МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
Със задълбочамавето на кризата в Косово, стотици хиляди бежанци намират убежище по цял свят.
Далеч от фронта те се изправят пред непосредствените проблеми и емоционалната болка от приспособяването към живот в изгнание – а мнозина са разделени със семействата си.
Около 10 хиляди бежанци са разположени във Великобритания преди началото на кампанията на НАТО – много от тях са млади хора.
Наскоро Националния театър в Лондон съвместно с няколко благотворителни дружества и бежански организации започна работа с група млади косовски бежанци.
В продължение на няколко седмици се организират драматични кръжоци, в които работят професионалисти от театъра. Целта е да се помогне на младите да се справят с проблемите си.
Албанските младежи живеят в Лондон заради войната в Косово. Там те са имали много трудности. Някои са преживели войната, други са били свидетели на жестокости, видели са подпалени къщи. Сега тези хора са много объркани и имат емоционални проблеми поради преживяванията си.
Тъжно ми е. Винаги си спомням родителите си тъжни. Баща ми се сбогува с мен. Спомням си всичко, и затова понякога ми е тъжно и плача.
Когато дойдох за първи път ми беше доста трудно, защото тук обществото е различно. За щастие зная малко английски, така че можех да тръгна на училище. Вече съм по-добре.
Опитахме се да им помогнем да правят малко театър с музика и движение, който ще изрази вероятно пътешествието, което те ще предприемат от момента, в който са пристигнали до някога в бъдещето. Целият проект е за тях, и чрез постепенно изграждане, поредици от игри и упражнения, чрез малки пиеси ние има даваме необходимия речник, с който да разкажат драмата си.
Дойдох тук през август 1998-ма със самолет, но имах късмет, защото мнозина, който пристигнаха като мен, бяха хванати и върнати.
Лесно е да гледаш отвън как неколцина души играят игри, и да чувстваш какво общо има това с младите, които не знаят какво ще им донесе бъдещето, които не знаят какво ще правят с живота си.
Работата по този начин има една добра страна. Тя те отваря. Прави те по-уверен и те кара да се гордееш със себе си – идентифицира те с хората около теб, така че неща, които може да изглеждат малко тривиални в сравнение с току-що направени фотографии, но ни показват живота, от който идват тези хора. Всичко това ще им помогне да справят със ситуацията, в която се намират. Много по-добре е те да са с стаята с нас, откривайки себе си, откривайки света, вместо да стоят някъде, и да се тревожат какво става там, у дома.
Можеш да им дадеш нещо, да ги предизвикаш да правят неща, които те не са и мислели, че могат да правят. В началото може да е малко трудно, но когато видиш какво са направили, а и когато те се съберат заедно, напредъкът се вижда. Научават се да се движат, да откриват общ ритъм с друг човек, което е много важно. Става дума за работа в група, за даване и получаване, а това е важна част от живота – как даваш и как получава, как се свързваш с хората, как докосваш някого. Ако можеш да правиш това в спокойна и тиха атмосфера, се учиш на основни житейски принципи.
Проекти като този дават сила на младите хора, които са преживели трудности, насилие, неприятности, и тъй като тази възможна нечленоразделност работи по този начин, това им дава възможност да се изразяват без да имат нужда от високо ниво на владеене на езика.
Но езикът също има значение – също както в тези въображаеми писма от техните семейства.
Скъпи сине, ние сме добре и всички други твои познати и роднини също са добре. Надяваме се, че при теб положението е наред. Бихме искали да чуем, че имаш успехи. Знаеш как е тук. За нас е важно да знаем, че ти си добре и в безопасност. Предполагаме знаеш какви възможности ти се откриват там. Започнал си живот на място, за което всички мечтаят. Това е твоят шанс за добро бъдеще. Ще се успокоим, когато научим, че напредваш.
Никой ден не се повтаря. Не оставяй днешната работа за утре. Бъдещето е твое. Колкото по-добре съградиш бъдещето си, толкова по-хубаво ще е то. Мечтаем да сме на твоето място. Ученето е най-добрия начин да израдиш бъдещето си, а английския трябва да се научи възможно най-бързо. Изучавай други култури и се гордей със себе си.
Любовта, която ти даваме – покажи я, и я отдай на семейството си!
Не забравяй да се смееш и да гледаш на живота откъм смешната му страна. Вероятно ще бъдеш добър гражданин. Животът е труден, но с усърдна работа вероятно ще преодолееш всичките си проблеми. Желаем ти всичко най-хубаво и се надяваме, че вече си се приспособил към британския начин на живот. Бъди щастлив и се пази. С любов от семейството ти.
Според мен тук те се забавляват, а чрез забавлението можеш да откриеш важни човешки страни ако те са щастливи. За съжаление в момента момчетата имат много причини да са нещастни.
Проектът е страхотен, защото ми дава повече увереност.
Този проект ми харесва, чувствам повече увереност, а игрите са много забавни – чувствам много повече свобода в разговорите с хората, които срещам. Хареса ми работата тук.
Имаше много щастливи моменти през този проект. Не бях виждал толкова щастливи лица преди.
Манастирът Сейнт Хюз в Съсекс е най-големия във Великобритания, и е единствен на Ордена на картезианците. Построеният през 1883-та година манастир е дом на 20 монаси-отшелници.
Ние сме избрали скрития живот. Не сме хора, които излизат по светлината на прожекторите, не сме толкова важни като личности, в един смисъл бихме желали да потънем в божията светлина.
Ако трябва да се каже нещо специфично за начина на живот на картузианците, то ключовите думи тук са самота и тишина.
Уникалната светлина в манастира не ни позволи да заснемем други от обитателите му, освен игумена и един френски отшелник, който е сменил името си, когато е дошъл тук. Той е приел името на един английски светец, Томас Мор.
Това е входа на килията, а това отвора, през който монахът получава веднъж на ден храна. Вечер също има малка порция, състояща се от хляб и овесена каша. През лятото вечерята е доста по-късно. Монахът стои в килията си по цял ден.
Орденът на картузианците е основан през 1084-та година от свети Бруно във Френските Алпи. Движението идва във Великобритания през 12-ти век, и въпреки суровостта им, манастирите процъфтяват.
През 1535-та картузианците са първите, които се противопоставят на крал Хенри VIII по време на Реформацията, за което плащат висока цена. В манастира има множество картини на екзекуциите на техни мъченици. Днес животът на монасите не е така опасен, но те все пак се държат далеч от света.
В самота трябва да опознаваш себе си, а да поддържаш психическото си равновесие без контакти, ефективна поддръжка или нещо подобно, се удава на малцина, и е много трудно. А също и да си далеч от неща като телевизия и всякакви други удобства, които повечето хора приемат за даденост.
Това е вътрешността на килията, която единствено се отоплява. Ето там е мястото, където казваме молитвите си, а тук е леглото – дъски с матрак. Тук се храним, а през прозореца мога да гледам градината си. Два пъти дневно ходим в черквата – веднъж сутрин за литургията, и втори път за вечернята. Понякога има и нощни молитви, които са много дълги и са късно през нощта. за тях използваме големи книги.
Причината, поради която книгите са така големи е, че по този начин няколко монаха могат да четат от една, докато пеят песнопенията си, които са много спокойни и съзерцателни.
Два дни в годината идват да ни видят нашите семейства. Може да ви се стори много малко време, но за тях и нас това е нормално.
Те живеят в пълна самота. Става така – братята ще донесат храната, после ще я промушат през този отвор. По-късно някой отец ще дойде, и ще я отнесе от другата страна… така наистина не виждат никого.
А сега нека продължим. Да отидем първо в работилницата. Кликнете тук долу… точно така… готово…
Решихме да излезем в Интернет преди всичко, за да общуваме със своите приятели и семейства, а също така и с хора, които се интересуват от нашия начин на живот, защото за нас се знае много малко, тъй като ние не гледаме с добро око на посетителите. Мнозина се интересуват, и с удоволствие биха желали да се поразходят из манастира, но ако това стане, нещата, от които се интересуват всички, просто ще пропаднат. Интернет дава възможност за интелектуален достъп без физическа намеса.
Всеки по света може да го направи това. Просто влизате в Интернет, и правите една виртуална разходка точно както мен сега. Това е толкова лично, и аз се чувствам толкова привилегораван, защото ми позволиха да правя снимки. Сега вече всички могат да видят как монасите спят, работят и почиват.
Гробището се намира отзад. Монасите се погребват в ковчег, скован от дъски, без цветя, без име на кръста. Присъствах на две погребения, и ми беше много интересно. Много е впечатляващо. Може би и аз ще дойда тук някой ден, никой не знае, само Бог.
_____________________________________________________________________________
Това са Малдивите – няколко острова в Индийския океан, превърнали се в туристически рай.
Хиляди идват тук всяка година, за да се насладят на топлите води, богати на морски живот.
Но този рай е в опасност. Глобалното затопляне означава, че тези острови с ниски брегове ще бъдат сред първите, заплашени от покачващото се ниво на световния океан.
А една катастрофа вече е настъпила, но под морското равнище. Почти непокътнатия морски живот тук е главната туристическа атракция. Около 95% от някога богатия тукашен коралов живот измира – феномен, наречен избледняване на коралите, който е дори по-непосредствен от глобалното замърсяване.
Половината от коралите по света са мъртви поради повишаването на температурата на водата. Достатъчен е само един градус повече… резултатите са фатални.
Глобалното затопляне заедно с местните горещи води и Ел Ниньо причиниха невиждани щети.
Това е най-голямото коралово избледняване досега. Щетите по коралите, особено в Индийския океан, са очевидни, а оттук са се разпространили и в повечето части на югоизточна Азия, Големия бариерен риф край Австралия, някои части от Тихия океан, а напоследък дори и в Карибско море.
Наскоро британския заместник премиер-министър Джон Прескът посети Малдивите, за да види със собствените си очи щетите, и да се увери, че се провеждат изследвания, които да спрат или ограничат разрушението. Голяма част от работите и изследванията са финансирани от Обединеното Кралство. Но защо коралите са от такова значение?
Има три основни причини, поради които рифовете са жизненоважни за развиващите се страни. Първо и най-важно, те осигуряват райони за улов на риба както за изхранване на местното население, така и за износ. Второ, осигуряват много добра защита срещу океанските вълни, а също и срещу покачването на морското равнище, и трето, те са важни за привличането на туристи.
Джон Прескът е опитен гмуркач. Но това, което вижда този път под водата, се оказва шокиращо. Красотата на това място е почти непокътната, рибния свят е все така удивителен, но коралите измират или са вече мъртви.
Коралът се състои от малки създания, наречени полипи. Цветовете му се дължат на най-различни видове водорасли, наречени Зооксантле, които са в симбиотична връзка с него.
Когато температурите се повишат, водораслите напускат корала, оставяйки неговия скелет от калциев карбонат гол. Така рифът става бял, и впоследствие умира.
Избеляването е често срещано в плитките води, но наскоро учените откриха подобни процеси и надълбоко. Това е обезпокоителен знак, и те все още не могат да установят причината, макар вероятно това да е замърсяването.
Положението е трагично. Не мога да повярвам, че нещо така красиво, както корала, може да бъде изгубено по такъв начин.
UK Today Programme 121 – Съвременна Британия №13
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
документалния филм “Съвременна Британия”,
В това издание на Съвременна Британия ще видите:
Как една фатална жена преподава бойни изкуства на актьори.
Продажби в голям мащаб – един от най-големите търговски центрове в
От писането до рап-музиката – да отпразнуваме силата на думите.
И съвършеният домашен любимец – котката измества кучето като най-добър
Всъщност има два начина да убиеш някого – или да го пребиеш до смърт, или да го насечеш на парчета.
Аз мога да използвам пистолет, нож, меч, кофа за боклук, верига от колело, поставка за лампа, метла…
Алисън де Бърг обича добриия бой. Само на 29 години тя е първата жена постановчик на бойни сцени в Профсъюза на Британските актьори.
Постановчикът създава хореографията на бойните сцени. Например в едно представление на Хамлет, накрая има двубой между Хамлет и Лаерт. Постановчикът измисля хореографията за него.
Актьорите не решават спонтанно какво да правят в хода на представлението. Всичко е много внимателно организирано и хореографирано, така че движенията са исторически точни и съвсем безопасни.
В много пиеси има насилие, без значение дали става дума само за една плесница, или за цяла битка.
В момента Алисън преподава в лондонската академия по драматично изкуство „Уебър Дъглас“.
Постановчикът на бойните сцени се различава от каскадьора по това, че последният на практика прави неща, които са опасни за актьорите.
Всъщност постановчиците на бойните сцени се използват главно в театъра, защото там няма каскадьори. Актьорите трябва сами да могат да се справят с боя.
Аз се обучавах като актриса, и моят инструктор по бойни изкуства каза, че изглеждам много женствена, но се бия като мъж, и че трябва да запазя това.
Трябваше да взема възможно най-високата степен по сценичен бой, да използвам рапира и сабя, а освен това изучавах и бойни изкуства. Трябва да имам сертификат от профсъюза, за да мога да говоря на актьорите по начин, който те ще ме разберат. Освен това трябваше да получа свидетелство за оказване на първа помощ, както и да чиракувам три години при друг постановчик на бойни сцени. След като минах през всичко това, изкарах двуседмичен специален курс.
Има много деца, които се учат да се бият на улицата, но това не е същото. Тук ние се стремим всичко да изглежда истинско, но да е безопасно.
Хората не трябва да забравят, че въпреки че оръжията са възстановки, те все пак са истински, и могат да убиват… смъртоносни са.
Хубавият бой трябва да изглежда истински… истински за атмосферата на самата пиеса. Така че ако актьорите си разменят остри, надути реплики, и боят трябва да бъде такъв…
Ако пък пиесата е страшна, боят в никакъв случай не бива да е смешен. Напротив – трябва да е ужасяващ, трябва да има нещо, което да кара зрителите да настръхват.
На последния ми изпит бях при постановчика на бойни сцени Дерек Уеър.
Спомням си, че накрая той ни каза: „Използвахте всичко, освен танк Шърман“. Мисля, че го удивихме с разнообразието от оръжия, които използвахме. За изпита трябваше да използваме пет различни оръжия, а ние използвахме по 12, ако не се лъжа.
Необичайното в последния изпит на Алисън беше, че тя използваше оръжия, които обикновено не се свързват с жени – двурък меч и бойна тояга. А върховия момент беше, когато взе лъка и стрелите, и стреля през стаята право в щита на нейния противник, който той набързо успя да вдигне.
На 21 години Алисън вече е шампион по стрелба с лък.
Спомням си, че баща ми купи на мен и на брат ми индиански комплект, в който имаше лък и стрели.
Двамата си играехме на двора, а после в училище имаше кръжок по стрелба с лък. Там ме откриха, предполагам.
Много хора погрешно смятат, че момичетата няма нужда да знаят да се бият. Но не е така, особено в днешно време. Има толкова много местно насилие в театъра.
Момчетата като че ли знаят как да се справят с насилието, но момичетата са тези, които трябва да знаят как да реагират.
Тя е невероятна. Вдъхновяващо е да имаш жена в екипа, която не само че не е крехка, но показва, че жените могат да се бият.
Обожавам всички биткаджийски филми, и много бих искала самата аз да се заема с подобна работа.
Едно от нещата, заради които си струва всичко това, е например когато вземеш един актьор, който никога не си е и мислил, че може да се бие, да го обучиш, а след това да му възложиш някоя наистина сложна бойна сцена. Накрая на деня той не смята, че ще се справи, но все пак успява, и то брилянтно.
Английският поет Коулридж някога имал една мечта, и я превъплътил в поема.
„В Ксанаду хан Кублай издаде заповед за построяването на прекрасен палат“.
И продължава така: „Затова два пъти по пет мили плодородна земя със стени и кули беше опасана. Там имаше градини ярки с криволичещи поточета, където цъфтяха множество благоухайни дървета; имаше и древни гори, където хълмове обгръщаха слънчевите зелени поляни“.
Почти 200 години по-късно един друг човек, на име Ерик Куун си представя великолепен палат – съвсем различен от онзи на Коулридж, като дори го построява – това е търговският център Блуотър в Кент.
Дойдохме тук преди пет години, и започнахме да обмисляме как да променим веднъж завинаги търговията на дребно. Като смесихме търговията удоволствието, ние събираме най-доброто от цял свят, от всички континенти във всеки проект, който осъществяваме. С гордост можем да кажем, че Блуотър е най-хубавият и най-голям търговски комплекс и място за развлечения в Европа.
В Блуотър се помещават 320 магазина и 3 търговски центъра. Но архитектът има предвид и нещо друго.
Когато свършим с проекта, Блуотър ще представи всичко, което Великобритания има да предложи в смисъл на пейзаж, градинарско майсторство и цялостност на едно място, където семействата могат да се събират и да почиват.
Знаете ли, хората, които проектираха всичко това, казаха, че им е омръзнало да строят извънградски комплекси. Всички те изглеждали като американски самолетоносачи, и заемали ливадите. Ние обаче искахме да покажем, че можем да правим нещата по малко по-различен начин.
Едно от нещата, които притесняват хората най-вече е дали места като Блуотър няма да навредят на Хай Стрийт.
Трябва да отбележим, че Блуотър въобще не е конкуренция на Хай Стрийт. Хай Стрийт винаги ще си остане частен персонализиран търговски квартал за всяка малка общност из цяла Англия.
Тук долу в Зимните градини, точно под извивката на стъкления покрив, ще има места за 450 души, а освен това ще направим и малък басейн. Всеки от тези дискове ще има по една каменна водна лилия, и децата ще могат да си играят около тях.
Блуотър е уникален, защото той носи духа на провинциален Кент.
Скулптурите, издълбаните по панелите епиграми, решетките – всичко тези детайли говорят за уникалното качество на средата, което не се повтаря никъде другаде по света.
Според мен характерно за 20-ти век е, че модернизмът изтри културната идентичност на градовете и държавите по света. Тук, в Блуотър, ние искаме да възстановим характерната архитектура, която говори много за страната.
Но тези завъртулки, лисичета, зайчета, елени и розички не откриват ли път към обвинения в желание за уподобяване на Дисниленд?
Дисни е по цял свят – събира части от различни култури и ги смесва наново. Ние подбрахме много внимателно най-характерното от британската култура, за да направим Блуотър истинска витрина на уникалното в нашата страна.
Смятам, че този аспект открива цяло ново измерение в архитектурата, от една страна, и в търговията на дребно и свободното време, от друга.
От откриването си насам Блуотър е невероятно зает. Дали защото хората пазаруват, или има някаква друга причина?
Според мен е фантастично! Много е хубаво за децата.
Атмосферата е прекрасна. Концепцията. Навсякъде е светло и широко.
Великолепно е! Всичко е под един покрив.
Има много места за паркиране. Можеш да разглеждаш в продължение на часове.
Направо като дошъл от бъдещето.
За мен няма кой знае какво значение. Аз просто вървя след нея.
Хубавичко. Не се мотая по магазините.
Според мен е великолепно.
Куун вижда как идеята му се осъществява, но той уподобява Коулридж, като пише и поема за творението си.
Тебеширено бели скали и сини води
окръжават кристалния нов град.
Паркове под разцъфналите сенки,
Блестящи красиви магазини…
Изпъстрени с кули покриви гонят небето,
където гостоприемни зали канят пътниците,
и приютяват живата картина на пазара.
Изящни куполи разкриват гледки.
Свеж въздух влиза през аркадите.
за зимната градина и градския площад,
където вик се носи по земята:
„Построй таз мечта със праведни ръце,
и сърца, които с индустрията бият“.
Те са дошли от всички краища на Великобритания, за да чуят и да се срещнат с писатели от цял свят. „Словото“ – едно от най-големите литературни събития в Лондон, отбелязващо силата на словото във всичките му форми.
Провеждат се срещи с известни писатели, където те раздават автографи. 63-та беше много известна година. Без аз и мнозина други да знаем, войната във Виетнам се развиваше с пълна сила. Много хора са ми казвали, че когато са се явили на служба, старите войници им дали по едно копие от „Параграф 22″, и им казали: „Прочети го, и ще разбереш какво правиш тук“.
Желанието на хората да се видят отблизо с такива легендарни автори като Джоузеф Хелър е съвсем разбираемо. Но и самите писатели се радват на срещите.
Идването на такъв голям литературен фестивал е начин да се свържеш с други автори, с много широка публика, а в този конкретен случай е прекрасно да съм във Великобритания, защото съдбата на родната ми страна – Чили, е свързана с тази на Англия.
Писателят има предвид процесът срещу генерал Аугусто Пиночет по обвинения срещу него за периода, в който той управлява Чили. Огромен брой хора изчезват, арестувани от военната Хунта.
Синът ми е в неизвестност от осми май миналата година. Казаха, че го отвеждат само за няколко часа. За рутинна проверка… После колата потегли… нямаше регистрационни номера… не мога да разбера нищо за сина си.
Литературата допринася за политическите промени, малко по малко. Ние променяме хората. Хората променят историята. Ние променяме езика. Когато можеш да си представиш нещо да се случи написано, то може би ще се случи и в историята.
Казаха, че го чули, чули го да вика. Някой ми каза, че времената били такива. Какъв свят. Каква страна… А аз питам как един баща и една майка могат да живеят, когато знаят, че синът им е измъчван?
Една от ключовите теми в литературата е оцеляването от историческите сили.
Личното страдание е вдъхновило британския писател Джо Бидър. Той е бил преуспяващ изпълнителен директор на фирма, но на няколко пъти страда от сериозно душевно разстройство, след което напълно променя кариерата си.
Като проба, поставена в буркан, плътта ми очаква следващия тест. Следвай този пръст. Натисни тук. Върви по тази линия…
Изведнъж, както си седях зад бюрото на изпълнителния директор, започнах да пиша поезия, която идваше от нищото, и нямаше как да я спра.
Вие наблюдавате душата ми като невролог. Не предлагате надежда, нито прогноза. Но ме окуражавате да пиша. За разлика от вас, аз полагам думите си на хартия, за да ги четат всички.
Джо помага при създаването на „Поезия на оцелелите“, която организира кръжоци и изпълнения за автори, които са преживели умствени разстройства.
Според мен двойката процеси на творчество от вътрешната истина, а след това и приемането на занаята и конструктивната критика имат огромен лечебен ефект.
Вечерта на разнообразието е друго фестивално събитие, при което се отделя най-голямо внимание на една от най-мощните употреби на думите от младите хора – рап-изпълненията.
Рапът може да бъде и спонтанен, което се нарича „фрийстайлинг“, но може да бъде и предварително написан. Ние винаги сме писали текстовете си, сега те са много по-развити. Говорим за неща като общество, религия; в общи линии дълбоки теми, някои от табутата в обществото ни.
Аз наистина мисля за себе си като за писател, защото има хора, които пеят чужди песни, но аз сам си пиша песните.
Имам написани малко текстове, като освен рап-парчета, имам поеми и други творби, така че наистина се смятам за писател.
Когато го правя така, по някакъв начин разкривам душата си.
Творчеството има много вдъхновения. В една друга фестивална сесия един белгийски автор казва на децата, че писането на приказки е като рисуването.
Всичко, което съм чувал от семейството си и от другаде е тук. Също и книгата, която пиша със собствените си ръце. Лондон също е вътре. Всичко е в главата ми, след което го полагам върху бялата хартия… като рисунка. Разбирате ли сравнението?
Малките деца се окуражават да ценят повече книгите, като ги правят сами под ръководството на детската писателка Пам Робсън.
Погледнете сега отзад. Виждате ли какво направих с ръбовете? Може би сега ще искате да поукрасите малко отпред и да напишете заглавие.
Някои от тези малчугани може би един ден ще стане писател. Какво мотивира успешните автори?
Аз съм писател от 1961-а, след „Параграф 22″. Захванах се с това, което исках да правя най-много. Не ми се е случвало често да съм принуден да работя с хора, които не харесвам.
Е, освен че по този начин си изкарвам прехраната, това е част и от развлекателния бизнес.
Аз съм обикновен артист. Искам хората да четат книгите ми. Аз съм разказвач на приказки.
Според мен основната цел на един писател е да бъде възможно най-искрен към себе си, и да предизвиква читателя да допринесе с нещо, да помогне в това въображаемо пътуване.
Но с другите развлечения като кино, телевизия и компютри, писаната дума не е ли под заплаха?
Пишем думи от незапомнени времена. Винаги ще имаме писаното слово.
Всяка година се издават все повече и повече заглавия, съживяват се класиките, на пазара излизат нови автори, старите кримки като мен правят по нещо ново.
Разбира се, че ще оцелее, защото в определени условия четенето не само е едно от най-големите удоволствия, но и единственото нещо, което можеш да правиш.
Всяка година британците харчат впечатляващи 600 милиона паунда за нещо много скъпо тям.
Дрехи? Коли? Децата? Не, става дума за домашните им котки.
В 60% от домовете има по една… два… или повече… В Лондон на специално шоу, организирано от Националния котешки клуб, собственици от цяла Великобритания се събират, за да покажат котките си.
Той е добро момче. Много хубава опашка.
Страхотна козина, много добър темперамент. Все едно не е на шоу, а си е у дома.
Има много добре оформени крайчета на ушите. Очите му също имат много добра форма. Още малко по-зелени, като бирманска порода. Сладур!
В момента котките са най-популярните домашни любимци във Великобритания.
Всъщност има почти 8 милиона котки, и около 60% от домакинствата си имат поне по една.
По цял свят хората свързват Великобритания с кучетата, но котките тук са много по-популярни от кучетата. Според мен поради промяната на начина на живот, котките са много по-лесни за отглеждане, а и заетите хора наистина имат нужда от тях.
Хората са по-здрави, когато притежават котка. Някои изследвания галенето на котка намалява стреса, а според мен прави хората по-добри.
В котките има нещо, което изважда навън най-доброто у хората. Като че ли то отразява една страна от душевността на британците.
Тук идват хора от цялата страна, особено такива, които се интересуват от котки. Те търсят различни породи за развъждане и се интересуват от начините на отглеждане.
Това е моят котарак Кевин. Днес го донесох със себе си. Това е нашето първо изложение. Той е от породата черна ориенталска, и днес спечели награди за най-добър в породата си, както и първа награда на шоуто. Той си пада малко разбойник, но сега е спокоен. Хмммм…
Повечето британци не биха искали да отглеждат расови котки. Това, което виждате днес тук, са расови животни, но хората много ги обичат.
Котките са идеални за домашни любимци, защото са напълно независими, но имат нужда и от вас. Имат нужда от обичта ви. Имат нужда да ги храните.
Не са обаче така зависими от вас, като, да речем, кучето. Няма нужда да ги извеждате на разходка. Ако се прибирате късно, те нямат нищо против. Не лаят, и няма да притесняват съседите. Те са иделни за градския живот.
Освен това те са и идеален контраст на напрегнатия ден в офиса. Прекрасно е да си имаш котка, която да погалиш. Помага ти да се успокоиш след работа. По някакъв начин цивилизова – ако не можете да сте добри с животните, то вероятно не можете да сте добри и с останалите хора.
Обичам котките си, защото са много интересни. Просто те карат да се чувстваш приятно, да се усмихваш, когато им говориш. Много ги обичам.
Понякога Стюарт отива в кухнята да ми направи чай. Когато още не се е върнал след един час, аз отивам, и го виждам прегърнал някоя котка, а той казва: “О, извинявай, толкова време ли мина?” Не са все едно като собствените ти деца.
Малко е притетеснително да призная, че ме ревнуваше една котка, но редът вкъщи е такъв: Касий, Енцо и Хана… ако тя има късмет…
Не е чак толкова напрегнато.
Лора, моята котка е номер 17 сред всички котки в клуба, обхващащ цяла Великобритания. Тези котки посещават домове за стари хора, детски приюти…
…места, където хората не могат да си гледат котки, но много ги обичат. Водим нашите котки там, и хората ги галят, вземат ги в скутовете си. Една котка в нашия клуб няма нужда да е расова – може да е от всякаква порода. Просто трябва да е приятелски настроена, не бива да се страхува от непознати.
Лора е много дружелюбна. Тя много обича да ходи в дома за стари хора, и се оставя да я галят. Ляга в скутовете им. А точно това се иска от една котка в нашия клуб.
Не ви ли се иска да я прегърнете?
Повечето от обитателите в дома за стари хора много се радват, когато отидем там с Лора, защото през целия си живот са гледали котки, но сега не могат. Тя им връща спомените, и мнозина много се вълнуват при срещите си с нея, защото си спомнят за много хубави неща от времената, когато са били млади, и са имали котки.
_________________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания тринадесета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 122 – Съвременна Британия №16
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
документалния филм “Съвременна Британия”,
В това издание на Съвременна Британия ще видите:
Помощ за поддържането на мира в Босна – в търсене на необезопасените мини.
Защо понякога пътуването е по-важно от пристигането.
Ветеринарни мечти – лекарите, които специализират в помощ за слепи животни.
И накрая – в очакване на новото хилядолетие циркът подготвя последното си представление за този век.
Това е Сараево… един град, който преодолява горчивото минало.
Днес в Босна цари мир – кръвопролитията от средата на 90-те бяха прекратени от Дейтънското споразумение.
Но трите години обсада разкъсаха този мултикултурен град на части… загинаха 10 хиляди души.
Босна и Херцеговина се възстановява, но все още си личат някои от белезите… а има и едно смъртоносно наследство.
Всред разбитите фасади и строителни площадки се спотайват убийци…
…един милион неексплодирали мини, гранати и бомби.
Картата на страната е изпъстрена с червени петна, където все още има смъртоносни минни полета.
Великобритания помага в международното начинание по прочистването на мините, координирано от босненските власти. Едно пътуване с кола из Сараево обаче показва опасността и мащаба на задачата.
Проблемът с мините в Босна е най-важен, особено ако погледнете процеса по реконструкция.
Участието в това задание е истинско предизвикателство, но в същото време е и много болезнено. За щастие имаме подкрепата на международната общност, така че аз съм много, много оптимистично настроен.
Всичко е в процес на преустройство. Някога тук, в предградията, минаваше предната линия на бойните действия.
Преди обаче да се направи каквото и да било друго, мястото трябва да се прочисти, а това може да отнеме месеци или дори години.
За хилядите жители на Сараево, които са бежанци в собствената си страна, един толкова дълъг процес е непоносим.
Често хората рискуват живота си, въпреки опасността от мините, да се върнат у дома.
Прочистването е невероятно бавно и може да се извърши единствено ръчно. Дори и при участието на около 1400 души и наличието на международна помощ и финансиране, за обезвреждането на 30-те хиляди минни полета в Босна ще са необходими години.
В момента се подготвят британски кадри, които ще ускорят процеса.
На стотици километри оттук, в мирните поля на Нортхамптъншър, своят дебют прави едно ново средство в борбата срещу мините.
“Темпест”, прочистваща земята машина, е творение на катедрата за технологични разработки в университета Уоруик.
С правителствено финансиране там от години разработват миночистачен апарат и защитни облекла. В Камбоджа вече се използват две машини, а тази е предназначена за Сараево.
Традиционният метод за борба с мините е откриването, което може да бъде много опасна работа. Всъщност много от организациите, занимаващи се с това губят повече хора при пътни инциденти, отколкото от мини. Безопасността обаче се постига само с много внимание, и преди всичко с отстраняване на растенията. Това е така, защото когато земята не е била използвана в продължение на 10-15 години, тя прораства. Храсти, камъни и всякакви други неща пречат, и трябва да се махнат, за да може спокойно да мине човек с метален детектор. Така беше замислена тази машина.
Производството ѝ не трябва да е много скъпо, което се и опитваме да постигнем. Използваме компоненти, които са произведени тук, на място, например дизелови двигатели и други подобни. При това ниво на технология всичко би могло да се сглоби в някоя средна работилница.
Все пак се опитахме да ограничим разпространението на технологията не само със сумата пари, необходима за разработката ѝ, но и като политика, защото в противен случай биха могли да се справят с нея на места като Уганда, Мозамбик, Афганистан или Камбоджа.
“Темпест” е проектиран, за да ускори един елемент от методичната и опасна задача по откриването на експлозивите.
Където е вероятно да има мини, всеки квадратен сантиметър бива внимателно прочистен, за да се открият опасните устройства.
В най-добрия случай човек за един ден може да прочисти зона от около 15 квадратни метра.
“Темпест” ще може да почисти и подготви такава площ за минути, като с това осигурява безопасността на операцията.
Това е противопехотна мина “Пе Ем А – Едно”. Всъщност това е мина, реагираща на допир, в която има 200 грама експлозив с химически детонатор.
А това тук е “Пе Ем А – Едно” със звезда отгоре.
Това е така наречената рогата подскачаща мина… приблизително на 18 сантиметра от кръга, след което се взривява.
Това е много опасна мина – взривява се при настъпване или като се опъне жицата.
Тази тук откъсва краката до коленете.
Тази мина убива всичко живо на 50 метра наоколо, а тази – на 30…
Преди няколко дни при подобен инцидент бяха убити 46 овце.
Преди да бъде предприето каквото и да било прочистване специален екип има задачата да взриви местата, където се предполага, че има мини.
Сега се проверява старата защитна линия при Ступ на север от града, за да се прецени опасността, преди да започне същинското обезвреждане.
Един работник е забелязал в храсталака неексплодирала реактивна граната. Златко трябва да я извади. Той е член на норвежкия екип по обезвреждане на мини – организация, която играе много важна роля в цялата операция в Босна и Херцеговина.
Почти всички техни служители са вербувани сред местното население.
Сега “Темпест”, прясно боядисан в бялото на Организацията на обединените нации, пристига от Великобритания, за да помага в операцията.
Той се управлява дистанционно от този брониран команден джип. В него екипът от Уоруик го направлява през минното поле.
Машината е проектирана да издържа на малки мини и да се поправя лесно, ако до него се взриви някоя по-голяма.
Трябва да сме наясно с мините. Ще отнеме доста време.
Проблемът няма да бъде решен, да кажем, още поне 30 години.
Изключително важно е да се използват съвременни технологии, които биха ускорили процеса.
Отначало имахме доста проблеми с машината, особено с частите, но постепенно ги разрешихме. Никой проблем не е неразрешим – нещата постепенно се подобряват.
Днес няколко часа прочиствахме в една тежко минирана област, при което машината се представи много добре.
До няколко седмици “Темпест” напълно ще влезе в експлоатация и ще бъде завършено обучението на босненския екип.
След това апаратът ще се включи в трудоемката задача по обезопасяването на тази земя за бъдещето… един следотърсач на дългия път към трайния мир в Босна и Херцеговина.
Най-разпространеното във Великобритания хоби е риболовът с 5 милиона почитатели. След него идва не футболът или нещо друго, а пътуването с железница с 2 милиона почитатели. Те се интересуват от парни локомотиви, музейни експонати, пътувания по главни ЖП линии и всички други аспекти на железопътното дело.
Влакът на втори перон е за специални чартърни услуги.
В нашето Общество на железопътните клонове имаме хиляди членове.
На подобни пътувания идват около 300-400 души.
Идеята зад тези неформални събирания е да се обиколят колкото се може повече от нестандартните ЖП линии във Великобритания. Минаваме по товарни линии и депа.
Обикновено излизаме извън пътническите линии.
Някои хора колекционират пощенски марки, монети, автомобили и какво ли не още. Аз колекционирам ЖП линии.
Прекарвам цялото си свободно време по линиите, понякога от осем сутринта до 6-7 вечерта.
Ето ни обратно в Уълуин Гардън Сити, но сме от другата страна на гарата. Тръгнахме от първи перон, който е ето там, а сега сме на първи.
Да, точно така, аз попитах дали се движим по правилния път.
Мнозина от нас се интересуват от сложната железопътна система. Използваме планове на линиите, за да отбелязваме маршрутите и изучаваме накъде отиват.
Стигнахме далеч навътре в депото от дясната страна на диаграмата, точно зад стоянките на вагоните в южния край. Сега потегляме отново на север точно до следващата линия, след което ще преминем за трети път, и после отново на главната линия за Лондон.
Аз си водя бележки за маршрутите, по които минаваме. Записвам откъде минаваме и кога стигаме.
За другите може и да няма никакъв смисъл, но поне докато е важно за мен, ще го правя, без значение дали някой друг го разбира.
Тук има един локомотив влекач, който се използва единствено, за да доставя удоволствие на хората, тъй като не участва в пътническия трафик.
Точно това става сега… Да, да… много необичайно.
Сега минаваме през мивката, където се почистват влаковете.
Бях много изненадан, когато видях как се мият вагоните и локомотивите.
Ако сте на главната линия, която е отдясно, не бихте могли да видите онова, което се вижда, когато се влезе в депото.
Били сме на места, които вие вероятно никога няма и да видите…
…където не може да се стигне нито по пътя, нито пеш.
Това е железопътната сцена.
В момента се намираме на така наречената гара Камдън Роуд, Сейнт Парнъс, Примроуз Хил. Някога това е била доста голяма гара – вижте къде се пресичат линиите, имало е много повече перони.
Това много стара сигнална кутия. Сега се намираме в друг участък на червената линия. Погледнете колко е сложно… Вижте къде сме – тук завива надясно. Да… Няма да преувелича, ако кажа, че трудно ще намерите ЖП линия, по която да не съм минавал.
А ето я и най-интересната част от деня – влизаме в пощенския терминал.
Това се случва за първи път… така смятам аз.
Човек може много да се пристрасти към нашето хоби. То се превръща в главно извънработно занимание.
Може би когато свърша с цялата страна, ще си организирам празнична вечеря или нещо такова. Допълнителна чаша вино с храната…
Не смятам, че някога ще спра.
Може би ако си намеря добра жена, ще спра, не зная…
Това е – смятам, че постигнахме това, което трябваше. Влакчето най-после ще го сложат да си легне. Сега ще отида да пийна едно с неколцина от членовете на клуба, които освен че обикалят по ЖП линиите, имат навика често да посещават и определен вид обществени заведения.
Ето, почти стигнахме, Бенсън…
Този ден е много напрегнат за Кристин Скот и нейния шестгодишен лабрадор Бенсън.
Той има катаракта и на двете очи, затова сега ще му бъде направена операция. Хирургическата намеса ще бъде извършена в специализираната ветеринарна очна клиника селото с твърде кратко и точно име „Ай“ (Eye), близо до Хиърсфордшър.
Бенсън, добро момче… Ето ни и нас.
Клиниката е уникална за Великобритания, тъй като е единственото офталмологично лечебно заведение, което работи само по препоръка.
Смятате ли, че вижда нещо?
Да, вижда, но слабо, и продължава да се блъска в разни предмети.
Всички животни идват при нас от други ветеринарни хирургии, също както ако ние отидем при личния си лекар, а той ни препрати към някоя местна специализирана очна болница.
Зрението му се влошава от една-две години. Постепенно ставаше все по-зле и по-зле, докато в един момент решихме да му се направи операция, защото той е толкова мил, а децата ни така го обичат. Преди те хвърляха топка и той се втурваше да я гони.
Сега ще трябва да го оставя, но зная, че ще е в добри ръце. По-късно ще позвъня, за да проверя как е. Нямам търпение да си го взема утре…
Болестите на роговицата са сред най-честите проблеми, а ако се спрем на очите, катарактата е нещо, което ние можем да подобрим значително по хирургически път. Така връщаме зрението на животните, и те живеят много по-добре.
След щателен преглед дават на Бенсън обезболяващи и и го отвеждат на операционната маса.
Техниките при нас са много подобни на човешката офталмология, като се изключи това, че ние не можем да помолим пациента да си подпре брадичката и да гледа неподвижно в една точка.
На Пол Евънс ще му бъдат необходими около два часа, за да отстрани катарактите и от двете очи.
Смятам, че с последните постижения във ветеринарната офталмология постигаме все по-добри резултати. Имаме средно 95% успешни операции на катаракта.
Докато Пол Евънс оперира Бенсън, неговият колега Джон Ерингтън приема спешен случай.
Спокойно… нищо няма да ти направят…
Господин и госпожа Дикин са много загрижени, когато чуват, че котката им Шалом има нужда от незабавна хирургическа намеса. Естествено, както и много други собственици на животни във Великобритания, те са малко резервирани относно необходимите процедури, тъй като са гледали доста ветеринарни програми по телевизията.
Ветеринарните телевизионни програми напоследък са много популярни – дори и в момента вървят пет или шест поредици.
Може да се каже, че това до голяма степен е част от британския манталитет да притежаваш домашен любимец. Повечето хора имат животинчета вкъщи – така те се идентифицират с клиентите, които отиват при ветеринарите, а също и с техните проблеми.
В клиниката, която е създадена преди 8 години, сега се извършват над 650 операции годишно.
Прекрасно е, когато се събудят… такива едни сънливи…
Въпреки че тук се занимават главно с домашни животни, тукашните хирурзи привлякоха вниманието, когато извършиха операция на рядък сибирски бухал.
Бухалът Борис беше доведен от Корнуол, тъй като е сляп от три години.
Той беше 15-16 годишен, но не можеше да сяда на клони, а само по земята. След операцията обаче са го виждали да лети.
Друг интересен случай е този с кенгуруто Сами. Той е от зоопарк… майка му обаче умира, и той развива катаракта от това, че не може да смила млякото, с което го хранят. Имахме дори и един таралеж, който ни беше докаран тук, след като си е наранил едното око. Понеже виждаше само с другото, постоянно се въртеше в кръг. След като го оправихме обаче всичко беше нормално.
Браво. Здрасти Бенсън! Хайде да видим как си.
Смятам, че една от причините, поради които работата в клиниката се увеличава така, е, че ветеринарните хирурзи предлагат на клиентите си повече възможности и съвети.
Имаме хубави, ясни очи. С Бенсън нямаме никакви проблеми, той дори преди малко похапна. До този момент денят е успешен.
__________________________________________________________________________
Циркът трябва да се развива. Трябва да се променя с времето, а съвременната публика изисква един много по-сложен вид представление, отколкото публиката преди 100 години.
Това смесица от стилове – карнавал, театър, танци…
Хората търсят начини да напрягат телата си до границата на възможностите им, както и да се изразяват във физична и динамична форма.
Циркът показва човешките стремежи, това, на което са способни мъжете и жените…
Домът на съвременния британски цирк се намира в уличките на лондонския Ийст Енд.
Съркъс Спейс се намира в бившата електроцентрала Шоърдич, която е била открита през 1896. Двата главни отдела са генераторната камера и горивната камера.
Наричаме Съркъс Спейс електростанцията на съвременния британски цирк. Тук предлагаме пълен списък възможности и средства за обучение. Имаме часове по практика и репетиции за изпълнители и компании, както и вечерни часове.
Накрая издаваме и национални дипломи.
Това поставя цирка в сектора на висшето образование, като му осигурява положение, за което танцът, драмата и медии е трябвало да се борят.
Един типичен ден – ставане в девет. След това час и половина урок по акробатика. Обяд. После идва ред на час и половина занимания с трапец. Обикновено денят свършва с урок по управление на или по цирков език.
Според мен най-важното нещо в цирка е, че той трябва да изпълни възможно най-много от четирите критерия… аз ги определям така:
„Оооо“ както в „Оооо – искам и аз така!“
След това „Аааа“, което е „Аааа… това е прекрасно“.
„Ха-ха-ха“ е, когато се търкаляте по пода от смях.
И накрая „Уффф… Не знаех, че хората могат да правят такива работи“.
Има едно изместване от традиционния цирк, особено в начина, по който изпълнителите влагат повече разказвателни елементи в работата си.
Във всеки един момент трябва да знаете къде се намирате в пространството. Не сте сигурни… Тъкмо се пробуждате… Това е едно ново преживяване.
Моето солово изпълнение е за Птицата-феникс и как тя се възражда от пепелта.
Съвсем лесно е да научиш един номер, а после още много други. Най-трудно ми е да ги сглобя заедно, така че да се получи нещо смислено.
Дами и господа, добре дошли на площад Хокстън. Добре дошли в Съркъс Спейс!
Едно от ключовите неща в съвременния цирк е опитът да не се съсредоточава вниманието върху индивидуалните действия, а върху ансамбловите изпълнения.
Този подход е приет и за планираното за Нова Година представление.
От Съркъс Спейс са поели ангажимента да обучат 90 млади хора, които може да излязат на новогодишното шоу.
Новогодишното представление ще бъде едно аудио-визуално зрелище, което ще се изпълнява от три до пет пъти на ден на огромна арена. Зрителите му за една година ще надхвърлят 12 милиона.
Обучението е много интензивно. Всички идват в 8.30 сутринта и остават до 6-7 вечерта.
Всяка от дисциплините си има своите силни страни. Необходима е голяма дисциплина, особено ако работиш по тялото си през цялото време. Всяка сутрин се разтягаш и правиш силови упражнения. Трябва наистина да се учим много бързо, за да стигнем до нивото, което те искат.
Чувствам се почти като дете в магазин за играчки с всички тези неща, които правя.
За втори път скачам с въже. Не е толкова трудно, колкото е плашещо. Когато човек се качи там горе и трябва да се пусне след това, страхът е голям, а усещането – лудо…
Смятам, че за тях това ще бъде удивителна възможност и невероятно преживяване. Не са много хората, които могат да кажат, че са работили за някоя компания в такъв мащаб. А нека не забравяме и обучението, което получават. Те са най-добрите от най-добрите…
Надяваме се да реформираме цирка, да го променим… да му вдъхнем нов живот.
Ето това е Британският цирк. По същия начин има бритпоп, или британски поп. Има си собствен нрав, характеристики, а не на последно място и тънкото британско чувство за хумор. Самият факт, че Съркъс Спейс съществува, означава, че е настъпила златна ера за цирка.
Надявам се само да не избухна в сълзи на първото представление.
Много адреналин… възбуда… Направо нямам търпение да започна…
__________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания шестнадесета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 123 – Съвременна Британия №10
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
В днешното издание на Съвременна Британия ще видите:
Царете на пътя – куриерите, благодарение на които се въртят колелата на бизнеса.
Най-далечният британски хоризонт – животът се връща на един остров на спомените.
Следваща спирка „Хилядолетие“ – лондонското метро прокарва нови линии за голямото празненство
И накрая – студенти по дизайн представят дипломните си работи и се готвят да направят кариера в развлекателния бизнес.
________________________________________________________________
Някога, много отдавна рицари със своите верни коне кръстоствали британските пътища, търсейки слава в битки.
Днешните облечени с кожа мъже, качени на железни коне и въоръжени със системи за комуникация, се движат по магистралите на най-големите британски градове.
Знаете ли, в момента имаме 200 куриера, които точно сега се потят някъде из града. За всеки от тях най-важното нещо е пратката, която трябва да достави възможно най-бързо.
…през Грейт Портлънд Стрийт до Кембридж Съркъс през Шафтсбъри Авеню.
Работим за фотографи, които снимат, като доставяме филмите на място.
Право по Гауър Стрийт, докато стигнеш до Блумсбъри. Оттам пак право напред.
Надолу през Холбърн, право в града, а оттам…
Работим за адвокати, като доставяме правни документи от и до съдилищата.
Завърташ се по Олдуйч, и докато слизаш, Уотърлу Бридж се пада точно от другата страна.
„Премиър Диспач“ е авангардно мислеща куриерска компания.
Нека да си го кажем направо – всички те са започнали просто като таксиджийски фирми, при това съвсем малки.
Миналата година оборотът ни беше 11-12 милиона. Тази година се опитваме да стигнем 15.
Моторът е Кавазаки Джи Ти 550. Това е най-често използваният мотор за разнасяне през последните 10 години.
Нося повечето от тези такъми почти всеки ден, включително кожените дрехи и наколенниците за предпазване.
Това нещо се нарича „порталуу“.
Якето ми е водонепроницаемо.
Гърдите и коленете ми са защитени.
Моите също, но имам и специален колан.
Интересно ли е да работиш на мотор?
Всъщност този мотор е доста досаден.
Разбира се, нося каска и ръкавици, които са хубави, но през лятото се потя като прасе.
Повечето куриери са позьори. Обичат да изглеждат добре, когато са навън, без значение дали са на мотор или на колело. Всичко това е заради начина, по който хората те виждат и се отнасят към теб.
Не зная дали когато са на път, останалите хора ги харесват много-много.
Каквото кажете! Ако може да се сложи в плик или в кутия, или пък в някакъв пакет, значи ние можем да го пренесем.
Най-хубавото на цялата работа е, че не си отговорен пред никой, и през повечето време си сам.
Лорън е един от най-добрите ни колоездачи-куриери.
Изключително вълнуващо е да се движиш бързо между колите и да се качваш от време на тротоара.
Аз го наричам човека „йо йо“…
…защото винаги носи със себе си едно „йо йо“.
Е, това е моят звяр! Невероятен е!
Доста добри колоездачи са, нали?
Французите ли? Че това не е ли един от най-разпространените спортове при тях?
Не знам как се справя при дъжд, вятър, слънце. Аз самата не бих могла. Затова просто си седя тук и пиша чекове.
Точно така, това е нашият център за приемане на поръчките. В общи линии клиентите се обаждат тук, и заявката им веднага влиза в системата за разпределяне.
Офисът на Би Би Си на Портлънд Плейс?
На ден средно имаме между 5 и 6 хиляди обаждания.
Понякога са доста груби, а това те натоварва.
Защото всичко трябва да си е точно така.
А ако имаш нещастието да кажеш „А това къде е?“, направо полудяват.
Трябва да записваш поръчките, иначе просто няма начин.
Здрасти, У-02, не отговаряш на радиото си!
Един добър диспечер обработва някъде между 800 и 1100 поръчки на смяна. Сигурно работата на стоковата борса е много подобна.
Купувай, купувай, купувай!
Понякога трябва да хитруваш, но аз не умея. Прекалено стресиращо е, и затова работя на бюро.
А освен това си имам осигурен служебен транспорт, който ме взима сутрин и ме прибира вечер у дома.
От време на време ме щрака лакътя и рамото…
Номер две Норман Роуд, две Норман Роуд…
Една госпожа тръгна с Волво.
Чупил съм си ключицата… и това…
А преди казваха, че телексът ще сложи край на бизнеса на куриерите. Да, ама не стана така…
Същото е и с Ай Ес Ди Ен-а… Не става така. Хората все още предпочитат да имат пред себе си истинските документи, при това възможно най-бързо.
Сега къде е? Да, да, ясно! Сваляй!
Хайде, чао! Има нещо типично в него. Луд умора няма…
________________________________________________________________
Остров Света Килда се намира далеч на северозапад от Шотландия в Атлантическия океан.
Поне от 2000 години насам малка общност обитава този скалист остров.
През 1930-а обаче и последните му обитатели се преместват на сушата, евакуирани по собствено желание. Животът става много труден.
Спомените за стария свят обаче остават. Мей Маклауд е била малко момиченце, когато е напуснала Света Килда.
Напуснаха острова – там нямаше никаква работа, ето защо хората ходеха на големия остров, за да си търсят препитание. Постепенно старците останаха да се оправят сами. Те обаче не можеха да се катерят по скалите, за да ловят птици.
Сега всяко лято остров Света Килда се събужда за живот.
Оживени групи учени, естественици, и по-специално археолози, се устройват тук, за да изучават това особено място.
Към тях се присъединяват работници-доброволци, изследователи, а дори е известен брой привилигеровани туристи.
Нишката на човешкото присъствие тук се простира хиляди години назад в миналото – и не се е променила много за тези столетия.
Преисторическата погребална камера се обследва от островният археолог Лома Джонстън.
Тя прекарва тук летните месеци, изучавайки множеството древни места из Света Килда. Последните открития включват керамика от неолита, а за археолозите това е много вълнуващо. Често старите сгради са били разрушавани, за да се съградят нови. През последните сто години обаче минаващият в безвремие живот на островитяните става непоносим поради липсата на хранителни доставки.
В отчаянието си те пускат малки дървени лодчици, привързани към овчи стомаси, с молба за помощ до хората на главния остров. Местните хора така и не са развили риболова, и са живеели от лов на морски птици.
Беше много трудно. Ние бяхме толкова изолирани, че през зимата лодките не можеха да влязат в пристанището – едиствено през лятото мъжете се катереха по скалите, за да ловят птици. След това птиците се осоляваха за зимата, и се съхраняваха заедно с месото и рибата.
Уникалните сгради, които могат да се намерят из острова, отразяват борбата за оцеляване. Те са специално направени така, че да не позволяват съхраняваната вътре храна да се намокри от дъжда, но да може да изсъхва от проникващият свободно вътре вятър.
Това бяха истински катерачи. Катереха се по скалите боси и само с едно въже. Един заставаше горе на скалата, и увиваше въжето около себе си, а друг се спускаше надолу, за да стигне до птиците. Какво и да уловяха, всичко се поделяше между хората. Никой не получаваше повече храна от останалите, всички бяхме като едно голямо щастливо семейство. Нямаше спорове, никой не се караше. Помагахме си взаимно. Така и трябваше, за да оцелеем.
Сега остров Света Килда е притежание на Националният шотландски тръст, и всяко лято групи от доброволци идват тук, за да помогнат за запазването и възстановяването наследството на острова. Петер Осручов идва от Чешката република – той е един от множеството международни доброволци.
Дългосроната цел е да се възстанови доколкото е възможно остров Света Килда, какъвто е бил преди евакуацията.
Много ми харесва историята на Света Килда. Тя е нещо като историята на Титаник. Никога не можеш да ѝ се наслушаш. Човек постоянно иска да я прочете отново и отново – тази невероятно емоционална история за хората, които живеят на острова и трябва да го напуснат. Как ли са се чувствали, напускайки мястото, където са прекарали целия си живот. Освен това историята разказва много за простотата на живота… Това е нещо, което ще отнеса със себе си, когато се върна у дома.
През лятото тук се събират орнитолози, защото островът приютява милиони птици. Запазената морска среда поддържа най-голямата в света колония от бели рибояди, и по тази причина остров Света Килда е обявен от ЮНЕСКО за място от световно значение.
Остров Света Килда е изпъстрен с различни видове птици, сред които и тупиците – те се срещат само в Северния Атлантик, и преди са били основна част от менюто на островитяните.
По пустите брегове могат да се видят множество разновидности на чайките и буревестниците. Из хълмовете бродят овцете „соей“ – която е сред най-примитивните породи на света. Името им произлиза от стара норвежка дума за „овца“. Малкото пасища по острова предлагат на биоложката Джил Пилкингтън идеални условия за изучаването на здравословното им състояние, начина на хранене и расовите образци.
Популацията на овцете се увеличава от години насам, но ако се случи лоша година, и броят им стане прекалено голям, тогава имаме така наречената „катастрофа“, при която измира до 60% от популацията. През следващите няколко години обаче броят им се възстановява.
Когато настъпи суровата зима, работата на наблюдателя Стюарт Мъри е да следи състоянието на дивите животни на острова.
Наскоро се появиха опасения, че добива на нефт в северната част на Атлантическия океан може да унищожи тази дива красота. Необходими са извънредни мерки, за да не бъде допуснато замърсяването на тази крехка еко-система.
Засега всички усилия са насочени към запазването на този остров на спомените за бъдещето.
Той е в мен – все пак съм родена там. А всеки иска да се върне на мястото, където е роден.
________________________________________________________________
Това ще бъде средоточието на британските празненства по случай новото хилядолетие – гигантският купол, който се намира в Грийнуич на река Темза, в източния край на Лондон.
През 2000-ната година милиони туристи ще посетят Лондон, и повечето от тях ще пътуват по най-новото разширение на метрото.
От центъра на Лондон до купола в в Северен Грийнуич ще бъдат построени единадесет нови станции, част от така наречената Юбилейна секция.
Работата по тях продължава от 5 години насам, и вече е към своя край.
Първата секция, която ще бъде отворена, включва 4 станции от Страфърд в Източен Лондон до Купола. Мнозина ги оценяват като истински архитектурни съкровища.
Стремяхме се да направим всяка спирка по-особена и отличаваща се от квартала, като същевременно обаче е част от него, и допринася за по-добрия му вид.
В случая със Страфърд, самата станция е проектирана както по научному, така и поетически. Всеки елемент е създаден изключително от инженерна гледна точка. Това е прекрасно научно проектирано единство, изключително деликатно и красиво.
Тази сграда е построена, следвайки нормалните шаблони на изпълнение. Започва с бетон, който излиза от земята, като елементите, изложени на най-голямо натоварване са направени също от бетон. След това има стоманена рамка – огромни стоманени ребра, които се простират от едната страна на станцията до другата. Те също са изложени на доста голямо натоварване от покрива. В свободното пространство между ребрата има стъкло, което позволява на светлината да влиза безпрепятствено.
Общото впечатление от гарата в Стафърд е силно положително. Няма съмнение, че тази сграда е изключително важна за възстановяването на областта.
При тази станция това, което ми харесва най-много е свободното пространство. То е толкова просторно и така светло – човек наистина получава усещането за „светла архитектура“. Виждал съм хора, които вървят, и се взират в тавана. Те се удивляват, когато влязат вътре, а това е невероятно удовлетворение за един архитект.
Следващата спирка е Уест Хем. Нейният архитект е почерпил вдъхновение от сградите от тухли и стъкло през 30-те години на 20-ти век.
Най-характерното за Уест Хем е усещането за прозрачност и лекота, което създават тухлите и стъклото.
Не по-малко важно е, че се опитахме да впишем сградата в местния контекст. Т.е. имайки предвид околните магазини и сгради, които са изградени в определен стил, ние използвахме същите материали, за да съберем двете неща заедно, да интегрираме миналото и настоящето. В предната част на сградата имахме достатъчно място, за да засадим дървета, да сложим пейки, поставки за велосипеди, и въобще да реагираме на околната среда. Ето защо изместихме самата сграда назад, доколкото можахме. Входът е доста ограничен, тесен, но след това се влиза в просторна зала. После се минава по този мост, който е много важен елемент. Ето тук се разпростират четири линии, а самият той минава над платформата на Юбилейната линия. Оттук се слиза надолу към платформата, качваш се на метрото, и отпътуваш.
За да стигнат до Купола, пасажерите ще пътуват до Северен Грийнуич, който отстои на две спирки по-нататък. Станцията е реализирана главно от световноизвестния британски архитект Уил Олсъп и неговия бивш партньор Джон Лайол.
Най-приятното нещо в тази станция е огромното свободно пространство, което създадохме, особено когато човещ застане на платформите отдолу. Направихме така, че цялото пространство на станцията да бъде открито. Получи се почти като в катедрала – осъзнаваш, че си в огромно пространство, а не си „смачкан“ в онези типични метро-станции. Основните материали, които използвахме, са бетон, тъй като той е изключително издържлив, теракот за пода, синя стъклена мозайка по колоните край ескалаторите и задните стени. Използвахме синьо стъкло, особено за местата, където се продават билети и за задната стена на сградата. Естествено, не бива да забравяме и стоманата, неръждаемата стомана.
Материалите са избирани според издържиливостта им – т.е. да могат да издържат на допир с много хора през годините, а и да не изискват особена поддръжка.
Още от съвсем рано взехме решение да покрием бетона с мозайка. Ако се вгледате в нея, ще забележите, че има няколко цвята, които се открояват. Получи се доста красиво според мен.
Общественият транспорт може да бъде интересен, да бъде забавен, дори и за хората, които пътуват ежедневно. Ето защо беше много важно да създадем такова усещане в тукашното пространство, което да е вълнуващо, интересно и безопасно.
________________________________________________________________
Тази странна кавалкада в лондонската Раундхаус е част от дипломантско представление.
Тези фантастични одежди са създадени от студенти от Лондонския колеж по мода, за да покажат какво са научило до дипломирането си.
В курса на обучение се изучават костюми, грим, технически ефекти. по този начин искаме да покажем на студентите си, че при бъдещата им работа трябва да сработват тези три области на бизнеса.
Тази година решихме да работим с професионален театрален режисьор и театрален дизайнер, за да осигурим на студентите истинско, ценно представление.
Ръководя 15 професионални актьора, десетина студенти, които участват в представленията и множеството лекции, както и помощник дизайнери и асистенти. Като пресметна общо може би се получава една група от около стотина души, които се занимават с представлението. А това е великолепно!
Всичко това се прави заради публиката, която ще се състои от потенциални работодатели от телевизионната, театрална и киноиндустрия, както и от преподаватели, които ще оценяват работата.
Това, което ще споделя с тях е един истински драматичен лабиринт от любов, похот и желание, които са предизвикателни не само за самите студенти, но и за публиката в смисъл на емоционална реакция.
Всички костюми, кукли и специални ефекти са проектирани от професионален театрален дизайнер, който освен това преподава в колежа.
Процесът беше доста труден, защото трябваше да проектираме поотделно костюмите за различните отдели.
Освен това не бива да забравяме грима и специалните ефекти. Повечето от костюмите трябваше да имат в себе си някаква част от тези елементи, да се разпознават.
Ето, по този например работи само Лиз. Тя е студентка, която ще стане дизайнер на костюми.
Като цяло е доста сложно, но пък си е истинско предизвикателство, което много ме радва.
Комбинирам стандартна дреха от 18-ти век, поне така изглежда отпред, и ето това животно отзад. Докато я проектирах на лист, всичко беше наред, но когато наистина седнах да я изработвам, работата се оказа доста сложна.
Корсетът държи цялата дреха изправена и твърда. Това е малко като структурно инженерство, и тук трябва да излезе под правилен ъгъл, за да може да се скрепи както трябва. Ето тук имаме една секция от струни от пиано, обвити в плат, като са закрепени много здраво. Благодарение на тях всичко ще стои както трябва, също и задната част.
Костюмът е вдъхновен от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир, и събира в едно Пък и кралицата на феите Титания.
Става дума за дефиниция, та където Пък свършва, започва Титания.
Цялата дреха носи нещо царствено със себе си. Самото движение ме кара да се чувствам като фея, а това много помага.
Аз правя един човек-прасе. Актьорът ще носи тази глава.
А ето това е костюмът-тяло. С го ще изглежда много дебел.
В някои случаи по един костюм работят трима студенти.
Всъщност това е един паднал ангел… с огромни бели крила, които той ще моеж да движи. Ще си има и коремче… сега работя точно по него.
Ще има и нещо като рамка, с която ще може да движи крилете, ето така.
Смятам, че за студентите е много полезно да работят с истински актьори. Много е важно, защото те разговарят, обменят опит, и научават какво е.
Доста е тежко, но ако се нагласи както трябва на гърба, всичко ще бъде наред.
Не всички от студентите обаче възнамеряват да работят в театъра.
Всъщност бих предпочела да работя във филмовата индустрия.
Вероятно в някоя телевизия или киностудио.
Смятам, че всички биха искали да участват в някой филм.
Да, разбира се, имаме и такива планове, защото много от студентите ще желаят да работят в киното.
Най-важното е работата на дизайнерите да се реконтекстуализира, т.е. подиумите не винаги са достатъчни, за да могат всички да оценят творбите им. Все повече институции откриват, че техническите ефекти, костюмите и грима могат да ги поставят в драматична ситуация.
Проектите бяха реализирани точно както се надявах. Работата беше много трудна, но пък беше и много забавно.
________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания десета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 124 – Съвременна Британия №14
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
документалния филм “Съвременна Британия”,
В това издание на Съвременна Британия ще видите:
Горските войници – борбата за зелените и красиви британски земи.
Най-великият „бенгалски“ англичанин почина на 101 години.
Нека бъде естествено – във Великобритания се възражда интереса към храните, произведени без употребата на изкуствени торове и пестициди.
Заемете местата си – британските футболни стадиони са обновени.
И накрая – назад към природата, за да почиваме на селско спокойствие.
_________________________________________________________________________________
Тези горски поляни са скрити бази за партизанската война, която се води из цяла Великобритания.
Тези еко-войници са част от множеството групи в страната, които смятат, че природата е заплашена от предприемачеството.
Те твърдят, че единственият начин да се предотврати това е чрез пряко действие – дори и когато това означава конфронтация и престъпване на официалните законови мерки.
Прякото действие означава да се вземе в нашите ръце отговорността за околната среда. Това е последната линия на защита.
Тук има толкова много различни хора, защото околната среда е на хората, това е тяхното обкръжение. Без значение дали си на 6 или на 60 години, твоята среда ти влияе.
Не само хората с дълги несресани коси са несправедливо критикувани. Аз уважавам всички, които живеят и мислят като тях.
Не така обаче гледат на проблема предприемачите.
Според мен е погрешно да се смята, че прякото действие е единственият начин да наложиш мнението си. Добре е, че много хора се интересуват от състоянието на околната среда, и че не смятат да предприемат преки действия.
Всички промени тръгват отдолу. А обикновено Парламентът е последното място, до където стига посланието ти. Когато нещо бъде решено в Парламента, можете да сте сигурни, че общото мнение на нацията вече е формирано, и най-накрая е стигнало до върха.
Предполага се, че живеем в демократична страна, но всъщност не е така. Има една известна приказка: „Не гласувайте! Правителството може да се промъкне!“
Аз не искам да променям обществото, като го разрушавам. Тази идея е анархистка. Не, аз искам да го преструктурирам.
Групите за пряко действие много умели в пропагандирането, но предпочитат да не поемат по демократичния път, а да нахлуват, да причиняват закъснения. Често нарушават закона, а това определено не може да е право.
Напоследък действията за защита на околната среда се развиват едновременно на местно и на глобално ниво с международни организации като Грийнпийс, които работят заедно с местните групи.
Но без оглед на право и грешно, отговорността всичко да бъде справедливо и в рамките на закона пада върху британската полиция.
Ние охраняваме една либерална демокрация, и го правим преднамерено и съзнателно. Всъщност полицията най-точно може да бъде описана като арбитър при тези спорове.
Няма никакво съмнение, че британската система за опазване на обществения ред е базирана на съгласието, което означава, че опазваенто на обществения ред в една либерална демокрация е силно желателно.
Законът е динамичен. Има някои закони, които ние използваме, като например законът на Брийч, датиращ от 14-ти век.
В това отношение законите във Великобритания са по-добри в сравнение с други страни, където просто биха ни свалили с пушки от дърветата. Но в други отношение не са така добри. Има множество слабо известни закони, по които могат да ни гонят, и които не значат почти нищо за хората извън нашата среда.
Могат да ни затворят само заради факта, че се намираме в чужда собственост. ЩЕ ни затворят за криминално нарушение.
Всеки по-голям проект се допитва до общественото мнение. Това е възможност за всекиго да стане и да си каже приказката. А накрая решението се взима въз основа на резултатите.
Допитванията до общественото мнение са доста несериозно нещо. Много рядко в тях печелят хората, които са на наша страна, протестиращите. Всичко се нарежда срещу тях.
Ние не познаваме системата. Нямаме нито парите, нито ресурсите, за да се борим серщу тях на така нареченото ниво за противоборство.
Опозицията трябва да се финансира от обществото. МНого рядко можеш да получиш някаква помощ, ако съдиш полицията за малтретиране. А защо да не получиш юридическа помощ, ако си в опозицията на правителствената политика?
Смятам, че все по-често се оказваме в ситуации, при които организаторите на кампании смятат, че са честни, само ако печелят, но извисяват вой до Бога, ако загубят.
Една от най-ефективните тактики е отиването под земята.
Тунелите са най-добрия начин хората да стоят в гората заради горските къщички.
Катерачите могат да дойдат много бързо, и да ни свалят. Това не е проблем. В тунелите те трябва да те разкопаят физически, а ние използваме и бетон.
Когато движение като това започне да се развива, то е твърде крайно. След това, ако спечели обществената подкрепа, хората, които го ръководят, трябва да се заслушат. Не само Парламентът, но и компаниите трябва да кажат: „Ние ценим природата!“ Всъщност казват го, но през това веме са заети да замърсяват всичко наоколо.
Няма абсолютно никакъв смисъл за си навличаш лоша репутация, когато всъщност твърде малка част от мерките, които предприемаш, успокояват положението.
Обожавам Англия! Аз съм истински англичанин, и не ми харесва начина, по който я управляват.
Не ми харесва, че обществото отново отправя лични нападки.
Това толкова красиво място. Не заслужава да бъде разрушено, ето защо се занимавам с тази задача. Не желая да бъде разрушено родното ми място, което така обичам.
Има хора, наречете ги както искате – пророци, смелчаци, последователни или принципни, които учат останалите. Според мен въпреки че през годините забравяме министър-предстедатели, канцлери, крале и генерали, никога не забравяме учителите си.
Това са хората, които носят светлината в този свят, които дават на останалите вяра, за да предприемат действия в защита на собствените им интереси. Така напредва цивилизацията.
_________________________________________________________________________________
Доктор Нирад Чаудри, за мен е огромно удоволствие да ви поздравя за 100-ния Ви рожден ден. Моля приемете моите най-добри пожелания; нека празникът ви бъде весел. 23-и ноември, подпис: кралица Елизабет.
Тази телеграма от Кралицата е по случай 100-ния рожден ден на великия бенгалски писател Нирад Чаудри.
Той е роден в Индия, и умира в дома си в Оксфорд в началото на август 1999-а, навършил 101 години.
В една моя книга бях писал, че животът ми е най-удивителния пример за оцеляването на негодните. През целия си живот съм бил болнав. Единствено със силата на волята си съм продължавал напред.
Да гориш с този пламък, да поддържаш този екстаз, това е успехът в живота. Отче.
Това е моят девиз в живота.
Докато работи мозъкът ми, ще бъда доволен. Какво друго очаквате да каже един забележителен стогодишен старец?
Не вярвам в отвъдния живот, или че мога да оцелея след смъртта. Всички религии твърдят, че пресичаме космичните потоци, идваме от един отвъден свят, и отиваме в друг такъв. Аз обаче не вярвам в това, откакто станах на 20 години.
Религията е гласът на човека срещу смъртта. Неспособността му да приеме смъртта като край на нещата е създало религията.
Чаудри живее във Великобритания през по-голямата част от живота си. Един от най-големите индийски писатели на 20-ти век, той е противоречив и заради любовта си към Британия и нейната култура.
Първата му книга, „Автобиография на един непознат индиец“, се смята за една от най-великите в индо-английската литература. Той пише и много други книги на бенгалски и английски.
Не мога да бъда англичанин, докато цветът на кожата ми е такъв, какъвто е. Но аз определено съм последния шампион по английски ценности. Представата ми за това кое е доброто в английските книги се оформи, след като прочетох най-великите класически прозаични произведения от 16-и век до 20-е години на 20-и. Няма нито една книга, която да не съм прочел.
Да вземем дори само една новела – „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин, която прочетох за първи път през февруари 1914-а. Оттогава до 1997-а съм я чел над 200 пъти. Зная я почти наизуст. Когато получавах образованието си, господстваше идеята за ренесансовия тип енциклопедично обучение, т.е. човек трябва да знае по нещо от всичко и от всичко по нещо. Така и направих.
Той е много чист, ясен писател – невероятен е в използването на езика, невероятен е в усещането на думите и структурата.
Факт е, че трябва да го признаем за един от авторите, които ще бъдат четени в идните времена, дълго след като всички ние умрем.
_________________________________________________________________________________
Този лондонски супермаркет е уникален. Всичката храна, която се продава тук, е органична – произвежда се по естествени методи.
„Планет Органик“ задоволява нарастващото търсене на храна, приготвена изключително без все по-съмнителната полза от употребата на химикали, обогатители и други научни методи.
Търсенето храни, произведени без употребата на изкуствени торове и пестициди, се увеличи изключително много през последните няколко години. Напоследък хората започнаха да се замислят повече за храната си, за това какво ядат, какво има в храната им. Клиентите стават все по-знаещи в това отношение.
Нарастналото търсене се задоволява от ферми като тази в Шропшър.
Когато дядо ми и баща ми започнали да се занимават със земеделие, още дори е нямало такова нещо като “ произведени без употреба на изкуствени торове и пестициди“, и хората, които са вярвали в това, са били много малко на брой. Те никога не са и мислели, че ще намерят пазар за продукцията си. Занимавали са се с това, само защото са смятали, че така е правилно и е добре за фермата.
Сега пазарът се развива невероятно бързо, и както изглежда има огромен интерес към храните, произведени без употребата на изкуствени торове и пестициди. Това е драстична промяна, протекла най-вече през последните пет години.
Пимхил е една от над хилядата ферми, произвеждащи храни без употребата на изкуствени торове и пестициди из цяла Великобритания. А броят им се увеличава.
Целта им е да произвеждат безопасни храни от здрави растения и животни в естествена среда.
Опитваме се да обогатяваме почвата по естествен път, и да следим за почвената структура. Необходимо е да се грижим за почвата и изграждаме подходящ баланс от хранителни вещества и минерали, които след това се предават на реколтата, и я правят здрава. На свой ред тя ги предава на добитъка и на хората.
Като правим мляко без употребата на изкуствени торове и пестициди, ние искаме да сме сигурни, че кравите са абсолютно здрави, и не са изложени на стрес. Затова сме много внимателни в работата си.
Добитъкът не се насилва да участва в системата, не го използваме до границите на генетичния му потенциал, а позволяваме на кравите сами да го достигат.
Не използваме никакви изкуствени обогатители при отглеждането на реколтата.
Това поле се обработва механично, но не се прилагат абсолютно никакви химикали.
Най-правилната политика срещу болестите са предварителните мерки. Ако можете да предотвратите болестта, то няма нужда да я лекувате. Ето защо прекарваме толкова много време и сме така внимателни при работата си с кравите. Ако те заболеят, има множество неща, киото можем да използваме – билкови и хомеопатични лечения, а ако е не ебходимо и конвенционална медицина, защото доброто състояние на животните е нашата най-важна цел.
Сеното се отглежда на плодородна почва, и расте по-бавно, което означава, че има необходимия баланс от хранителни вещества и минерали. По този начин предотвратяваме болестите. От научни изследвания зная, че понеже отглеждаме храната бавно и не я насилваме изкуствено с азот, стените на клетките са по-дебели, и тя не е така податлива на атаки от вредители.
Разликата между млякото, произвеждано по едната и по другата система е, че потребителят винаги е уверен, че кравите са отглеждани в много добри условия, и няма никакви изкуствени остатъци; освен това храната им отговаря на високите изисквания на Асоциацията по почвите. Така кравите са здрави и дават мляко в съответствие с естествения си потенциал, без да бъдат излагани на стрес.
Фермите за храните, произведени без употребата на изкуствени торове и пестициди, редовно се инспектират и лицензират. Организацията, която е оторизирана да извършва тези проверки, се нарича Асоциация по почвите.
Трябва ежедневно да записваме всичко, което правим, за да могат инспекторите по почвите да видят, че получаваме продукция, отговаряща на изискванията за една органична система.
Без тази автентичност потребителят няма никаква гаранция, че получава истински продукт. Всичко се корени в това, че ние получаваме допълнителни приходи от тези продукти. Те са скъпи за производство, но ние трябва да гарантираме качеството.
Храните, произведени без употребата на изкуствени торове и пестициди са по-скъпи, но са много по-висококачествени. Повечето хора могат да платят повече пари за по-добра кола или за чифт обувки, но не се и замислят за храната си. А тази е висококачествена, но заема много малка част от пазара. Така в смисъл на икономии и мащаб, тя е по-скъпа. Разпространителските мрежи са по-малки. Продукцията често също е по-малка. Но това е марков продукт, и ние се надяваме, че с разширяването на пазара цените ще спаднат.
_________________________________________________________________________________
1966-а, връхната точка на Световното първенство – Великобритания печели двубоя срещу Западна Германия на стадион Уембли.
При последния съдийски сигнал тимът на Боби Мур си заслужава място в книгите по история.
Сега световно-известният стадион ще претърпи радикална промяна.
След 75 години неговите известни кули-близнаци ще изчезнат, за да направят място за един съвършено нов стадион. Проектиран от сър Норман Фостър, той ще е готов до 2003-а година, и ще побира 90 хиляди души.
Вярвам, че създадохме проект, който запазва всичко, което хората свързват с Уембли – страхотния шум, атмосферата, зрелището. Разширяваме и подобряваме сигурността, безопасността и удобството, които бихте свързали не със стадион, построен в началото на 20-е години на 20-ти век, а с нещо, дошло от бъдещето.
Хората винаги много са обичали Уембли, кактвото и да се говори.
Ето, дори и днес е така – обичат го. Харесва им атмосферата. Обичат да идват тук, и да гледат кулите. Смятам обаче, че ще бъдат също толкова впечатлени, когато дойдат, и видят новия стадион.
В другия край на страната новият Стадион на Светлината в Съндърленд демонстрира една истинска революция в лицето на британските футболни игрища.
Със своите над 40 хиляди места, това е един от най-големите нови стадиони, създаден след 10 годишен период на усилено строителство.
Революцията в строителството на стадиони започна след трагичния 15-и април 1989-а, когато 95 зрители бяха убити при ужасното срутване в Хилсбъро в Шефилд. В резултат на това беше разработен доклада на Тейлър, и имаше правителствено разследване за причините за катастрофата, както и препоръка във всички стадиони да има само места за сядане. Трябваше да се измисли нещо напълно ново и свежо.
Ето защо строителството на един от най-необичайните стадиони отнема повече от 9 години, след ранните дни на футбола през 90-те години на 19-ти век.
Един век по-късно футболът е национален спорт.
Обкръжението обаче се е променило.
Промяната е наложена от безопасността – сега всеки има къде да седне. Сградите около игрището обаче са в стил „петзвезден хотел“.
Сега например има специални помещения за развлечение на приятелите и бизнес колеги.
Хубаво е да вкараме тук клиентите си. От тази гледна точка е хубаво те да влязат тук, да имат къде да се срещат…
Приходите от именно тази гостоприемност и организирането на пласмент чрез клубните магазини са помогнали за финансирането на новите стадиони.
Футболът трябва да работи много, за да привлече бизнесмени, а това оказва влияние и върху стадионите, защото те трябва да осигуряват места за настаняване и административни решения. След като се направи това, по-голямата част от стадиона вече е готова.
За всяко едно място за сядане или ложа за изпълнителен директор, могат да се построят няколко хиляди места за обикновени зрители, защото бизнесмените осигуряват страшно много средства.
За 23 милиона паунда Съндърленд вече има един от най-хубавите и безопасни стадиони във Великобритания.
Това спомага много за промяната на имиджа на тази игра, при което хората се връщат по стадионите. Някога тук са идвали по 15 хиляди души на мач. Сега се очакват два пъти повече.
Преместването в нов стадион е като пренасянето на много хора в нова къща. Всичко това е много лично, защото ние сме на това игрище от много дълго време, почти цял живот. Футболното игрище е сред непроменливите неща в клубовете, смята се дори, че то никога не се променя.
Това е най-хубавото нещо, което направихме. Събрахме удобно 40 хиляди души, а следващата година може би 50… Това е с над 20 хиляди повече, отколкото събира който и да е друг в североизточната част на страната. Това е страхотно! Напълно ме устройва!
Според мен се приближаваме… Имаме страхотен стадион и много добър екип.
Революцията при стадионите в страната означи много голяма промяна за футбола, защото така хората виждат, че нещата се оправят… че вървят на добре…
Атмосферата – все едно с нож да я режеш! В много от новите стадиони усещането е точно такова, и носи на запалянковците едно ново чувство за гордост.
Ихаа! Това е нашият клуб! Страхотен е!
_________________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания тринадесета част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 125 – Съвременна Британия №8
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Как един британски обущар прави обувки за най-известните световни балетисти.
Прозорци към света – библиотеките отвръщат на предизвикателството на Мрежата.
Как британските благотворителни организации помагат на европейци, които никой не иска.
Мрак по обед – Великобритания наблюдава слънчевото затъмнение.
И накрая – една банда, която в продължение на 20 години пази блуса жив…
Фредерик Фрийд е бил майстор-занаятчия – обущар, чиито балетни обувки стават известни по цял свят.
В началото на 20-те години на 20-ти век заедно със съпругата си Дора той създава своя собствена фирма, която произвежда палци. Тя се е намирала под магазина му в Ковънт Гардън, в самото сърце на лондонския театрален живот.
Първоначалната идея на господин Фрийд е балетните обувки да се правят по индивидуална поръчка. В наше време това звучи съвсем разумно, но тогава е било доста необичайна идея. Той я рекламирал с една бележка на прозореца на магазина, където пишело, че ако го посетите, той може да ви направи обувки, които ще ви паснат идеално. Господин Фрийд преди това е бил шапкар, т.е. е умеел да прави сложните шевове, които са необходими за палците.
От 1973-та лондонската фабрика на Фрийд се намира в квартала Ийст Енд.
От 5000 чифта палци, които произвеждаме всяка седмица, 80% се изнасят в чужбина. Ние осигуряваме обувки за почти всички велики танцьори на нашето време, като например Дарси Бюсел, а Марго Фонтейн беше една от най-известните ни клиентки. Всички материали, които използваме при производството, са естествени, а начинът на изработка не се е променил вече почти 100 години.
Върхът на палците се прави от ръжено брашно, лепило и зебло, смесени с малко вода.
В края на работния ден това се поставя във фурна, и се изпича. След това се изрязва за нуждите на отделните танцьори.
Аз правя обувки вече над 20 години.
Правя балетни палци от около месец и половина.
Аз му показах какво да прави, и той се справя много добре. Има достатъчно талант, така че няма никакви проблеми в работата.
Правя по 14 чифта на ден.
Аз правя по 44 чифта дневно.
Тук имаме 24 различни индивидуални обущари, и въпреки че всички те получават горе-долу едни и същи суровини, направените обувки се различават по малко. Един ще сложи малко повече паста, и те ще станат по-тежки. Друг ще ги направи малко по-изострени. Някои пък правят диплите по-нагъсто. Има много и малки индивидуални разлики, които обаче са важни за отделния балетист.
Всеки майстор има свой собствен символ, така че балетистите знаят коя обувка им пасва.
Любимите балетни палци на балерината Дезире Балантайн имат стилизиран дворец в задната част. Днес тя ще разбере кой ги прави.
Обожавам обувките, които правите. Те имат много приятна, плоска платформа, на която стъпвам удобно. Движенията ми се улесняват невероятно.
Това е невероятна, безкрайно сигурна обувка.
И всяка обувка е абсюлотно идентична с останалите. Е, почти… Направени са прекрасно. Благодаря ви много!
Е, аз съм доста придирчива към обувките си, обичам да потропвам с носовете, за да ги изпробвам.
Махам сатена от носовете на палците, за да не са толкова хлъзгави, и след това играя с тях, за да ги „поразчупя“. Гледам обаче да не прекалявам, защото иначе мога да повредя обувките, още преди да съм ги изпробвала. Така че е доста трудна работа.
Чувствам се много виновна.
Един балетист има нужда от около 200 чифта палци годишно, ако има добра кариера. А за един солист отиват по два чифта на спектакъл, особено ако ролята е трудна.
Взех си по-мек чифт за по-лека работа, или ако има повече ходене в пиесата.
Освен това си взех по-твърди чифтове за „па де дьо“. Оказват ми голям подкрепа, а имам и два други чифта, които са по средата, предполагам.
Общо взето балетистите са много пестеливи създания, и обувките им минават през множество стадии, но когато от тях останат просто някакви жалки парцали, мотаещи се зад сцената, единственото нещо, което можете да направите, е да ги хвърлите на боклука.
_________________________________________________________________________
Интернет постави цял океан от информация само на едно кликване с мишката разстояние от милиони потребители. Мрежата е толкова мощна, че някои предсказват отмирането на книгите и обществените библиотеки.
Във Великобритания все още няма признаци за това. Наскорошните опити на местните власти да затворят библиотеки бяха посрещнати със свирепа опозиция.
Според мен съветниците си мислят, че това е проблем на хората от средната класа, и че само те се интересуват от библиотеките. Всъщност обаче вярно е точно обратното. Хората с по-малко пари имат нужда от библиотеките, защото не могат да си позволят да си купят книги.
Има книги, които например са включени в прегледа на Таймс, и аз като пенсионер няма нужда да плащам за тях.
Получаваме аудио- и видеокасети за децата. Вземаме по три-четири книги за тях, и по няколко за мен.
Когато те искат да излязат след училище, предпочитам да ходят в библиотеката, вместо в разни изоставени паркове.
Дойдох да прегледам книгите – списък с домакинства за настаняване, защото в момента нямам къде да живея.
Библиотеките са огромна ценност, защото са полифункционални и играят образователна роля за децата; напоследък дори още повече, защото осигуряват място за детските клубове след часовете, а също и университетите на третата възраст, където възрастните хора учат нови занаяти.
Цялата технологична революция – компютрите в библиотеките, достъпът до Интернет, всички онези неща, които правителството така разпалено защитава, съществуват, но бибилотеките имат и една по-особена комунална роля, която се състои в осигуряването на безопасна среда за хората, които нямат много пари.
За възрастните хора понякога това е единственият контакт, който могат да имат през деня.
Британската мрежа от обществени библиотеки е почти на един век, и отдавна страда от орязан бюджет. Общественият и правителствен натиск обаче принуди някои от местните съвети да променят плановете за затваряне на библиотеките.
Например в Пекъм, в южната част на Лондон, с помощта на специално финансиране е построена нова библиотека.
Формата на сградата е замислена като зрелищна арка, в която можеш да влезеш в библиотеката. Минава се през много приятна среда – очевидно още е малко рано. След това се влиза в библиотеката, която е там горе. Надяваме се това да привлича хората в библиотеката. В нея има много приятни и хубави неща, а не всички знаят това. На северната фасада поставихме цветно стъкло – по този начин вътре в центъра се получават интересни отражения; така е и в цялата сграда.
Между това място и главното тяло на библиотеката има обучително тяло с компютри. Според мен е много интересна идеята точно тук да се намират неща, с които можеш да си напълниш главата.
Ние искаме във всички наши библиотеки средата да бъде приятелска, а също така чиста, светла и интересна.
Въодушевлението има отчасти връзка със сградата, и отчасти с възможността да бъдем по-ефективни в услугите, които предлагаме.
Целият пейзаж тук е смес от различни преживявания, различни качества на пространството под този отсек.
Контрастът между този изглед, който е ниско разположен, създава като че ли усещането за поглед към безкрайността.
Когато влезеш в библиотеката, това е една много важна идея. Тук ще се помещава -афро-карибската музикална колекция, която е от национално значение, и очевидно това е отражение от етно-културния изглед в тази част на Лондон.
Онзи отсек там, който е свързан с детската библиотека, а тя се вижда в далечината – оттам идва розовата светлина; та в онази част ще се четат приказки. Там хората ще могат да разгледат всички възможности къде могат да ходят и какво могат да правят.
Ние даваме на хората достъп до информация и им помагаме да се образоват. Освен това им предоставяме възможности да си почиват просто като почетат някоя книга.
Би ми се искало тази библиотека да е от новото поколение библиотеки, които отново ще привличат хората.
Тя се развива просто пред очите ни, и според мен идеите ни също се развиват с нея.
Като архитекти нашата работа е да правим магии. Ние сме магьосници.
Когато бях малка, най-близката библиотека беше една от онези викториански готически сгради с островърхи кули. Аз я мислех за приказен замък, и все още всички библиотеки ми приличат точно на замъци. Те са вълшебни места – отвътре като че ли са по-големи, отколкото изглеждат отвън.
_________________________________________________________________________
Като резултат от конфликта в Косово, една народност е в трудно положение. Циганите се страхуват, че ще станат обект на отмъщение за етническите албанци, които ги обвиняват в съдействие на сърбите. Обикновено живеят в бежански лагери като този в Косово Поле, близо до Прищина.
Питър Кайсекер е експерт по хигиената към британската благотворителна организация Оксам, която помага на изселените цигани.
Преди четири седмици преместихме тук около 1500 роми, защото преди това те живееха в едно училище в Пуш. Условията там не бяха подходящи, особено санитарните. Ето защо за две седмици устроихме това място. Ромите са сериозно дискриминирани във всички общества, и се страхуват за безопасността си. Няколко ромски къщи бяха нападнати и опожарени, много семейства са бездомни. Заплашват ги, избиват ги, някои починаха от раните си. Поради тази причина се заехме с всичко това. Преди време Кейфор се грижеха за сигурността, но след като ги изтеглиха… просто няма кой. Сред ромите доста хора протестираха, и затова няколко дни по-късно тук дойде полицията на Обединените нации. Те са невъоръжени, но винаги има двама души, които работят на смени. Преди две вечери заловихме един човек, който се опитваше да пререже жицата ето тук. Полицаите предположиха, че някой се опитва да постави проводници за взривно устройство, и сега са още по-внимателни вечер.
От „Оксам“ отговаряме за водата – тук имаме цистерна. Освен това се глижим и за санитарните възли. Занимаваме се и с хора с различна степен на инвалидност, както и някои женски групи. Вършим такава работа…
Всъщност тук изкопахме дупка. Говорихме с военните от Кейфор и те дойдоха, и изкопаха дупката, което иначе би ни струвало цяло състояние. С тях обаче се разбираме добре – работим съвместно, помагаме си. В момента проверяваме качеството на водата. Щом веднъж успеем, вече няма да имаме проблеми с водоснабдяването.
Това е годна за пиене вода, обработена с хлор. Отговаря на международните стандарти на „Оксъм“, така че е напълно годна за пиене. В подобни лагери обаче често има болести, като вапример тиф. Ето защо разработваме сериозна обеззаразителна програма.
Постепенно се оттегляме, защото хората вече започват да се оправят сами. Ето защо просто ще поддържаме присъствие, ще продължаваме образованието – хората наистина имат нужда от тези неща.
Британският екип записва съобщения от ромите тук за техните роднини в един лагер в Македония.
Нашите роднини са в Стенковац. Много здраве на брат ми! Ние сме добре! Как е семейството? Чичо ми? Двете ми сестри и всички останали?!
Здравейте на всички! Това е първото нещо, което чуваме от вас от един месец насам!
Просто искам да кажа, че ние живеем така. Според тях ние крадем и палим къщи. Не сме крали! Погледнете къщата ми!
Тъжно ми е за племенниците ми. Имам трима племенници, а не съм ги виждала от четири месеца. Тъжно е…
Мислите ли, че за нашите хора тук има бъдеще? Гарантирам ви, че ромите, циганите, или както ни наричате, нямат вече бъдеще – нито в Косово, нито в Югославия. тук имаше война, а тя може да се разрази отново. Ние обаче не искаме да участваме в нечия война.
На следващия ден съобщенията бяха пуснати на други роми от Косово, подслонени в лагера Стенковац, точно на границата на Македония.
Как можем да се чувстваме, като сме разделени!? Толкова плаках, когато ги видях на телевизора!
Когато имаш свобода, имаш всичко!
Какво е живот без свобода, без брат ми, който е в Прищина. Това не е живот.
Още през 1981-ва ни казаха: „Вие, циганите, може и да си построите домове, но накрая те пак ще са наши! За вас няма място тук! Този район ще бъде прочистен!“
Ето тук ще останем. Няма къде другаде. Или ще ни изпратят в трета страна, или ще умрем тук.
В началото на месец август 1999 тук има 600 роми бежанци. Според международните агенции обаче косовските „ашкали“ цигани не могат автоматично да се интегрират с останалите ромски общности.
Организацията на обединените нации активно търси общности, където да настани тукашните хора. Можете да видите, че условията тук са далеч от идеалните.
В Косово ромите „ашкали“ са добре интегрирани в местната общност. Ето защо не можем автоматично да заключим, че е възможно да отидем направо при ромските общности в Македония. Те например говорят на съвсем различен език.
Ние знаем приблизително какви са нуждите на отделните хора – вероятно по-възрастен член на семейството, или нещо подобно, след което можем да поговорим с отделните семейства, за да разберем от какво се нуждаят. Трябва просто да съвместим това с другите семейства в общността, където е възможно. Има много проблеми като този, които трябва да бъдат решени.
_________________________________________________________________________
Призори, 11-август 1999-та, Плимут. Стотици хора не спят. Въздухът е изпълнен с очакване.
Тук съм от 2.30, но още не съм спала.
Дойдох в Плимут да гледам затъмнението.
Дойдох от Лама Рада, Калифорния, за да видя слънчевото затъмнение.
Повече от 70 години във Великобритания не е имало пълно слънчево затъмнение. И няма да има до края на 21-ви век.
Такова нещо се случва веднъж в живота. Ще бъде много интересно.
Аз просто искам да видя слънцето… и как луната минава пред него.
През изминалите няколко дни хиляди хора се събират в това малко ъгълче на Великобритания, където слънчевото затъмнение започва над Европа. Цели тълпи хора са се струпали тук. Облаците обаче също…
Времето не изглежда много добре.
Има много облаци, и небето е доста мрачно.
Британското време винаги е непредсказуемо. Не е сигурно дали ще може да се види нещо дори и с най-мощните астрономически телескопи.
За двама астрономи-любители от Лондон наблюдаването на слънчеви затъмнения е нещо като мания.
Досега съм бил свидетел на 6 пълни слънчеви затъмнения по цял свят, като се започне от Канада през 1970-та, през Индия 1980, Филипините 1988, Мексико 1991, Тайланд 1995 и Антигуа 1998. Всяко беше уникално само по себе си.
С нетърпение очакваме това затъмнение, тъй като бяхме в училище, когато се запалихме по астрономията, и това е кулминацията на едно дълго чакане.
Един професионален учен не рискува с британскоко време. Заедно с цялото си оборудване той отива в България, за да направи изследвания на слънчевата корона.
Пълно слънчево затъмнение има тогава, когато лунния диск покрие слънчевия диск, и може да се види нежната радиация, идваща от слънчевата корона, която иначе е невидима.
Короната на слънцето е изключително интересна от няколко гледни точки, но най-вече, защото температурата ѝ, която е около половин до един милион градуса от абсолютната, е много по-гореща от повърхността на слънцето, чиято температура е около 6000 градуса. Странно е защо най-външната част от слънчевата атмосфера може да е толкова по-гореща, като се има предвид, че е на много голямо разстояние от слънчевото ядро.
Британските астрономи са пионери в наблюдението на слънчеви затъмнения. Сър Едмънд Холей изработва карта, предсказваща пътя на пълното слънчево затъмнение над Великобритания през 1715-та.
Френсис Бейли първи обяснява същността на пръстена от ярки петна, които се появяват в момента на пълното затъмнение – това са последните слънчеви лъчи, процеждащи се през долините по повърхността на луната.
Научни експедиции са били изпращани по цял свят, където е било необходимо наблюдението на този рядък феномен. Но освен научен интерес, слънчевото затъмнение предизвиква благоговение и страх. Един трактат от 1724-та предрича войни, кръвопролития, пиратски нападения, мор по животните – и всичко това заради слънчевото затъмнение.
Науката вече е разкрила тайните на затъмнението, но магията остава. Точно затова са отишли хората в Плимут.
С наближаването на мига облаците се сгъстяват. Става ясно, че хората няма да могат за видят как луната покрива слънцето. Въпреки това атмосферата тук е особена… И изведнъж…
На огромен екран се предава телевизионна картина, показваща затъмнението над облаците, така че за мнозита все пак имаше събитие.
Също толкова бързо светлината започва да се връща, когато лунната сянка прекосяваше Франция, Германия, Източна Европа, Средния Изток и Индийския субконтинент. Това затъмнение беше наблюдавано от повече хора от всяко друго в историята.
Фантастично! Наистина удивително!
Наистина се случва само веднъж в живота. Беше доста страшно, когато се стъмни така бързо, а след това също толкова бързо светлината се върна. Наистина впечатляващо!
Накрая, след като духовете се успокояват, на мястото, където облаците се разкъсват, се вижда края на феномена, който е събрал всички тези хора. Сбогом на едно събитие, което Великобритания ще трябва да чака още 90 години.
_________________________________________________________________________
Петима ветерани от британската блус сцена си почиват на пристанището в залива.
„Блус Бенда“ е в Гримзби за един концерт, отбелязващ 20 години от създаването на групата.
Веднъж в един музикален магазин някакъв човек ми изсвири едно парче на Ти Боун Уокър. На хармониката беше Джуниър Уелз, и аз веднага реших, че именно това ще правя до края на живота си!
Слушах групи като Ролинг Стоунс… Слушах обаче и Рони Бой Уилямсън… това ме потресе… невероятно!
Разбира се, прекарах години с него в Манфред Ман, и през 1969-та си изкарвах прехраната като актьор, но музиката много ми липсваше – ето защо през 1979-та се обадих на Том Макгинес, и направихме един прочувствен разговор.
Пол ми каза, че смята да направи няколко концерта с бандата, и ме попита дали съм съгласен. Аз казах „Да, но само за няколко концерта, защото съм много зает!“ Ето ни сега 20 години по-късно.
Аз влязох в Блус Бенда изцяло в резултат на онзи телефонен разговор между Пол и Том.
Дейв и аз бяхме в една банда, която се казваше „Дивите котки“, и свиреше по кръчмите.
Блусът запазва силата си като музика по цял свят.
Отначало много ми харесваше Чък Бери и рокендрола. След това чикаго блус и Мъди Уотърс, Сони Бой Уилямсън, Литъл Уолтър, Хаулинг Улф, което е странно, защото аз съм бяло лондонско хлапе, а това е музиката на лишената от всичко черна Америка. Тази музика ми говореше много…
Блусът не би оцелял толкова дълго, ако не беше дошъл в Англия. В Америка той умираше, интересът към него изчезваше, и именно британските банди го съживиха, и го върнаха обратно там.
Според мен са страхотни, и продължават с брас-секцията.
Беше хубаво – едно пътуване по алеята на спомените.
Пол Джоунс… Блус Бенда… Те са най-добрите.
Дойдох тази сутрин от Кардиф. Уикендът беше фантастичен. Пътуването си струваше.
Вечерта беше невероятна. Направо върховна!
Пътувахме страшно дълго, за да видим най-добрата банда на света! Екстра!
_________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания осма част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
Ние сме Гилбърт и Джордж! Намираме се на Великата Китайска Стена.
Пърформънс изпълнители, майстори на картини и невероятните посланици на британското изкуство.
Ние като обикновени нещастни художници сме изключително щастливи заради нашата изложба в Китай.
1993-та и една забележителна визита в Китай на Гилбърт и Джордж… Те са първите живи британски художници, които показват творбите си тук.
Те са от авангардната вълна на британското изкуство, около която се шуми много по света.
Защото изведнъж светът се събуди, и видя истински ренесанс в изкуството на Британия.
Но художниците в Британия се занимават изкуство от хиляди години… и по множество причини.
Отразявайки социални или политически идеи…
Или пък когато мислят за човечеството…
През този век работата на британските творци, като например скулпторката Барбра Хепуърт и съпруга ѝ Бен Никълсън имат по-широк отзив.
Великобритания е родина на известни личности като
А също и други поп-творци от 60-те години на 20-ти век.
Но въпрки всичкия този успех британското изкуство често е било засенчвано от по-известни международни фигури. Някои дори твърдят, че важността на английски творци като Търнър омаловажена.
Надпис: Ендрю Греъм Диксън – автор на история на британското изкуство
Импресионистите и по-специално Моне се събират през 80-те години на 19-ти век и написват едно писмо, което е деспотично потискано от поколения френски специалисти по история на изкуството, а също и от някои от самите художници. В него те признават, че тяхното възприятие за светлината и нейната роля, които са основна тема в изкуството им, е станало възможно благодарение на откритията на един от най-великите художници на 19-ти век – Търнър. Съвсем типично британско е, че имаме този велик пророк на изобразителното изкуство. Изкустово на Моне не би било възможно без работата на Търнър.
Много от творите на Търнър са изложени в музей, изцяло посветен на британското изкуство… Галерията Тейт в Лондон наскоро се “прероди” като “Тейт Бритън”.
Някои от съвременните художници, предтавени тук, се събраха, за да отбележат обновяването на галерията – включително и един от най-противоречивите млади творци.
Надпис: Трейси Емин – художник
Наистина е много забавно. Просто бих желал да не беше толкова рано сутринта, това е всичко… Тук трябва да има много повече произведения… Но наистина е забавно. Това е история.
Една от най-концептуалните творби на Емин е “Моето легло”. Подобно изкуство, пропагандирано от хора като Деймиън Хърст, където идеята е най-важния елемент, се превръща в доминираща тема във Великобритания… и провокира много критики.
Когато в училищата по изкуствата всичко е така естетично, защо да минаваш през всички тези болки и страдания на многомесечного учене как да рисуваш по стария конвенционален начин, когато ако можеш да измислиш концепция, и да я преведеш в нещо, което пък да видиш в галерията Саатчи, и това стане много бързо… ще видиш защо е така невероятно изкусително за младите художници и студентите по изкуствата да се занимават с тази медиа. Това според мен е човешката природа.
Но един дори още по-стар импулс в човешката природа е съзиданието… да правиш предмти и изображения… да изследваш света на изкуството.
Днес творческите хоризонти на британските артисти са по-широки от всякога преди… Те използват голямо множество от техники, благодарение на които изкуството намира все по-широка публика по света.
В северната част на Англия, покрай корабния канал на Манчестър, се издига невероятно ново здание – центърът Лаури; комплекс от театри, арт-галерии, ресторанти и барове, наречен на един от най-обичаните, макар и недооценени, британски творци от 20-ти век.
В продължение на почти 40 години Лорънс Стивън Лаури живее тук, в покрайнините на Манчестър, и пресъздава върху платното своя уникален поглед към света.
Лаури може и да бил недолюбван от някои критици, но неговите картини сграбчват въображението на публиката – може би поради несъмнената им простота. “Аз не съм художник”, казва той, “аз съм просто човек, който рисува”.
Отначало Лаури е вдъхнове от мрачните индустриални пейзажи на северна Англия. През първата половина на 20-ти век те са навсякъде около него – миризмите, звуците, тълпите работници, изсипващи се всеки ден от и във мините и фабриките.
А и Лаури не е просто “човек, който рисува”. Все пак той казва “Един творец не може да прави високо изкуство, ако няма философия… творецът има своята емоция, той има чувства, които влага във всяка своя творба”.
По-късно Лаури сменя насоката. Той напуска фабриките и се премества при хората. Обяснява, че се вълнува от тези, към които съдбата не е така благосклонна, както към него.
Това е много тъжно. Тези хора са ми много по-близки, отколкото индустриалната сцена. Те са много нещастни. Там отивам и аз за прослава на Бога. Смятам, че сега казвам повече и навлизам по-дълбоко в живота, отколкото преди.
Светът, изобразяван от Лаури отдавна вече не съществува. Фабриките са преобразувани, стоят празни, или пък са разрушени. Сега неговият Манчестър, неговите пейзажи, неговите улици – всичко се променя. Всичко се обновява.
Част от тази обнова е удивителният център Лаури – покрита със стомана скулптура в Солфорд Куейз.
През 1985-та градският съвет на Солфорд, който стартира тази идея и програмата, разбира, че за да има обнова, трябва да се доведат хората. Трябва да се създаде нещо, което да се отрази на живота им, и да участва в него. Центърът Лаури се ражда точно от тази идея.
Решихме да облечем сградата в стомана. Тя събира всичко на едно място, осигурява обща тема за екстериора на зданието. Стоманата освен това изпълнява и важна естетическа функция.
Тя реагира на небето и на водата, така че сградата никога не изглежда една и съща.
Това е нещо като универсален магазин с творби. Ние го снабдяваме и ги излагаме. Но не ги произвеждаме, между другото не сме продуцираща галерия.
Не, ние просто уреждаме няколко изложби, но повечето внасяме.
Решихме, че ще е по-добре, ако цветът бъде вътре. И след като взехме това решение, разработихме стратегия за цвета. Тя е базирана на много чисти, силни цветове, които правят сградата привлекателна, които “канят” хората вътре. Но също така и да изразяват пластовете, които правят самото здание.
Използвахме аналогия на лука, за да опишем Лиричния театър. Той има много кожи, които можете да обелите, докато се приближавате към вътрешността на театъра от главното фоайе. И така, тези слоеве се демонстрират от цветовите комбинации на пурпурнто, жълто и синьо. Хората съзнават, че минават през тях, докато влизат навътре.
А какво би си помислил самия Лаури?
Според мен много би му харесало. Самият факт, че това е едно фантастично архитектурно творение… невероятно, удивително. Пространствата вътре, структурата ѝ, скулптурните решения… И все пак не е точно грандиозна, не е монолитна. Почти всичко е фрагменти. Можете да видите всичко това, когато се разхождате около сградата. Тя покрива голяма площ, но е много достъпно, много отворено здание.
Мисля си, че така го почитаме. Все пак центърът носи неговото име, и така той получава признанието, което е заслужавал.
Може би той би желал и майка му да види това, защото тя често е говорела против него. С тази сграда той можеше да докаже, че животът и работата му са имали значение и смисъл.
Лорънс Лаури умира в ранните часове на 23-ти февруари 1976-та. През 2000-ната година е отворен центърът, носещ неговото име. Не е лошо за “човек, който просто рисува”.
През изминалото десетилетие една нова вълна творци си проправя път към сцената – така наречените “млади британски художници”. Те са остроумни и оригинални, но дали споделят общи възгледи? Нещо, което да ги прави типично “британски”?
Не бих казал, че това е движение, по-скоро е тенденция.
Определено от страна на младите британски творци няма никакви изявления в полза на каквато и да е кауза. Има обаче известни стандартни механизми, които те използват като начин за социална съгласуваност…
Ние не сме нация, която прекалено много се занимава с национална или расова идентичност. А не бива да забравяме и факта, че живеем на остров. Винаги сме били завладявани, хората идват тук, когато имат неприятности. Тук при нас са идвали големи вълни от бежанци.
Фактът, че ние можем да правим поп-музика, а на континента не могат е… ммм… нещо като показател, че ние можем да синтезираме толкова много различни елементи от различни култури, за да направим нещо наистина живо и истинско.
Дълго време се ходеше в училищата по изкуствата, за да станеш рок-звезда, а не художник. Според мен това отвори училищата по изкуствата за широк спектър от хора.
А има ли тогава в тях нещо специално британско?
Мисля, че всички ние сме в една и съща обстановка, в смисъл че гледаме една и съща телевизия, четем едни и същи вестници, имаме едни и същи политически фигури, които да ни информират… Сега е почти задължително творците да имат много общи неща помежду си. Например рекламата в тази страна е доста по-различна, отколкото другаде. Голяма част от нея минава покрай ушите ни, тъй като постоянно ни бомбардират с реклами, отвсякъде.
Изобразителната система на комерсиалната култура е доста сложна, и учи хората да гледат на изображенията по по-слжен начин. Художниците експлоатират това, и правят картини, които изглеждат все повечеи повече като реклами, а съответно и действат като реклами.
Мисля, че беше още в училището по изкуствата, някъде през 70-те. Тогава си мислех, че дълго време няма да мога да изкарвам пари от изкуството си. Не исках хората непременно да го купуват. Беше твърде политическо нещо да си художник. А сега, през 2000-ната година нещата са се променили драматично, и новото поколение художници се е наместило по средата. Децата на Тачър си мислят, че рекламата е най-важното нещо, нещо като Енди Уорхол… това обаче се случи в Америка преди много, много време.
Тъй като станаха зависими от корпоративното спонсорство и частните пари с най-различен произход, има тенденция творците да избягват работи с изявена политическа ангажираност.
Все пак има творци, които много интелигентно успяват да се справят с неудобствата от прилагането на политика в работите си, и Марк Уолинджър е един прекрасен пример за това.
Уолинджър нарече един кон “Истинско произведение на изкуството”, и го пусна да се състезава.
Според мен конните състезания някак поляризират класовите отношения, ето защо според мен конят е нещо като проводник на всички онези различни желания и аспирации на различните части от населението; той е успокоение за горните класи и стремеж за долните. Но и в този случай той заздравява статуквото в обществото.
И така, има ли смисъл да се говори за британско изкуство?
Според мен в съвременното изкуство има някои отличителни характеристи, за които може да се твърди, че са типично британски. Например неприязънта към полу-важните жестове…
Трагикомедията ми харесва. Имам предвид, че в голяма част от творбите ми се опитвам да вложа патос, тъй като нещата свършват трагично, но след това отново се съживяват. Някак си създадох тази идея за градинския навес, който е типично британски… Случва се обаче нещо ужасно, и всичко се взривява от хората, които се предполага, че трябва да ни защитават… това е британската армия – и всичко се получава много комично, почти като филмчетата с Том и Джери. След това взимам всички парчета, и се опитвам, да ги сглобя наново. Вече разчупихме монументалното на социалистическата идея, и публиката е някак си по-заинтересована.
Достъпността на съвременното британско изкуство е изключително важно, тъй като то трябва да заеме своето място в съвременното изкуство и културата като цяло.
Художници от Бейрут, Ню Йорк или от Европа решават да живеят в Лондон, защото смятат, че тукашната арт-сцена е “по-здравословна”.
Вече не съществува проблема с “по-доброто” малцинство.
Хората имат голямо желание да идват тук, което е много любопитно.
Почти както Берлин, преди да падне стената. Той беше остров, а хората обичат островите, защото там се чувстват по-спокойни.
Преди 50 години Саутуорк и Бермъндси по крайбрежието на Темза кипят от живот.
Внос и износ… Складовете на едро тук обработваха постоянен поток от международни стоки.
Онези дни са отминали, но областта отново се връща към живот. Развиващи се предприятия се нанасят в старите складове. А едно от най-динамичните е изкуството…
В Бермъндси има едно начинание, което е помогнало на много млади творци да си стъпят на краката.
Студиото “Делфина” започва съществуването си като кафене… но малко по-различно…
Отначало направихме кафене, защото си мислех, че тези бедни, умиращи от глад художници ще умрат. След това се разви в ресторант.
Ето онази маса беше отделена за художниците. За една лира те можеха да консумират колкото си искат. След това решиха, че предприятието може да се развие в ресторант, и храната да изплаща от тръста.
От няколко години този тръст помага на младите художници, като организира изложби и им осигурява безплатно място в студио.
Истинско щастие е, че Делфина е тук. Аз се занимавах с програмата за настаняване, според която се осигурява безплатно студио за две години. Благодарение на това напуснах дома си и се преместих тук, в студиото. Тук е топло, удобно, има къде да паркираш колата. Удобствата са безброй – има фотокопирни машини, има храна на обед, тук е цялата общност… Прекрасно е!
Тейсита Дийн е известна със своите видео-творби, но при Делфина тя е изложила няколко картини, предназначени за театъра Садлърс Уелз.
Аз използвам картините, както вие бихте използвали отделните кадри в един филм. Филмът винаги е много хипотетичен, той не съществува.
Делфина осигурява безплатно студио за 18 художника едновременно. Един от последните наематели тук е Кийт Тайсън, работила на пристанището, преди да започне да изучава изкуство.
Всички мои творби са направени с една система, изобретена от мен, която се нарича “машината на изкуството”. Това е начин на мислене, също както компютърния програмист установява няколко променливи, и започва работа. По същия начин може да се получи картина, скулптура, пърформънс или нещо друго. Така аз казвам на компютъра да избере случайно една от тези четири, 16 или 25 възможности.
И така, в процеса на работа той отхвърля много възможности, докато избере една от тях… това е творбата.
Така размерите и материала на творбата са компютърно генерирани.
Системата определя дължина 9 метра, височина 3 и дебелина 50 сантиметра на някои места. Единствения начин, по който можех да го направя, беше да разбъркам боя с гума, с онзи силикон, който мирише ужасно. Когато обаче изсипеш на едно място 2000 туби, се получава един грозен звяр.
Не всички творци тук са експериментатори като Кийт Тайсън. Творбите на Дейвина Джаксън са по-традиционни.
Ако не съм се вдъхновила от собствените си мисли и преживявания в даден момент, чета малко поезия, или излизам да се разходя покрай реката и скицирам каквото ми падне. Ходя по изложби… Просто събирам информация, която може да породи някаква идея, и която ще ме доведе до следващата картина.
Интересувам се от това как децата гледат на света. Използвам вътрешните и външни пространства като метафори на вътрешния свят.
Много е трудно, когато знаеш какво се продава, а Галерията те е наела, защото се интересува от определен стил на работа. Трудно е, защото знаеш какво се търси, и кои картини ще бъдат успешни…
А има друга трудност – знаеш, че трябва да се насилиш, да се развиваш, да се промениш напълно. Работата ти може да стане много по-добра, много по-зряла, но може в даден момент просто да не се продава.
Винаги ще има такава борба, но изкуството не се прави за пари.
Преди тази сграда е осигурявала електричество за хиляди лондончани.
Сега това е място за изкуство. Тейт Модърн, новият дом на една от най-великите колекции с произведения на изкуството от 20-ти век.
Сградата, проектирана от Гилбърт Смит, е преустроена от швейцарските архитекти Херцог и де Мюрон. За мнозина именно тя е главната атракция.
Според мен има един момент на възхита и удивление, когато минеш през вратата и влезеш в тази огромна индустриална катедрала. Влизането е наистина вълнуващо… а второто нещо, което може би е дори още по-важно – пространството вътре е изключително подходящо за изкуство. Художниците обичат тази сграда.
В нея има по нещо от миналото, настоящето и бъдещето.
Не само картините, скулптурите и видео-материалите в галериите, но и самата сграда има множество слоеве.
Като посетител смятам, че тъй като не се намираме в някаква класическа институция, а в индустриално пространство, това ни освобождава. Като че ли е по-егалитарно.
Интериорът на сградата е драматично променен.
Там, където преди са се помещавали турбините, в момента има просторно антре.
Осветителните тела, приличащи на облаци от светлина обграждат балконите, увиснали в пространството.
Но има и детайли, напомнящи миналото на сградата – под от необработено дърво и железни решетки.
Според мен най-впечатляващи са различните мащаби.
Фактът, че това е огромно пространство, което обаче се разделя на по-малки, прави прави зданието изключително.
Сградата е разделена от видима вертикална линия – комина и някои сервизни елементи. Заради нас архитектите създадоха четири взаимодействащи си групи от галерийни пространства, разделени от свободни площи.
В търсене на начин за подреждане на колекциите, от Тейт избират жанровата система на 19-ти век, групирайки ги по пейзажи, голи тела, натюрморти и история.
Тези четири жанра, четири тематични области ни позволиха да “отворим” врата към всеки посетител, съобразно неговите интереси. Ако го интересува портретурата например, може да отиде при голите тела…
През целия век има художници, които търсят нов подход към тялото. Те предават изображението на тялото и се изразяват директно чрез действието от неформалното към жеста. Художниците се занимават с пърформънс, като изобразяват собствените си тела, или като работят с актьори във видео или филм. Цяло поколение творци от 60-те години създаваше минималистични обекти с отразяващи, тежки повърхности, за да ангажират зрителя със собственото си тяло.
Сега Лондон има две галерии “Тейт”. Едната заема старата сграда в Милбанк, а в нея са изложени колекциите 20-21-ви век.
А освен изкуство, тук има и невероятна кухня – на покрива на старата електростанция ича ресторант със стъклен покрив, който предлага на вечерящите невероятна гледка към река Темза и Лондон.
Собствениците на Тейт Модърн обаче смятат, че посетителите ще изпитат нещо по-дълбоко.
Искаме да отворим място между твореца и публиката…
Огромни творби на американския художник Луис Буржоа посрещат посетителите… По-нататък ги очаква колекция, която със сигурност ще им достави удоволствие и ще ги провокира.
Изкуството ни помага да разбираме неща, които ни се струват чужди, или идват от друга култура.
Трябва само да откриете какво може да ви даде изкуството, и как то може да ви помогне в живота, как да ви поддържа. Това е невероятно откритие, което всеки трябва да преживее.
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания четвърта част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
UK Today Programme 110 – Съвременна Британия №6
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания
Документалния филм “Съвременна Британия”
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Как Изтокът се среща със Запада – Япония и Великобритания обменят културни възгледи.
Средновековните сили зад бизнес-живота в лондонското Сити.
Легендата е жива – по следите на най-известния детектив на света.
Началото на държавна визита на японското императорско семейство… за първи път от 27 години.
Посещението се извършва по време, когато англо-японските отношение се укрепват от широк културен обмен.
Великобритания е домакин на множество японски празненства, някои са скромни, като например кръжока по народна музика „Мин’йо“, други са силно профилирани… включително и изложбата на изкуството „Римпа“ в Британския музей.
По същото време Япония е домакин на Британски фестивал.
Британският фестивал е целогодишен, и се провежда из цялата страна. Запознава хората с всичко от най-традиционните до най-съвременните аспекти на британската култура.
Всъщност е много модно в Япония. Ние наистина вярваме в „готината“ Великобритания, а и не бива да забравяме, че младежите са големи почитатели на бритпопа, модата. Освен това имаме много отдавнашни връзки в областта на технологиите – още от времето на Индустриалната революция.
Един от спомоществователите на Британския фестивал, Музея на науката, показва една от най-големите си пътуващи изложби в областта на науките и технологиите.
Някои от експонатите са възстановки, като например този оригинален планетариум, създаден през 1712-та година.
Изложбата на Музея на науките се състои от 50-60 от най-ценните музейни експонати. Това са все предмети, които са изиграли изключително важна роля за световната индустриализация.
Най-големият експонат е този локомотив от 1829-та година – Ракетата на Стивънсън. В този смисъл той се превърна както в символ, така и в талисман на изложбата.
Разглобяването му обаче на части и пренасянето му до Япония е била много трудна задача. Поради възрастта и чупливостта му, за преместването извън страната са необходими часове внимателни маневри.
Ракетата на Стивънсън от край време присъства в учебниците като символ на съвременната индустриализация.
Ние много добре знаем какво представлява Ракетата на Стивънсън, и хората с удоволствие биха искали да видят локомотива на живо.
Ракетата на Стивънсън влиза в учебниците през 1829-та, когато печели надпревара по ЖП линията между Ливърпул и Манчестър, като доказва приложимостта на парните локомотиви. Това събитие поставя началото на ерата на парните локомотиви.
И така, това е една възможност да покажем оригиналният артефакт в цялото му величие, защото състоянието, в което в момента се намира Ракетата, е много по-различно от красивия, блестящ, работещ дубликат. Цветът му е различен, защото ние запазваме произхода на обекта, макар и след като е бил забравен толкова дълги години на открито, да е покрит с ръжда. След това са били прилагани различни техники на консервация, които вече не се използват. Ето защо това, което виждате пред себе си е една жива хроника на на работния живот на Ракетата, но също и на музейния ѝ живот. В този смисъл може да се каже, че музеите са пазители на материалната култура.
Докато изложбата на Музея на науката обикаля из Япония, в Лондон Британският музей показва японското изкуство „Римпа“ с творби, заети от колекцията Идемитсу в Токио. Тя е открита от херцога на Глоусестър.
Да, невероятно е, но въпреки че в Япония изкуството „Римпа“ се смята за изключително важен, типичен японски стил, в Британия никога преди не е имало подобни изложби. „Римпа“ представлява стил в японската живопис и приложни изкуства, и се е развивала от от 17-ти до 19-ти век. Това изкуство се смята за типично японско по две причини – едната е стилистична, но всъщност няма реален еквивалент никъде другаде, освен в континентална Азия. Втората причина е тематиката, която се отнася до изтънчената класика на японската традиция, а също и растенията и цветята в провинцията. Хората на Запад са запознати с този стил и дизайн, без значение дали го разбират, или не. Той има невероятно въздействие например върху „арт нуво“, и хората, които идват на изложбата виждат неща, които им изглеждат познати, но досега не са знаели откъде произлизат.
Според това, което знаем, много от творбите са дарени от аристократи, както от имперската, така и от новата феодална аристокрация. А преди 100 години именно новобогаташите от ерата Мейджи са хората, които колекционират подобни творби.
Този културен обмен има продължителен ефект, както се вижда от тези кръжоци по народна музика „мин’йо“ в Лондон.
Този кръжок е създаден от една организация, наречена Японски фестивален образователен тръст, която се появи след Японския фестивал през 1991-ва.
Буквално „мин’йо“ се превежда като народни песни.
Те са много земни. Хората са пеели, докато работят… Днес тази музика се радва на голяма популярност.
Голяма част от японската е много формална, в смисъл, че има определени фрази, които се повтарят отново и отново, и след като веднъж ги научите от една песен, често ще ви се случва да попадате отново на тях в други. Така е много по-лесно да се учи наизуст целия репертоар, вместо да се разчита на ноти.
Преди се казваше, че Изтокът и Запада са на светлинни години един от друг, но Япония и Великобритания развиват все по-близки връзки.
__________________________________________________________________________
Това е Лондон – един от центровете на световната икономика.
Тук се вземат решения, които могат да създават или разрушават цели корпорации, или дори народи.
И все пак тук присъства и средновековното минало, което е важна сила в бизнес живота.
До банките, финансовите къщи и щабовете на международни корпорации са разположени търговски организации, които от векове насам заемат важно място в градския живот.
Някога 100 компании са контролирали качеството и цените на бизнесите, които първи поставят града на търговската карта. Докато някои вече не играя централна роля, други все още имат здрави връзки в своите браншове.
Казвам се Никилъс Уинтъртън, и отговарям за офиса в Горен Бейлиф на Тъкаческата гилдия. Ние сме най-старата градска гилдия – съществуваме още от 1130-та година.
Първата ни харта е дадена от Хенри Втори през 1155-та година, и беше удостоверена от Томас А’Бекет.
По онова време търговията с дрехи е била гръбнака на икономиката, и следователно компанията е била изключително богата, и е имала много членове. Ние имаме голям принос в наградите за обучение и стипендиите в тъкачеството и сходните индустрии.
Разбира се, отделили сме и други средства за благотворителност – например настаняване и изхранване на възрастни хора. Когато първо са били построени приютите за бедни, те са били предназначени за пенсионери от тъкаческата индустрия. Броят на тъкачите обаче силно намаля, и сега ние работим много близо с местните власти и с хора от всички житейски сфери. Това е важна част от благотворителната дейност на тъкаческата компания, и ние всички много ѝ се радваме, както мисля и възрастните хора.
Фирмата на златарите съвместява финансовата си работа с подкрепата на широк кръг каузи.
Аз съм Роджър Кънлиф – настоящият управител на Златарската гилдия в Лондон. Ние сме една от най-старите фирми, всъщност сме пети поред. Започнали сме като търговска гилдия, както и всички други фирми през 12-ти век, а кралската грамота ни е дадена през 1237-ма.
Едно от хубавите неща в Златарската фирма е, че за разлика от повечето други стари компании, ние все още сме здраво свързани със занаята си. Прекарваме голяма част от времето си в популяризиране на добри проекти в сребърна и златна бижутерия. В допълнение разбира се, на нашите занаятчийски дейности, ние се грижим за Лондонската служба за анализи, която оценява около 5 милиона предмета годишно. Естествено, английската дума за проба на златото (холмарк), идва от тази зала. Точно тук се удря печатът. Отпускаме значителни суми за благотворителност – приблизително три милиона долара годишно. Една трета от това отива за поддръжка на занаята, а другите две трети за обща благотворителност – борба с младежката престъпност, с наркоманята. Всички тези актуални теми се поддържат от нас. Успяваме някак да помогнем, и виждаме, че от сумите, които отпускаме, наистина има полза.
Рибарската гилдия има много близка връзка с търговията с уловеното от рибарските флотилии.
Мар Ленъкс Бойд. Ще бъда управител само през следващите 12 месеца. Гилдията на рибарите е образувана съгласно кралска грамота през 13-ти век, защото тя се грижела за интересите на рибарите в Лондон, и кралят ѝ дал определени права и привилегии. Ние даряваме над 1.5 милиона долара годишно за благотворителност, което означава, че през миналата година поне 150 благотворителни организации са се възползвали от нашата помощ.
Това е Билингсгейт. Ние плащаме на специални служители, които проверяват дали рибата, която влиза през Билингсгейт в цяла Великобритания, отговаря на държавните стандарти. Не таксуваме допълнително за тази услуга, защото я предоставяме безплатно на търговците за доброто на хората. Всъщност ние имаме възможността да затворим някое предприятие, което продава риба в несъответствие със стандартите.
Имаме правото да ги преследваме, и да ги изправяме пред съда. Имаме всички права на правителствена агенция.
Светът се е променил неимоверно от създаването им насам, и за да оцелеят, Гилдиите трябва постоянно да се развиват.
Претърпели сме множество промени в монархията и в правителството.
Ако мога така да се изразя, това е нещо типично британско – древните институции се развиват и продължават да съществуват.
Ние вече виждаме сред по-старите компании желание да се променят. Производителите на вентилатори вече не ги правят както преди – те се преквалифицираха в инженери по климатични инсталации.
Отговорът на всеки въпрос относно бъдещето им. Да! Определено да!
_________________________________________________________________________
Персонажът на най-известния детектив в литературата, Шерлок Холмс, е създаден преди повече от век, а легендата за него е жива и днес. Новелите на сър Артър Конан Дойл продължават с успех да се продават по цял свят, а почитателите му не спират да идват в Лондон.
В историите за Шерлок Холмс ми харесва това, че те ни пренасят във Викторианска Англия. Четеш, и виждаш Англия такава, каквато е била, чуваш тропота на конете по улиците, виждаш газените фенери. Пренасят те с лекота в цяла една различна епоха.
Според мен най-голямото преимущество, което Шерлок Холмс има спрямо всички предходни детективи, е неговия помощник доктор Уотсън, който е имал пълна вяра в него. Всъщност виждаме Шерлок Холмс през погледа на доктор Уотсън.
„Облягам се назад, пушейки цигара, докато Холмс, сочейки с дългия си показалец по дланта на лявата си ръка, ми разяснява същността на нашето дълго пътуване.“
Лондон в произведенията за Шерлок Холмс е до голяма степен творение на доктор Уотсън, но повечето от това, което той описва, е истинско, и може да се види днес. „Бейкър Стрийт“, където някога е живял Шерлок Холмс, днес няма предишната атмосфера.
Шерлок Холмс олицетворява до известна степен ескейпизма, и много хора го търсят по лондонските улици.
Едно от местата, където хората могат да намерят много нишки, е кръчмата „Шерлок Холмс“, която е пълна с предмети, напомнящи за имисления детектив.
Хората, които идват тук, понякога са доста фанатично настроени. Те са чували за него, чели са, и това е нещо като светилище за някои от тях.
Всеки почитател на мистериите, трябва да има и Шерлок Холмс в списъка с любимите си герои.
Той е типичен детектив, следовател. Истински гений.
Аз съм израснала с книгите за Шерлок Холмс, и той всъщност е част от живота ми. Имам пълна сбирка книги.
Шерлок Холмс е личност извън времето, със свои собствени характерни черти. Знаем много за него, и го харесваме.
Той е бил изключителен – спокоен… Разрешавал е загадки, които никой друг не би могъл да разреши.
Харесва ми, че е бил особено внимателен с подробностите, с очевидните неща, които престъпниците обикновено подценявали.
Шерлок Холмс е можел да разбере какво става зад една врата, без да наднича през ключалката по миризмите, звуците… стъпките…
„Вие не успяхте да разберете важността на една нишка, която ви беше предоставена„, продължи Холмс. „Аз обаче обърнах внимание, и всичко, което се случи след този момент, послужи като потвърждение на моите предположения!„
Той използваше един израз… ех… не мога да се сетя… А! Да! „Елементарно, скъпи ми Уотсън!“ За него всичко е било елементарно…
Шерлок Холмс се смята за най-великия детектив на света. И за да бъде един детектив добър, той трябва да е различен от Шерлок Холмс. В златните години на детективските романи има слепи или дебели детективи, белгийци или църковни служители…
Всички те са напълно различни от него, защото това е единствения начин да пробият.
За някои хора обаче Шерлок Холмс е нещо повече от литературен персонаж. Те вярват, че той наистина е съществувал.
Когато бях малка, мислех, че той е реално съществувала личност.
Имаше една госпожа от Америка, която беше пътувала дотук, само и само да види мястото. Тръгна си обаче обляна в сълзи, защото един от барманите ѝ обяснил, че Шерлок Холмс е литературен персонаж, и никога не е съществувал. Това разби мечтите и надеждите ѝ.
Ако обаче Шерлок Холмс е типичният детектив, неговият главен враг, професор Мориарти, е архетип на злодея.
„Той е Наполеон на престъпленията, Уотсън! Той е организирал почти всяко злодеяние в този град! Той е гений, философ, абстрактен мислител! Мозъкът му е първокласен, той седи неподвижен като паяк в центъра на мрежата си, която има хиляди разклонения…„
Смята се, че Шерлок Холмс е починал в Райкенбалк Фолз в ръцете на най-големия си враг, професор Мориарти, и двамата впити в предсмъртна схватка. Така твърди доктор Уотсън.
„Това наистина е страховито място. Вихрещият се сняг пропада в невероятна бездна. Ждрелото на реката е обвито от блестяща черна скала…„
Шерлок Холмс се появява отново едва през 1901-ва. Това обаче е приключение преди предполагаемата му смърт, и е най-популярната история – „Баскервилското куче“. През 1903-та се разбира, че Шерлок Холмс е оцелял при Райкенбалк Фолз – той е успял да се изкатери нагоре, докато Мориарти е летял към смъртта си. След това Холмс се пенсионира, но почитателите му смятат, че е жив, защото никой не е съобщавал за смъртта му.
_________________________________________________________________________
Централен Лондон – сърцето на столицата на Великобритания… място, което почти не познава тишината… освен тук, в манастира Тайбърн в Марбъл Арк.
Зад тези стени има един цял свят, далеч от градската суета.
Той е убежище за 24 бенедиктински монахини, които са положили обет за тишина, и живеят отделени от света, като никога не напускат зданието. Те водят затворен, съзерцателен живот, посветен на силата на молитвите.
Нашият дневен режим е много ограничен и изпълнен с дисциплина. Ставаме в 5.30 сутринта и 7 пъти пеем заедно псалми в църквата, като междувременно по половин час се молим в тишина и преклонение.
Въпреки строгия режим, Тайбърн привлича жени от цял свят.
Манастирският живот започва още през 4-ти век. След 200 години преследвания и ужаси, църквата решава, че трябва да обгради това място, и да защити живота, прекарван в молитви.
Ние не смятаме, че се ограничаваме. Дори напротив, според нас това ни освобождава от глупавото търчане по магазини и всякакви други безмислени работи. Ние сме тук заедно, и това много улеснява пеенето на божествените служби седем пъти дневно.
Аз не мога да пея хубаво, и си мисля, че или гласът ми звучи прекрасно в небесата, или Господ има чувство за хумор.
Сестра Джералдин е била адвокат, преди да чуе божия зов.
Веднъж се молех в Уестминстърската катедрала, и бях седнала върху някаква брошура. Молех се на Господ: „Ако искаш да вляза в манастир, посочи ми някой, дай ми знак, защото те са стотици!“ След това видях брошурата… Не мисля, че Господ така бързо се отзовава на молитвите…
Освен четенето, яденетата преминават в пълна тишина.
Имаме по един час за почивка всеки ден – тогава си говорим, смеем се, играем игри на открито или вътре… наистина си почиваме.
Един затворен манастир трябва да си има градина, иначе щяхме да се хванем за гърлата.
Монахините в Тайбърн са решили да станат по-отворени към медиите…. Това обаче не е променило ограничението на техния достъп до информация за външния свят.
Ршихме да използваме радиото само при много важни случаи, и да не гледаме телевизия въобще.
Отдавна се отказах от телевизията, като изключим „Семейство Симпсън“ и „Коронейшън Стрийт“. Не зная защо, но ми се струва много трудно да се откажа от „Семейство Симпсън“.
Преценихме, че трябва да получаваме седмичници, за да бъдат сестрите информирани за световните събития.
По онова време имахме съветник… И четяхме само „Таймс“. Тогава съветника ни каза, че скоро във вестника започва поредица за жените в живота на Джон Кенеди, а ние се удивихме, че могат да паднат така низко. Решихме да се прехвърлим на „Гардиън“, и така се получи по-добре.
Въпреки че осъзнават лошотията на външния свят, сестрите предпочитат да се отдават на молитви, вместо да предприемат преки действия.
Когато врязох в манастира, много хора ме запитаха защо не отида, и не направя нещо реално. Моят отговор на това беше молитва, защото молитвите превъзхождат обикновеното човешко ниво и ни донасят благодат, която иначе не бихме видели. Аз съм напълно убедена в това, и не мисля, че съм си пропиляла живота.
Да, аз мога да отида в безплатната кухня до Уестминстър, и да нахраня 10 гладни човека, и Господ знае, че доброто идва от всяко действие, но и от намерението, мотивът и любовта. За мен обаче да се моля за всички гладни хора по света е по-добре, отколкото да нахраня 10 от тях.
Манастирът е построен на място, където някога са се изпълнявали екзекуции – включително и на католици, обявени по-късно за мъченици.
През 1998-ма орденът отбеляза 100-ната си годишнина, но трудният живот не се е променил въобще. Две трети от жените, които влязат тук, се отказват. Сестрите от Тайбърн обаче изглежда са намерили рядко призвание, което им носи както мир, така и удовлетворение.
През по-голямата част от живота си съм живяла в света навън, но откакто съм в манастира, научих много повече за за света и хората, отколкото като психолог, което беше моята професия.
Просто погледнете как загина принцеса Даяна. Там, където живееше, издигнаха светилище. Хората дълбоко в сърцата си имат нужда от нещо, в което да вярват…
Просто ни трябва да чуем новините, или някой да позвъни, или да ни пише, за да разберем, че по света има много грехове, заради които няма щастие и мир. Мисля, че нашето малко усилие е като едно зръце пясък на везните в полза на доброто.
_________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на Посолството на Великобритания шеста част на документалния филм “Съвременна Британия”.
Текста чете: _____________________
МСАТ представя със съдействието на посолството на Великобритания документалния филм
В това издание на „Съвременна Британия“ ще видите:
Борба срещу създанията, оцелели още от времето на динозаврите
Помощ за бездомните деца в Бразилия
От Юта до Ланкашър – строителите на храмове в наши дни
_________________________________________________________________________
В най-тъмните места из нашия модерен свят живеят същества, които ние никак не обичаме. Те са съществували още по времето на динозаврите.
Хлебарките са постоянни и нежелани спътници на човека още от началото на съществуването му. Те живеят навсякъде – по каналите и дупките в домовете ни, и излизат вечер. Замърсяват храната и разнасят болести. Борбата между нашите два вида е постоянна.
Хлебарките съществуват вече милиони години, и вероятно ще останат също още дълго време.
Понасят инсектицидите, издържат на повечето видове радиация. Казват дори, че след една ядрена война единствено хлебарките ще оцелеят, когато всичко друго измре.
Хлебарките са непретенциозни – те ядат почти всичко – храна, боклуци… дори и боя.
Хлебарките са доста разпространени в тропиците и субтропиците, особено в Съединените Щати. Яйцата им могат да се пренасят дори и с прахови частици по вятъра.
И така – ние се опитваме да ги избием на всяка цена.
През годините са се развили няколко вида капани за хлебарки, един от които е разработен от нас. При него, след като насекомите влязат в кутията, попадат в мрежа, по която тече електричество на равни интервали. То ги обезсилва, и те падат върху лепкавата повърхност по дъното.
Другията капан, разработен, доколкото знам в Австралия, се състои от кръгла плоска част, с нещо като чадър над нея. Между двете тече високо електричество. И когато хлебарките попаднат между двете, те правят контакт с краката и антените си. Така се убиват с електричество.
Недостатъкът специално на този капан е, че хлебарките буквално се изпържват, а миризмата не е никак приятна.
Впоследствие беше разработен друг вид капан, който не страда от недостатъците на горните два – той не използва отрови, няма нужда от електрическо захранване. Основава се на много прост принцип. Ние проектирахме капан, който е много дискретен, в смисъл, че въобще не прилича на такъв. Уловените в него хлебарки не се виждат, и е много подходящ за места, където се приготвя храна.
Британските учени от Саутхемптън са се вдъхновили от това смъртоносно южно-американско растение, което допуска насекомите вътре в себе си, а след това ги посипва с електростатично зареден прашец.
По този начин те губят опора, и се плъзгат в капана.
Те умират, разтворени в истинска баня от храносмилателни сокове.
Британският капан използва по същия начин естествено генерирано статично електричество.
В центъра на капана сме поставили таблетка, която изпуска миризма, привличаща насекомите. Те се приближават към нея…
Ето, вижте, тази лента тук е поръсена с електростатично зареден прах. Когато те стъпят на краката си, прахът блокира двигателния механизъм на краката им, при което те просто падат върху лепкавата повърхност на дъното на капана.
Технологията, използвана срещу хлебарките, може да изиграе доста важна роля и в борбата срещу други инсекти-вредители по цял свят.
Например тя може да намали приложението на вредните пестициди, които замърсяват човешката храна.
Смятаме, че голяма част от напастите, които в момента безпокоят човечеството и посевните култури, могат да бъдат решени с приложението на разработената от нас технология.
Бихме желали да намалим употребата на инсектициди в световен мащаб за борбата на всички видове напасти и вредители.
Предимството на този метод е, че няма нужда да се пръска с инсектициди.
Вместо това имате една централна станция, в която се намира веществото, привличащо насекомите.
Когато влязат вътре, по тях полепват електростатични части, примесени с инсектицид. Дори и да не дойдат всички насекоми, а само мъжките, те ще прехвърлят прашеца на женските, така че това е нещо като инженерно решение за причиняване на болест, предавана по полов път. В този случай се използва само една десетохилядна от количеството инсектицид, което се прилага обикновено.
_________________________________________________________________________
Това е Салвадор, столицата на област Байя, в североизточната част на Бразилия.
Тъй като преди е била столица на Португалска Бразилия, архитектурата на града напомня за колониалното му наследство. Има и някои сгради с характерна британска архитектура, но от тях днес не са останали много. Изключение прави британското гробище, което лежи неизползвано 150 години, откакто е създадено. Днес обаче в гробището има нов живот – това е проектът „Ибеджи“ за безпризорни деца. Това са най-онеправданите граждани на Бразилия.
Дойдох в Салвадор за първи път през 1991-ва. Тогава видях жена, която работеше с група от около 5- деца. Първоначално това беше всяка събота.
Когато започнах да работя, видях, че повечето от тях са полу-неграмотни, а някои дори не са ходили на училище. Ето защо обсъдихме идеята да продължим заниманията, но ежедневно. Така започна образователната програма.
Оттогава проектът „Ибеджи“(думата означава „дете“ на езика йоруба) се разраства, като обучаващите са предимно бразилци. Финансирането се осигурява от британското правителство чрез министерството за международно развитие.
Това е единственият проект в този гъстонаселен град, който се занимава с някои от 15-те хиляди бездомни деца, живеещи по улиците.
Тези деца, които идват при нас от улицата, произлизат от разбити семейства. Обикновено в семейството има само майка, или втори баща, който е алкохолик. Има много агресия, насилие, бедност и нещастие. Когато излязат на улицата, това е техния начин да кажат „Не!“ на ситуацията.
Напуснат дома си, когато дойде втория ми баща. Не го харесвах, той постоянно беше пиян и се биеше с майка ми. Така избягах на улицата. Започнах да употребявам наркотици, но свикнах с улицата.
Когато живееш на улицата, не можеш да работиш – няма какво. Ето защо крадях, но понякога обърквах нещата, и ме хващаха. Тогава полицаите ме биеха.
Отначало просех и вършех разни работи за хората, но не можех да живея само от това, и започнах да крада.
Дълго време живеех само с кражби. След това обаче разбрах, че и така няма да се получи, и спрях. Така дойдох в „Ибеджи“.
В началото екипът отива по улиците, за да събира деца. Днес децата в „Ибеджи“ идват по собствено желание.
Когато дойдат за първи път тук, обикновено са доста раздразнителни и агресивни. Ето защо първата ни задача е да им помогнем да се отпуснат, да се почувстват по-добре. въвеждаме хигиена, дисциплина, подреденост, но без да се налагаме, защото те все пак идват от улицата, където им е било много тежко.
В „Ибеджи“ има 80 деца, от които 31 живеят тук постоянно. Всички помагат при ежедневните работи в новия им дом.
Днес ще сготвим соева яхния и боб с ориз. Освен че ги учим как да готвят, те виждат и какво е дисциплина, научават се как да измиват и приготвят храна. Учат се и на хигиена.
Освен домакинската работа, тук има пълна програма с учебни часове и занятия.
Изкуството е великолепен път за развитието на едно човешко същество. Освен че сами по себе си тези занятия ги обучават, те служат и децата да се чувстват по-добри. Така виждат, че могат да правят красиви неща.
Дългосрочната цел на тези работилници е децата да получат технически познания, които да използват в бъдеще.
Аз съм техен приятел, и ги уча на всичко, което съм научил от баща си и майка си. Те гледат на мен като на приятел, като на баща, брат, колега…
Секциите по драма са добро място за изразходване на енергия, както и възможност децата да дадат израз на идеите си.
Всъщност ние започнахме заниманията по драма, като първо обсъдихме с децата как искат да поставим тази пиеса, какво искат да подчертаят, на какво да наблегнат.
В тази пиеса се разказва за брак в провинцията. Булката е бременна. Тя и женихът ѝ са принудени от семействата си да се оженят.
Приятно им е, когато говорят за неща, които ги интересуват, при това във весела обстановка.
Въпреки че много от децата никога не са ходили на училище, и имат проблеми с четенето и писането, те се учат много бързо.
Когато дойдат в „Ибеджи“, е засегнат обучителния им процес. Въпреки че имат проблеми със съсредоточаването, са изключително нетърпеливи да учат, много са любопитни. Разбират, че четенето и писането са им необходими, за да оцелеят, защото без тях не биха могли да си намерят работа.
Всеки ден децата отиват в обикновеното училище в града, заедно с други деца от Салвадор. Това е мерило за успеха на проекта. Децата вече усещат, че от тях зависи нещо.
Майка ми винаги ми казваше, че ще се проваля, но аз исках да ѝ покажа, че в никакъв случай няма да стана такава, каквато тя казва, и че ще успея в живота.
Не искам отново да се връщам на улицата, защото пак ще започна да употребявам наркотици, и ще крада, за имам какво да ям. Това е ужасен живот! Не, сега искам да продължавам напред, да печеля собствени пари, като работя.
_________________________________________________________________________
В наши дни микрочиповете са навсякъде – от настолните компютри до големите машини.
Компютрите се използват във всички области на живота – атмосферни прогнози…
и още много, много други.
Би било лесно да се каже, че Япония или Америка са сърцето на всички технологии. Но началото на съвременната компютърна епоха е поставено във Великобритания. Това са разработки от преди 50 години на учени, за които сега си спомняме.
Питаме хората за Джеймс Уат, за Брунел, и другите известни викториански инженери, и имената им са известни, но ако попитаме за компютърните инженери, техните имена не събуждат отзив. Според мен след 50 години е важно тези хора да бъдат почетени.
Предисторията на съвременния компютърен свят започва още през 30-те години на 19-ти век, когато викторианският математик Чарлз Бабидж построил изключително точен калкулатор, който нарекъл „Машина на различията“.
Целта на Бабидж е била да се намали вероятността от грешки при създаването на математически таблици.
Идеята била, че машината е непогрешима, защото механизмите не правят грешки, и получените в резултат математически таблици биха били безгрешни, при това без човешка намеса.
Бабидж проектира няколко изчислителни машини, но не успява да завърши докрай нито една от тях.
Тази тук, наречена „Машина на различията №2″, е построена от Научния музей в Лондон през 1991-ва. Тя извършва десет изчисления в минута, което означава, че ще са ѝ необходими 20 дни работа по 8 часа дневно, за да се получи едно множество от таблици.
Главният принос на Бабидж към еволюцията на съвременните компютри е програмируемата аналитична машина, която запазва инструкциите за поредици от изчисления. По време на Втората световна война идеята за компютрите отново се появява. Тогава са построени първите големи електрически изчислителни машини. Това е британският „Колос“, проектиран да разшифрова вражески кодове.
Междувременно Съединените Щати създават гигантско устройство, наречено ЕНИАК. Първият наистина цифров компютър е създаден в Манчестър през 1948-ма година. Това е „Бейби“ – малка експериментална машина. Всъщност тя запълвала половин стая – била висока 2 и дълга 7 метра.
Въпреки размерите си, капацитетът ѝ е по-малък от чипа в един обикновен електронен ръчен часовник. Това обаче е първият компютър, проектиран да изпълнява различни съхранени програми.
Ако играете една компютърна игра, машината реагира на нея, а ако играете друга – също. Затова може да се каже, че всякакви програми могат да бъдат изпълнявани на една и съща машина.
Професор Фредерик Уилямс, който по това време се занимава с радарни изследвания, разработва паметта на „Бейби“. Тя е базирана на съвсем нов принцип – цифровата информация се съхранява във формата на електрически заряди, асоциирани с точки и тирета. Съвременните компютри използват двоични числа – нули и единици.
Беше необходимо сами да си построим изчислителна машина, защото не можехме да си купим. И така, първият компютър се появи, за да демонстрираме това, което се опитваха да покажат всички по онова време, а именно че е възможно построяването на компютър, който да изпълнява съхранени програми.
Ако сега го погледнете, определено ще видите ограниченията му, но тогава ние не се занимавахме с тях. Първата програма, която написахме, беше за намиране на най-големият делител на целочислено число. Целта не беше математическа, а да се покаже, че „Бейби“ и всички принципи, заложени в нея, работят. През онези три седмици се опитвахме да изпълним програмата, но имахме проблеми, което беше много обезпокоително. Ето защо можете да си представите каква беше радостта ни, когато в понеделник, 21-ви юни, 1948-ма, в три часа и пет минути все пак се получи. Истинса еуфория!
След повече от 50 години по-голямата част от екипа се събира, за да отпразнува годишнината. Това става до копието на „Бейби“, построено от пенсионирания инженер Крисбърг, тъй като оригиналът е изчезнал много отдавна. Да се разкрие как точно е било построено всичко отнема месеци детективска работа.
Останала е много малко информация, и то предимно в диаграми, които слава Богу са оцелели в тетрадките на онези пионери. Има и някои снимки от онова време. С тази информация обаче, и с разговори с пионерите, ние успяхме да разберем доста точно какво е представлявала онази машина от юни 1948-ма.
Те са решени да използват само автентични компоненти.
За наше удивление това, което си мислехме, че ще е най-трудно за намиране, а именно катодно-лъчевите тръби. Между другото, това е „комунистическа“ катодно-лъчева тръба, използвана в радар по време на войната… А също и други части все още могат да се намерят в доста търговски къщи. Като че ли са чакали там десетилетия.
Екипът е съставен от членове на британското общество за съхраняване на компютрите.
Много се зарадвахме, че тази голяма машина отново се връща към живота. Тя е била оборудване с изключителна важност… Просто трябва да съществува.
Това е бил първият компютър. Страхотно е, че имам привилегията да участвам в пресъздаването му.
Новата „Бейби“ е разположена в Манчестърския Музей на науката и индустрията. Тя изпълнява историческата програма на Том Килбърн 50 години след деня на историческия му успех.
Радостта ни беше невероятна.
Тъй като по онова време не разполагахме с научните знания, които имаме сега, ние нямахме представа за тази „експлозия“, която се разраства особено през последните 20 години. Не знаехме, че ще се получи така. Просто не бихме могли да предположим. Това е прекрасна награда.
_________________________________________________________________________
Точно преди 100 години седем мисионера пристигат в Ливърпул от Америка. Те са от Църквата на Исус и светиите на последните дни, или мормони – движение, създадено в щата Юта, в западната част на Съединените Щати от един човек на име Джоузеф Смит след религиозно откровение.
Мормоните създават магазин в Престън, до река Рибъл, защото семейството на единия е наблизо, и се заемат да покръстват местните хора в новата вяра.
Днес във Великобритания има 180 хиляди мормони. Наскоро те осветиха нов храм близо до Престън. Това е най-големият мормонски храм в Европа.
Храмът е различно място, смятаме, че то е свещено, че това е божи дом. Храмът е място, където научаваме свещени неща за нашия всевечен напредък. И разбираме само онези неща, които душевно сме подготвени да чуем. Това е причината само най-силно вярващите да влязат в храма.
В продължение на две седмици преди официалното освещаване на храма обаче в църквата може да влезе всеки, който пожелае – както вярващ, така и атеист. Хората идват с хиляди.
Най-важното послание, което различава нашата църква от останалите християнски вероизповедания, е че, ние твърдим, че Църквата на Исус и светиите на последните дни е истинската, възстановена църква на Исус, като пресъздаваме истинските принципи, структура… а дори и второто Божие пришествие на земята.
Евангелието на Исус е послание към семейството, а Църквата на Исус и светиите на последните дни е ориентирана към семейството църква. Според мен хората копнеят за това.
Има още нещо, което според мен допринася за популярността на цървата. Тук отново идва една от основните цели на храма. Хората се чудят за три основни житейски въпроса – откъде сме дошли, какво правим тук, и къде отиваме?
Тези въпроси намират отговор в храма.
Мормоните не казват колко е струвал строежът на храма.
Понякога хората се чудят защо в нашите храмове се влагат най-фините материали. Така е, защото ние смятаме, че това е Божи дом. Не само материалите са най-фини, но и майсторството е най-доброто. Когато изпълнителите на договора за строеж дойдоха тук, им беше казано, че ако всичко не се направи както трябва, ще го правят отново, защото това е много специално място.
Толкова специално, че мормоните са включили тук и кристал – така те си представят рая.
Докато е отворен за публиката, в храма идват повече от 150 хиляди души.
Усещането вътре е невероятно. Толкова е красиво.
Толкова тихо и приятно. Наистина място за размисъл.
Носят се слухове, че строежът е струвал повече от 60 милиона лири. Личи си за какво са похарчени.
Да, много е тихо… Много е хубаво…
А в Престън, на мястото, където е била разположена първата мисия през 1873-та, са на поклонение около 500 американски мормони. Защо обаче една нова християнска църква търси следовници в Британия?
Понякога хората се чудят защо ние, като християнска църква идваме в християнска страна, и дали ни приемат топло, или ни отблъскват студено. Отговорът е – и двете. Повечето хора ни посрещат топло, но друг студено ни отблъскват.
Когато аз дойдох тук преди повече от 40 години като млад мисионер, имаше някои много трудни моменти. И все пак тук съм развил някои от най-добрите си приятелства за цял живот. Тук, във Великобритания, към мен са се отнасяли по-топло и сърдечно отколкото където и да било другаде по света.
_________________________________________________________________________
МСАТ представи със съдействието на посолството на Великобритания втора част на документалния филм „Съвременна Британия“
Текста чете: _____________________________________________
