекчена, че оставяте зад себе си снобизма на тази страна?
Не, просто не можех да понасям да ходя на ресторант, без да ми се наложи да кажа “Фриц, тръгваме си!”. Винаги се намираше някой да ме сгълчи.
Ужасно! Бях на 24 години и не можех да повярвам какво ми се случва.
Никой не ме бе подготвил за това. Продуцентът и режисьора натрупаха истинско съкровище, а аз бях идиотката.
По-късно говореха, че “презираш германците”…
Каква глупост… Абсолютна безмислица. Защо да ги презирам? Живеех с тях по онова време, и свикнах да ме обвиняват за онази глупава мелодрама “Грешникът”. Но това въобще не е същото.
А относно приятелството ви с Хенри Милър – налагаше ли ви се да му обяснявате какво е Германия?
Не, всъщност не, защото името му беше Хайнрих Мюлер. Той чесот се шегуваше с това. Не говореше немски, но нямаше нужда да му обяснявам каквото и да било.
Когато живеех в Берлин, той дойде и стоя около 4 месеца. Прекарваше няколко месеца с мен всяка година, където и да бях.
Взехме си лодка едно прекрасно лято, и плавахме по езерото Ван Зее. Изведнъж машината отказа и ние дрейфувахме до другия бряг. Там обаче ни чакаха с насочени пушки.
Извиках: “Двигателя спря! Нищо не мога да направя! Оплетохме се във водораслите!”
Онези обаче продължаваха да ни държат на мушка. Цялата ситуация ми се стори много идиотска и жалка.
След това скочих във водата, махнах водораслите и избягахме от “хватката на смъртта”.
Как преживяхте обединението на Германия?
Пред един телевизор с размерите на пощенска картичка в Сан Максим. Там снимахме френски филм и се бях прибрала рано. Седяхме с Паул в леглото и гледахме. Изведнъж аз казах “Хей, я виж това! Там май става нещо!”
Реагирахте доста… емоционално.
Да, по-късно, когато наистина бях сигурна, че се случва нещо. Като че ли дори плаках, което правя много рядко.
Опасявахте ли се тогава,че Германия ще стане прекалено могъща?
В някои страни беше така – Маги Тачър… Франция?
Да, те бяха изплашени до смърт… но аз бях дълбоко развълнувана, защото достатъчно често бях снимала филми в Берлин, които индиректно или директно имаха Стената за свой персонаж. Беше ми писнало от това…
Спомняте ли си последния път, когато посетихте Стената?
Не. Виждате ли, това бе нещо толкова неприятно за мен, че дори не се е запазило в подсъзнанието ми.
Хилде, какво е за теб Германия?
Огромните усилия да се постигне демокрация.
Надпис: Роджър Вилемсен разговаря с актрисата и писателка Хилдегард Кнеф
_________________________________________________________________
Роден през 1944 в Бохемия. Дете от германо-индийски брак. През 1945-1953 живее в Индия. 1966 – т.нар. “партизански филми” във Филмовата академия в Берлин. Познава се с някои от по-късните членове на Фракция “Червена Армия”. През 1968 е прогонен по политически причини. От 1993 е професор в Бъркли. Някои от филмите му: “Между две войни”, “Как да живеем във ФРГ”, “Работници напускат фабриката” и “Натюрморт”.
Харун, вие сте роден в Чехословакия, Бохемия. Майка ви е германка, а баща ви е индиец с мюсюлманска вяра. Кога за първи път стигнахте до идеята за принадлежност към определена националност?
Да, точно така. Там стигнах до въпроса за националността. Ходех в едно холандско начално училище в Индонезия. Постоянно ме измъчваше въпроса откъде всъщност съм, защото бях много различен от останалите. Освен това ние бяхме някак по-различни от колониалния стандарт в Индия, както и в Индонезия. Родителите ми бяха много носталгични. Те смятаха, че всичко германско е разрушено през войната, че е изгубено и го няма вече.
Спомням си как един ден в Индонезия казах на майка ми: “Но тук има германско знаме!”, а тя отговори “Да, има едно място със същото име, но нея я няма вече”. С други думи те бяха толкова афектирани от упадъка на тази страна, и че трябва да я напуснат, та просто отричаха съществуването ѝ. Поне в езика, посредством който общуваха с децата си.
Когато дойдохме тук в началото на 50-те, аз бях много разочарован, когато открих, че хората не се разхождат наоколо в каруци и не продават ябълки по пазарите. Съществуваше някакъв приказен, предвоенен свят, в който живеех.
Всички тези образи бяха твърдо в главата ми и аз въобще не знаех колко силно се е урбанизирала вече Германия, и колко малко има тази детска представа с реалността.
Но все пак Германия е родината ви, нали?
Германия бе нашата родина, и у дома винаги говорехме немски. Продължавам да смятам, че доста дълго време въобще не осъзнавах потеклото си.
Когато дойдохме тук след войната, чужденците все още бяха нещо екзотично. По улиците се спираха и ни докосваха, за да видят дали кожата ни наистина е кафява.
Възрастните жени се спираха и ни зяпаха с отворена уста. Всичко бе все още много екзотично. Всичко се промени след първата вълна емигранти.
Едно от най-забележителните неща във вашата биография е фактът, че за разлика от цялото поколение, израсло с политическо съзнание, на вас не ви се е налагало да се бунтувате срещу поколението на родителите си.
Това не е вярно. Ние със сигурност имахме конфликт между поколенията, и особено аз. Той нямаше нищо общо с политиката. Тъй като е азиатец, баща ми имаше някои напълно погрешни представи. Например той винаги ме заплашваше с изправителен дом. Беше изостанал с много години от настоящето.
Представата му за приемливо поведение не беше пост-имперска, нито дори типична за Ваймарската република.
Ето защо е напуснал дома си толкова рано. Определено имах противоречия с родителите си.
Невероятно… Повечето ми съученици се интересуваха само как да си намерят нова кола или да се захванат със същата професия като бащите си. Не проявяваха и най-малък интерес към културата – те бяха пълни конформисти.
А като си помислите, че това бе времето, когато се ценеше всичко американско, а особено и събитията в Хамбург, до където стигнах аз.
Как почувствахте властта на държавата по онова време?
Това беше времето на антикомунистическите декрети – статиите в училищни списания или книгите от Източен Берлин можеха да ти докарат неприятности с властта.
Но всичко бе много нелепо.
Какво научихте за Германия?
Това има общо с поколението на 1968.
Действахме от известно време, имахме едно списание “Аргумент”, което беше доста интересно. Опитвахме се да теоретизираме по концепцията за фашизма, но само теоретично и без никаква провокативна пропаганда. Надявахме се някак да ги комбинираме систематично с анализа на капитализма, както е описано в диалектиката на просветлението. Това е нещо като ключ – да вярваш, че ако можеш някак да правиш това, то в исторически план ще си винаги прав.
Това беше много емоционално… До голяма степен даваше повод за размисъл. И накрая полицията, от целия Берлин избра да дойде точно при нас. Това бе един особено подозрителен режим.
Малко хора знаят, че преди това имаше един бунт в Мюнхен… Може би през 1962 или някъде там. Тези хора имаха идеята, че врагът идва от Изток, че се контрабандират хора с влак. Те дори и не проумяваха, че са просто квартални хлапета. А си спомняте и когато наложиха забраната за работа, нали?
Да, и лозунга “Нека смъртта бъде по-демократична” по време на кампанията на Шонхупер.
Да, абсолютна лудост. Защото всъщност ако беше обърнал повече внимание, щеше да види, че суверенитетът на държавата не е под опасност.
През 60-те често си мислех, че във Франция и Италия, където традицията на суверенитета е толкова стара, и където са виждали, че човек може да оцелее след всяка революция, ако е на власт, не се вълнуват толкова от подобни бури в чаша вода.
Един американски журналист наскоро писа, че по-типично от движението “Фракция Червена армия” е начинът, по който немската публика се отнася към тях, и по-специално готовността да изоставят изконните права, например личните права, свободата за събиране, неприкосновеността на кореспонденцията и т.н. в момента, когато някой ги убеди, че държавата е в опасност. Вярно ли е това?
Да, различното от Англия и Франция е това, че германците винаги са знаели как да заговорничат срещу тези основни права. Тайните служби винаги са ги пренебрегвали, разбира се, също и в САЩ, но никога не са нападали основните права, тъй като според тях ние имаме нужда от тях като базисни ценности.
Има ли национален език на консумацията?
Много интересно… Бих казал, че има различни гласови тонове. Не е отделен език, но има различни тонове и акценти. В страни като Италия можете да видите, че се набляга на различни неща, но със сигурност това вече не е език.
Станахме толкова внимателни… Вече не използваме “раса” или “нация”, а говорим за “култура”, което също е странна концепция. Годар в своя филм “Малкият войник” казва: “Не харесвам Барселона, защото е в Испания. Обичам Испания, защото е в Барселона!” С мен е нещо подобно по отношение на Берлин, въпреки че аз не съм запленен от него. Просто ми е много добре познат. Не казвам, че е най-големият на света – просто прекарах там по-голямата част от живота си.
Тъй като е в Германия, това говори за него. Така разбирам въпроса… Това има връзка със собственото его на всеки човек. Казваме за някой, че е сърцат, но не можем да обясним какво е то. И въпреки това думичката “его” съществува.
Това е концепция, с която човек не може да се идентифицира съвсем, но която е там като фигура или като холограма. Подобна е на тази немска специфика.
Сталин е казал: “Общ пазар, общ език, общи исторически преживявания…” Съмнявам се, дали този пазар все още съществува и дали има общи исторически преживявания. Въобще не съм сигурен.
Това не е отрицателна концепция, в никакъв случай…
Но сигурно има нещо общо с факта, че аз често мисля за немския език.
Надпис: Роджър Вилемсен разговаря с филмовия режисьор Харун Фароки
МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Добре дошли у дома”
Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя трета част на
документалния филм на Дойче Веле
Елеонора Вайсбергерг – актриса
Родена във Висбаден. Живее в Доминиканската република между третата и седмата си година. Учи актьорско майсторство в Берлин и Ню Йорк. Множество роли в германски ТВ продукции. През 1992 се премества в Париж. Работила е с Ролф фон Сюдов, Клод Шаброл, Маргарете фон Трота.
Госпожа Вайсбергер, родена сте в Германия, преместили сте се в Доминиканската република на 3-годишна възраст, където сте останали 4 години. Имате ли някакви спомени за Германия?
От онова време – никакви.
Добре, а от Доминиканската република?
Беше много вълнуващо. В градината имахме бананово дърво. Дойдохме от следвоенна Германия и можехме всеки ден да ядем банани. Спомням си, че след това не можех дори да гледам банани, докато не станах на 30.
Друг мой спомен е езиковото разнообразие. У дома и на улицата говорехме немски, а с прислугата говорехме на испански. Когато бях на 4 години ходех на нещо като подготвителен клас, където се говореше английски. Това ми оказа голямо влияние, защото след това ученето на езици ми беше много лесно. Естествено, когато се върнах, забравих всичко.
Все пак смятам, че това отваря един вид пътека в главата, така че човек знае различни начини да се изразява, както и различни начини на мислене. Това оказва голямо влияние.
Има също и различни видове темперамент, в зависимост от езика.
Да, когато човек е във Франция и говори френски, жестовете му са различни. Веднъж дъщеря ми ми каза: “Ти говориш различни неща на другия език! Поставяш различно ударение на нещата при различни ситуации”. Културата се превежда почти несъзнателно в начина, по който човек подхожда към определени ситуации.
Има ли такова нещо като думата “земен” в Германия?
Във френския тази дума има малко по-различно значение – всичко, което има общо със светската страна на нещата. Например голям прием може да бъде “светски”, “земен”… Всичко, което се случва във външния свят, или на определено ниво на обществото, е светско.
В същото време в немския тази дума е свързана по-скоро с това как си облечен, как се държиш, какво говориш. В немския тя се прилага относно мъж или жена в обществото. Винаги има и малко снобизъм… В немския концепцията за повърхностното е отрицателна, а не би трябвало да е така.
Това се отнася за някой, който може да се оправя в големия свят, който е подходящ за него. В немския език тенденцията е хората да бъдат разделяни на сноби, които имат само външен вид, и хора с малко повече дълбочина – интелектуалци, или поне хора, които не искат да имат нищо общо с чисто външните неща. Те обикновено не са добре облечени, нито пък са ходили на фризьор предната седмица.
Това противоречи на изключително спорното мнение за чувствеността изобщо във Франция и Германия.
Всъщност да, наистина смятам, че има голяма разлика. У французите като че има голяма доза спокойствие в начина, по който изживяват чувствеността си – като ценност сама по себе си. Те намират радост във всяка една ситуация, била тя кулинарна, визуална или слухова. В Германия проблемът е, че на чувствените удоволствия обикновено се гледа като на морално пропаднали. Понякога правим нещата за себе си невероятно трудни по този начин.
След като сте наблюдавали всичко това и сте живели достатъчно дълго във Франция, как изглежда Германия, гледана от Франция?
В очите на много французи Германия на практика е извън Европа. В Германия винаги е студено, сиво.. Хората не правят нищо друго, освен да работят; те не съгрешават, нито обичат… Наши познати французи често ни идват на гости в Берлин и са абсолютно удивени от това колко е оживено тук, колко култура има, колко е зелено…
Освен това и времето – в Париж вали много повече, отколкото в Берлин, така че те трябва да се отърват от всичките си предразсъдъци.
Мисля, че французите не пътуват кой-знае колко, та ще им е по-лесно да предадат старите предразъдъци на следващото поколение.
Забавното е, че за французите един от най-големите комплименти, които могат да ви кажат е “Никога не бих познал, че сте германец”.
Това ви поставя в различна позиция. От една страна е приятно да ти кажат, че им е добре, когато си наоколо. От друга страна обаче си малко обиден, защото се чудиш какво му е хубавото на това да не си германец.
Това обаче е дълга история. След Третия райх и двете световни войни не е кой знае колко велико да си германец. Чудя се обаче дали нещата няма да отидат дори още по-далеч, дали германците няма да покажат някакво желание да се защитят.
Какво беше за вас отиването във Франция?
Това винаги ми е било мечта – да живея във Франция. Бях на 16, когато отидох там. Знаех само три думички – “добър ден”, “довиждане” и “благодаря”. Изведнъж усетих, че хората там споделят същата чувствителност като мен и се изразяват по същия начин като мен. Това беше толкова странно, че веднъж, когато бяхме за две седмици в Париж, докато стояхме в колата, двете ми деца казаха: “Много странно! Тук всички карат като теб!”
Не зная, но съществува тенденцията да живеят тук и сега, да не мислят за утрешния ден, да не се тормозят за грешките от вчера. Тя е по-разпространена във Франция и допада повече на темперамента ми.
Искам да ви разкажа една история, която обаче не е за французи, а за италианци. Запознах се с един италианец, който от 10 години живее в Берлин. Попитах го защо, та всички искат да живеят в Италия. Той ми отговори, че е заради езика. Учудих се какво има предвид, все пак нашият език не е особено мелодичен, италианският е много по-приятен. Той каза, че в Германия колкото по-дълго време говориш езика, толкова по прецизен ставаш. Попитах го: “А с италианския как е?”, на което той отговори: “Колкото по-дълго говориш, толкова по-колоритно става”. Това е вярно – има езици, при които винаги се допълва нещо. Ако обаче искаш да стигнеш до същината на нещата, немският език е невероятно добър инструмент за целта.
За мен съществува една типична германска дилема, описана във втора част на “Фауст”. Всъщност ние вече говорихме за това. Да вземем Фауст като северняк, дълбок мислител, търси лекотата, светлината, естестическите качества на Гърция, на Елена, на красотата. И въпреки че Елена е само символ на тази светлина, на жизнеутвърждаващото качество, на чувствеността. Тази дилема очевидно е оцеляла и до ден днешен. Чудесното във втора част на “Фауст” е, че всичко се получава, работи… Фауст се единява с Елена, северните райони се единяват с юга, северната култура – с южната. Резултатът е еуфория, чиста енергия, чисто вдъхновение. И какво се случва – той се извисява все по-нагоре и по-нагоре, накрая експлодира, защото не може да издържи повече. Това е, когато идеалът на един истински идеалист бъде достигнат. Вероятно трябва да си кажем, че сме наследили района на мрачномислещите хора; вечно търсещите; хората, които никога не са доволни; които сами си правят живота труден.
А има и други хора, за които всичко е толкова лесно; слънцето винаги свети, има музика, светлина, чувственост и т.н. Двата района трябва да съществуват един до друг. Забавното е, че има и французи, които лелеят онази така наречена “немска дълбочина”.
Надпис: Роджър Вилемсен разговаря с актрисата Елеонора Вайсбергер
_________________________________________________________________
Роден в Сау Паулу. През 1955 е на турне в Европа заедно с бразилски балет. През 1960 дебютира в Шилеровия театър в Берлин.
Има театрални ангажименти в Париж. Соло танцьор в Опера Лион. След 1968 работи главно в немски ТВ продукции.
Господин де Фария, вие идвате за първи път в Германия през 1955. Как се промениха възприятията ви за страната през всичкото това време?
По много различни начини. Това е много сложен въпрос. Дойдохме с Бразилската балетна трупа, общо 45 души. Започнахме турнето в Гера, бившата Източна Германия. Един пример – когато за първи път видях сняг, беше прекрасно… Опитвах го на вкус… От друга страна ние бяхме нещо екзотично, тъй като хората там никога не бяха срещали някой с тъмна кожа. Аз бях най-светлия в цялата трупа. Имаше наистина черни мъже и жени, някои много красиви. Просто смайвахме градовете. Хората искаха да ни докоснат, за да видят дали няма да свалят боята от кожите ни. Местата за представленията биваха разпродавани предварително.
Първият човек, който ме накара да се заинтересувам от театър, бе Грюндгенс. В продължение на месеци и години го търсех.
Един ден неговият помощник-режисьор Карл Фибах, който по-късно бе директор на няколко немски театъра, ми каза: “Трябва да пазиш тишина, не бива да пречиш не репетицията! Той седи на ред 20. После ще можеш да говориш с него”.
Промъкнах се в Хамбургския театър, отидох до 20-ти ред и седнах много тихо.
Тъкмо когато се бях настанил, той се обърна и извика: “Марш навън!” Поне това разбрах – нямаше да има среща с Грюндгенс, но се вълнувах много от неговата работа като актьор и режисьор.
Какво впечатление имате от германците? Как ви се струват?
Имахме известни предразсъдъци относно Германия от американската военна пропаганда. Германците са варвари и са опасни…
Не такова впечатление получих обаче… Видях много разрушения, но хората бяха приятелски настроени, добри и любопитни в положителен смисъл.
Много неща са се променили.
Но веднага щом кажа, че работя като актьор, за мен всичко е отворено. Това е много интересно.
Значи е привилегия да си актьор?
Има една интересна история, която преживях в Хамбург, докато бях женен. Имах апартамент в един много скъп жилищен район. Точно срещу нас имаше малка бакалница. Отидох там един ден, точно след 3 часа след обяд. Магазинчето тъкмо беше отворило. Имах чувството, че продавачката току-що е получила най-големия стрес в живота си.
Обърнах се, и казах: “Имате ли захар и мляко? Къде е маслото?”, без да я гледам. След това оставих парите на тезгяха, взех си покупките и излязох. Когато казах на жена си, тя отвърна, че това е интересно – най-вероятно продавачката никога не бе виждала чужденец. След това няколко пъти ходехме заедно да пазаруваме и се отбивахме в тази бакалия.
Един ден съпругата ми ми каза, че е била разпитвана от онази жена. Тя искала да знае кой е негърът, откъде идва и какво прави… “Омъжена ли сте за него?”, казала тя. “А не се ли страхувате?” Жена ми казала: “Не, ние имаме дъщеря на две годинки, живеем в мир и разбирателство. “А той как си изкарва прехраната? Актьор? Колко интересно! Трябва да ми се обадите, когато излезе на сцената!”
Аз твърдо заявих, че няма да стъпя повече в този магазин. След това обаче забравих за това и пак отидох. Магазинът беше пълен с хора. Жената изведнъж спря заниманието си и на висок глас обяви: “Извинете, но трябва да обслужа господин де Фария, тъй като той е актьор и няма много време, както знаете!”
Така си намерих друга причина никога да не стъпя там.
Смятате ли, че германците успешно интегрират чужденците?
Да, смятам така. Мисля обаче, че политиците трябва да работят по-усърдно по въпроса.
Имам усещането, че някои политици обявяват лозунги, за които знаят, че ще имат определен ефект, като се надяват, че това ще увеличи изборните им гласове.
Това не е редно, а и не е морално, защото всички знаят, че сме в една лодка.
Днес е Германия, утре ще е Европа, няма място за дискриминация. Може би ще дойде време, когато ще задават въпроса “Ти континентален ли си, или извънконтинентален?”, или пък “Земен или извънземен?” Разбирате ли? Днес говорим за Европа, а всъщност имаме предвид стената около Букстехуде. Смятам, че това е аморално, защото във време, когато Европа се строи за всички страни на континента, тази дистанция и мерки, които държат настрана чужденците и инакомислещите, просто вече не се вписват в картината. Те са част от миналото.
Въпреки че сте роден в Бразилия, липсвала ли ви е някога Германия?
Да, странно е, но е така. Когато съм в Бразилия, за кратко време ми липсва Германия.
Защото що се отнася до културната сцена, Бразилия дори не се и доближава до Германия. Знаете как е – футбол и телевизия, по 9 часа без прекъсване. Това не ми се струва добре. След това обаче, когато се върна в Германия, изпитвам един особен копнеж… Изведнъж подушвам цветя, зеленчуци и плодове, за които знам, че ги няма тук. А ако съществуват, дори и да си ги тикна под носа, не мога да разбера дали е банан, портокал или нещо друго… Най-вероятно защото са обрани прекалено рано, а после замразени… тогава губят аромата и уханието си.
В Бразилия можеш да бъдеш зашеметен, ако работиш в плантация. Ароматите понякога са прекалено силни.
Можете ли да назовете име, предмет или някой човек, който олицетворява за вас Германия?
Съвсем естествено, фениксът.
Той се възражда от собствената си пепел. Макар за мен не фениксът, а орелът винаги се надига. Виждал съм това много пъти. През 1955 голяма част от Германия бе все още в руини. Въпреки това в икономиката бе осъществен много бърз напредък.
След падането на комунизма пътувах из бившата Източна Германия заедно с приятелката си. Мислех си с учудване, че къщите са все от последното столетие. Стените не са изгубили цвета си… Съвсем нови. Ще мине дълго време, преди да достигнат възрастта на къщите например в Баден-Вюртемберг.
Обаче грешах. 4 години по-късно направих същата обиколка и не можех да позная нищо. Прекрасни дворци, улиците – добре павирани… Беше удоволствие да отидеш в някое кафене, в музей или в замък… Беше прекрасно, наистина прекрасно…
Надпис: Роджър Вилемсен разговаря с актьора Дервал де Фария
МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Добре дошли у дома”
Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
Първите хора, които обръщат внимание на колата, изглеждат безобидни. Инспектор Раут знае от опит, че подобни операции винаги изпитват търпението. Междувременно ние сме наблизо, като поддържаме връзка с екипа посредством клетъчен телефон. Диамантите са сърцето и душата на бизнеса в някогашната германска юго-източна Африка. Всяка по-голяма компания, която се занимава със скъпоценните камъни, има тук представителство. Диамантите се продават по магазини, хотели, а дори и по паркинги. Само дилъри с държавни лицензи могат законно да продават необработени диаманти. След като бъдат обработени и полирани, те диамантите могат да бъдат продавани свободно. Продажбата на необработени диаманти е доста рискован бизнес. Както обяснява ювелирът Ролф Ейдриън:
Диамантената полиция в Намибия е много сериозна – устройват капани. Съвсем наскоро заловиха някакъв важен бизнесмен. Най-добрият съвет е да се пазите от подобни неща.
Два часа по-късно дилърите на диаманти още не са се показали. Може да са намерили кола някъде другаде… или пък може да са надушили капана.
Инспектор Раут прекратява операцията.
Колата примамка също напуска.
А сега – обратно към щаба на НАМПОЛ, чиято основна задача са диамантите.
Този полицай идва от специален екип в провинциален град на север. В плика носи диаманти, конфискувани при полицейска акция. Тук те ще бъдат претеглени, след което ще бъде определена приблизителната им стойност, както в карати, така и в долари. След това ще бъдат оставени на съхранение в сейф, докато не бъде определен истинския им собственик. Ако са били изконтрабандирани от някоя диамантена мина, както често се случва, те ще бъдат предадени на държавата.
Първата стъпка е да бъдат претеглени.
Почти 38 карата. Това значи, че струват приблизително 50 хиляди евро, или 45 хиляди щатски долара.
След това трябва да се определи дали тези диаманти са истински. Връхчето на това устройства излъчва тънък светлинен лъч. Ако той премине през камъка, значи не е диамант. Но ако светлината бъде пречупена, показалеца отива в зелената зона.
Полицаят въздъхва облекчено – има много сурови камъни в обръщение, които са фалшификати и нямат абсолютно никаква цена. Тези обаче са истински, ето защо внимателно биват прибрани обратно в плик. Според правилника пликът трябва да бъде подписан от трима служители в стаята, след което се запечатва.
Малко след това полицаите се приготвят да транспортират диамантите. Бронежилетките са задължителни при пренасянето на диаманти след убийството на петима полицейски служители.
Скъпоценният товар за нула време влиза в колата. Сесил и неговите хора трябва да внимават за нападения над транспорти от този вид.
Колите потеглят към летището.
Ние се опитахме да не изоставаме. Конвоят караше със скорост 100 км/ч през центъра на града. Спирането може да се окаже фатална грешка, ето защо светофарите просто се пренебрегват…
Ескортът просто продължава напред. Най-важното е диамантите да бъдат откарани в безопасност, а до летището все още е далеч.
Щом излизат на открития път извън града, шофьорите настъпват педала на газта и достигат 150 км/ч.
Стигат до летището, където също има въоръжени полицаи.
В бомбоустойчивото, удароустойчиво куфарче от титанова сплав има необработени диаманти на стойност няколко милиона долара. Точната им стойност е държавна тайна.
Докато вътре се оправят митническите формалности, решихме да поговорим с Джордж за шофирането.
Джордж, когато се ударихте в другата кола на пътя, защо не спряхте да помогнете да шофьора, който можеше да е сериозно ранен?
Защото това може да е нагласена катастрофа, която има за цел да отвлече вниманието. Това също трябва да се има предвид – ето защо шофьорите остават в автомобилите.
Диамантите са натоварени в незабележима кутия, за да бъдат транспортирани от Виндхук до Йоханесбург. Оттам ще продължат за Европа, където ще бъдат обработени. Намибийските диаманти са най-висококачествените на света. Заради това са и засилените мерки за сигурност.
Пътниците нямат никаква представа за скъпоценния товар, с който ще летят.
На следващата сутрин екипът на Сесил подготвя нов удар срещу диамантените бандити. Те отново проиграват всяка възможна подробност от операцията. Една грешка може да има фатални последствия. Мъжете слушат много внимателно.
Джордж и колегите му ни показват как се “разстила” капан като този. Този път операцията се провежда извън столицата. Полицията ще сключи фалшива сделка в една къща, която са взели под наем. Продавачите на диаманти са агенти, които работят под прикритие. Предполагаемите купувачи са бизнесмени от Европа.
Работата на Джордж е да влезе в контакт с дилърите, които са започнали сделката. Един от следователите е в синя “Тойота”. Негов информатор се приближава към колата, за да му кажа, че потенциалните купувачи са на път за уредената среща в къщата. Операцията може да започне.
Ако влязат прекалено бързо, всичко може да пропадне.
Джордж се прави, че говори по телефона, докато всъщност зорко наблюдава какво става.
Когато заподозрените се приближават, ние трябва да се оттеглим от мястото, което представлява полицейска тайна.
Този запис показва подобна операция, проведена няколко седмици по-рано в апартамента за срещи.
Перспективният купувач от Великобритания оглежда диамантите, които агентът е поставил пред него.
Той вади тестово оборудване, за да види дали камъните са истински.
Изглежда доволен. Двамата се ръкуват.
На масата до него седи неговият придружител. Сега липсват единствено доларите…
Ето ги и тях – в бял плик. Придружителят внимателно наблюдава двамата трафиканти. При подобни ситуации често има опити за бягство с диамантите и доларите заедно.
Тези двама мъже изглеждат достатъчно убедителни. Шефът брои парите пред двамата продавачи. Изглежда мисли, че е направил добра сделка. Това обаче не е така… Сесил и хората му идват да ги хванат.
Зная, но те ли ви предложиха диамантите?
Заподозреният знае правата си и предпочита да запази мълчание.
Знаете ли къде са диамантите?
Нямате какво да каже… А този куфар ваш ли е?
Ваш е. Добре, кажете ми едно нещо – дадохте ли някакви пари на тези мъже?
Сесил и неговите хора се поздравяват с добре свършената работа.
Дори и седмици по-късно моментът, в който двамата купувачи са хванати на тясно не е загубил очарованието си.
Почти ежедневно прожектираме този запис на членовете на екипа и преглеждаме къде правим… не грешки, но моментите, които можем да усъвършенстваме.
Специалният екип се състои от 24 души в цяла Намибия. В момента те разследват около 200 случая на контрабандиране или незаконна търговия с диаманти.
Крис ни показва досието по последния случай. Ние разпознахме плика, в който бяха парите, апаратът за тестване на диаманти, както и пачката долари.
Крис, какво е наказанието за хора, които купуват диаманти от нелицензирани продавачи?
Според новото законодателство наказанията са доста сериозни. Максимумът е 20 години затвор или 1 милион долара, в зависимост от фактите по случая.
Сесил и някои от фицерите му трябва да свидетелстват по един специален случай.
_________________________________________________________________
Обвиняема е бившата жена на един от най-висшите съдебни служители в страната. Тя е бизнесдама и една от най-известните фигури във Виндхук.
На този паркинг в сърцето на столицата тя е предложила фалшиви диаманти на агент под прикритие. Това е отчаян опит да спаси залязващия си бизнес. Кристоф и още един офизер е трябвало да извършат ареста. Жената е в паркирана кола и тъкмо прибира парите за фалшивите диаманти, когато се появяват двамата полицаи. Изведнъж обаче ролите се разменят.
Колегата ми хвана дамата за ръката, за да не може да запали колата. Изведнъж тя започна да крещи, че я обират. Тогава полицаят, който следи за сигурността на паркинга, тръгна насам. След това аз видях, че колегата ми е в опасност и също хукнах насам. Аз държах пистолет, и стрелях във въздуха. Това беше цялата ситуация. После дойдоха охранителите. Междувременно пристигна и резервния ни екип. Представихме се на заподозряната дама…
Не всеки арест се развива така добре. Във войната срещу незаконната търговия с диаманти полицаите ежедневно рискуват живота си. Сесил научава това от един много болезнен урок още в началото на кариерата си. От тогава идва, за да постави цветя върху гроба на свой партньор, който на 22-годишна възраст е убит в престрелка с дилъри на диаманти.
Сесил и Кристоф летят за Ранйемун, град в югоизточната част на Намибия, на Атлантическото крайбрежие.
Повечето от диамантите идват от Ранйемун.
Колко души имате там в момента?
Понастоящем там има само двама полицаи, но трябва да станат 10.
Членовете на екипа отново се срещат. Шефът на диамантената полиция в Ранйемун се казва Мария Ло.
Сесил е донесъл мобилни телефони и най-новите микрофони за колегите си.
Мария оглежда позволенията за влизане в забранената зона. Тази пустинна зона, която представлява площ от 100 на 250 километра, е източникът на по-голямата част от намибийските диаманти. Въоръжена охрана патрулира между двете високи огради от бодлива тел. Екипът на Сесил влиза в действие всеки път, когато някой се опита контрабандно да изнесе необработени диаманти от забранената зона.
Нейното име – “Шпергебийт”, е останка от германското колониално владичество тук. Следваме колата на Мария до една от десетките мини. Работата тук продължава на смени денонощно. Миньорите живеят в бараки вътре в зоната, която напускат само през уикендите, за да се видят със семействата си.
Добивът на диаманти всъщност не е сложна работа. Екскаватори изкопават скалите, където се съдържат диаманти, а след това ги изсипват в стоманени контейнери през тръби с въздух под налягане. На работниците е абсолютно забранено да вдигат каквито и да било камъни. Всеки, който направи нещо подобно, бива уволнен на място.
Посредством жълти вакуумни тръби раздробената скала се събира в стоманени контейнери със стени, дебели по 2 сантиметра. След това скалната повърхност изглежда като облизана.
Производството на диаманти в Намибия се управлява от “Намдеб” – съвместно предприятие между държавата и диамантия гигант “Де Биърс”.
Сесил иска да види новото наблюдателно оборудване, което компанията е инсталирала преди няколко месеца. В края на смяната си 14-те хиляди миньори трябва да минат през три контролно-пропусквателни пункта.
Някога е било доста лесно да се пренесат нелегално необработени диаманти. Сега всеки работник се претърсва и трябва да мине през рентгентов апарат. Компанията твърди, че тъй като дозата е минимална, рентгеновите лъчи не представляват опасност за здравето. На снимката диамантите се виждат като черно петно. Този работник е чист. Черните петна са монетите по джобовете му.
Мария ни показва скорошна снимка на една жена, която е глътнала камък, надявайки се да мине незабелязана. Диамантът обаче се вижда като черно петно между халбоците ѝ. Тя скоро трябва да се яви пред съда.
Контрабандистите разработват все по-гениални начини за прехвърляне на камъни. Вижте например тази стилна дънкова торбичка за гълъб-куриер; кухи подметки; кутийка от хапчета или термос с двойно дъно.
Вече е почти полунощ, когато Мария и Сесил получават спешно обаждане. Крадци на диаманти са успели да проникнат в забранената зона. Полицаите не губят тръгват на момента. Шофирането обаче няма да е много кратко – мястото се намира на около 25 километра.
Сега пътуваме за забранената зона. Повикаха ни охранителите – те забелязали двама души насред скалите, които копаели незаконно.
Изведнъж пред фаровете ни изниква група хора. На пръв поглед цари пълно объркване. Охранителите на “Намдеб” и полицаите се въртят наоколо и спорят.
Двама работници са заподозрени в опит да откраднат диаманти под прикритието на тъмнината.
Мория инспектира терена с фенерче. Тук има прясно изкопана дупка.
Каквото и да са търсили тези двама души тук, не са открили този великолепен необработен диамант.
По-възрастният мъж отрича да е извършил нещо незаконно. Казва, че излязъл от екскаватора да се поразтъпче. Охранителите не му вярват, а и Мария също е скептично настроена. На двамата мъже ще трябва незабавно да им бъдат направени рентгенови снимки.
Сега ще трябва да отидем до спалните и да проверим местата на тези двама работници. Ако и преди са се занимавали с незаконен добив на диаманти, много е вероятно там да са складирали нещо.
Двамата заподозрени са отведени до спалните помещения.
Малките стаички се претърсват щателно. Мария и Сесил знаят къде да търсят най-напред.
Класическите места за укриване обаче не показват нищо.
Ако двамата работници наистина са откраднали нещо, те явно са намерили някое по-интелигентно място за укриване от обувки и електроуреди.
Претърсването отнема почти един час, но резултатите са отрицателни.
Двамата работници трябва да се изнесат незабавно.
Къде ще прекарат останалата част от нощта си е тяхна работа…
Мария придружава колегите си обратно до щаб-квартирата. Вече е 2 сутринта.
Рентгеновия преглед също е отрицателен. Въпреки че двамата мъже са уволнени веднъж завинаги, в този бизнес няма място за работнически права.
Междувременно на около 1000 километра северно, екипът на Сесил е устроил капан в малко хотелче. Отново са по следите на незаконни купувачи. Таен агент от техния екип предлага камъните за продажба. В съседната стая е инсталирана скрита камера – там ще се проведе самата среща. В помещението има и подслушвателни устройства.
Дилърите се появяват, но в същия момент мониторът изгасва – лош късмет. Остава само звукът. Полицият може да слуша какво се говори, но не могат да арестуват никого.
Те не предлагат достатъчно камъни на купувача и затова той разваля сделката. За наказаума се смята само завършената продажба. Джордж, който отговаря за операцията, е разочарован. Кой знае дали вероятните купувачи ще могат да бъдат примамени втори път да дойдат в хотела. Цялата работа отиде за лудо…
Агентът ни показва какво е използвал, за да ядоса клиентите си.
Три малки камъчета – не точно най-привлекателната оферта.
Въпреки това Сесил, който узнава за случилото се по телефона, е оптимистично настроен. Рано или късно и тези дилъри ще попаднат в някой от неговите капани. Някъде във Виндхук…
МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Диаманти”
Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Надпис: Островът на манастирите в езерото Констанс
Там, където Рейн се спуска от планинските хълмове, извива се на запад, и се превръща в могъщо езеро. Сред неговите води се издига един остров, който се нарича Райхенау.
Остров Райхенау на езерото Констанс е описан в една поема от IХ век, наречена “Визио Ветини”, или “Виденията на монаха Ветий”. Поемата започва доста невинно, но постепенно се превръща в истинско Откровение.
Валафрид Страбо описва виденията на монаха Ветий. Той започва с описание на историята на манастира Райхенау, който скоро става прочут надлъж и нашир.
На брега на езерото Констанс живеели рибари дълго преди да дойдат монасите. Рибарите трябва да са били впечатлени от сградите, издигтнати от най-ранните християни. Точно това е стратегията, тъй като по този начин хората могат да бъдат спечелени много по-лесно.
През 724 г. един странстващ епископ на име Пирмин стига до Райхенау и основава бенедиткински манастир. Днес от първоначалната дървена сграда не е останало нищо.
Повечето бенедиктински монаси са с благородно потекло и заради това отношенията с кралете на франките са отлични. Така Райхенау се превръща в голям религиозен и културен център.
През 830 г. каролингският план за новия манастир е начертан тук от абат Хедо. Това е единствената строителна скица, датираща от Средновековието. Като епископ и довереник на император Карл Велики, абат Хедо, който можем да видим на тази барокова картина, пътува надалеч. При завръщането си той нарежда да се построи базилика с кръстовидна форма.
“Света Мария” е най-голямата от трите църкви в Райхенау.
Възможно е някои от сенчестите места да са скрити от слънцето, защото завистливите стени не го пропускат до небесната звезда. И все пак моята градина расте така, като че в останалата част на света няма надежда за живот…
През IХ век Валафрид Страбо пише тази книга, наречена скромно “Малката градина”. Това е първата книга в Германия по въпросите на градинарството.
Щрабур пише своята “Визио Ветини” когато е още само 18 годишен. В нея проницателният монах пише как Ветий, неговият учител, излага своя опит.
По свое желание Ветий взе силно питие, за да оздравее. Въпреки че го измъчваше болка, силна като никога преди и повръщаше, той положи изтощеното си тяло на леглото и затвори очи. Сънят обаче не искаше да идва при него. Изведнъж се появи прекрасен ангел и отнесе болния мъж до една огнена река. Който стъпи в нея, му се дава отпечатък, който ще свети вечно. Ветий видя свещеници, носещи се по вълните, и подлагащи гърбовете си да бъдат бичувани. Някои от свещеници, му каза ангелът, се изкушават да притежават земни блага, които трупат с невероятна алчност.
Остров Райхенау през 895 година. Хедо III тъкмо се връща от посещение при папата и носи със себе си една реликва – главата на Свети Георги.
Църквата на Свети Георги и днес носи това име. Хедо скрива тази реликва под олтара в специална крипта. Фреските по стените на наоса са говорели много на вярващите още преди повече от 1000 години. Влезлите в църквата се дивят на чудесата на Исус, докато вървят покрай стената на път за олтара. Там те стоят прави, готови да приемат светото причастие. По обратния път могат да видят как Исус връща мъртвите към живота. Пречистени, те вече могат да напуснат църквата.
Ветий видя прекрасни дарове в ръцете на Дявола, и попита чии са били. Ангелът му отговори: “Всичко това е било притежание на владетели, които са злоупотебили с дадената им власт и са унищожавали слабите с ненаситни усти”
В края на VIII век епископ Егино от Верона стига до Райхенау и построява църквата “Свети Петър”. Костите на епископ Егино лежат в мир под тази надгробна плоча. Защо обаче Егино построява тази църква? Епископът желаел да прекара времето след напускането на поста си на езерото Констанс заедно със свитата си. В началото на ХII век църквата “Свети Георги” е построена наново. Римските фрески в източната част са сред последните творби на прочутите майстори от Райхенау.
През ХVIII век църквата е преустроена в бароков стил, характерен за онова време.
Църквата “Света Мария” е сърцето на някога така силното “имперско” абатство. Освен на Дева Мария, църквата е посветена и на евангелиста Свети Марко. Казват, че в светилището се пазят тленните му останки. Съкровищницата е пълна с реликви.
“Салве регина” – една молитва, написана преди около 1000 години от Херман Хроми, монах, който е живял в Райхенау. Съвременниците му го наричат “чудото на века”. Херман Хроми е универсален гений. Именно той разделя християнския календар на “преди Христа” и “след Христа”.
След смъртта на Херман Райхенау геби своята значимост. Вместо в манастири, синовете на благородниците с жажда за знания, са привлечени от университетите. Буржазията вече иска повече права, дори и в Райхенау. През ХIV век на хората в Райхенау се дават граждански права. Тукашният пазарен площад сигурно е бил свидетел на не една бурна сцена по онова време. Без съмнение 800-годишната липа би могла да разкаже някоя и друга история. Също като тази сграда от ХII век, принадлежала на Аман, мирският съдия.
1541 година е съдбовна за Райхенау – тогава манастирът влиза в епархията на Констанс, което носи зависимост и незначимост. През 1802 идва одържавяването и лишаването на църквата от права. Тогава и последните монаси напускат острова. Това е краят на манастирът в Райхенау, една институция, чиято история продължава над 1000 години.
Три пъти годишно жителите на Райхенау се будят от камбаните на “Дева Мария”. Това са три обществени празника, които се празнуват единствено тук, на острова.
Има църковни служби, последвани от процесии, на които жителите на Райхенау тържествено разнасят мощите на светците из острова. Това символизира как светците биват придружавани от християни по пътеката на живота.
Ще дойде ден, за който всеки от нас трябва да е готов. Господ ще слезе да прибере дълговете си. Лицето на Ветий не беше бледно. В жилите си усещаше приток на кръв – нищо не показваше смъртта да наближава. Бе му обещано животът му да бъде дълъг, но той отговори: “Не, нека утре душата ми се отдели от тялото!”.
Пророчеството на Ветий се сбъдва.
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Райхенау, Германия”
Текста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Надпис: Царството на търговците на роби
Умрях преди 200 години в Бразилия.
Сега живите ме зоват… в Африка.
В къщата на мъртвите те ми дават храна и пиене, година след година, както повелява вуду религията. Сега казват, че са дошли странници – хора, които искат да ме видят и да узнаят истината за мен.
Какво е било в онези дни тук, на Брега на робите. Защото аз бях роб.
Те ме отвлякоха заедно с още много, много други от този бряг, на който днес се намира в Бенин. Пътувахме през Атлантика за Южна Америка.
Това престъпление бе организирано тук, в кралските дворци на Абомей.
Кралете ставаха все по-богати и силни, като търгуваха с хора.
Дворците им бяха просторни и разкошни. Днес останалото от тях е под закрилата на ЮНЕСКО като място от световно културно значение, заедно с релефите, които изобразяват зловещите дела, извършени тук.
Според обичая от онова време кралският трон трябваше да почива върху 7 отрязани глави… човешки глави. Това беше символ за пълната власт на владетелите над техните поданици.
При по-значителни празненства също бяха необходими глави – поне няколко хиляди, които да украсят двореца и конете на краля.
Всъщност ние трябваше да се радваме, че не сме обезглавени, а само поробени и продадени в Америка.
Като отплата за тази жива стока кралят приемаше пушки и оръдия, барут и олово, тютюн и бренди, злато и морски раковини. На пазара все още може да се види дървото, под което кралят излагаше избраните да бъдат продадени като роби, включително и мен.
Тук, само на няколко километра от брега белите можеха да избират от черната стока.
Те просто трябваше да слязат от корабите си, където ги очакваха хората на краля.
В продължение на повече от 300 години търговията с хора носи на кралете големи богатства, докато в края на ХIХ век робството най-накрая е забранено. Все още можете да видите едно от укрепленията на белите. Това бе склад за стоки, очакващи да бъдат транспортирани.
Робите са най-сполучливата експортна стока на Африка.
По този робски път на дълги колони вървяхме към брега, овързани с вериги.
Корабът на белите стоеше на котва.
Имаше много смъртни случаи още преди да се качим на борда.
Мнозина от нас се издавиха в морето с вериги на ръцете. Те бяха записани в дневниците на търговците като “стоки, изгубени по време на превоз”.
Резервни роби обаче не липсваха – кралете доставяха толкова роби, колкото белите можеха да пренесат с корабите си. Никой от нас не се върна жив на брега.
Едва когато умряхме, нашите души се върнаха през океана.
Вуду-заклинателите на кралете ни дадоха това тържествено обещание, и ние всички му вярваме – “Африка, ние ще се върнем!”
В своя дворец в Абомей кралят имаше други притеснения…
Къде да намери още роби, които се продават така добре на брега? Той изпрати прекупвачи на роби дълбоко във вътрешността на страната. Понякога изпращаше и войници. А ако робите все пак не достигаха, кралят заобикаляше с войници села в собствените си имения, и просто продаваше всичките им жители като роби.
Кралят постоянно имаше нужда от роби за собствена употреба – за жертвоприношения в двореца или когато имаше важни гости.
При тези случаи робите трябваше да умрат по жесток начин.
Някои от религиозните обичаи от онова време продължават да живеят. Например все още се почита змията, която образува връзката между небето и земята.
Змиите носят най-голяма благословия на собствениците си, когато последните ги поставят, в очакване на заплащане, върху гърлата на потящите се минувачи.
Можете дори да си поръчате цяла вуду-церемония.
Вуду-заклинателят и неговите ученици не живеят никак зле, изкарвайки си по този начин прехраната. Религията, която някога служеше за опазване властта на краля, сега е туристическа атракция.
Тези хора пеят хвалебствен химн за краля.
Все още има крал – ето го, от плът и кръв.
На носа си той има сребърен филтър, за да не диша същия въздух като обикновените хора.
В миналото, когато умре някой крал, с него трябва да умрат и всичките му жени.
Под тази кръгла постройка има дълбока дупка. След смъртта на един крал всичките му 42 жени трябва да скочат вътре. Там те биват отровени, след което дупката се заравя, за да не бъде Негово величество сам в отвъдното. Дните на великите жестоки крале на Абомей са отдавна отминали. През 1898 французите окупират този дворец и хвърлят в затвора последния владетел. Неговият наследник, този, който си играе сега на крал, няма никаква власт. Той дори не може да си позволи най-елементарен ремонт на глинените стени на старите дворци.
Ето защо всеки път, когато завали дъжд, тези глинени руини грохват все повече и повече.
Живеещите днес в Африка не искат да им се припомня истината. Те не искат да им се казва, че нашите собствени крале, владетелите на тези дворци, са продали милиони африканци на търговците на роби. Хората се ядосват, когато им кажа това. Ето защо по-добре да изчезна и да се върна в царството на мъртвите.
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Абомей, Бенин”
Текста чете: ____________________________________________________
“Босна е прекрасно място – интересна и в никакъв случай обикновена страна. Имам предвид както земята, така и хората”. Роденият в Босна нобелист Иво Андрич пише тези думи преди 50 години, дълго преди войната да опустоши страната през 90-те години на ХХ век. Раните, отворени от този конфликт, все още се лекуват, но лечението вече започна. Например в столицата Сараево хората вече преустройват живота си. Местните жители упорито работят, за да оставят миналото зад себе си. Сега, когато мирът отново се върна по тези места, хората влагат своето време, пари и енергия в построяването на едно по-добро бъдеще.
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
„Босна – 10 години по-късно„
Надпис: Война и възстановяване
Голяма част от щетите, причинени от войната, продължила от 1992 до 1995, все още могат да се видят. В това здание се помещаваха офисите на вестник “Ослобождение”. Това гробище е суров паметник на десетките хиляди, загинали в продължилия три и половина години конфликт.
Съпругът на Сувада Юсуфбашич е убит през 1992, скоро след началото на войната. Тя и синовете ѝ, тогава на 6 и 8 години, са принудени да отидат в бежански лагер. Едва преди година и половина успяват отново да се нанесат в истински дом. Къщата обаче принадлежи на офицер от югославската армия, който служи в Белград. Семейството живее в несигурност, защото офицерът може да се върне по всяко време и да изиска имота си.
Животът ми се промени изцяло заради войната. Сега съм самотна майка и трябва сама да се грижа за синовете си. Преди поделях тези отговорности със съпруга си.
Войната свърши, но все още сме изправени пред доста проблеми. Момчетата растат, имат нужда от храна и дрехи – всичко това е част от нормалния живот. Времената се менят, но за нашите проблеми няма край.
Гордана Миличич, сръбкиня от град Сворняк, има съдба много подобна на тази на Сувада. Съпругът ѝ е убит през 1993. Тя живее в къща, преди принадлежала на “босняк”, както са известни босненските мюсюлмани. Гордана има 6 деца – две от тях живеят в детски дом в Сърбия, а останалата част от семейството се бори да оцелее. Те се опитват да се издържат като събират празни бутилки, хартия и метали.
Преди войната нямах и представа колко струва торба жито. Просто си купувахме всичко необходимо. Сега обаче едва оцеляваме. Нямаме нищо, а от правителството също не дават пари.
Днес синът ми ще порови из боклука, дано намери малко хляб, който ще разделим между кокошки, прасетата и нас.
Сувада и Гордана, както и много други, сега разбират, че в Босненската война няма победители. Това включва всички етнически групи – босненци, хървати и сърби. Във войната загиват приблизително около 200 хиляди души, 1 милион души се превръщат в бежанци, разрушена е собственост на стойност милиарди долари, и е съживена етническата омраза, потискана по време на режима на Тито от средата на 40-те до смъртта му през 1980-та година.
По време на войната почти всички в Босна са изгубили членове на семейството или приятели. Мнозина винят едната или другата етническа група.
Същинският край на войната идва след подписването на споразумението в Елисейския дворец в Париж през 1995. Според него Босна трябва да запази първоначалните си граници, а не да бъде разделена на етнически принцип; бежанците могат да се завърнат по родните си места; трябва да бъдат арестувани всички, извършили военни престъпления.
Историческа ирония е, че споразумението е подписано от Слободан Милошевич, президент на Сърбия по онова време. В момента самият той е изправен пред съда за военни престъпления.
Споразумението обаче разделя Босна и Херцеговина на два етнически района. Регионалната граница минава точно през село Трново. От едната страна е Сръбската република, където се пише на кирилица; от другата – Хърватската мюсюлманска федерация, където се използва латинската азбука.
Мюсюлманинът Рацим Зуко е работил като хлебар преди войната. По време боевете сръбски войски окупират областта и Цуко е принуден да избяга. Прекарва по-голямата част от войната в босненската столица Сараево. Връща се тук през месец юни 1999, и открива, че според Дейтънското споразумение сега неговата пекарна е в сръбската част.
Преди бях хлебар. Всеки ме знаеше. Имах пекарна тук 40 години преди да започне войната, така че кметът, който е сърбин, ме попита дали не искам да се върна тук, за да работя. Съгласих се.
Табелата на хлебарницата на Расим е написана на кирилица. Той сметнал, че е по-добре да бъде предпазлив. Зуко си спомня, че когато се върнал от Сараево, от къщата му не било останало много. Той и съпругата му обаче успяват да я възстановят. Благодарение на международни агенции той успява да получи финансиране, за да заработи пекарната отново. Зуко прави качествени продукти. Всички наоколо знаят това. Много от клиентите му са сърби. Зуко казва, че не е забелязвал никакви признаци на етническо напрежение в Трново.
В хлебарницата ми идват всякакви хора – сърби, мюсюлмани и босненци. Всички заедно празнуваме празниците си – печем агне за края на Коледа или за Рамадана. Хората носят агнето и ние го печем. В Трново не винаги е било така. През 1993 в градчето се нанасят сръбски войски. Командващият босненско-сръбските войски генерал Ратко Младич не прави нищо, за да спре грабежите. Младич е обвинен в бездействие от военния трибунал в Хага. Местните власти окуражават босненците да се върнат по домовете си. В тези нови вече са се завърнали 25 семейства. От някогашната джамия обаче, която се е намирала точно тук, не е останало нищо.
Връщаме се в Сараево. За Сувада Юсуфбашич все още е трудно да преживее загубата на съпруга си. Тя редовно посещава гроба му заедно със синовете си.
Това старо босненско гробище е потънало в разруха, но след избухването на войната го използват, за да погребат приблизително 12 хиляди жертви. Сега гробовете са отбелязани със съответнит надгробни камъни, благодарение работата на една организация на роднините на починали ветерани от войната.
Родена съм в източната част на Босна, близо до границата с Черна гора, но не мога да се върна там – много ме е страх. А и там така или иначе няма какво да търся – всичко е в развалини. Е, може да отида на гости. Надявам се, че един ден всичко ще се оправи, че хората отново ще заживеят нормално; че Босна отново ще бъде една страна, както преди.
Гордана Миличич също посещава гроба на съпруга си от време на време. Тъжно ѝ е, защото част от гробището, в което е погребан той, не се поддържа много добре. Като че ли никой не го е грижа. Властите в Република Сръбска няма да ѝ помогнат, нито пък двамата ѝ зетьове. Родителите ѝ са мъртви.
Гордана се съмнява, че в новата босненската държава кще продължи още дълго да цари мир.
Да живеем заедно с мюсюлмани? Да ви кажа честно с някои от тях може и да се получи, но повечето са безполезни, постоянно създават неприятности… Не, не мисля, че ще се получи. Загубих много членове на семейството си, млади и стари. А сега да живея заедно с хората, които ги убиха? Не, това ще бъде обида за мъртвите!
Подобни страсти се вихрят и в района около Сребреница. Когато през 1995 сръбски части навлизат в обявената от ООН зона за безопасност, те избиват 6000 мюсюлмани.
Командирът генерал Младич отделя жените и децата от мъжете пред очите на международните медии, след което ги разстрелва като на екзекуция.
Тази касапница най-после кара НАТО да предприеме действия за прекратяване на войната.
Има предложение в памет на жертвите тук да бъде издигнат паметник. На мястото обаче има много боклуци – въобще не е подходящо за паметник, особено в сегашното му състояние. Шестте години изкуствен мир не са направили много за успокояване на етническото напрежение. Град Сребреница сега се обитава почти само от сърби, а мнозина от тях с неудоволствие ще оставят да умре старата омраза. Местният кмет обаче е босненец.
Разбира се, има провокации. Обаждат ми се хора: “Няма да останеш още дълго! Времето ти изтича”. Аз обаче не се притеснявам от такива неща. Целта ми е да видя как хората живеят в мир, заедно… не само тук, а в цяла Босна.
Сребреница е нещо като микрокосмос на цялата република. Проблемите в общи линии са едни и същи. Да вземем например град Фоча – тук нивото на безработицата е невероятно високо. Как могат да се нормализират нещата, когато хората нямат работа?
Тук са разквартировани германски умиротворители. Част от първоначалната им мисия е да работят съвместно с местните власти за повторното построяване на домове. Войниците обаче често участват и в други проекти.
В момента децата трябва да си играят на улицата, защото няма тротоари. Това е много опасно.
Затова местните власти решават да направят тротоари, за което им помагат германските войници. Това е един много важен начин войниците да спечелят доброжеланието на местните жители в една все още доста враждебна среда; както и възможностза сътрудничество между отделните етнически групи. Напредъкът в тази област обаче е бавен. Например сърбите все още наричат града Сребреня, и за много от тях старите привички умират трудно. За мнозина от хората тук Радован Караджич все още е герой, въпреки военният трибунал в Хага ще го съди.
Това сръбско семейство трябва да се изнесе, за да направи място на истинските собственици на къщата – босненско семейство, принудено да се изнесе по време на войната. Босненците възнамеряват да се върнат, но все още не е съвсем ясно дали ще могат да си получат обратно собствеността.
За да задвижат процеса по връщането, старите обитатели трябва само да подадат жалба. Всеки сърбин, който се е нанесъл междувременно, трябва да се изнесе.
Друг проблем тук е безработицата. Всъщност това е основният проблем в цяла Босна. Процентът на безработните е над 60. Нищо чудно тогава, че големи тълпи босненци всеки ден се събират пред различните чуждестранни консулства в Сараево и кандидатстват за визи, за да започнат нов живот някъде другаде. Повечето от кандидатите са млади, образовани и могат да работят усърдно – точно типа хора, от които има нужда сега Босна, за да се възстанови.
Едно скорошно изследване разкри, че около 60% от всички босненци на възраст под 30 години искат да напуснат страната, въпреки че никой от хората, с които говорихме, не пожела да го заяви пред камерата. Остава фактът, че 25% от населението на Босна преди войната е напуснало страната.
_________________________________________________________________
Фабриката на “Фолксваген” в Сараево е сред малко примери за възстановяване, които се отличават. Тук се осигуряват минимумът работни места, необходими местните хора да не заминат за чужбина. Преди войната фабриката произвежда Фолксваген Голф, при това не само за местния пазар, но и за целия балкански регион. По онова време с около 35 хиляди работници във фабриката в Сараево, Фолксваген е най-голямата чуждестранна компания в Босна. През 1992 се планира производството на Голф модел А3, но тогава избухва войната. През април 1992 сръбски войски окупират фабриката. Дейтънското споразумение ги принуждава да напуснат, и те наистина си тръгват, но оставят всичко в руини.
След това фабриката е възстановена и понастоящем разполага с модерно оборудване в региона, но тук работи само част от някогашната работна сила. Произвеждат се между 10 и 12 автомобила на ден за чешката дъщерна фирма на Фолксваген Шкода. Босненският външен министър казва: “Фактът, че фабриката отново работи е показател, макар и скромен, че икономиката бавно излиза на пътя на възстановяването”.
Според мен най-голямата промяна стана в нашите глави, в ума ни, особено през последните години. Сега хората разбират, че последните 10 години в тази страна, разтърсвана от страх, национализъм и варварщина, не може да доведе до нищо друго, освен до нещастия и бедност.
Както вече казахме, трудно е да се намери работа и много семейства в Босна едвам оцеляват. При редките случаи, когато Гордана може да купува храна от пазара, тя купува само основни продукти, тъй като няма пари за нищо друго. През лятото работи по местните стопанства и печели по около 10 долара за 13 часов работен ден. Преди войната е било различно – тогава семейството ѝ отглежда всичката храна, от която има нужда, на собствената си земя.
Положението е много зле. Всичко на пазара е страшно скъпо, но децата трябва да ядат. Откакто почина съпругът ми, нещата стават от лоши по-лоши. Важното е само, че сме живи, а децата – здрави. Някой ден, някак си… нещата ще се оправят.
Сувада разказва почти същата история. Преди войната тя и семейството ѝ също не се тревожат за парите. Дори успяват да спестят малко и ходят всяка година на почивка. Сега обаче трябва дълго и внимателно да търси, преди да прецени дали може да си купи дори нещо толкова дребно като червило. Купува дрехите си в магазини втора употреба, които горчиво нарича “магазини за социално-слаби”.
Тук има много пазари и цените варират. Купувам зеленчуци от един, дрехи от друг пазар. Винаги търся най-добрите цени. За мен най-важно е да осигуря добър живот за децата си, какъвто имах аз, когато бях малка. Трудно е, защото все още не мога да си намеря работа.
Икономическите условия в Република Сръбска са много по-тежки, отколкото в Босненската федерация. Положението в регионалната столица Баня Лука е особено мрачно.
Много хора тук просто за загубили всякаква надежда, че нещата може да се оправят.
Желько Копаня издава местния вестник “Независимост”, а също управлява и радиостанция. По време на войната се обявява в подкрепа на многонационалната босненска държава и остро атакува радикалните националисти, които се противопоставят на тази идея.
Преди две години загубва и двата си крака при автомобилен атентат, но не се поддава на заплахите.
Нещата в Босна се подобряват, поне що се отнася до отношенията между отделните етнически групи. Страната ни обаче все още е поразена от вируса на омразата, особено в провинцията. В градовете той е много по-слабо изразен. Вижте, ако не смятах, че възможно Босна да стане нормална демократична държава, не бих живял тук, нито бих вложил толкова усилия и време в този вестник.
В някои от босненските градове междуетническите търкания може и да са се уталожили, но не и в Баня Лука. Скоро след избухването на войната антиислямистки екстремисти събарят джамията Фехадиа, една от най-старите и красиви в целия район, построена през 1579 година. Миналата година, когато започват възстановителните работи по джамията, крайни екстремисти ги замерват с камъни и проектът е замразен. Тук все още няма надежда за мирно разрешаване на проблема.
Отношенията между хървати и босненци също не са се успокоили. В град Мостар двете общности живеят отделно една от друга, от двете страни на река Неретва. Тук все още могат да се видят щети от войната. Например историческият стар мост, някогашната забележителност на града.
Мостът е взривен от хърватски части през 1993. Турското правителство и международни организации обещават да финансират възстановяването на моста, проектиран от османски архитект през ХVI век. Начинанието обаче все още не е подето.
До 1996 в ролята си на администратор за Европейския съюз в Мостар присъства Ханс Кошник. Наскоро той отново посети града и обобщи разликата между тогава и сега.
Ако сравните какво е положението сега и това през 1995-96, изглежда като че има голям напредък, но всъщност няма такъв, ако се има предвид всичкото време и средства, вложени тук.
Кошник смята, че проектът за възстановяването на моста ясно показва как системата просто се е разпаднала. По-голямата част от оригиналните камъни са извадени от реката, но оттогава не е направено нищо повече.
В стария град на Мостар един художник твърди, че прави каквото може, за да подобри отношенията между босненци и хървати. Той казва, че поне хората от двата края на града са започнали да общуват и взаимодействат едни с други. Дори понякога празнуват заедно религиозни празници. Жителите на Мостар лека-полека се научават как да оставят зад себе си ужасното минало.
Опитахме се да надникнем в “ничията” земя между босненския и хърватския квартали. По-голяма част от източен Мостар е все още в развалини, но се извършват възстановителни работи, които могат да ви дадат впечатление колко привлекателен е бил и може да бъде отново този град. От друга страна има повече от достатъчно доказателства в подкрепа на притесненията на Ханс Кошник, че нещата се развиват мъчително бавно, 6 години след края на войната.
Кошник никога няма да забрави един инцидент, който се случва в края на неговата служба в Мостар. Ядосани хървати приемат неговия подход към междуетническите отношения като знак за някаква сделка в полза на босненците и се опитват да го убият. По-късно обаче един от нападателите лично отива при Кошник, за да му се извини.
Беше декември, скоро преди да си тръгна. Един човек с голяма, разчорлена брада, влезе в офиса ми, и каза: “Кошник, помните ли ме? Аз скачах върху колата ви и се опитвах да ви убия! Това беше голяма грешка! Дойдох да ви попитам дали не искате да пием кафе?” Точно това и направихме.
От западната страна на реката, в хърватската част, все още има много следи от разрушения, но кафенетата са пълни. Това е знак не толкова за процъхтяваща икономика, колкото за висока безработица.
На Гордана Миличичи обаче ѝ е трудно да се помири с други етнически или религиозни групи, когато се случват такива неща. Наскоро мюсюлманинът-собственик на къщата, в която живее тя, се върнал, и доста грубо настоял да се изнесе. Сега тя се чуди къде ще живее. На въпроса дали във войната има победители тя горчиво отговаря:
А аз откъде да знам? Големите риби започнаха всичко… кой е от късата страна на тоягата? Ние, обикновените хорица, както винаги… Големците само раздават заповеди, а измират бедняците…
Сувада Юсуфбашич обаче е оптимиска за бъдещето на Босна. Възгледите ѝ се основават на мюсюлманската вяра. Тя казва, че най-голяма сила на нейната религия е силата да простиш; Ислямът е религия, основана на търпимостта, ето защо тя в бъдещето тя вижда обединена, многонационална босненска държава.
Различните етнически групи в Босна са преплетени и е просто невъзможно да ги разделиш. Мнозина от нас са преживели трудни времена, но мисля, че всеки би ви казал, ече възможно да живеем заедно.
Историята показва, че за босненските етнически групи никога не е било лесно да живеят мирно заедно.
Иво Андрич печели Нобелова награда за литература с книгата си “Мостът над Дрина”. Преди повече от 50 години той пише:
Босна е земята на страха и омразата. А най-фаталният аспект на тази омраза е, че босненците я изпитват, без дори да я осъзнават.
Напоследък гласът на въздържаността може да се чуе дори в покрайнините на Сараево, където сръбските хардлайнери планират да създадат нов квартал, преобладаван от сърби.
Не смятам, че има победители. Сега имаме независима Босна, но има толкова много загуби както за мюсюлманите, така и за сърбите. Тази война не донесе добро за никого.
Може да се каже, че най-значителното подобрение в Босна след края на войната е, че хората спряха да се избиват едни други. Сега повечето от тях са се примирили със съществуването на Босна като обединена държава.
Една малка стъпка към разбирателството – Босна вече има свои автомобилни номера. Така хората могат да отиват от Сръбската република в Хърватската мюсюлманска федерация, без незабавно да бъдат определени като врагове.
Републиката има и своя национална телевизия, въпреки че предаванията по нея все още се разработват. А не бива да се забравя и възстановителните работи – един от “дивидентите” от Дейтънското споразумение. Като последен анализ, 10 години след края на една война, която разкъса региона на части, боевете спряха. Промяна със сигурност има.
МСАТ представи документалния филм на Дойче Веле “Босна – 10 години по-късно”
Превод: Никола КолевТекста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Долината на Лоара, Франция
Надпис: Между блясъка и мизерията
Една много студена утрин на 6 декември 1491…
Лодка се плъзга по река Лоара към шато Лонтле. На борда една девойка тръпне от мисълта какво ѝ е приготвила съдбата.
Името ѝ е Ана Бретонска, а ръката ѝ е сред най-търсените за брак в цяла Европа. Ана е едва на 14 години. Въпреки че е обещана на друг, в тази зимна утрин тя ще се омъжи за Шарл VIII, когото никога преди това не е виждала. И тъй като единствената причина за това е Бретон да се присъедини към Франция, Ана се съгласила ако Шарл умре безпричинно, да се омъжи за наследника му Луи ХII, който също присъства на церемонията.
Булката, която по този начин е дадена два пъти, приема, защото в нейните кръгове това е съдбата на всички млади жени. Единствената причина за съществуването им е да бъдат омъжвани по политически причини.
В долината на Лоара, която се простира на над 1000 километра, се носят какви ли не легенди, като например, че булката е отведена до олтара насила и впоследствие е забравена от съпруга си. В историческите книги името ѝ се споменава в най-добрия случай под линия, докато за царствения ѝ съпруг се пише надълго и нашироко.
Повече от 300-те замъци по Лоара са истински архитектурни шедьоври; безсмислен пример за мегаломанията на местните владетели.
Със своите 440 стаи, 84 стълбища и 365 комина, Шато Шамбор бележи върха на демонстрацията на сила.
Орнаменталния разкош на сградата, пише Пиер Гескар, свидетелства за стремеж към утвърждаване и самоизтъкване. Политическият персонаж е във висша степен удивителен. В допълнение към езотеричната природа като цяло – безбройните символи, короните над прозорците, изглеждат като преднамерена прокламация за царственост. Приказният дворец Шамбор, който струва цяло състояние, е поръчан от Франсоа I, кралят, който в най-висша степен обича разкоша и търси удоволствията. По време на царуването си, една от най-бляскавите епохи на френската монархия, ренесансът достига своя връх. Именно тук Франсоа, който обожава бляскавите банкети и лова, но също изкуствата и особено жените, създава френския двор, като засилва влиянието на нежния пол.
“Един двор без жени”, казва монархът, “е като пролет без жени!” Ето защо Франсоа призовава нежния пол в своя двор – благородни дами, които иначе биха водили скучен живот в замъците си. И все пак, ако трябва да опишем Франсоа I като ранен феминист би било преувеличено, защото неговата прословута “петит банд” – група красиви жени, един вид постоянно присъствие в двора, има абсолютно декоративна функция.
Дамите правят двора едно по-изискано място – подобряват се маниерите по време на хранене, кавалерите се научават как правилно да се покашлят и да издухват носовете си. Разговорите стават по-образовани, а придворните дами – съперничките на онези съпруги, чиито брак е уреден по сметка, сега биват приети.
Лоара играе решаваща роля във френската история. Тя е свидетел на Стогодишната и на религиозните войни; омраза, подлости и убийства избуяват край бреговете ѝ; но също и смях, веселие и любов.
Лоара е идеалната сцена за разпуснатото поведение в двора в началото на Ренесанса. Реката е също така капризна и инатлива като дамите, които се разхождат покрай бреговете ѝ. И все пак, за разлика от тях, Лоара не знае граници – тя сменя леглото си с упоритостта на капризен любовник.
Що се отнася до благородниците, любовта към разнообразиего се простира и до тяхната резиденция – “Амбуаз”, един от многото дворци, където Франсоа I има свита. Тук също, като всеки друг, той празнува бляскави банкети, декорирани с красиви жени. Великолепното царствено обкръжение вече съществува, когато Франсоа наследява трона. Неговият предшественик Шарл VIII не се радва на особен успех при своята военна кампания до Италия, но архитектурата, която вижда, го впечатлява толкова много, че при завръщането си веднага започва да преустройва “Амбуаз”. Италианските архитекти, които довежда със себе си, въвеждат Ренесанса във Франция.
Интериорът е разкрасен от огромно количество италиански мебели и картини. Това е царството на неговата съпруга Ана Бретонска. Това е същото младо момиче, което една студена зимна сутрин е принудена да стане съпруга на Шарл.
Казват, че целият този разкош има единствената цел да я впечатли, защото Ана е интелигентна, начетена и има добро усещане за изкуство. Въпреки уреденият брак, може би все пак Шарл се е надявал да спечели сърцето ѝ. Но въпреки че не е стар, съдбата му оставя много малко време. Шарл умира, след като си удря главата в рамката на един прозорец. На 21-годишна възраст и все още без деца, Ана остава вдовица. Според брачния договор тя трябва да се омъжи за наследника на Шарл, Луи ХII.
Кралят се премества в Блуар и Ана отново следва съпруга си, който ѝ е напълно непознат. В стил, типичен за владетелите, Луи веднага започва да строи. Той нарежда крилата на двореца да бъдат наречени на негово име. Дори издига и своя статуя, на която позира като римски император. Представен е също и под формата на буквата “А” над един прозорец.
“Около един единствен двор”, въклицава Оноре дьо Балзак, “тази огромна сграда дава много точен пример за типичната френска архитектура”. Известният романист е особено впечатлен от стълбищата.
В тази главна сграда, където се помещава разкошният двор на Катерина Медичи, има централна осмоъгълна кула с каменно стълбище. Мавърският корниз, сякаш проектиран от великани и изработен от джуджета, придава чуден вид на кулата.
Сред тези стени обаче се случват и насилия. В тази стая Анри III убива своя съперник граф де Ги, тъй като графът, който е начело на католическата лига, е вперил поглед в трона. Това е епохата на бруталните религиозни войни между католици и протестанти.
Катерина Медичи, майката на Анри, която също играе решителна роля в религиозните войни, умира скоро след това. Нейната слава като отровителка все още се носи из тези стаи, въпреки че никога не е имало доказателства за това.
И все пак, ако обърнем внимание на множеството тайници, бихме могли да се замислим дали кралицата, освен държавни документи, не е пазила там и досиета на опасни противници.
Кралицата просто се изтощава от постоянната битка да опази короната за династията Валоа; а също и от факта, че нейният съпруг, Анри II, винаги е смятал за своя кралица друга- Диана дьо Поатие. Анри ѝ дава “Шанонсо”, известен още като “Замъка на дамите”.
Според писателката Маргарит Йонеса е чиста случайност, че замъка става резиденция основно за “нежния пол”. Удивителното е, че “Шанонсо” не е в списъка с места от световно културно значение на ЮНЕСКО, въпреки че неговото местоположение му дава уникална позиция сред ренесансовите сгради на Франция.
Най-известната вдовици от “Шанонсо” са Катерина дьо Медичи и любовницата на съпруга ѝ Диана дьо Поатие. Въпреки че е с 20 години по-възрастна от краля, той обожавал Диана. Казват, че и на 70-годишна възраст тя била също така хубава, както и на 30. Което не е непременно комплимент, разбира се.
Диана обожава замъка и го декорира доста разточително. И все пак, когато Анри умира, идва край на мечтата ѝ да живее в разкош. Катерина принуждава съперницата си да замени “Шанонсо” за друга резиденция и започва да оставя собствения си отпечатък. Именно Катерина построява двуетажната галерия-мост. Кралицата оставя “Шанонсо” на своята снаха Луиз.
Нейната “Черна стая” е най-забележителното помещение в този “Замък на дамите”, защото точно тук, след смъртта на съпруга си – Анри III, Луиз прекарва остатъка от живота си, носейки бялата роба на скръбта.
Може би вдовишкия покров под формата на сребърни сълзи, главното “Л” от Луиз, преплетено с името на съпруга ѝ, Анри, показват, че дори и по време, когато на първо място стои държавата, се намира място и любовта.
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Долината на Лоара, Франция”
Текста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Аугустусбург и Фалкенлуст, Германия
Добре дошли в двореца “Аугустусбург” в Брюл, построен от Клеменс Аугуст от династията Вителсбах, архиепископ на Кьолн, курфюрст на Свещената Римска империя.
Не се притеснявайте, елате малко по-близо. Дните, когато тук идвали само отбрани членове на висшето общество, са отминали отдавна. Те влизали в този покрит двор с каляските си. Принцове и посланици, графове и епископи, техни благородия и превъзходителства.
Аугустусбург е само един от дворците на Клеменс Аугуст, но без съмнение най-изящния и красив. В онези дни тук идват само благородници, докато днес мястото е отворено за всички срещу малка входна такса. Ще ви покажем това, което е останало днес тук. Така че ако обичате, бихте ли ме последвали?
Може ли да съществува по-добро място за мечти от това прекрасно стълбище? Този шедьовър в стил рококо е изработен от Балтазар Нойман. Не усещате ли и вие как на сърцето ви става по-леко с всяка стъпка, все едно политате?
Клеменс Аугуст е петият член на династията Вителсбах, който заема поста архиепископ на Кьолн. За него Аугустусбург е както дворец на удоволствията, така и резиденция. Всичко тук стриктно следва дворцовия ред, а всяко помещение – своята функция. Стражевата зала, както предполага името ѝ, е предназначена за военните. Всъщност Клеменс Аугуст възнамерява просто да издигне една ловна хижа. Той полага основите на една такава през 1725, но брат му намира проекта за толкова ужасяющо старомоден, че изпраща своя собствен архитект от Мюнхен – известният Франсоа дьо Кувелие. Така всичко става много по-скъпо, но също и по-бляскаво. Въпросният брат Карл Албрехт по-късно е коронован за свещен римски император като Карл VII. На фреската на тавана има изображение как той бива приет в кръга на боговете, под аплодисментите на четирите континента, известни по онова време. Как може да бъде оценено това от гледна точка на християнската вяра и какво е мислел за него архиепископът може само да се гадае.
Всеки, който желае аудиенция при курфюрста-архиепископ, има нужда от много време и търпение. След като прекарва достатъчно дълго време, възхищавайки се на градината от първата стая, те вероятно биват въвеждани във втората стая, където чакат още по-дълго, преди най-накрая да бъдат поканени при архиепископа.
Таванът тук е почти огледално изображение на цветята в градината. Само най-изтъкнатите гости биват приемани в личните покои, а самият архиепископ е в леглото. Този обичай е въведен по времето на Луи ХIV.
Морис? Мхмм… Предлагам ви да направим кратка разходка до великолепния парк Фалкенлуст. Ще се върнем по същия път.
Клеменс Аугуст има слабост към лова със соколи. Това е най-голямата му страст. Тази малка ловна резиденция е построена на края на гората. Той я нарича “Фалкенлуст” – “Насладата на соколаря”. Тук той се възстановява от напрежението на лова, организира малки празненства, а когато е необходимо, посредничи при тайни политически преговори, а преди всичко урежда интимни вечери с любимките си от нежния пол далеч от хорските очи. Въпреки църковния си сан той не е чужда на малките удоволствия на живота. Лично аз харесвам тази деликатна резиденция много повече от двореца “Аугустусбург” с целия му студен разкош. Тук можете да се чувствате като у дома си.
Когато влезете в спалнята, обърнете внимание на картините. Над леглото, което за нещастие вече не е там, виси прекрасна картина. Това е първото нещо, което вижда Клеменс Аугуст, когато се събуди сутрин. Когато се наслади на това нравствено издигане, той просто трябва да извърне глава и… ще види една сладострастна картина.
За построяването на двореца “Аугустусбург” са необходими почти 40 години. Клеменс Аугуст не доживява да го види завършен – той умира през 1761. “Жълтият апартамент” – личните покои на архиепископа, разбира се, са завършени години по-рано. Вероятно няма нужда да обясняваме защо този апартамент се казва точно така.
Пътят ни доведе пак до главното стълбище. Разбира се, при тази кратка разходка не можахте да видите всичко, но за днес това е всичко. Посетете ни някой друг път!
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Аугустусбург и Фалкенлуст, Германия”
Текста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Надпис: Старият кралски град на Меконг
Там, където Буда се усмихва и се моли за дъжд, дълбоко в планините на Лаос, потънал дълбоко в зелената джунгла, на брега на Меконг, се намира Луанг Прабанг.
Луанг Пабанг е столица на могъщия някога Лаос, кралството на милионите слонове. До края на ХII век тук е седалището на лаоските крале; и все още е център на лаоския будизъм.
Със своите 12 хиляди души Луанг Прабанг е малък град и дори днес има селска атмосфера.
В центъра на града има локви. По бреговете, заобиколени с градини в сянката на дърветата, могат да се видят традиционните лаоски къщи. Много от тях са издигнати върху колони, за да осигуряват проветрение в тропическата жега; построени са от дърво или бамбук, а покривите им са с по една или две стрехи. Религиозните сгради изглеждат като че са израснали заедно с кварталите. Религията и ежедневния живот са неразделно свързани. И двете са в хармония с природата. Това вероятно е най-автентичният град или село в цяла юго-източна Азия.
Луанг Прабанг се състои от 32 окръга, всеки със своите будистки манастири.
Централната сграда на манастира е т.нар. “сим”, където се ръкополагат и събират за молитви монасите. В манастира има спални помещения; ступи, в които са подредени мощи; и кула с барабани. Състезателните лодки на окръга също се пазят тук.
Аджан Камчан влиза в манастира преди 60 години. Днес той е абат на манастира Сим, духовния и културен център на окръг със същото име.
Абат Аджан е високоуважаван човек. В своята стая той приема посетители, преподава и учи. Занимава се с древни ръкописи и архитектура, структурно инженерство и декориране. А абат Аджан знае повече за богатата история на този будистки град от всеки друг – вероятно най-старият храм в Луанг Прабанг – Манолом. Казват, че началото му е поставено още при крал Фа Нгум, който обединява страната през ХIV век. Той е ръкоположен за първия крал на Лаос именно в Луанг Прабанг. Кралят въвежда и Хинаяна – (Малката колесница), по-старата от двете будистки школи. Фасадите и портите на пагодите са украсени със златни релефи. Те разказват за живота на Буда и изобразяват ежедневието в кралството. ХV и ХVI век са истинска златна ера за кралството на 1 милион слонове. “Санга”, монашеското братство, подкрепя краля, който в замяна поддържа манастирите. Архитектурата процъфтява, а също изкуствата и занаятите. Постоянно заплашвани от могъщите си съседи, най-вече Сиам и Китай, монархията най-накрая се предава на натиска от Франция. В края на ХIХ век Луанг Прабанг става част от френски Индокитай. Френското колониално наследство включва вили и административни сгради, френски хляб и игра на топка.
По-далечните части на Луанг Прабанг успяват да се задържат встрани от индокитайските войни. През 1975 Лаос е обявен за народна демократична република. Комунистическият режим се опитва съвсем за кратко да ограничи влиянието на религията. Дори и днес житейският ритъм се определя от монасите.
В продължение на 3 месеца в години мусонът обвива планините в мъгла. Тогава Меконг тече сиво-кафява през северен Лаос. Реката е главната връзка с външиян свят. Един път годишно, в деветия месец по будисткия календар, в разгара на дъждовния сезон, Луанг Прабанг се превръща в един огромен пазар. Тогава членове на различните етнически малцинства слизат от планините. Извършва се подгтотовка за един от най-важните фестивали. Жените увиват ориз в палмови листа – жертвоприношение за мъртвите и специален дар за монасите. Канутата се изваждат от манастирите.
Във всеки окръг мъжете се трудят, за да пренесат дългите 15 метра състезателни лодки по тесните улички.
Веднъж щом лодките стигнат водата, на духовете-пазители на града се правят жертвоприношения. Петнайсетте нага, които обитават речните води, трябва да бъдат омилостивени.
След като бъде извършено жертвоприношението, то се предлага на манастира на окръга, където монасите вече чакат. Гребците се молят за помощта на Буда, докато монасите дават своята благословия.
Това е величествен ден за лодкарите – денят на традиционното състезание с лодки на Луанг Прабанг. Хиляди хора се събират на брега, за да гледат състезанието между гребните лодки на различните окръзи.
След началото на състезанието всички те копнеят за победа. Състезанието Луанг Прабанг обаче е нещо много повече от обикновено спортно събитие. Те са израз на една жива традиция, в която будизъм и анимизъм са здраво преплетени. В състезанието участват и две малки лодки в почит на духовете-пазители на града. Бялата лодка трябва да победи, ако Луанг Прабанг иска да продължи да просперира.
Днес в градските манастири живеят 700 монаси и послушници. Те учат и се молят, изучават география и английски; споделят ежедневните задължения на манастирския живот. Те включват и усилната физическа работа на двора.
Абат Аджан е главният архитект тук. Залата за ръкополагане е обновена от неговия предшественик. Аджан му помагал и се учел междувременно. Оттогава строи и обновява пагоди из цялата страна. Строителните планове пази в главата си. В продължение на столетия архитектурния опит на монасите се предава само в рамките на ордена. Въпреки това са изгубени няколко традиционни техники, особено по време на Индокитайските войни, а по-късно няма нито пари, нито свежа кръв. Дълго време старият кралски град е осъден на разруха.
Но тъй като Лаос се отваря към света, Луанг Прабанг е възстановен с чуждестранна помощ. Ето тази къща например е възстановена, за да се демонстрира, че е възможно и не особено скъпо да се строи според древните традиции.
Манастирът Пафанг е в развалини. Сега покривът от три части, които са положени свободно върху колони, се преустройва в оригиналната си форма.
Главният инженер е един млад архитект, но тук е необходим опитът на абат Аджан. Той знае кои точно греди трябва да бъдат подменени, за да могат да издържат тежестта на сложната покривна структура на пагодата. В последните години този манастир, оцелял сред опустошенията на войни и пожари, бе внимателно възстановен. Покривът, който стига почти до земята, придава на сградата особено величествен вид.
Това е Тсян Тонг, манастирът на Златния град, построен през 1560. Тук може да се отбележи преди всичко религиозния стил, характерен за всички сгради в Луанг Прабанг. Фронтоните завършват с куки, които служат за прогонване на злите духове и така пазят будисткия манастир. Дори и в архитектурата анимизмът и будизмът са смесени в една странна комбинация, типична за Линг Тцанг – Кралството на 1 милион слона.
Луанг Прабанг се променя. Знае го и абат Аджан. Съвременна ера е стигнала до скрития будистки град и носи със себе си промени, но за абата те не са от духовно значение. Луанг Прабанг все още живее в нежния ритъм на религията. Времето в древния кралски град на река Меконг тече с тихо, спокойно темпо…
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Луанг Прабанг, Лаос”
Текста чете: ____________________________________________________
МСАТ представя документалния филм на Дойче Веле
от поредицата “Световно наследство”
Надпис: Древно светилище и лечебен център
Историята на Епидавър започва като много други гръцки митове с една красива смъртна жена и бог, който се влюбва в нея. Нейното име е Кора, а неговото – Аполон, богът на музите. Тя ражда детето си в прекрасната Арголида, където сега се намира Епидавър, и го изоставя.
Едно стадо кози донесло храна на невръстното дете. Кучето на козаря го пазело и топлило. Когато по-късно дошъл козарят, търсейки стадото си, той намерил детето, озарено в ярка светлина.
Детето е Асклепий, богът на лечението. Но въпреки че е бог, той е обречен да умре. Зевс го повалил с гръмотевица, защото върнал към живот мъртвец.
Асклепий продължава да живее в свещените змии. Тук от най-древни времена има светилище. На това място първо се почита герой на име Малеас. След това Аполон. А когато култът към Асклепий се разпространил из Гърция през V век пр.н.е., синът бива почитан редом с баща си Аполон, а по-късно го измества.
Аполон е бог на всички изкуства, включително и това на лечението. Асклепий е бог само на терапевтичното лечение. През IV в.пр.н.е. светилището става място за поклонение и лечебен център. Днес туристите, тези поклонници на новото време, идват тук не толкова заради останките на това светилище, колкото да видят един от най-добре запазените антични гръцки театри – една от най-големите туристически атракции в Гърция.
А и кой може да ги вини? За да видите центъра на някогашното светилище сред купчината камъни, ви е необходимо силно въображение. Храмът на Асклепий, с неговите олтари; навесите с хора, потънали в лечебен сън; и загадъчният купол в центъра.
Времето е порутило повечето постройки. Епидавър е разрушаван от земетресения през 522 и 551 г.
Музеят е запазил част от древното величие на светилището. Малкото оцелели неща са изложени там.
В древността поклонниците идват от север.
Точно тук те влизат в свещената част, в която важат свои собствени закони. Пред светилището има извор; водопровод и басейн, където поклонниците трябва да се измият.
На един от камъните е написано: “Трябва да си чист, ако искаш да влезеш в прекадения с благовония дом на бога”.
Поклонниците чакат в пропелона, докато не се събере група.
След това, водени от жреците на Асклепий, те продължават по свещената улица към централния площад, където се намира самият храм.
Това трябва да е била тъжна процесия, докато хората с кашляне, куцане и пъшкане върви към храма. Мъже и жени, млади и стари, повечето надяващи се, някои скептични, а и ветерани от други асклепиеви храмове, където богът не е успял да излекува болежките им. Все хора, които отново опитват на това прочуто място.
На някои им помагат приятели и другари, а други се подпират на тояги. Всички те носят животни, които да принесат в жертва на бога. Богатите водят по някой вол, а бедните – агне или кокошка.
Пред храма на Асклепий те трябва да се измият още веднъж, след което един по един са приемани от жреца, на когото връчват жертвоприношенията. Те връчват животните си, които след това биват заколени върху жертвен олтар на открито пред храма.
След това поклонниците влизат в светилището. Те се молят в храма и лягат да спят.
Това е всичко, което е останало от храма на Асклепий – основи, стени и части от обредни светилища.
Един гръцки автор от II век оставя описание на храма. Строежът започва през 420 г.пр.н.е. Той е в дорийски стил и е издигнат на три стъпки над нивото на земята. Оцеляла е една част от фриз на фронтона. Фризът може би е изобразявал подобна бойна сцена.
На върха на храма е имало статуя на Нике, богинята на победата. Благодарение на компютърната анимация сега ние можем да влезем в реконструкция на храма.
Дървената порта е украсена със злато и слонова кост, както и статуята на Асклепий, създадена от Флазимидис от Парос. Тя изобразява бога със свещената змия и овчарското куче.
Нека от храма продължим към централната сграда. Под тази прекрасна кръгла сграда има три взаимосвързани пръстена от стени, подобни на лабиринт. Никой не знае каква е била тяхната цел. Може би това е подземного жилище не свещените змии?
Или може би жреците са слизали долу с болните, все едно се спускат в подземния свят, и са ги оставяли сами да открият тайните на оздравяването? Никога няма да узнаем.
Продължаваме към абатона. Ако функцията на толоса и неговия подземен комплекс остават неясни, то абатонът и неговият терапевтичен сън са потънали в дълбока мистерия. Казват, че поклонниците виждат бог Асклепий при първата си вечер. Тогава той им обяснява какво трябва да направят, за да се излекуват. Дали това не са били маскирани жреци, които посещават пациентите нощем?
И каква е била ролята на свещените змии? Наистина ли са изсмуквали болестта от телата на пациентите?
Очевидно от лечението е имало полза.
Този мъж предлага огромен крак на божеството от благодарност, че е излекуван.
Днес абатонът в Епидавър се реконструира, като се влагат оригинални камъни.
Стадионът е основна част от свещените места в Гърция. Тук на всеки четири години се провеждат състезателни игри в знак на почит към божеството.
Не бива да забравяме, разбира се, известния театър. Построен през III-II век пр.н.е., той първоначално побира 6200 души. По-късно е разширен и побира 12300 души.
Театърът служи не просто, за да развлича пациентите. За гърците театърът играе важна роля в оздравяването. Представленията за вина и изкупление имат за цел да прочистят човешкия дух, като карат публиката да се идентифицира с героите с цялата изкупителна сила на вярата.
Гръцките лекари различават 4 нива на лечение. Първото – трагедия, следвано от правилно хранене, после медицински растения, а накрая – хирургически нож.
Днес в театърът в Епидавър неговата великолепна акустика отново се изнасят представления.
МСАТ представи документалния филм от поредицата на Дойче Веле “Световно наследство” “Епидавър, Гърция”
Текста чете: ____________________________________________________
